Имам един черен балтон, дълга дреха от дебела и плътна материя. Двуреден, с широки рамене, тежка, здрава дреха. Днес го изведох на разходка.


Черна гора и бяла пътека. Дърветата са се подредили около пътеката и сякаш са се подпрели едно о друго над мен. Тъмните силуети нарязват притъмняващото вече небе и като че ли задържат нещо към земята.
Вървя по белия сняг, оставям бледи отпечатъци. Странно, никой не е минал преди мен. Ходя с бавна крачка, не бързам за никъде. Просто си разхождам балтона.
Има красота в зимната гора. Хлад вее от пейзажа но е красиво. Тишината сама поканя да се спреш и да се заслушаш. Слуха долавя случайно падане на сняг от някое клонче, тихо пукане на стволовете наоколо, дори самата влага, студа, оставя лек звън в ушите. Вървя нататък.
Ще изляза по-долу на другата алея, оттам ще тръгна по пътя си към дома, но черната и бяла гора ще се връщат от време на време пред очите ми. Ще дойдат топли дни, балтона ще стои на закачалката, но сега е в употреба. Едвам се справя със студа, но държи. За сега се справя. Не ми е лошо с него. Добра дреха.

Share

This entry was posted on Wednesday, February 1st, 2006 at 9:45 pm and is filed under Разни работи. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.