Блогът на Фил

Ставам тривиален, но наистина – много, много добра книга. Малка, стотина страници, и толкова силна, че думите буквално не ми достигат. Не мога да кажа нищо за нея, освен, че трябва да се прочете.

Всъщност след първата част (Студени играчки са звездите) имах опасения, че няма да ми хареса толкова. Когато започнах да я чета, отначало мислех, че наистина не ми харесва. Но в крайна сметка се оказа, че книгата си заслужава. Повдига трудни, големи въпроси. Какво е щастието? Как изглежда рая? Дори всеки да има собствен рай (или ад), може ли да се каже, че сме щастливи?
Като останалата руска литература, отговорите и решенията са малко наивни, детски. Затова харесвам повече Алистър Рейнолдс. Той не предполага, че изначало сме добри, образите му не са черно-бели, няма винаги прави рицари. А при Лукяненко е някак наивно ограничена представата за хората, света, извънземните. Не ми се вярва след стотици и хиляди години, пръснати по звездите, имайки невероятни технологии, да не сме си променили същината – с генетика, нанороботи и други подобни на магия възможности да не се отделим, оперираме от част от инстиктите си. Твърде антропоморфно пише Лукяненко.
А да не говорим за руската национална гордост и видовата гордост. Най-напредничави са студентите от МГУ (не нашето, руското), техните обществевици ги знаят всички извънземни в галактиката, техните пилоти преобръщат съдбата на целия разумен живот в галактиката, един техен човек натрива носа на всички силни цивилизации, въпреки че ние сме най-слабите…
Освен това идеята, прокрадваща се в по-популярната и не-стойностна фантастика – предимството на хората е тяхната гъвкавост, комбинативност… Ние винаги побеждаваме по-силните от нас, защото мислим извън някакви рамки, докато свръх-напреднали цивилизации са някакви ограничени идиоти, нещо като японци религиозни фанатици, чието представа за света може да се сравнява единствено с коне са капаци. Несериозно ми се струва това.
Но прощавам на автора, защото поне повдига интересни въпроси.

Бяха ми препоръчали книгите на Бакстър -”Време”, “Пространство” и “Произход”, та реших да си ги поръчам заедно с “Безсилните на този свят” на Борис Стругацки. Всичките са на издателство Инфодар. Сайтът е доста добър, но пък се изложиха – днес ми се обади куриерът да ми каже, че е пред нас. Проблемът е, че аз бях на работа. За всички други доставки, поръчани от Интернет са ми се обаждали да ме питат кога ще съм си вкъщи да ги получа. Но не и днес. Както и да е, човекът мина следобеда отново и ми ги донесе. Сега остава да намеря време да ги прочета.

Вино от глухарчета…
Това е книга за лятото от едно детство, но е и книга на Живота. В нея ще намерите всичко важно – любовта към семейството, жестоката пропаст на времето, правеща една любов невъзможна, любовта към живота, от който да гребеш с пълни шепи, смъртта като избавление, смъртта като жесток край, смъртта като не толкова страшен край, животът отвъд смъртта и много други прозрения.
Това е книга за хора, които имат някъде заровени в спомените си сладката тръпка от миризмата на новите гуменки, с които са тичали през лятото като деца, гозбите на баба, сладкото предвкусване на приключенията на утрешния ден, попивайки света с широко отворени очи, преди смяната на дните да се превърне в смяна на кадри от кинолента, детската увереност, че ти си центърът на света и няма как да е другояче, смътната тъга от първите предвестници на есента и чуденето как ще дочакаш другото лято, усещането за загубената волност и ограничаване на свободата когато видиш изнесените моливи, острилки и тетрадки по витрините, и най-общо за времето, когато миризмите бяха остри, цветовете ярки и животът дори и в най-малките си детайли изглеждаше магически и чуден.
Ако всичко това не ви се струва някаква глупост и все още пазите дълбоко в себе си детето, което сте били, то насладете се на това чудено написано любовно писмо до едно детство.

