Блогът на Фил

Една седмица в Барселона ми се стори толкова много, че впечатленията от първите дни ми се струват на няколко месеца.
Както и да е, ето нахвърляни някои от впечатленията:
Абе мангали са си. Обяснявам: мангали в смисъл не на цигани като етнос, а като мърлячи като манталитет. Мърлявко е, има хора, които изглеждат като от най-изпадналите латино-негърски гета в САЩ, които съм гледал по филмите. Това е, което видях като слязох от самолета и пътувахме с влака към града.
На другия ден обаче, разхождайки се из града, нещата започнаха да изглеждат по-добре. Първият ни домакин живее в много приятен квартал, улиците са идеално измислени за пешеходци, не за коли, абсолютно всяко кръстовище е с кръгово движение а в средата е мини паркче с пейки и дървета.
Фасадата на сградата, в която живее домакинът ни Хуанхо е около 4 метра. Резултатът е, че стълбището е широко около 50 см. Куфарът минаваше само с тясната си страна. Апартаментчето беше малко, но много рационално разпределено. Около 40 квадрата, идеален за един човек.
Разхождахме се по крайбрежието – хубав плаж, красиви сгради…
Завивайки към града започнахме да установяваме красотата му. Която се състои не от няколко ембематични сгради, а като цяло.
Минайвайки покрай зоопарка, видяхме извънземните трамваи, които се движат из града. Но което ми хареса най-много беше, че са се сетили под около релсите да сложат трева. Така свръхмодерният трамвай се движи върху зелен килим, простиращ се из целия град.
Минавайки през парк, на който не му помня името, видяхме безумно красив фонтан, изваден като от някаква приказка и една статуя на мамут в естествен размер.
На следния ден отидохме до музея на каталанското изкуство, но за съжаление се бяхме объркали, че него ден е с безплатни посещения и решихме да не плащаме за него, тъй като беше късно така или иначе. Затова пък се разходихме из парка зад него и видяхме комуникационната кула на Монджуик, която е дело на архитекта Сантияго Калатрава. Бях си я отбелязал предварително в таблета като забележителност и бях много горд, че знам кой е Калатрава (от едно предаване за строителни достижения по Discovery). Пак на същия хълм Монджуик, само че в подножието, под музея има един немски павилион, който е отбелязан като забележителност. Оказа се нещо малко, грозно отвън и струващо 6 евро отвътре, което е празно и продаващите билети ни посъветваха да не влизаме. Послушахме съвета им. Наблизо се намира Побле Еспаньол – затворен квартал, в който са построени къщи във всички интересни стилове архитектура, срещащи се в Испания. Гениално! Това е малко градче, с улички, площадчета, кафета, много магазини за сувенири, и занаятчийници. Деси се сдоби с произведени на място стъклени бижута и прекрасен кожен колан, пак направен от човека, който ни го продаде. Фактът, че мястото е малко, а мащабът на сградите е нормален прави мястото някак сладко, като от картичка.
На следния ден имахме като цел за разглеждане парк Гюел. За съжаление горната половина на парка беше затворена поради някакви ремонти, но въпреки това почти всички забележителности бяха достъпни. Гауди е бил гений. Наистина. Стилът му е наистина прекрасен – представлява смесица от хладна геометрия, почти като кубизъм и цветната, луда феерия от неправилни форми на арт нуво. Сградите на входа са като от приказката за къщата в гората, направена от сладкиши. Сградата вътре в парка, която сега е музей на Гауди, е чудна китна къщичка сред дърветата, и ако някога стана неприлично богат ще си купя голямо парче земя и ще направя нещо подобно. Наистина завиждам на Гюел за възможността да е живял на такова място. Следващият ден бе посветен на Каса Мила, известна повече като Ла Педрера – отново сграда, проектирана от Гауди. За съжаление взе да ми се изчерпва речника за описание на произведенията на Гауди, но мога да кажа, че тя отново е с извивки, без правилни форми, красива, феерична.
Малко отклонение от темата за великия архитект – в Барселона знаят как се прави горещ шоколад. Ако не сте опитвали такова нещо там, то въобще не знаете за какво ви говоря. Моят скромен априорен опит се състои в горещ шоколад ала бългериан Starbucks, което има консистенцията и вкуса на топло повръщано. В Барселона горещия шоколад е друга бира Нещо, което по-скоро се яде, отколкото пие, вкусно, не е много сладко и въобще чудесно замества яденето на сладкиш.
Същата вечер се разходихме до Саграда Фамилия, но само за да я разгледаме отвън на нощно осветление. Писах в предишната публикация, но само с няколко думи – това е невероятно мащабно произведение на изкуството. Има хиляди детайли, склуптури и всякакви други елементи, на които не им зная имената, които са произведения на изкуството сами за себе си и са съчетани в една цялостна постройка. Чак на другия ден разбрах, че всъщност може да се влиза вътре въпреки, че строежът продължава и че това струва пари. Но си струва, наистина. Катедралата е започната края на 19-и век и пише, че ще бъде завършена някъде около 2030-а година. Аз се надявах следващия път, когато отида в Барселона да мога да я снимам без крановете между кулите й.
Вторият ни домакин, който всъщност не беше вкъщи, но друг сърфист на дивани беше у тях, живее в централната част. Странното е, че стария град е с малки, мърляви улички и въобще е доста изпаднало. Наблизо е Бари Готик, което е направо ужасно. Макар да ни посъветваха да не замръкваме там, минахме няколко пъти по тъмно и нищо лошо не ни се случи. Иначе е пълно с чернички, висящи по ъглите и подвиквайки си и проститутки – все черни. Как съжителстват тези места с най-посещаваните от туристи булеварди около тях не ми е ясно.
На следния ден се видяхме с моя адаш, френската ми и по-възрастна с 30 години инкарнация, който беше дошъл от Франция, за да се видим в Барселона. С него и негова приятелка, която за съжаление не говореше английски излязохме на разходка извън града. Мястото се казва Монсерат. Планина, два манастира, много красива природа. Стига се с кола или влак до там, след което нагоре качването е или с лифт или със зъбчата железница. Тъй като бяхме там единствената седмица в годината, в която влакчето на върви, се качихме с лифта. Филип помнеше мястото отпреди тридесет години и се изненада колко много нови постройки има около манастира. Каза, че във Франция такова загрозяване никога не би могло да се случи, тъй като при тях няма да разрешат застрояване на грамадни сгради и съоръжения на място с такава природа. Но както знаем испанците са минали по пътя, по който ние вървим с бодри крачки. Сигурно и там е имало хора, които не ги интересува природата, защото карат кола.
От основния манастир върви пътека, която на всеки стотина метра има някаква склуптура на религиозна тема (Филип се опитваше да се сети от религиозното си обучение каква е идеята – нещо за 7-те ала-бала) и която води до малка църква на ръба на скалите. Много живописно и красиво.
Вечерта успяхме да се видим най-накрая с нашия домакин – Адам. Австриец по произход, занимава се с фотография, плаване с лодка (каза, че съжалява за малкото време, което сме заедно, иначе щял да ни изведе за един ден с неговата яхта), компютри… Много артистичен, малко лудичък в най-положителния смисъл на думата, видях адски много неща в живота си, безкрайно интересен човек. Ако някой проявява интерес от чартър с лодка с начална точка Испания – нека каже.
Последният ни ден в Барселона посветихме на посещение на Каса Батио. Въпреки ужасно скъпите билети, къщата на костите наистина заслужава да се види отвътре. Вдъхновението е от капитан Немо. Всичко е с морски мотиви, отново с извивки и напомнящо огромно морско чудовище. Спекулира се, че представлява драконът, който е убил свети Георги (пфу тоя български език, св. Георги е убил дракона, не обратното, знаете, нали?), тъй като Гауди е бил силно религиозен. Независимо дали е този въпросен дракон или анонимно морско чудовище, сградата е прекрасна. Охлювообразните извивки на тавана и на стълбите, гъбката с камината, огромните стаи на първия етаж с прозорците с костите, комините, плочките, всичко е магично.

