Kamen's blog

Ето, надвивам си на усещането за минатост и сядам да пиша за тазнеделната разходка.
Тази неделя се разходихме по маршрута София-Белчин Бани-Самоков-София за втори път. Бяхме трима – Гери, Динко и аз. Предната визита до Белчин Бани бе много неуспешна – не видяхме нищо заради което да си заслужава да излезем от колата и набързо отпрашихме към Самоков.
Добре, ама мен ме глождеше отвътре, че не съм видял Хотела заради който настоявах въобще да ходим нататък. Така се и оказа – по разказа на родителите ми установих че става дума за една сграда която мернахме на излизане от Белчин Бани…
Изпътувахме отново цялата разходка до там и се оказа че търсената почивната станция от “соц” тип се отличава с голяма разпаднатост и значителна запуснатост. С други думи здрав спек.
Поне времето беше добро и разкарването беше приятно…
Герито се учи да кара, и се справя все по-добре, само дето забелязвам да пускам неканени поучителни лафове докато тя кара. Напоследък тя ме прибира от работа. Нямам нищо против, точно обратното.

На работа – яка тъпота. Пак се захванах да пиша софтуер на ония гадни терминали MT… Няма по-бъгав, нестабилен и недокументиран софтуер. Пълна гадост. Преди имах идея какво да опитам да правя, сега – нищо. Ще ми се наложи в крайна сметка да преработя всичко по един тъп начин, но така де, поне се надявам че ще работи…

Съботата ходих до Перущица. Там се явява периодично един проблем който яко им бърка в здравето. Цялата събота се борих като прасе с кръгъл камик обаче не открих от къде да го подхвана – апаратурата без документация, самата инсталация си бачка като момченце цял ден, а на всичкото отгоре местния добър дух (инж. по поддръжката) не е PLC-джия и не можа да ми е много от полза. Когато се прибрах в София бях абсолютно смачкан. Добре че цъфнахме късно и не се видях с никой че както ми се беше смрачило щях да съм много гадна компания.

Тоест, обявявам тази седмица (и кофтия късмет + настроение) за окончателно отминали в календара. Хич не ми пука че е Сряда!
Странно за тази седмица е и че започна в Неделя… Абе яко зачукана седмица, мама и!

Та, Вдигнахме се, значи, Неделята да видим къде са тия Белчин Бани. Екипа се състоеше от Гери, Асен, Ого (приятел на Асен) и мен. Пътувахме за упражнение на Гери, тоест бавничко и внимателничко… Пътя с връщането беше към 130км, при средна скорост 45км/ч това прави 3 дена път с камили… Е може би малко повече ))) Изпътувахме се до там, видяхме една голяма съборетина измежду околните по-малки съборетини и си тръгнахме. Тъпото е че се оказа че Хотел Белвил въобще не е това което сме гледали…
Чакайте да ви светна:
От доста време се опитвам да се свържа с тия там. Също отдавна навивам групата да идем да се поплацикаме на топличко в покрития минерален басеин. Най-накрая, навих Гери и Асен да се разходим извънградско до там само за да разгледаме. И кво – нищо! Като се усетих, народа в колата не пожела да поспрем и се изнесохме за Самоков за ядене. Пътувахме до гъзо на географията и не видяхме онова заради което сме тръгнали!
Единственото което общо взето ме успокоява са думите на Асен че и 5 звезден хотел да има там няма да се навие да иде в Белчин Бани… Лично на мен едно бунгало и горещ басеин ми стигат, но май никой друг не е толкова навит.
Това беше Неделята.

