Ааааааааа не, пак ли!
За втори път от както пиша в този блог умира мой приятел. Приятел с който имам много приятни моменти, приятел с който се е случвало да работим и да пием до сутринта.
Приятел, който въпреки болестта си се бореше с живота, но чието име никога повече няма да светне в зелено в ICQ-то.
Е не е честно мама му и живот, не е честно хора които се раздават безкористно да си отиват от тоя свят, а крадците и подлеците да живеят мизерният си живот.
Какъв е тоя “Господ”, който позволява това..болести, глад и мизерия за добрите хора и охолен живот за наркодилъри, убийци и мошенници.
Митко, дано там където си нещата стоят по друг начин. Поклон.
May 30th, 2005 in
Uncategorized
Има няколко мисли, за които се сещам, когато стане въпрос за живота и по-точно неговия край. Съжалявам, че използвам готови фрази, но нали всичко добро, макар и чуждо, намирам за свое…
Та едното нещо е индианска мъдрост, много простичка на пръв поглед – “Животът е като дъха на бизона през зимата. Той не е нито дълъг, нито къс. Той е колкото трябва да бъде”. Ами, трудно ми е да приема това… Не искам да го приема. Хората се утешават, търсейки някаква голяма причина в случването на нещата. Не искаме да повярваме, че няма специална причина. Сляпа игра на зарчета. И все пак “смъртта е дясната ръка на живота. Тя близо колкото следващия удар на сърцето”.
И за финал, не мога да обяснявам “At the end of dieing is death itself”.
…. abe… wsichki patuwame natam taka ili inache… boja rabota…