Преди да дойдем в Барселона Деси все ми обясняваше как това е град на архитектурата, а аз се чудех. Чудех се защо не й харесва старата част на Мюнхен например. Или защо не е чак толкова впечатлена от Прага.
Сега вече разбирам.
Фактът, че са имали супер талантливи хора (Гауди, Калатрава) и са им дали възможност да правят това, в което са добри (архитектура), е довело като резултат един удивителен град, в който човек може да се влюби. Мисля че имам стотици снимки на “обикновени” жилищни сгради. Старите красиви сгради като тези във Виена, Прага и дори стара София тук са със стотици, може би хиляди и всяка от тях е безумно красива и различна от другите, и все пак с отличим стил. А като добавим и специалните сгради – на Гауди например – които са извадени като от цветна приказка – Барселона е просто зашеметително красив град. Широки улици, всяко кръстовище е оформено като площад, широки тротоари с малки, понякога невидими ленти за коли – безумно е…
Днес разглеждахме Саграда Фамилия. Това чудо наистина може да бъде разглеждано с дни, а звучи не чак толкова особено – просто една катедрала. Но каква! Започната 189 и някоя и още я довършват. Всеки детайл е шедьовър сам по себе си. Всяка колона, всяко стълбище, всеки орнамент, всяка склуптура, всеки водоливник, всеки балкон, дори амвеона (така ли се пише?) и изповедалнята са невероятно красиви и оригинални произведения на изкуството. А този човек Гауди е правил и други сгради, макар само тази катедрала да е достойна за един живот.