Понеделник сутринта имах интервю за VISA.
Пристигам там, изчаквам си чакането на пропуска, влизам в консулкия отдел правя там каквото искат и ми сервират че нямам някакво листче. Брех тая крива нива… Хайде пак ама утре. Обратно към нас – нова среща през интернет, търси листчето пак там, попълвай и после ходи на работа…
Сутринта на следващия ден (-13С разбирам че било) се изсипвам 15 минутки по-раничко че да съм пръв. Пръв бях. Казаха ми че ме няма в списъка със срещите и да почакам да видят ако могат да направят нещо… Почаках. Минаха всички за от 8:30, почнаха ония от 9 да минават… Там горе сутрин е и ветровито.
Казаха ми че нищо не могат да направят. Майка ми надлежно ми е обяснила колко много вече бързаме и че трябва да ни кажат нещо. Да или Не ама нещо, а аз да не мога да се докопам до интервю!
Пребродих квартала да намеря интернет клубче – не намерих, местните знаят къде се продават вестници, кафе и хляб и как се ходи до вкъщи, предполагам…
Заминах на работа. Правя си нова среша – не ще! Трябвало да махна старата (каква стара бе, нали е за вчера?!). Добре ама не иска (бичи грешки че съм бил нямал среща). Аз ще им кажа аз! Разпечатвай, пиши писмо за помощ, пращай по Факс… След още борба ми се обадиха по телефона и ми казаха да опитам да си направя срещата за утре има 2 места (демек за днес). Добре действат все пак.
И така, разцъфтях прилежно днес на интервюто половин час по-рано и си зачаках. Народа се трупна и се забута, а на мен ми кеф – топличко бе! Може -5С даже да е.
Минах на пропуска, Минах на първото гише (тоя път всичко е наред) и изчаках интеревюто. Лелката, американка, поздравих на английски и подкарахме така. След минутка ми каза да си заминавам и да си чакам паспорта с визата у нас.
Обадих се на майка ми и тя каза че довечера ще се напиваме. Отказах всякакво участие в такива непристойни дейности. Така де, ако ще се напивам ще е с приятели, няма битов алкохолизъм да спортувам, я!

Та така драги ми Смехурко…

Преди пет, може би шест години близо до нас имаше един магазин за компютри и компоненти. “Мултиелектроникс” или нещо подобно. Купих си това-онова, често си пазарувах и CD бланки от тях – така или иначе поопознах екипа. По едно време се появи една нова кака която силно привлече вниманието ми. Не е трудно да се сети човек точно с какво ми е привлякла вниманието тая дама – всяка кравеферма би се гордяла от рекламен модел с такива… габарити.
Много дами които са изобилно надарени в гръдна обиколка са получили този дар в пакет с едър задник и дебелички крачета. Горепоменатия обект на настоящото словоизлияние обаче беше екипиран с тънко кръстче, красиви долни крайници, дълга, права кестенява коса и красиво леко продълговато лице.
Съдбата отреди да се обърна именно към нея за сервизна поддръжка за долнокачествен компонент за който гаранция нямало… Тя не издържа питащия ми поглед и прехвърли топката на друг търговец. Престанах да ходя при тях.
От известно време се забавлявам с оглеждане на цифрови фотоапарати (справка последните ми постове…). Днес минах през едно магазинче с компютърни компоненти и няколко никона олимпуса минолти и други машинки. Един свестен търговец доста грамотно ми обясни това-онова и докато си лафехме фиксирах дамата която описах по-горе. Тя отново играеше продавачка но вече в това магазинче. Докато слушах, вече поразсеяно, огледах ненатрапчиво пейзажа.
Каката носеше панталон болезнено впил се в тънките и крачета, черна опъната блузка с вълнуващо деколте се опитваше, подчертано неуспешно, да прикрие картинката над колана а останалото… е останалото леко ми се губи (прощавайте).
Магазинчето бе добре отоплено и явно не бе никакъв проблем за нея да си ходи по този начин по цял ден. На мен обаче ми стана топличко…
Взе че влезе друг клиент. Тръгна да си купува нещо но се оказа че в касата няма нужното ресто и какенцето трябваше да изприпка за да развали отсреща  в баничарницата.
И така – Сценка:
Аз, търговеца и другия клиент седим и си гледаме работата. Аз слушам и задавам интелигентни въпроси, продавача ми обяснява нещата от живота, клиента с пачката блее някъде по стелажите.
В този момент виждам девойката с атрактивната физика че претичва през булеварда, явно подтиквана от ниската температура и оскъдното си облекло.
Бога ми! Тя тичаше…. С цяло тяло…
Търговеца навярно е съзрял нещо в погледа ми защото също се извърна тутакси към улицата и остави на пауза разказа си. Сякаж разсеяния купувач зад мен също се пообърна (огледалото на гърба на стелажа явно бе недостатъчно за него).
След две изпълнени със съзерцание и естетическа наслада секунди, мига отмина и тримата мъже отново потънахме обратно там от където за кратко бяхме изплували, а дамата се зае да отчита на касовия апарат.

