Потребителската култура. Можем ли да живеем по-добре без нея?

posted in: Uncategorized | 1

Днес всеки от нас ежедневно се сблъсква с хиляди реклами на неща, които ни обещават щастие, лекота и безгрижие. Заливат ни послания за продукти, уж насочени да задоволяват всичките ни желания…Но дали това е така? За запазване на потребителската култура не само не е икономически изгодно продуктите да се правят по-ефективни и максимално удобни, а напротив – има интерес да са неефективни и неудобни, защото като такива, носят повече печалба. Парадоксално е, че обикновено логиката на печалбата върви срещу рационалното мислене. Реално можем да се замислим дали изобщо има случаи, в които съвпадат. Ако имате един наистина добър, удобен и траен продукт, той ще задоволява потребностите ви и няма да си купувате нови. Напротив, ако се разваля бързо и трудно се поправя, ако не е ефективен и няма всички удобства, постоянно ще трябва да се купуват нови и ужким все по-добри продукти. Да разгледаме няколко конкретни примера.

Размисли върху прахосмукачката.

Да поразмишляваме върху… прахосмукачката. Наслаждаваме се на голям избор от прахосмукачки: с прахосъбираща торба, с циклон, с отделен циклон още на тръбата за смучене за по-едри частици, с електростатичен филтър, с воден филтър, миещи, перящи и т.н. Проблемът с тях е, че или не си вършат добре работата, за която са създадени (събирането на прах), или са твърде скъпи. Освен споменатите два проблема, обикновено имат кратък живот и скъпи консумативи. Стигаме до въпроса „Каква прахосмукачка бихме искали ние?“. Едва ли бихме искали такава, която да се чисти трудно, да изпуска финия прах, да се поддържа скъпо, да се развали след няколко години и да ни се наложи да си купим нова, която да прави същото, макар и да изглежда по-модерно. Бихме искали да имаме прахосмукачка, която да работи добре и да е кажи-речи вечна, да може лесно да се обслужва, поддържа и поправя. Да има воден филтър за задържане на фината прах и циклон за по-едрите частици. Да имаме възможността да изключваме част от функциите като например да не използваме всеки път водния филтър. Добре би било да е многофункционална машина и да може да има и режим духане, съответно с определени приставки да може да се използва за боядисване, оросяване и вероятно още много неща. Осъзнаваме или не, за нас ще е по-добре всички материали, от които е изградена тази прахосмукачка, да не са токсични и да могат после да се използват отново в техниката или лесно да се рециклират, а останалите й части да са биоразградими. Добре би било да може да се усъвършенства. Да е проектирана така, че да могат да се инсталират нови технологични съоръжения като филтри и филтрираща система, да се вгради система за миене или нещо друго, като се добавят нови функции подобно на кухненски комбайн, включително такива, нямащи нищо общо с прахосмученето, да има възможност да се превърне в нещо друго, дори да може да променя вида си – един вид като играчката конструктор. Вероятно дотук всички сме съгласни. Звучи добре, но възможно ли е? Всъщност има ли причина да не е възможно? Прахосмукачката е относително прост уред, съставен от стандартни елементи и не е особен проблем да се направи така, че да има дълъг живот и да е лесна за поддържане и поправка. Дори рекламираните като сензационни елементи на най-скъпите прахосмукачки (водни филтри, режими на пране и миене и т.н.), са лесни и евтини за производство. Прикачането на отделни елементи, зависи само от желанието на производителите да подчинят въпросните елементи на един общ стандарт. Устойчивите, разградими и нетоксични материали са познати, а и тъй като науката се развива непрекъснато, често се появяват нови материали.
Добре. Защо тогава нямаме съвършената прахосмукачка?
Стандартният аргумент, които непрекъснато чуваме в полза на некачествените стоки, произведени при тежки условия за работниците, направени от неустойчиви и токсични материали, които разрушават околната среда и са направени така, че да не могат да се рециклират, е че всичко това е евтино. Според господстващата логика, единствено така средностатистическият потребител може да си позволи тези стоки, а и само така икономиката може да се развива. И всичко това е вярно, ако разсъждаваме в рамките на господстващата логика – логиката на безкраен икономически растеж… на една далеч небезкрайна планета. А на нашата далеч небезкрайна планета, тази логика е пагубна. Затова, сме лишени от съвършената прахосмукачка, и ще останеш така, докато именно тази логика господства във всички сфери на живота ти – защото тази логика, освен че води до ужасяващи екологични и социални последици, е и вътрешно противоречива. Нейното обещание за евтиност е лъжа. Да, наистина лошата, токсична и неефективна прахосмукачка, произведена с цената на експлоатация и насилие, е евтина в магазина. Когато обаче вземем предвид гигантската цена, която ни се налага да плащаме ежедневно – за здравеопазване, инфраструктура, унищожена околна среда, социално подпомагане, унищожени възможности на/за поколенията след нас… виждаме, че “евтината” прахосмукачка ни излиза много скъпо. Нищо не пречи всеки да има лесен достъп до това от което реално има нужда, стига да започнем да градим обществото си на принципа на благосъстоянието и опазване на природната среда а не истерично да се пазят печалбите на една много малка част от населението на планетата, въпреки че те реално нарушават правата най вече на тези които са пряко зависими от тях а реално и на всички ни, да не говорим за бъдещите поколения.
Ще кажете – добре, това е прекрасно, но ако никога не ни се налага да купим нова прахосмукачка, какво ще стане с работниците, заети в производството на прахосмукачки?” Ами много е просто, ако си позволим правото на хуманен свят, с добро разпределение на благата, те просто ще се занимават със семействата и децата си, ще имат повече време за хобитата си, за приятелите си, за да проявяват повече гражданска активност – от грижа за градинката пред сградата, в която живеят, до участие в законодателни, градоустройствени и други решения, които пряко ги засягат и са директно или индиректно свързани с качеството на живота им. Ще имат време да се наслаждават на живота, което бихме правили всъщност всички ние, ако имахме всичко необходимо и достатъчно свободно време.