Изкарахме 5 дни в Мюнхен. Пиша чак сега за това, защото не ми остава време от задачки и неуспешни опити да се наспя. С риск да бъда обвинен, че опростявам, изкривявам и драматизирам ситуацията:
Срещу тях да тичаме няма да стигнем (Казано от другаря Тодор Живков при кацането му на летище София след посещението му на Япония).
Градът
Според Деси не е толкова богат на забележителности и архитектура като Прага. На мен ми се стори, че центърът е същия. Бях отбелязах 40 POI в моя N800. Имат катедрали, интересни нови сгради (BMW) и доста барокова архитектура. Градът за разлика от Прага ми се стори жив, местните са навсякъде, не само по крайните квартали и предградията. Центърът има достатъчно хора, без да е препълнен. Коли почти няма. За пет дни не видях нито едно SUV. В центъра на едно място имаше табела за 2600 свободни места на някакъв обществен паркинг, очевидно подземен.
Времето
По-студено от София, преваля сняг даже. Всички германци казаха, че сме им занесли лошото време, защото снегът е необичаен за това време на годината.
Транспортът
От моя гледна точка – перфектен. Бързите им влакове (S-Bahn) се движат с 90 км/ч, правейки летището на половин час от центъра. Метрото им покрива цялата централна част, прекачванията са супер удобни. Трамвайте са извънземни и работещи в стелт-режим. Информационните табла дават информация за следващите три превозни средства, които ще дойдат на спирката и показват освен откъде и накъде отива всяко от тях и основните три спирки, които предстоят. В превозните средства ключовите спирки се оповестяват И на английски с обяснение какво бихте искали да правите на тях (прекачване, отиване в музей…).
Цените
Мюнхен според местните е най-скъпия град в Германия. Аз си взех един пуловер на цена под тази, на която мога да го намеря тук, една жилетка на същата цена и два чифта обувки на цени, подобни на нашите тук. Смешното е, че обувките се оказаха произведени в България, но тук естествено не се намират. Кръчмите са точно два пъти по-скъпи от нашите. Храните в супера са даже по-евтини от нашите.
Бирата
Хареса ни повече от чешката, и тя като нея е по-евтина от другите напитки в заведенията. Имат разни местни бири, които можеш да намериш в Мюнхен, евентуално в някои други баварски градове и това е. Не произвеждат повече, защото щяло да им се влоши качеството, не изнасят и нямат никаква реклама. Съществуват от примерно 700 години
Сериозно, бирата на Augustiner е точно такъв случай.
Жените
Ще ми стане навик да коментирам представителите на другия пол, населяващи местата, които посещавам. Спрямо България – значително по-малко, които да “стават”. Но има хубави. Има и много хубави. И всичките са облечени с далеч повече вкус от “нашенките”.
Домакините
Домакините ни бяха два броя – първо бяхме при един симпатичен германец, работещ за Луфтханза и гаджето му (готици – нищо общо с очакванията ми за тази порода) в чудесен апартамент в триетажни блокчета с градинки между тях на две минути от спирката на S-Bahn-а.
След това бяхме при един швейцарец, който е учил в Швеция, сега работи в Мюнхен и ще ходи да работи една година в САЩ. Знае перфектно английски, немски, френски, шведски, учи финландски. Като за инженер добре го дова с езиците.
За кризата
Със сестрата на Деси и гаджето й си говорихме за кризата. Те казват, че отвъд океана ни дават за учебникарски пример на държава, която ще пострада лошо поради живота на заем (не потребителските/жилищни/ипотечни кредити), а държавните заеми с цел задържане на съотношението 2:1 на лева към еврото. Посъветваха ни да не държим пари в левове, да не държим нищо в банка и да се запасим с храна. За да не всявам паника съветвам всички читатели на блога ми да държат парите си в лева в банката и да чакат кризата да облагодетелства милата ни татковина, както обещават банкерите и политиците ни.

