Идва Онзи сезон
Днес вечерта си припомних защо _на мен_ ми харесва зимата, какво ми харесва от целия студен сезон. Бях го позабавил, но сега си припомних.
Не са ските (О не, не са!). Не е снежната картинка през прозореца, нито дъждовната или мъгливата такава. Не са жълтите листа или пронизващия вятър който ще ги понесе. Не е и усещането за студена къща, когато се прибера у дома, нито слоевете дрехи които помъкваме дори за разходка до бакалията…
Нека нарисувам картинката която ми стопли въображението днес вечерта… Всъщност просто ще поразкажа какво ми се првидя…
Топло е, грее с топлината на червеното вино и скарата, червените пламъци на огъня който ни топли и шума на многото приятели наоколо. Събрали сме се и изкарваме една от онези чудни вечери които греят в спомените, като въглени и топлят с най-добрата топлина. Топлото на човеците заедно.
Деня е бил един от многото с които приключва всяка година… Ех това приключване – започнали сме го още от първите наистина хладни дни на есента. Всеки ден плануваме следващото готино събиране и всеки ден отбелязваме с по някоя вътрешна топла минута с някой до нас. Всяка вечер е празник, всеки ден е забързано, поразсеяно очакване.
Утре, довечера, вдругиден, съботата… в седем на топлия кът, на опушения ъгъл… какво да занеса, кои ще са там, къде ще идем после, на кой да се обадя?
Контраста на студа отвън – на улицата и топлината вътре показва кое топли сега. Това е сезона на тази топлина. Човешката топлина.
мнъм… пак се отнесох 
е добре де… нека остане