Други примери.

Да вземем за пример комуникациите. Днес ние използваме различни видове устройства, за да се свързваме помежду си – стационарни и мобилни телефони, компютри с интернет връзка. Всяка година излизат десетки нови, “усъвършенствани” модели с десетки и стотици функции, които уж задоволяват и най-капризните ни желания. Но дали в същността си целта на производителите е задоволяването на нашите нужди…? Връзката между нас, когато използваме мобилни телефони, е изцяло в ръцете на оператора, към чиято мрежа сме включени. Дори когато се намираме на по-малко от стотина метра един от друг и имаме пряка видимост, сигналът за нашия разговор отново минава през неговите клетки. Производителите на мобилни телефони не залагат в апаратите възможността те да комуникират на принципа на радиостанцията, когато условията го позволяват. Така ако искаме радиостанция, ще ни се наложи да си я купим отделно и в крайна сметка, ще се окажем с две устройства, когато в действителност ние нужна само една – така харчим два пъти повече ресурси от необходимото (съответно замърсяваме повече от необходимото). А дали изобщо ни трябват мобилни оператори (нали помните – те всички съществуват единствено, за да задоволяват нашите нужди)? Няма никакви практически пречки, пред това мобилният телефон да бъде просто и евтино устройство, което да осъществява връзка с интернет и нашата комуникация да минава оттам. При това положение, за да говорим с която и да е част на света, ще трябва да плащаме само месечен абонамент за интернет.
Какво ще стане със служителите, работещи във фирмите – мобилни оператори? Нали се сещате за работниците, произвеждащи прахосмукачки?

Ако вземем за пример домовете ни, бихме искали да са възможно повече енергийно и водно независими, съответно да плащаме по-малко и да имаме добра, сигурна и работеща система, която да не се поддава лесно на аварии. Едно съобразяване на новостроящите сгради спрямо слънцето би решило много проблеми без да иска никакви допълнителни ресурси. Ако се разровите по темата за пасивна архитектура ще разберете колко много енергийни, здравословни и естетически ползи има от съобразяване на сградите със слънцето.
Ако погледнем транспортната система, ще искаме да можем да се придвижваме бързо, евтино, сигурно и удобно, а в други случаи – сигурно, но бавно и с наслада. Транспортът и в глобален, и в локален мащаб трябва да подпомага животът ни, а не да го съсипва. Затова трябва да разгледаме нещата от всички страни. Дали транспортната система (разбира се, не сама по себе си) ще води до разрушителна икономика и до локално или глобално обедняване? Дали ще ни прави по-зависими от изкопаеми горива? Ако вземем превозните средства, ще искаме да харчат малко, да са здрави и сигурни, лесно да се поправят и усъвършенстват. Приоритетно може да е релсов и електрически. При спиране може да запазва част от енергията си в комбинация от начини. Например да запазва механично или хидравлично енергията при спиране за потегляне, а когато се изпълни капацитета на първото устройство, когато се спуска по голямо нанадолнище да съхранява енергията си под друга форма. Каросериите на много превозни средства могат да бъдат направени от картон от нишките на конопа и съответно да са много по-малко ресурсоемки. Да не говорим че творчеството в превозните средства може да бъде много по-голямо и те също да са многофункционални и да могат да се превръщат в кемпери, строителни и селскостопански машини, в някакви гранци разбира се. Върху каквото и да се замислим, ще видим, че може да е устроено много по-добре. Затова трябва да огледаме как както в този, така и всеки друг аспект от животът ни може да бъде организиран на различен от днешния консуматорски принцип.