Миналата седмица бяхме в Мармарис – Турция. Почивката си бяхме купили още април месец – шест нощувки, седем дни, всичко включено в цената, пътуване със самолет до Даламан и оттам с автобус до Мармарис, хотел три звезди.
Хотелът
Хотелът всъщност се дели на две сгради – Emre и Emre Beach. Ние бяхме
разпределени в Emre Beach. Хотелът беше малко старичък, чист, прясно
боядисан отвътре и отвън, но определено правен преди няколко десетки
години. Стаите бяха доста малки, със стари мебели. Имаше два басейна
със шезлонги, разположени така, че почти винаги са на сянка.
Ресторант-бар-градина беше мястото, в което се хранехме. В лобито
трябваше да има безжичен достъп до Интернет, за който услужливо ни
дадоха парола, но връзката беше толкова лоша, че според мен е по-добре,
ако просто махнат надписа.

Храната
Храната не беше много разнообразна, особено в сравнение с 4-и
звездните хотели в Гърция, в които сме ходили. Беше вкусна и
сравнително прясна. И по много пъти на ден. Има закуска, обед,
ранно-следобедни сандвичи, късно следобедни сладкиши, вечеря и нощна
супа (никога не останахме за нея, защото се разхождахме).

Мармарис
Градчето е по-претъпкано с хотели от Слънчев Бряг и въпреки това
изглежда по-добре. Всеки хотел на първа линия притежава част от плажа,
широка колкото неговата принадлежаща част, но между плажа и хотелите
има крайбрежна алея за разходки, която опасва целия град – дълга е 17
километра. В частта, по-близо до центъра и пристанището за яхти, има
доста открити дискотеки, които се съревновават коя ще е по-шумна и тъй
като са една до друга какафонията вечер е пълна.
Транспортът се състои от някакви бусчета тип маршрутки, но само за
седащи, с автоматични врати и на цена под два лева. Минават на всеки
няколко минути. Като цяло Мармарис се води най-зеленият и
най-европейският турски курорт. Зеленина има пред 5-звездните хотели
като “Тюрбан” например.

Хората
Обслужващият персонал е почти изцяло от мъже. Вежливи са и работят с
настроение, което си личи. Шегуват се, закачат се, вършат си работата
бързо. Имат мениджър, който непрекъснато се върти около туристите и
наглежда всичко. Говорят някакъв английски и доста руски. Главният
контингент от туристи очевидно е от Русия, изключение не правеше и
нашият хотел. В магазините отново продават предимно мъже, но има и
жени. Навсякъде има tip box, в който се очаква да пуснеш бакшиш, ако си
доволен
от обслужването, включително автобусите. Като цяло мястото е
туристическо, тъй че не сме имали контакти с хора, които не са свързани
пряко или косвено с туристите, затова и не мога да правя някакви
принципни обобщения, но кято цяло хората са дружелюбни и доста умели
търговци.
Екскурзията
Отидохме на еднодневна екскурзия до Далян
и плажът на костенурките. До там пътувахме с автобус. После се качихме
на лодка, която плава по реката

,
разгледахме от разстояние каменните гробници ,
потърсихме костенурки в реката, след което пристигнахме на плажа на
костенурките.

Името му идва от факта, че там снасят яйца един вид костенурки. Поради това
той е охраняван, не е разрешено слагането на чадъри и копаенето на
пясъка, както и оставането след залез. Плажната ивица е ужасно широка,
целият плаж е пясъчен, морето е кристално чисто, прилично плитко доста
навътре и ужасно красиво. Чувството е сякаш си на тропически остров.
Исках да плача като малко дете, когато трябваше да си тръгваме. След
плажа ходихме на обяд и оттам на кална баня и сероводороден басейн.
Имаше ужасно много хора, беше доста забавно като видиш в един момент
всичките наплескани с кал хора. След сероводородния басейн въпреки че
се къпеш миришеш гадно още ден.