“…О, миг, поспри! Ти тъй прекрасен си!…” Гьоте струва ми се.

Васко ми вика че не пиша тук. Така е. Леко ще поправя тая липса.
Тия дни бая бачкам в фирмата – нещата влязоха в коловоз който познавам доста добре.
Има няколко подробности. На моманти се усещам, че съм особено мързелив. Що така!? не правех такива работи там. Май времето клатене на крака ми се е отразило зле.
Дуго нещо е че има около мен едно вредно влияние – един образ малко ми криви трудовата нагласа. Той си е пич ама като съм без него си бачкам по-добре.
Готино е да получиш нормална заплата – напоследък карах с едни подаяния които заработвах в свобдното от даскало време. Добре де ама това хич не е достатъчно че да се чувствам на мястото си… Не оценен, търсен, или високо платен – просто дори не на място…
Подготвям една разходка по белия свят – дано се закваси. Мисля че ще е приятно, надявам се и полезно.
Започнал съм да обмислям какво да правя с ония мизерници при които ми е фотоапарата. Нищо не чувам от тях а си искам смотания апарат, па дори и само да го продам… (много горчиво усещане от цялата работа).
“Аз ти казах. Аз бих направил друго яче. Абе може ли да си такъв тъпунгер?” Тия лафове някак не ме греят – не ме сгряват, не ми стоплят душата. Иначе идеята е ясна…
Да си го прибера, че да почна да се нагаждам по него за да прави свестни снимки каквито знам че може, просто трябва да напипам идеята и ефектите от настройките. Поне настройки има колкото за 3 Дейзита )
Има голяма опасност да си писнем зверски с котетата. Всяка вечер заедно ще си досадим твърде силно… За утре зачувам разнообразие, Лили почти обеща промискуитет )))))
След здраво затишие, съм почнал да затоплям отношенията със стари другарчета – обаждам се, виждам се с някои. Добро нещо… Ще опитам да продължа в тоя дух.

Та така, драги ми Смехурко…

Пак почнахме да си привикваме пица по телефона. То си е жива далавера. Седиш си в приятна обстановка, има място за всички, пиене на ниска цена от кварталната бакалия, а ястията са си от меню. Бакшиша дори е по-малък. Е разбира се ако се поръча два пъти (както тоя петък) нещата май малко дебелички излизат.
Нямам идея къде (видях или направих или и аз не съм сигурен, та) пихме греяно червено вино с канела, но напоследък често си го правим. Става вкусно, като сладко десертно вино с екстри… Много приятно. Един проблем – веднага ми завърта главата.

Около нова година си купих Praktica LM5008. Не съм особено очарован.
Снимките които правеше бяха с изкривени цветове а клиповете бяха под всякаква критика, фокуса далеч не ми се струваше на прилично ниво, макро снимките бяха доста по-зле от тези правени с Дейзито, шума на матрицата особено при по-слабо осветление е доста силен, батериите които имам не успяха да се справят с консумацията на апарата.
Aко трябва да съм коректен трябва да си призная откровената неграмотност във фотографията, като се опитах да си поиграя при реални условия снимките станаха прилични. Чувствителността на матрицата както и повечето светлина която влиза през обектива се показаха на ниво когато пощраках без светкавица. Батериите зареждам на зарядно което не се знае колко ток дава.

Вчера го дадох на диагностика.

