Kamen's blog

Края на годината се оказва гъстичък.

В момента тече едно Обучение, част от което от утре, ставам и аз. Наливаме ум и разум на едни колеги от Палестина. Хорицата са отворени, усмихнати и на цвят мязат на съвсем нашенски цигани. Малко по-едрички, но все пак много близо до вида. Като се запознавахме изпитах необяснимо желание да си измия ръцете тутакси…

Вчера ме викат да им помагам нещо за компюторите и гледам как един си метнал сетренцето на пода и бие чело у мокета. Удържах на напъна да зяпам, подвиквам и да соча с пръст и продължих с тривиалните неща свързани с убеждаването на поредния кроманьонец да не си инсталира по 10 Firewall софтуера едновременно, наред с обяснения на тема “първи стъпки в употребата на Мишка”… Екзотиката – в пълен ход. Офиса се забавлява също – разчу се тоя трейнинг и из другите отдели и мине не мине ще хванеш някой любопитен поглед метнат към колегите.

Докато това обучение спокойно мога да причисля към приятно-скучноватите по сложност, по-следващата седмица ми се разкрива възможността да се опитам да продавам краставици на банда скептични краставичари. Това е трудно и неблагодарно занимание, каквото и да ви убеждават. Цветен лъч надежда е наличието на платен от фирмата-майчица билет до татковината и обратно. Там ще се пъна да обяснявам едни сериозни тематики и единствено задълбочен поглед насочен геройски нейде в небесата няма да респектира аудиторията достатъчно.

След като приключим и с тоя малък ангажмонт се отправям на двучасов полет към Празе и отпуквам една кротка седмица релаксация в Офиса. За тази седмица имам за задача да избутам единствено кейсовете и едно-две солушънчета (по 10 ч.часа бач всяко), демек пак ще ми се намира какво да правя… За този период компания ще ми правят Дино и какичката му с която се запознах на мойто РД (Виолета?).

В края на тази седмица (това е някъде около 19) обявяваме началото на Коледните празници и с шефа се отправяме на кратко пътешествие с кола към България. Ще бъде интересно.

Следват няколко безметежни дни на безрасъдък и моментно съсредоточаване за посрещане на настъпващата “Нова Две_Хиляди_и_жнезнам_коя_си! Дани е честита, хлъц!”…. Има вероятност да я посрещна на Вилата, в топла и уютна компания + свинско и винце. Тази идея ми се струва горе-долу толкова привлекателна колкто и Нова Година на Малдивите за чужда сметка.

Доста съм напрегнат. Не е като да няма защо. Затрих си съня, седя на бачкане до 8-9 всеки ден от отдавна, проблема ми е че сега правя нещо което не мога много добре.

Пак зяпам Nikon D60. Става хронично…

Имам обаче оправдание – Шефа и Милан ми подариха страшен статив. Като го видях веднага се сетих за оня който си поръчал да му зашият балтон за копчето.

Ще се примиря и ще го купя, да му се невиди…

Та седя си в, ето, вече три и петнайсе и ми е тъпо. От всички страни да го погледнеш си е време за лягане. Даже може да се каже че е преминало. Проблемчето е че ми се струва тъпо да ходя просто да ида да си спя – искам още нещо…

Ходихме на кино с Миланчо и пихме биричка после… и се прибрахме. Догледах Мадагаскар 2 и … трябва да си лягам най-после. Обаче нещо ми липсва, не ми е стигнало…

А… между другото забравих да се обадя на Ники М – 4-5 пъти се присещах да му се обадя обаче все имаше нещо друго в момента… тъпунгер…

Моя РД беше точно такъв какъвто го исках – ни повече ни по-малко. Карам симулатора на хеликоптера – упражнявам се на сухо за когато се прибера в БГ (чопъра си е у нас, а дистанционното взех със себе си). Още се облизвм около фотоапаратите – шефа и Милан ми подариха статив, сега трябва да си купя нещо просто.

Ама просто ми омекнаха краката.
Статия във вестник Дневник
Започнах да чета статията, но не можах да я докарам до никъде. Силно впечатление прави, че автора сам не може да си повярва какво пише. Избрани моменти:

“…”Атанас Янев е най-точният. Той оправи града.” Преценката е на момче от ромски произход, гласувало за сегашния кмет…”

“…И нареждаше: ремонтирани са детски градини, училища, паркове и улици… Хората хвърляха по един любопитен поглед, но не се спираха за прожекцията. Трима си говореха, като свеждаха глави един към друг….”

“… От 18.15 ч. Янев и заместниците му посрещаха влизащото в спортната зала множество. Сред домакините бяха и членовете на консултативния съвет към общината Ангел Христов и Пламен Галев, известни като братя Галеви. …”

“…Първи излезе да говори представител на инициативния комитет, издигнал кандидатурата на Янев за кмет: “Искам да споделя мислите на моите съграждани – това, което се върши в Дупница, ни въздейства на мирогледа и начина на гордеене. Възпитава ни в чувство на добро да съхраняваме това, което е направено.”…”

“…В края на речта на Христов мъж скочи и развя знаме с герба на община Дупница….”