Вече сме в Чехия. Нямахме никакви проблеми с пътуването. Инструкциите на Камен ни бяха достатъчни, за да стигнем до апартамента му. GPS-ът се оказа полезен, макар че ако човек се ориентира добре може да се справя и без него (стига да има карта на района). Вечерта Камен ни разходи и после ни заведе в една кръчма. Хапнахме и пийнахме добре. Днес стабилно се мотаем. Успяхме само да напазаруваме от местния Tesco. За мое най-голямо съжаление не можах да намеря свободни файлове с POI за да се ориентирам къде наблизо има забележителности. Но поне ще си направя мой POI, който ще публикувам, та който ще идва след мен в Прага да може да го ползва.

Тази вечер си тръгваме от Единбург. Бяхме тук последните два дни. За това време успяхме да разгледаме всички основни забележителности, да се поразходим покрай морето и през парковете и да хвърлим поглед на магазините.
Пак съм в минималистично настроение, затова съвсем накратко:
- The Scott monument: черно, високо, зловещо нещо, което на мен ми хареса

- Хората: говорещи както очаквате, има доста червенокоси хора и някои мъже, макар и малцинство си ходят с полички
- Времето: хладно, но не колкото очаквах, почти като в Лондон, но доста ветровито
- Морето: красиво, на 1 минута от домакинята ни, годно за плуване веднъж годишно


- Момите: (Това е специално за теб, Дино) – има много, много сладки девойчета, това с крокодилите не зная кой ти го е казал, ама те е излъгал
- Замъкът: Интересен, голям, много добре поддържан, цял, т.е. няма руини
- Музеят на илюзиите и camera obscura: много интересен и забавен, с кеф си дадох парите
- Катедралата st Giles – внушителна, изключително красиви стъклописи
- Бирата – никак не е лоша, макар че по-интересен е сайдерът, който е станал популярна напитка откакто Magners са го рекламирали като лятна напитка.
- Уискито – домакинята ни черпи с оригинално шотландско уиски, каквото няма по магазините дори тук, донесено е от родния град на майка й още на север.
Ето изглед от прозореца в дневната на Кърсти (домакинята ни):

А това е National Monument, което е трябвало да бъде копие на Партенона в Атина, но им се видяло скъпо и не го довършили.

Посветихме днешния ден на комбинация от разходки и музеи. Времето беше най-слънчевото откакто сме тук и най-студеното. Вятърът също не спомагаше особено за разходката. Отидохме отново до London Eye, което изглеждаше чудесно на фона на синьото небе.

След което разглехме музея на Дали. Наистина много ми харесва неговото изкуство, особено скулптурите. Много е бил лудичък горкия, както би казала Деси, но е ужасно талантлив. Влюбих се в скулптурата на кон, който има потекъл часовник за седло. На излизане има галерия с копия, които можеш да купиш. Проблема беше, че цените бях петцифрени в лири. Но ако някой ден стана неприлично богат…
След това се возихме на корабче по Темза, като имаше импровизиран гид. Така пристигнахме до London Tower. Както каза гидът:”Many people are asking me where is the bloody Tower, but you can't see it because of the bloody trees”.

Следващата цел беше близкия Tower Bridge.

Минахме по него в двете посоки, пропускайки музея – струваше 6 лири и отидохме в Natinal Gallery.

В първата зала, в която влязохме аз започнах щателно да разглеждам от едната страна картина по картина, докато Деси с усмивка не посочи зад мен. Стоях с гръб към Слънчогледите. Винаги съм си мечтал да ги видя в оригинал (добро копие). Разгледахме доста от класиците. Чухме българска реч в галерията – стана ми драго, че имаме сънародници, интересуващи се от изкуство. Поради приятно подухващия вятър се прибрахме с автобус.

Вчерашният ден го посветихме на музеи, т.е. на музей. Отидохме в Natural History Museum

и не ни остана време за съседния Science Museum, в който подозирам ще прекарам още един ден. Вечерта бяхме на гости на много сладка възрастна двойка, която познаваме от hospitality club.

Успяхме да се объркаме на няколко пъти в метрото, но важното е, че стигнахме на всички желани места.