По e-mail и по телефон контактувах с една дама която ми обясни че до сега проблеми с тия апарати нямали и е заинтригувана да го види за да му направят диагностика и замяна ако е нужно. Обеща ми да говори с приемащите в магазина им на Витошка 29 и дори стана дума да ми дават нещо друго докато моя е при тях. Попитах дали евентуално не би могло да направя ъпгрейд към друг апарат от тези които продават. Дамата обеща да провери независимо от това че шанса е минимален особено след като съм купил апарата от другаде…
Затворих телефона и казах на Иво който беше до мен, че искам пак да работя с тази фирма. Усетих че отсреща има човек който иска да ми помогне защото е правилното и защото така трябва и защото това му е работата, че май даже и му харесва.

Вечерта отидох да си дам апарата. Посрещна ме сякаш враждебна млада жена на която имам да давам 2000 лева, ама от отдавна. Постарах се да съм любезен и внимателен и всякак опитах да я накарам да прояви добро отношение към мен. Много трудно я накарах да си отвори устата за да ми каже две-три приказки.

Какъв контраст.

Проверих цената на по-приличните апарати които предлагат – по-високи са с около 20-35% от тези в интернет, дори сравнено с цени от Англия.

Като цяло, леееко мрачна обстановка май?

Мрак и Тишина. Празно е. Няма нищо и никой. Говоря си със стените на затвора. Намирам нещо различно в гладките, гранитни, полирани стени. Пукнатина, процеп, неравност, и се вкопчвам като слепец в познат предмет. Това ме кара да тръпна от удоволствие – иначе съм загубен. Вакуум, бездна, пропаст. Всичко около мен е студения крясък на празнината. Опирам се на нещо, намирам някой, отново опипвам стената – дали някой не е около мен? Няма никой. Само аз съм. Прегръщам опорите, милвам стените и викам гледам в тъмнината. Кадифето на обема около мен поема истеричен вик.
Страх, Самота, Ярост, Отчуждение Безнадедност, Безверие, Паника…

Моите съчувствия.

Тук имаше пост.
Тук вече няма пост.
Ако се появяват още такива коментари от “сбъркани” податели ще ги маркирам
като spam. Предполагам че системата на Livejournal е достатъчно добра и ще се
справи с натрапника…
Съжалявам за неприятното изживяване.