Ако медицината не беше толкова базирана на Панацея – лекуването на болестите, а повече на Хигия – запазване на здравето, нещата биха стояли по съвсем различен начин. Ако си направим една умствена гимнастика и си представим, че трябва да заплащаме докато сме здрави, а като се разболеем да не плащаме, докато не се излекуваме и приемем, че медицинското съсловие печели от това да сме здрави, а не от боледуването ни, ще видим как медиците ще са едни от първите природозащитници и борци против стресовия начин на живот. Разбира се, проблемът е сложен и изисква много сериозен всеобхватен подход, така че решението да е добро за всички и да не се стига до там, че ако бъде възприета буквално такава една практика, то най-възрастните хора да не получат адекватно медицинско обслужване, заради това, че няма дълго да захранват касата. Реално обаче, обществото може да постигне такива принципи на съществуване, така че да сме съпричастни не само към личните си болки и блага, а и към обществените. В крайна сметка, няма как личното благо да е в добро състояние, ако общото не е. И този принцип далеч не се отнася само за медицината – той засяга всички сфери на животът ни и е ключът към оцеляването и благоденствието ни.

Еднократната логика.

В началото на индустриалната революция, поради липсата на достатъчно ресурси, машините са се проектирали така, че да могат да се поправят. В днешно време принципът „ползвай и хвърли“ се налага все повече и повече, прераствайки в „ползвай кратко и изхвърли“. Стигна се до там в тях да се залагат дефекти със „сериозна“ икономическа обосновка. Може да се каже, че това е еманацията на потребителската култура и че все повече затъваме в икономика, базирана на зависимостта. Икономика, която изхвърля почти половината от произведената храна и разсипва огромни количества ресурси, при условие, че всеки шести жител на планетата е гладуващ или системно недохранен, а половината от населението не може да покрие елементарните си нужди. Тази икономика, довела до шестото масово изчезване на видове (за пръв път причинено от живи същества – хората), очевидно е погрешна.  Всички изброени негативи са резултат, базиран на вярването, че високите нива на потребление правят живота ни добър и поддържат стабилна икономиката.

Предлага ли ни потребителската култура това, което искаме? Предлага ни друго – всяко нещо, което ползваме да не е достатъчно добро, да не сме напълно удовлетворени и да плащаме за „по-добро“. От тази гледна точка трябва да се замислим дали всъщност потребителската култура е добра за „негово величество потребителя“, или всъщност е добра за тези, които държат пазара на потребителя и то на ниво „потребител – големи пазарни играчи“. На още по-глобално равнище, тя създава всичките замърсявания, социални несправедливости и излишно разпиляване на природни ресурси. Създава огромни количества отпадъци, които ни задушават, разрушава поддържащите живота ни екосистеми и в крайна сметка, унищожава нашия живот, здраве и отношения, които са ни много по-ценни от някакъв фиктивен просперитет.

Разговор с един етикет.

Да си представим, че етикетът е много по-информативен от настоящия. Да започнем с това как този продукт вреди или съответно не вреди на здравето ни? Какви щети са нанесени на природната среда, за да се стигне до неговото реализиране по всяко звено от веригата? Колко енергийни ресурси са използвани? Колко първични полезни изкопаеми и колко рециклирани суровини са използвани? Колко токсини са освободени в околната среда? Да идем още по-натам, за да можем да видим неща, за които още повече се мълчи. Използван ли е детски труд? Получавали ли са тези, които са го изработвали, достойно заплащане? Колко често е имало трудови злополуки? Колко често хората, които са го произвели, боледуват вследствие от работата си? Какви са печалбите на тези, които се възползват от тази система и за какво ги използват? Ако имаше подобна информация за всичко, което използваме, бихме се замисляли много повече, преди да си вземем даден продукт.
Но не просто това го няма на етикета или в информационната мрежа, стигаме до момента в който се приемат брутални законодателства в полза на корпорациите, които не просто скриват тази информация, а направо криминализират онези, които я излагат – като например т.нар. Трансатлантическо Партньорство за Търговия и Инвестиции, който се обсъжда изключително потайно, но ще има огромни последствия за всички нас. А ние делегирахме ли някой да ни представлява? Не. Очевидно това не е демократичен подход.