Вчера се разбихме от обикаляне. По приблизителна оценка сме извървяли около 30 километра. Минахме през Kensington Gardens, видяхме Buckingham Palace – честно казано не ме впечатли особено.
Парковете им са чудесни – поддържани, чисти, пълни с нахални катерици и много много водни птици при всички езерца – чапли, пеликани, патици. Минахме покрай 10 Downing Street – толкова барикадирано, че само по това го познаваш. Оттам изведнъж се озовахме при Big Ben, Westminster Hall и Houses of Parliament. Big Ben е наистина много красив. Самите сгради на комплекса много ми харесаха. Бях малко разочарован, че не може да се влиза и пак е здраво барикадирано, докато Деси не ми обясни, че това Е действащия парламент (Houses of Parliament). Отсреща е Westminster Abby, където са се женили всички.

Искаха бая пари за вход, та го разглеждахме само отвън. Пресякохме Темза по Westminster Bridge и влязохме в Country Hall. Изпуснал съм Star Wars изложбата. Не ми се даваха пари за Dali Universe

, но все пак ще го разгледам, преди да си тръгнем. Поколебахме се малко и все пак си взехме билети за London Eye. Да не са съвсем капо British Airways от нас.

Заслужава си да се види Лондон от толкова високо, наистина. Оттам продължихме по Темза до Tate Modern. Разгледахме го, но честно казано си беше загуба на време. Туй съвременно изкуство не е за мен. А сградата колко е грозна, не е истина. Просто не е истина. Бивша електростанция, ама дори за това е грозна. Нещо като сграда от антиутопичен филм. Така или иначе разгледахме изложбите. Най-интересно беше на интерактивните терминали. Понаучих малко за минимализма, кубизма и импресионизма. Оттам пресякохме обратно Темза по Millenium Bridge. Отидохме в St. Paul's Cathedral, която разгледахме и отвътре. Впечатляваща е и ми беше интересно как има някакви икони по стените, които не съм свикнал да виждам по различни от православни храмове. Минахме покрай British Museum, но беше късно и не сме влизали. Смятам да прекарам ден-два там. След това се разходихме се по Oxford Street. Следва малко лирично отклонение на тема цени: цените на храната в супермаркетите е същата като при нас. Само някои плодове са по-скъпи, както и млякото. Обувките имат същите цени като на нашата Витошка, даже са по-евтини. Например Clarks няма за над 50 лири. При нас има за над 150 лева. Подсказка – нашата средна заплата е под 200 лири, тук хората взимат над 1000, хайде така да го кажем. Вечерта излезнахме с домакина ни и неговата приятелка на кръчма. Най-близката, защото краката на двама ни с Деси бяха супер изморени от дългата разходка. Пихме сайдър – ябълкова бира с лед. Станала модна, откакто Magnus почнали да си я рекламират с лед като лятна напитка. Поговорихме си приятно. И те двамата са удивени колко са затворени американците, които са срещали. Гари разказваше как се бил изумил, че някакъв американец не знае кой е Тони Блеър и разказвал случката на една американка в хостел в Лондон и за свое удивление установил, че тя също не знае кой е Тони Блеър. Според него в Щатите има обществен и семеен натиск да не се пътува, тъй като според тях това е губене на време, което може да бъде употребено в работа и правене на пари. Спомнихме си за сладкото клипче: I thougt Europe was a country. I think they speak french there?
Днес се разхождахме с мисъл за изтерзаните си долни крайници. Минахме през Regent's Park. Оттам стигнахме до съседната Baker Street и посетихме музея на Sherlock Holmes. Беше забавно. Имам снимка с шапка и лула.

Сувенирите бяха безбожно скъпи за нещастие, иначе щях да се върна с цял куфар в повече

Днес в 12:30 излетяхме от летище София в посока Гатуик. Пристигнахме 3 часа и нещо по-късно, пътувахме с автобус час и половина до центъра на Лондон. За които не знаят Лондон е съставен от 30 и няколко града и всеки си има център и предградия, и също така не е висок град, т.е. е разлят, поради което пътуваш измежду 3-етажни къщи докато изведнъж не излезнеш на Темза и не видиш London Eye. От Victoria Station взехме метро в посока Nothing Hill, където живее първият ни домакин от hospitality club и бързичко го намерихме. Пичът е много готин, от Isle of Man. Приятелката му е чехкиня. Идеята ми е, че тук е много пъстро и е пълно с хора от различни раси и националности. Охрана, продажба на билети, митнически контрол, сервиране в заведение, портиери са само чужденци – индийци или афро-американци. По пътя питайки бели хора попадахме на руснаци например.
Днес сме уморени и ще се монтираме по леглата, утре ни чака сериозно обикаляне на забележителности и музеи.