“…”Не е тайна, че политическите партии са опасно компрометирани, а представителството на демокрация е опорочено в очите на хората. Ние, политиците, нямаме право да се бъркаме за това нещо и за това, че бизнесът навлиза в общините и в самото управление – напротив, това ще изиграе оздравителна роля за партиите”, заяви общинският съветник Георги Пехливански (БСП)….”

“…Мария Попова (“Нашият град”) не можеше да скрие гордостта си, че е колега “на точно тези съветници”, и предрече, че Дупница ще стане
едно прекрасно място за живот
Силвия Овчарченска (НДСВ) пък заяви, че ще излъже, ако каже, че очакванията, които имали към новия екип на Янев, били оправдани. “Те бяха надхвърлени”, обяви тя. Заместник-кмет призова все пак някой да каже и някоя “градивна критика”….”

“…От Съюза на офицерите и сержантите от резерва прочетоха поздравителен адрес, а местна самодейна фолклорна група поднесе благодарствено писмо на кмета….”

Ох… Рева и се смея! На път съм да копирам цялата статия тук, а някак не ми се иска да ме преследват блюстителите на закона за защита на интелектуалната собственост. Дано това покъртително творение остане достъпно дълго време, но ако го свалят ще се намери от къде да ви го покажа…

Има един бар – близо до Паладиума, където си ходим вторник да си слушаме блуз. много приятно заведенийце. Стила е готин – леко елитарен без да е гъзарски. Сервитьорките неизменно имат по нещо кхъ-кхъм в тях и музичката е супер. Вторник пее Stan The Man или един черен образ дето все му забравям името на формацията. В двата случая вокал + един или два инструмента. В случая с черния образ – акомпанира му един батко с хармоника и пияно, той посвирва на гребенче. Стан е китарист и му асистира един образ с бас китара.
И днес ги посетихме – двамата миланци (мaкето-стар другар и един друг колега, тих и симпатичен малко по-дърт от нас, словак) и Ася. Едвам накарахме Ася да се присъедини за 15 минути – много беше уморена, завалията, и искаше да спи още като я видях преди да хапне нещо за вечеря.
Ние си пихме по две питиета и се понесохме към дома.

Първо четем това и после почваме да мислим:

• Цитираният изтчоник няма нищо друго освен две имена;
• Не става ясно къде са правени изследванията;
• Не става ясно кога са правени изследванията;
• Не става ясно какво точно е било изследвано – “бутилирана вода” звучи еднакво за Перие, Евиан, Горна баня, “Чудно филтрирана вода за пиене и поливане – “Езеро Кремиковци”;

Айде у лево!

В един момент решаваш че искаш нещо, много ще ти е гот ако си го имаш, ще се забавляваш, ще ти е кеф, ще си някак даже горд, че си си го позволил. Та идва този момент, значи, и после почваш да си правиш сметките – колко кинти ще ми струва, колко време ще ме кефи, кога ще мога да се забавлявам с него и тн. И тогава, в зависимост от това какъв човек си, можеш да се самооткажеш или да се самонавиеш.
Е, аз съм на път да се откажа от фотото. Нямам друга идея. Просто се саморазвих.

Лафехме си с Адриан, той е повече от десетина години по-дърт от мен, но това от един момент губи значение. Той ми каза, че всичко което си е купил с мерак, за себе си, си го е купил от някакъв бонус, от някакви пари на куп. Без друго оправдание – имал е възможност, зарадвал се е. В това има смисъл – много ми прилича на някакво възпитателно упражнение – когато вземеш бонус то е защото си завършил някаква работа, началника те е наградил, а ти се награждаваш с каквото може да ти достави лично удоволствие. Малко Павлов има в цялата работа, но определено има повече смисъл от това да си позволиш нещо просто защото на еди кой си ден преди някакъв брой години си се родил например, или имаш имен ден, или някакво друго циклично събитие, което идва без дори доза усилие. Тук няма постижение а някакво усещане на изкуствено повишаване стойността на самото ти съществуване. Това не е кой знае какъв повод за гордост, нали. Няма постижение а … констатация. “Наздоровье, кошка проснулась” (да ми прощавате липсващия руски).
Ако вземеш сертификат, завършиш курс на обучение с добър резултат, построиш нещо – това е повод да се зарадваш, повод да си направиш празника по-голям с нещо допълнително.
Това е смисъла на Наградата.

Има обаче и друг момент – всички се нуждаем от някаква радост в живота си – нещо което да ни зарадва, нещо лично, нещо хубаво само и единствено за теб. Тук вече идва другата дума – Подарък. Тук вече не се нуждаем от повод, от някакво извинение или постижение. Тук ни трябва друго.
Ако подаряваш ти трябва единствено хубаво отношение към този на който подаряваш и възможност. Хората търсят и повод – по-лесно се подарява когато всички подаряват, но защо това да е задължително? Когато получаваш подарък, приеми го и изрази радостта си, постарай се да я направиш достояние на този който те дарява, това е подаръка за него.

Всичко достига до една дума в основата си – радост.
Как да се доведем до това енигматично състояние? Как да го постигнем, как да го задържим и как, защо не, да го използваме (ей, Павлов, къде си бе).