Работно време и културни нагласи.

Голямото обещание на привържениците на прогреса от ХIХв., отразено и в класически произведения като книгите на Жул Верн беше, че когато машините изместят човека от процеса на производство, те ще го освободят от необходимостта да работи. И простата логика ни води именно в такава посока на разсъждение.

Ако обществото ни се стремеше към благосъстояние, по време на индустриалната революция, нямаше да се стига до това да има висока безработица, да се работи по повече от 12 часа (стигащо понякога до 16) с всичките си последствия, като висока смъртност, кратък живот и още много много. С помощта на машините, можело да се извършва за значително повече работа за по-малко време и със значително по-малко-усилия, отколкото в дотогавашните занаятчийски работилници и могло да се работи много по-малко и качеството на живот да се вдигне значително и всички да си живеят добре. Вместо това са се вдигали печалбите на много малка част от населението, а това всичкото според общо възприетата икономическа парадигма се е нарича „растеж“. Внушавал се моралът, както и до днес, че най-нормалното състояние на човека е да работи и колкото повече работи, толкова повече е „човек“, но има и още една степен колкото е по-богат толкова е по-достоен дори е нещо повече от човек. В последствие се стига добива на още повече природни ресурси да е още по-евтин (в конвенционален смисъл без да се разглеждат скритите цени) и се оказало, че е още по-икономически изгодно тези работещи да имат повече време и средства да пазаруват. Това естествено не е толкова просто и водещото е друго и е съпроводено е със страховити и кървави социални борби за по-справедливо заплащане и по-малко работно време, но за да е икономически „изгодно“ (време и заплащане) е трябвало и повече да се пазарува. Появил се и маркетингът. Той ни внушава колко една глупост, която не ни е необходима, всъщност ни е толкова необходима, че не можем да живеем без нея. Стигнахме до абсурдната ситуация да ни се обяснява, как ако я нямаме тази джаджа, сме никой и се утвърждава все повече определянето, кой какъв е, според това какво има, а не според това какъв е като човешко същество или личност.
Днес – живеем за да работим, вместо да е обратното – хабим ресурси отново и отново за производството на нетрайни, а често и ненужни неща – вместо да рециклираме природните ресурси и да ги ползваме в производството на добре устроени, дълготрайни и практични продукти, ние … е ясно какво правим. Това естествено ни отнема едно много важно нещо от животът ни. Времето. Вместо да живеем с наслада от живота ние се надпреварваме с нещо което дори не го разбираме. Естествено това го правим с помощта на постоянна пропаганда която ни казва какво е най-добре за нас (странно нали?!?). Нещата обаче не са никога едностранчиви. Джулиет Шор в „Състоянието на планетата“ 2010 „Преобразяване на културата. От потребителство към устойчивост“ в глава „Устойчиво работно време за всички“ показва изследване на Центъра за икономически и политически изследвания на САЩ, как ако в САЩ се възприемат европейските модели на използване на времето, потреблението на енергия ще падни с 20% без каквато и да била промяна на технологиите. Очевидно да работим по-малко не е въпрос само на лично и семейно щастие и здраве а е глобален въпрос. Ерик Ардусян в „Състоянието на планетата“ 2012 „Към устойчиво благоденствие“ глава 2 „Пътят към смаляване на растежа на свръхразвитите държави“ обяснява как по данни на „Фондация за нова икономика“ средния британец е работил 21 часа седмично. Това всичко при настоящия ни начин на живот. А ако той се превърне в не консуматорски? А ако базираме животът си на други принципи?

Свободен пазар?!?