Точно преди да заминем за Мармарис разбрах, че има нова книга на
Алистър Рейнолдс – моят нов любим автор на научна фантастика. Романът
се казва “Вековен дъжд” и е чудесен, като всичко друго, което съм чел от него.
Който харесва твърдата научна фантастика и/или ноар непременно да го
прочете.

Метро 2033 е руски фантастичен роман, който прочетох и много ми хареса. Ценното в него е, че прави изключително добра дисекция на обществото, показвайки че независимо от мащаба му в него винаги ще има религиозни фанатици, мошеници, търговци, мутри, националисти, провинциалисти и т.н. Атмосферата е мрачна и напомня малко Half Life 2 и Сталкер (играта).

В момента чета Виктор Пелевин. Горещо препоръчвам на всички да прочетат:
Затворникът и Шестопръстия
Принцът на Госплан
Омон Ра
Жълтата стрела
Няма да разказвам сюжета, за да не ви развалям удоволствието, а само ще ви кажа, че Пелевин е много добър нов руски фантаст, който пише малко тъжни и страшни неща(или поне аз така ги възприемам), но много дълбоки и много добре разказани. Творбите му наистина са литературно изкуство.

Онзи ден влязох в Orange за да разгледам за някои книги и си харесах Prey на Майкъл Крайтън на английски. Много се колебах дали да си я взема, разгледах произволни страници за да видя дали ще се справя и накрая си я взех.
Резултатът е, че съм много доволен!
Първо, защото я прочетох на английски за два дни, като успявах да се вживея/потопя в нея, без въобще да усещам езика, на който е написана.
И второ, защото книгата е наистина добра, макар и малко плашеща. Аз зная, че наистина работят върху тези неща. Чел съм доклади. И както ни подсказва Крайтън, тези опасни технологии като всяко друго нещо в ръцете на хората се управлява не в резултат на хладни и логични статегически решения, а от емоционални, алчни хора с липса на дългосрочно планиране. Резултатите могат да са наистина ужасни. Както очевидно се притесняват и всички автори в сборника разкази Нанотек.
Но пък книгата ме наведе на мисълта, че трябва да почета за невронни мрежи, генетични алгоритми и swarm intelligence.

Бях чел, че патентоват гени. Струва ми се много безумна идея. Но тя се оказа още по-безумна. Има и патенти на болестите. Някои притежава интелектуалните права върху СПИН и SARS (наистина не зная как е на български). И при епидемията от SARS учените не се напъвали много да го изследват, защото три различни групи се съдели кой да патентова заболяването и това обезкуражавало другите да опитват нещо въобще.
Темата ми ангажира вниманието с книгата “Ген” на Майкъл Крайтън (оригинално заглавие “Next”)
Ето малко четиво по темата: http://www.whoownsyourbody.org/crichton-congress.html

Прочетох и тази книга по препоръка на СС-а. Отначало ми беше странна, но скоро ми стана интересна. Хубава книга. От тези, които те карат да се замислиш. Да си разшириш кръгозора. Затова чета. Да минават през мозъка ми странни идеи, които да го оформят, та после и други странни мисли да намират място в него. А повечето хора не четат, а дори когато го правят, явно прочетеното не достига до онази част от ума, която трябва да се обогатява, променя, усложнява от прочетеното, от нестандартните идеи. Например тази книга използва имена и истории от някакви вярвания от руските републики, ама така и не разбрах къде точно. И в един руски форум читател се възмутил от книгата, понеже той бил израсъл с тези легенди, пък книгата сега ги опорочавала. А книгата съдържа метафората за мисленето “извън кутията”. Е как може да прочетеш тая книга и да не видиш че има неща, по-далечни от носа ти?
Явно независимо в кой свят сме, хората ще клечат и ще ровят чавга, ще прогонват странниците, от разказвачите ще искат само вулгарната история за жената на Йороол-Гуй и ще си живеят на техния си оройхон, мразейки илбеча, който им дава нова Земя и прогонва врага им в далайна.
Можете да намерите книгата на руски в онлайн вариант тук.