Един ден както си гонех аз автобуса какво ми се случи…
Но нека поразкажа от началото.
Тогава учех още за инж. Между другото, скоро ми обясниха защо се било пишело инж. само до точката – щото ние не сме знаели какво следва. Да ама не е вярно, те фиолозите… ъм филолозите сякаш имат представа как се пуска компютър пък тръгнали инж.-овете да бъзикат. Точка си е готино. Пък и спестява време. Ха ма ха…
Та разправях за ВУЗ-а… не всъщност разправях за един път като си гонех автобуса ама трябва да поразкажа малко въведение….
Та учех за инж. Инжинерлъка си е интересна професия, хората стават някак по-различни. Като седнат инж.-ове да си приказват дори и на маса – без моливче и листче не се разбират. И си чертаят и си помагат и с ръце и всичко. И е забавно с тях защото се палят от много интересни работи… а пък толкова малко хора ги разбират, чудно да му стане на човек.
Та гонех си двеста и осемдесетката аз, нали тя ме возеше от Орлов мост към ВУЗ-а и нещеш ли се усещам, че май съм си забравил студентската книжка в нас. Добре ама не е готино да се връща човек, а и може пък в чантата да е някъде та реших подтичвайки да проверя дали пък случайно не съм я пъхнал някъде из отделенията на чантата ми.
Разбира се беше зима и разбира се бях с шапка и шал. Ремъка на чантата ми си носех през врата, че да мога спокойно да си тичам след автобусите. Пресегнах се и за една бройка да се обеся. Ремъка като никога се закачил някак за шала ми а той здраво наврян под якето… Поосвободих се но явно съм представлявал любопитна гледка – тичайки с изцъклени очи по неправилна крива към оранжевия автобус защото когато се поразсеяха черните кръгове зърнах доста учудени погледи в моя посока… Или поне реших в първия момент че ремъка е проблема.
В последствие се оказа, че не ремъка на чантата ми се заплел в шала ми а някаква чужда част от дреха ме души през врата.
Вече в автобуса установих че парче червен шушляк се е овило около врата ми а в него има слабичко девойче което се опитва да си поеме дъх.
Аз не съм дебел! Просто съм мако едър. И не бих казал че съм висок, просто комбинацията от масата и инерцията е повлияла много силно в тоя случай… Нали ви обясних че съм инж.?
Та както и да е. Тя се отмота от шушляка и така си пое въздух че вече очаквах мощен писък на възмущение когато тя взе че ми се хвърли на врата и почна да ми мляска целувки по физиономията.
То не бяха радостни хленчове, то не бяха благодарности, чудеса!
Не си мислете че съм някое дърво вчерашно, но това поведение така ме втрещи че вече бяхме отминали алея Яворов когато се усетих да си приведа изражението в някой по-интелигентен вид… Поне на дамата не и беше направило впечатление, тя продължаваше да ми обяснява колко ми била благодарна и т.н.
Оказа се че контрольори я били сгащили, тя нямала пари да си плати глобата а аз залисан в търсене на книжката съм я влетял в автобуса от който ония я били свалили… Е нищо де… Оправихме се по живо по здраво и скоро тя слезе на спирка Студентски общежития (боже, бъдеща съдийка)…
Оказава се обаче че в суматохата сме си разменили книжките и изпуснах сума ти  заверки… поне телефона и да бях взел, готина кака, и правистка…

Какво и е поучителното на тая история ли… ами нищо, забавна е.

Днес беше една готина неделя.
Ходихме с бащата малко на разходка по фото-магазини, той си търсеше някаква батерийка, а аз разни работи за Практиката. Купх си само една чантичка, че до сега го разнасях в каквото дойде. В нея спокойно се събира и Дейзито. Ще влязат и един-два допълнителни комплекта батерии, че и кабелите за двата апарата.
Огледах си зарядното, огледах и една схемичка която бях купувал преди време пак за такава цел. Ще го подкарам и ще разкарам калпавата карантия от това което имам. Имам идея как да си го направя по-свястно.
Оказва се че всикчи продават като моите батерии за фотоапарати . Чудна работа – пад от .5v гаси моя, дали е така и при другите… Дали пък просто не са спестили от елементи на някоя платка вътре в апарата?
Деня завърши със събиране у Ники. Гот. И той се е запалил да прави компилацийки музичка. Много добре, колкото повече, толкова повече )
Привикахме пица, пробвах едно парче с аншоа, следващите две-три години няма да има нужда да опитвам пак. И предния път не ми допадна особено.
С Лили щяхме да се избием за това дали минералните басеини са добро нещо за зима и въобще. На нея и се ходи на Къщичка на Боровец. На къщичка е готино, ама да идем на нещо различно – на вила в планината сме били вече. Ще видим.
Днес почти свършихме работа у Д за нейния компютър и Екселските въпроси за Ива и Д. Ще се сборим и с тия задачки.
Видях се с Асен, той беше ходил на среща на италианците на Ал Невски и мина през нас. Боба е вече на себеси, но разправя че следващите шест месеца няма да пие. Не му вярвам че ще изкара толкова. Дано успее – период на прочистване ще е добо нещо. Ако и цигарите поспре, ще е хубаво.
У Ники видях и Тони. Тя пак тича на високи обороти, дано успява да се забавлява достатъчно.
Ива била Стрелец, ще гледам да я поопозная повечеко. Не познавам много Стрелци. Приятна кака, дано се завърти из нашата компания.
Радвам се на такива чудесни, малки дни – пълни с приятели и прятни емоции. Обещаващи и разтоварващи. В края остава надежда за още такива, защо не и по-добри.