Значителна разлика между началото на индустриализацията и днес е, че бизнесът тогава е бил много по-децентрализиран, фирмите производители и собствениците им са били много повече спрямо човек от населението, отколкото сега, самонаетите занаятчии и производители – също.
Тази икономика основаваща се на потребителската култура има своята цена и тази цена огромна социална несправедливост и натиск върху природните екосистеми. Обяснява ни се, че всичко това се прави за нас, заради богатия избор на потребителя. Но все по-ясно виждаме, че всъщност изборът ни намалява и е все по-трудно да имаш нещо, направено за теб или за близките ти и просто избираме от това, което е налично на пазара. Да, ако си богат, можеш да си поръчаш – а защо да не може да е такова обществото ни, че и да не си богат, пак да можеш да получиш каквото наистина ти трябва? Тези, които си разпределят печалбите, влияят все повече на живота ни, защото влияят все повече върху законодателството в собствена полза, както и върху обществените субсидии, които все повече отиват в тяхна, а не в обществена полза. Например у нас европейските субсидии за земеделие практически стигат само до крупните земевладелци, разполагащи със средства за механизация и специалисти по писане на проекти, докато за дребния селски стопанин е невъзможно да изпълни всички бюрократични изисквания за получаването на субсидия и в крайна сметка е сведен до примитивни средства на производство като животинска сила. Такава е ситуацията и в почти всички останали отрасли – от производството на електроенергия от възобновяеми енергоизточници, до всякакъв вид производство.
С подобряването на механизацията, автоматизацията и с увеличаване на глобализацията, все повече хора стават излишни и не могат да намерят сигурен поминък. Съответно, има увеличаване на безработицата, а когато има голяма безработица и много от хората са изхвърлени от системата без сигурни доходи, работното време се увеличава, а заплащането намалява, както и възможностите за достоен труд. За нас и като потребители става още по-зле, защото икономиката разчита все повече на зависимостта, затова всяка стока има кратък живот, лесно се поврежда и трудно се поправя и ние, като общество и като личности, не печелим нищо от това. От него само се трупат повече отпадъци, разрушения и замърсяване. Тази икономика ни води до все повече и по-големи социални и екологични кризи. Почти всички икономисти, на които масовите медии дават глас, твърдят, че трябва да се увеличи потреблението, за да излезем от настоящата икономическа криза. Ако това е ставало досега, то вече няма как да стане. На фона на глобалната икономика и развитите технологии, които се нуждаят от все по-малко хора, и на непрестанно повишаващия се натиск върху екосистемите, това няма как да се получи. Единственият шанс е да тръгнем в друга посока, към едно хуманно, равноправно и не консуматорско, опазващо природата общество.

Можем ли да живеем без потребителска култура и консуматорско общество? Можем и бихме имали много по-хубав, спокоен и сигурен живот. Това, което трябва да целим всъщност, е да постигнем устойчиво благоденствие за всеки. За нас е по-добре да създадем икономика, базирана на независимостта. Оттам нататък всяко развитие в технологиите да води до все по-малко влияещ и унищожаващ природата начин на живот, с все по-високо качество.

Икономика базирана на независимост.

Икономика, базирана на независимостта и устойчивото благоденствие – какво би могло да бъде това? Като начало може да се каже, че това ще е икономика, в която разплащането с пари е все по-малко необходимо. Как би изглеждало това? Представете си, че сградата, в която живеете, се характеризира с висока енергийна ефективност и е съоръжена със собствени източници на възобновяема енергия (тоест горивото не се заплаща), които са така направени, че с адекватна поддръжка, могат да бъдат експлоатирани няколко човешки живота. Енергия от външни източници почти не е необходима, а излишно произведеното се споделя в мрежата. Ако всички сгради са такива, може да се стигне до това на енергийната компания да се заплаща само месечен абонамент за поддръжка на мрежата, с което се е намалило много използването на пари. Ами ако отидем още по-далеч и приемем, че всички граждани са съсобственици на разпределителната компания, ще се заплаща още по-малко под формата на членски внос. Или ще има друг механизъм и няма да се заплаща изобщо в пари, или ще има избор за заплащане с пари, или друг вид участие. По този начин се постига относителна или пълна енергийна независимост, което води в някаква степен до икономика базирана на независимостта. Ако този модел бъде прехвърлен върху останалите потребности от животът, икономическата независимост става все по-пълна. Естествено пазар пак ще има и докато има хора, ще има и пазар, но животът би бил много по-качествен.
Друг момент е използването на местни продукти до колкото е възможно. Кое е естественото да пием сок от малина и бъз или да пием кока кола и спрайт. По нашите земи малината и бъзът растат на всякъде и принципно тези напитки е нормално да са ни по-достъпни. Но се получава някакво не естествено изкривяване и в крайна сметка кока колата и спрайта са ни по-лесно достъпни, естествено с печалбите на корпорацията. Всъщност нормално ли е по естествените качествени храни да са ни по-недостъпни. Това също означава че имаме някакъв системен проблем в икономиката и тя очевидно е базирана на по-голяма степен на зависимост.

Как да го направим? Ако постигнем по-голямата част от икономиката ни да е такава, че да можем да живеем без постоянно да трябва да продаваме труда си и без да се налага винаги да купуваме това, което ни е необходимо. Ако това, което ползваме няма кратък живот, както повеляват законите на потребителската култура. Ако си представим, че има добро за всички разпределение на благата, както например в кооперативите на принципите на директна демокрация. Ако всеки има възможността да живее по устойчив екологичен начин, той би бил много по-независим и не би могло да има сериозни влияния на финансовите играчи върху пазарите, защото просто хората биха могли винаги да ги загърбят. Тогава и натискът върху околната среда и върху човешките същества би бил неизмеримо по-малък. Споделянето на ресурси и знания, както и споделянето на мъки и радости, прави животът много по-добър. То също води до по-независима икономика, с всичките й следствия. Винаги трябва да има и мисъл за бъдещите поколения. Никой от тях не ни е оторизирал да съсипваме средата му, дори с оправданието, че икономическата система го изисква, защото иначе щяла да се срине, а тя била „единствената възможна“ (?!?).

Ако сме склонни да сбъднем подобен сценарий, тогава като потребители ще имаме точно онова, което ни е необходимо, в съчетание с много свободно време за по-смислени неща от тежката и постоянна грижа, която изисква простото ни оцеляване. Вероятно много ще са тези, които ще кажат „това не е реалистично, това е утопия.“. Реалистичното и утопията са в нашите глави. Все повече затъваме в антиутопия и след като тя е възможна, защо онова, което наричаме утопия, да не е? Всъщност всичко върху което градим обществото си е утопия. Дали това ще е анархията и комунизма, „свободния пазар“ утопия която очевидно никога няма да се реализира или ще чакаме добрия цар който мисли за всички и ръководи мъдро (утопията върху която се гради тоталитаризма), ако се замислите всичките могат да бъдат наречени утопии. Аз лично предпочитам да градим обществото си върху хуманна утопия при демократично управление без нарушаване на човешките права. В крайна сметка, ако не изберем по-добър път и продължаваме по настоящия, ни очакват само още повече природни и социални катаклизми, войни, гибел и мизерия. Решението на проблемът е в наши ръце.

Тези процеси реално са започнали. По света се появяват все повече хора, организирани в общности, колективи и кооперативи, които, с цел да повишат качеството на живота си и да потребяват по-качествена продукция, се обединяват и така намаляват зависимостта си от пазарите, постигайки в по-висока степен икономика, базирана на независимостта. С всички грешки и изникващи проблеми, които срещат, тези хора подобряват животът си и натрупват полезен опит, проправяйки пътя на независимата икономика от по-голям мащаб.
Принципи
На какви принципи да базираме този наш друг път. Ако вземем за пример природата, ще забележим принципи, които можем да възприемем и в нашия живот. С какво се характеризират екосистемите? Ако погледнем нещата, които генерално можем да възприемем, можем да се спрем на четири основни принципа:
1.природните екосистеми винаги разчитат на собствените си местни ресурси;
2.природните екосистеми използват оптимално ресурсите;
3.природните екосистеми не създават отпадъци и всички ресурси в тях са в постоянен кръговрат.
4.природните екосистеми, с развитието си, правят собствените си условия по-благоприятни и по-малко податливи на бедствия, като по този начин спомагат и за баланса на планетата като цяло.
Как да приложим тези принципи в нашия живот? Естествено, тези принципи не трябва да бъдат възприемани фанатично, но определено трябва да вървим към постигането им. Ако общностите разчитат предимно на околните си ресурси за всичко, което е възможно, и доколкото е възможно, за производство на необходимите за начина ни на живот неща, разрушаването на планетата, както и на собствения ни живот, ще е в значително по-малък мащаб. Още по-малко ще си вредим ако използваме ресурсите. Отпадъците са най-видимият показател, че нашето общество не върви по правилен път. В природата отпадъци няма. Всеки отпадъчен продукт от дейността на един организъм е ресурс за друг. От друга страна, невъобразимите количества отпадъци са най-показателното нещо за потребителската култура. Ако ние като общество тръгнем в друга посока, можем да изградим живота си без отпадъци и всяко нещо, което е остатъчен продукт, да използваме по най-целесъобразния начин. Реално би трябвало с всяко нещо, което правим, да мислим как то ще подобри условията в които живеем, както и условията на планетата изобщо.
Кои са хуманните принципи, върху които можем да градим живота си? Основно следните:
1.Независимост;
2.Споделяне/ солидарност;
3.Мисъл за бъдните поколения;
На независимостта е отделено внимание по-горе. Споделянето в някакъв смисъл може да се каже, че е част от независимостта, при всички случаи то води до по-висока степен на независимост. Споделянето води до използване на по-малко ресурси и подобрява отношенията между хората. Мисълта за бъдните поколения като солидарност към тях, също е много ключов момент, който би трябвало да залегне в принципите на животът ни. Мисълта „Ние не сме наследили земята от дедите си, ние сме я взели на заем от децата си“ е доста точна. Би трябвало да можем да си позволим да оставим по-добро наследство от това, което сме получили ние, а не по-лошо. Въпреки че технологиите се развиват, се вижда, че за съжаление сега, когато се знае, че изкопаемите горива са все повече на изчерпване и са все по-трудни за добиване, ние оставяме все по-разрушен и зависим от изкопаемите горива свят. С това, което изграждаме, недалновидно залагаме бомба със закъснител на бъдните поколения, които, вместо да устройват собствения си живот по възможно най-добрия начин, ще трябва да вложат много ресурси и усилия, за да разрушат и неутрализират онова, което им е попречило да го направят по-независим от изкопаеми горива. Това се отнася за почвите, за транспорта, за сградите, изобщо за всяка една част от животът ни.

Социалното и екологичното здраве са неразривно свързани. В глобален мащаб няма начин едното да съществува без другото. Ако си позволим хуманно общество, с устойчива в екологичен аспект култура, ние само ще подобрим живота си. Докато живеем с вярването, че можем да имаме неограничен икономически растеж на нашата ограничена планета, ни очакват само все по-задълбочаващи се проблеми във всяко едно отношение. Стремежът към все по-големи печалби води и до авторитаризъм. Дори да си представим, че живеем в идеалната демократична държава, каквато в света няма, когато отидем на работа, имаме диктатор в лицето на собственика/мениджъра на фирмата, за който обичайно най-важното са печалбите. Печалбите, от своя страна, са натрупани винаги на гърба на служителите, обществото и природата. За това е по-смислено да демократизираме не само страните в които живеем, а и работните места. Тогава имаме реалния шанс да помогнем и на себе си, на другите и на планетата изобщо. Последното е с условието, че дори човечеството да се самозатрие, природата ще се възстанови и от тази гледна точка трябва да помислим за нас и за нашето бъдеще. Потребителската култура не е далновидна, затова за нас самите е важно да тръгнем към устойчиво благоденствие.

  1. Сол

    Браво Светльо, много силна статия братле!

    Зелената идея винаги е лява тя касае природата и обществото като едно неделимо цяло. Радвам се, че ти повдигаш въпроса, тъй като при нас последните 25 години всичко е наобратно и дори зелените са ни десни.

    Най-качествени, дълготрайни продукти има при планова икономика и пряка демокрация. Самата пряка демокрация, което означава по-бавни решения, но правилни според всички забавя процеса на индустриализация и като цяло на консумация. Естествено това означава, че няма да има хиляди припокриващи се продукти с планово остаряване а 2-3 качествени на достъпна цена. Тоест човек не може да има всичко и трябва да прави копромиси в нещо за да има другото.

    Иначе ако продължиш темата предполагам, че ще стигнеш и до темата за собствеността като корен на пазара и корпорациите.

    Ако решиш да се пробваш в симулация на всичко за което мислим всички ние, тук един що годе сполучлив виртуален опит:
    http://www.nationstates.net/page=faq

    Около 3.5 млн. човека изпробват различни политики в глобален мащаб, което е най-ползвания реално инструмент за пряка демокрация в момента. Игрите могат да бъдат силен инструмент за промяна в настоящата ера на технокрация 🙂

    Поздрави и успех!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *