Девети

– Проклета мъгла! – полицаят стоеше на прага ни и се оглеждаше с отвращение сякаш мъглата го е изцапала. – Не е ли невероятно как името ви изскача в един случай с убийство, само за да се случи друго на метри от жилището ви дни по-късно?
– Да, разбирам Ви господин инспектор. Но аз бях извел кучето си на разходка по времето което изглежда това се е случило, защото всички ни видяха когато се върнахме.
– Аха. Но по-интересно е кога сте тръгнали. За това имате ли свидетели? Различни от жертвата?
– Не се сещам за някой конкретен. Но предполагам ще намерите някой, който ни е видял. Не би трябвало да е проблем, щом можете да свържете куче видяно в единия край на града с жилище в другия, нали така?
Тонът на господаря не се промени и той не позволи и нотка на ирония да се прокрадне в гласа му, но посланието беше достатъчно ясно. Мотивът за предходното му идване беше съшит с бели конци и втората възможност, която съдбата му бе дала караше очите му да сияят победоносно.
– Искам да огледам жилището ви! – каза важно Полицаят.
– Да, заповядайте – господаря отвори широко вратата. Игриви пламъчета заиграха в очите му когато видя изненадата, изписана на лицето на другия. Изглежда се беше подготвял за дълга битка защото остана на прага невярващо няколко секунди преди да се отърси от шока. Влезе предпазливо очаквайки някакъв номер. Огледа старателно всичко – коридора, кухнята, всекидневната, спалнята, банята, навря се дори в мокрото. Излезе на балкона и огледа покрива над нас. Бърника из гардероба, наднича с пуфтене под леглото, отваря шкафове. Някои места провери по два пъти, защото явно не вярваше, че няма да открие нищо. Но апартаментът беше минималистично обзаведен и не предлагаше големи възможности да се скрият обемисти неща. Накрая изглежда се предаде и дойде при господаря със зачервено от усилието и гнева лице.
– Намерихте ли нещо? – господарят мигновено скри насмешката, с която беше наблюдавал претърсването. Тъмночервени петна избиха по бузите на Полицая.
– Не, засега не, но това не е приключило! Изобщо не е приключило. Ще видите.
С треперещи ръце извади цигара и излезе.
– Хубав ден ви желая, господин инспектор! – провикна се след него господаря, но не получи отговор. Затвори внимателно вратата, заслуша се за момент в стъпките по стълбите и ме погледна с усмивка.
– Ядосахме го, но изглежда това при него е перманентно състояние, нали Феч? Довечера трябва върнем обратно всичко от мазето. И за съжаление обедната ти обиколка трябва да е долу. Постарай се никой да не те види.
В ръката си въртеше визитката, която бяхме получили снощи с написан на ръка текст на гърба, гласящ само „Обиск утре сутрин“. И затова се възползвахме от една от предпазните мерки, които Джак неизменно взима за важни неща. Когато се нанасяхме се уговорихме с един от съседите да ползваме тяхното мазе. Така че дори да бяха дошли със заповед за обиск и да се бяха сетили за мазето в това, което върви към апартамента не биха намерили нищо.
Следобеда се излежавах на балкона когато Джак дойде и каза „Феч, ела. Имаме работа.“ Не каза нищо повече и ме поведе по уличките. Вървяхме към старата част на града, която беше по-мръсна, по-пъстра и в която живееха хора от други държави, хора със странни прически, странни дрехи, хора пиещи много и всички те обичаха да седят навън. Накрая се спряхме пред една къща с червени тухли. Районът определено не беше скъп като този на нашето жилище, но не беше и в старата част. Беше просто някъде по средата. Качихме се по стълбите до втория етаж и Джак потропа на вратата. Отвътре се чу шум и вратата се отвори. Късата ѝ черна коса беше намазана с нещо, което я правеше лъскава и прилепнала към скалпа. На носа си, с остри черти но изящен имаше обеца. Големите ѝ тъмни очи се разшириха от изненада. После изглежда я обзеха цяла смесица от чувства. Усетих раздразнение, уплаха, любопитство и имаше още нещо, което смекчаваше реакцията ѝ, но не можех да го определя. Беше младата жена с добермана. В този момент той дойде и застана до нея. Хвърли ми презрителен поглед, но после насочи вниманието си към човека, стоящ на прага на господарката му.
– Здравейте! Името ми е Рипър. Бих иска да поговорим.
– Не ме интересува кой сте и какво искате. Махайте се! – изглежда се беше съвзела достатъчно, за да се опита да прикрие уязвимостта си с агресия.
– Всъщност би трябвало да знаете кой съм. Нарисувала сте един много специален знак на вратата ми. Знак чийто смисъл подозирам не осъзнавате.
– Е, и?
– Жената от първия етаж е мъртва. Излязла е през вратата с вашия знак и нещо я е разкъсало като почти е отделило главата от тялото. Сега разбирате, нали?
Това определено я разтърси. Тя отстъпи крачка назад, очите ѝ бяха изпълнени с ужас и клатеше глава в отрицание. Типичната човешка реакция.
– Аз, аз не знаех. Не знаех че ще стане така.
Господарят пристъпи напред и тя отстъпи още една крачка след което се завъртя и без да каже нищо влезна навътре. Апартаментът беше от онези, в които нямаше много стени и помещенията бяха големи и се използваха за много неща. Имаше големи прозорци, а в средата стоеше диван от ковано желязо с червена възглавница. Тя седна на него, вдигна от земята бутилка бира и отпи яростна глътка, след което сложи глава в ръцете си. Господарят приседна в отсрещния фотьойл и зачака. Тя отпи още една глътка, избърса с опакото на ръката си влагата под очите си и го погледна примиренчески.
– Ще ви улесня и ще започна аз – каза най-накрая господарят. – Замесена сте в нещо, чиято кулминация ще е на края на месеца. Хора с повече опит от вас ви казват, че сте от един отбор и ви дават поръчения. Като да огледате някои къщи. Или да преброите крачките между тях. Или да нарисувате нещо на вратите им. Но се обзалагам, че нямате представа за плановете им. Знаете какво и кога, но не знаете защо. Вие сте пешка в ръцете им.
– Аз не съм ничия пешка! – изсъска тя.
– Тогава не позволявайте да се държат с вас като с такава. Ще ми кажете ли кой ви накара да сложите знака?
– Не, не мога, изключено, те ще… – уплахата се завърна в очите ѝ.
– Помислете за мястото си в цялата ситуация. И запомнете, още не е късно да си сътрудничим.
– Никакви заплахи, никакви съобщения, които да им предам?
Жената се преобрази. Вече не беше уплашена, нито агресивна. Беше зряла, осъзнаваща, заинтригувана. Не откъсваше очи от тези на господаря.
– О, аз не вярвам в заплахите и предупрежденията. Но ето че разговорът ни приключи, а аз все още не зная името ви.
– Мона – каза тя с внезапно по-остър тон, но блясъкът в очите ѝ я издаде. Господарят вече беше станал и се здрависаха по мъжки. Тя не ни изпрати до вратата и бяхме стигнали почти до първия етаж когато я затвори.


Осми

Навън имаше мъгла толкова гъста, че отсрещната сграда беше просто безплътен призрак прозиращ зад сивкавата пелена. А улицата беше наистина тясна. Реших да се разходя, защото нямаше никаква опасност някой да се притесни от мен, ако не ме вижда. И така скрит в мъглата поех из града.
Човеците не обичат мъглата и улиците бяха по-пусти от обикновено. Лицата на отделни хора изскачаха от мъглата и изчезваха секунда по-късно. Колко променен беше градът! След известно време забелязах, че измежду звуците скрити от мъглата един е постоянен – пляскане на криле недалеч от мен. Недостатъкът на това че не можеш да бъдеш видян е че и ти самият не можеш да видиш. Или подушиш. Пробвах да сменя посоката няколко пъти, но звукът ме следваше неизменно. След малко усетих приближаването на източника и от мъглата изскочи гълъбът.
– Още не зная името ти.
– Казвам се Перис.
– Защо ме следиш?
– Исках да говоря с теб. Вчера проследих вещицата.
– И какво разбра?
– Говори с някакъв надут мъж със строг костюм. Не можех да слушам целия разговор, но споменаха Лодкаря.
– Лодкаря? Знаеш ли кой е това?
– По-добре да ти покажа.
Стигнахме до реката. Слязох по каменните стълби и поехме по крайбрежната алея. На едно място, на което имаше стъпала до нивото на водата Перис спря и се ослуша. Последвах примера му и скоро чух плисъка на гребла. Различих очертанията на малка лодка в реката. От нея слезе старецът, когото срещнахме в моргата. На рамото му седеше бяла врана. Притаихме се зад един контейнер и наблюдавахме какво ще се случи. Чуха се стъпки и се появи Червенокосата. Соколът не изглеждаше да е с нея.
– Какво правиш тук? Вие сте глупци! Не искам да имам нищо общо с вас.
– Съжалявам да го чуя. – Гласът ѝ беше студен и делови. – Имам задача да ти съобщя, че не считаме провала за край на нашата работа и искаме да опитаме нещо различно. Ще ни бъдеш полезен отново.
– Ще ви бъда полезен, а? – каза заядливо Лодкаря. – Въпросът е вие с какво може да сте ми полезни. А за момента не виждам нищо такова и не разбирам как може да се промени. Изобщо нямате представа с какво сте се захванали.
– Орденът е участвал многократно. Чрез свои представители разбира се. Същото важи и за организацията на придружителя ми от последния път. Не си мисли, че магията на Отварянето, или твоята, са нещо ново за нас. Спри да се мислиш за толкова велик и нека си сътрудничим!
Лицето на стария се изкриви от ярост, после се изопна и очите му засияха с бледосиня светлина. Мъглата около него се завихри като торнадо. Вещицата направи уплашено крачка назад, окопити се, посегна да извади нещо изпод пелерината си, но се отказа и ядосано се завъртя и си тръгна.
– Знаеш кой е това, нали? – Перис ме гледаше с любопитство.
– Да, зная. Вече го срещахме. Плати на един санитар в оболи.
– Сигурно е било забавна гледка.
– Да, може да се каже. Сега какво?
– От него мисля няма какво да научим. А и ти не можеш да го следваш в реката. Нека следваме жената.
– Да тръгваме, миризмата се следва трудно в тази мъгла.
Проследихме я до големия парк в средата на града. Май всеки град има по един такъв. Хората отиват на някакво място, унищожават всичко, което расте там, построяват къщи и улици и после се сещат, че всъщност дърветата се хубаво нещо и построяват парк. Тя се движеше бавно по една от главните алеи, сякаш се разхождаше. На едно място имаше разширение и там под надвисналите клони на дърво имаше пейка, която е встрани от другите. В мъглата никой от алеята не би видял кой седи на пейката. Червенокосата седна, а Перис рискува да се приближи, за да може да види какво става. Аз почаках отстрани и след известно време чух стъпките ѝ и след това връщането на гълъба.
– Какво стана?
– Нищо, точно това ме притеснява. До колкото успях да я видя, изглеждаше сякаш е доволна, че е направила нещо, но не видях никого и тя не направи нищо. Просто си седеше и после стана и си тръгна като човек, който изпълнил задачата си.
– Огледа ли пейката?
– Да, разбира се. Нищо.
– Възможно ли е целта да е била да не прави нищо. И ние заедно с нея?
– Смяташ, че е разбрала за нас и ни е размотавала? Не, не мисля. Трябва да се връщам при стареца.
– Да, аз също имам задачи. До скоро, Перис!
– До скоро, Феч!


Седми

Замислих се, че до първа четвърт има седмица, а аз още нямах списък на участниците. Затова реших че трябва да систематизирам каквото зная до момента. Докато почвах да изброявам наум наученото досега чух шум от балкона в кухнята. Отидох натам, не видях нищо през прозореца, но той не стигаше до земята, затова се изправих на задни лапи и отворих вратата (слава богу не беше от тези двойните) и видях Мемъри, която тъкмо се почистваше, защото изглежда беше скочила в една саксия.
– Окалях си лапите – каза тя, продължавайки да се ближе. – Трябва да преместите саксията.
– Господарят е много стриктен и не толерира неканени гости.
– Е, аз не съм точно неканена, пък и не мога да вляза вътре дори да поискам. Но няма много начини да стигна дотук. Не стигам звънеца на вратата на сградата. Пък и ще е малко странно за хората които ме видят, не мислиш ли?
Беше права разбира се. Раздразнението ми се изпари. Тази котка отрази нападката ми толкова естествено и елегантно, че симпатиите ми към нея се увеличиха.
– Какво правиш, изглеждаш умислен?
– Всъщност тъкмо се канех да подредя това което съм научил до момента.
– Чудесно, да го чуем. – Видях блясъка на любопитството в очите ѝ.
– Нека влезем. – Затворих вратата след нея. Останах в кухнята. Тя не прояви никакво желание да се разхожда, което беше добро. Не мисля, че бях готов да ѝ разкривам за нещата.
– Помниш ли гълъба на шадравана?
– Да, какво за него?
– Ами живее с някакъв старец и са част от цялото нещо. Но той изглежда доста осведомен. Жена с червена коса и сокол. Красив млад мъж, без известен придружител. Група хлапета. Разбира се Египтянина и чакалът. Възрастен мъж с широки рамене и огромни груби длани. Вълкът бил с някакъв много мил доктор. А, и едър доберман с млада жена с кожени дрехи и гневен поглед. Не знаем животното, което е с Красавеца, както и с кого е една бяла врана. Има един богаташ със старовремски иконом, за който не съм сигурен дали участва, но със сигурност се интересува от останалите участници. Има и тъмнокож мъж с военна прическа и тъмни очила, който е в същата категория. Май това е всичко засега. Може да има и други, но нищо не подсказва кои са и къде са.
– Хора с неизвестни придружители и животни, за които не знаем кого придружават. Бих могла да огледам. За децата – ако става въпрос за две момчета и момиче, обикалящи по цял ден и държащи се малко смешно – то зная че момичето носи понякога един хамелеон на име Пъгсли. Когато науча повече пак ще дойда. Може би още довечера.
Изпроводих я обратно до балкона и гледах с лека завист лекотата с която се качи обратно на покрива и изчезна от погледа ми.
Веднага след обедната обиколка излязохме с Джак да допълним някои от липсващите съставки.
Почти на края на града имаше ботаническа градина с просторен парк и викториански парници. Влажният топъл въздух в тях правеше влизането от есенния студ навън странно изживяване. Но беше наистина красиво. Сдобихме се с цветове от едно екзотично растение, което никога не е расло по тези земи и излязохме обратно навън, за да потърсим дърво, от което трябваше да вземем кора. Намерихме го до червена пагода, която украсяваше парка. От дърво от другата страна на алеята излетя птица която ми заприлича на сокол, но не бях сигурен.
Пред вкъщи открихме група зяпачи около полицейски заграждения опасващи входа ни. Хора в бели дрехи отнасяха покрита носилка. Тогава видях. По вратата имаше следи от нещо остро, раздрало дървото. И кръв. Много кръв. Имаше и кръгло петно от нещо, което беше обгорило дървото. Униформен полицай се появи и след като получи утвърждаващ отговор на въпроса дали живеем тук зададе няколко рутинни въпроса. От него научихме, че става въпрос за съседката от първия етаж, сама жена на около 50. Тялото ѝ е било посечено с това, което е оставило следа във вратата. Бяха я намерили на прага в локва кръв. След като приключиха ни пуснаха да влезем и се прибрахме в къщи.
Зачудих се за станалото. Имаше ли връзка със събитията от този месец? И още по-лошо – с нас? Представяйки пред очите си сцената долу ме осени – обгореното беше точно на мястото, на което Мацката с добермана беше начертала символ с тебешир. Същия който беше нарисувала малко по-рано на вратата на Египтянина. Внезапно ми се прииска да разбера какво става при него, но беше прекалено рисковано да ходя там. Можех само да се надявам Мемъри да се появи или пък гълъба. Като че ли имаше шанс за това. Котката се появи след вечеря.
– Какво става при вас? – попита тя.
– Убийство. Пред външната врата. Била е жената от първия етаж, живееше сама. Съвсем обикновена.
– „И в разгара на живота намираме смъртта.“ (In the midst of life, we are in death.) – промърмори замислено Мемъри.
– Много засукано!
– Не, просто нещо, което господарката четеше на глас преди време.
– Смятах, че ще си ужасена? Последният път беше доста разтърсена.
– Аз не се замислям много за смъртта. Знаеш че за нас това е естествено. Хората имат проблем да го осъзнаят. Но те много мислят за бъдещето, за миналото, за какво-ако. В крайна сметка дори ненавременната смърт е част от живота. Наистина жалко за жената, но тя е една от много, които днес са загубили живота си по много глупави причини.
– Ти си била философ! – възкликнах аз. – Но всичко това не е хубаво по ред причини. Най-малкото привлича внимание към нас. Ти научи ли нещо? Интересува ме най-вече Египтянина.
– Да, минах и от там. Рисуваше нещо върху вратата си и беше ядосан повече от обикновено. Проклинаше ужасно на някакъв непознат език. Какво означава всичко това?
– Снощи жената с добермана нарисува нещо на вратата му и после и на нашата. Излиза че е набелязвала целите.
– Нима мислиш, че тя го е извършила?
– Не, всъщност не. Но със сигурност е спомогнала да се случи. Съзнателно или не.
– Значи е било насочено към вас?
– Да, и това ме кара да се чувствам отговорен. Ако го бях видял днес като излизахме може би още щеше да бъде жива.
– Очакваше ли да има толкова убийства?
– Не, елиминирането на участниците на този етап е напълно безсмислено, а и може да се обърне срещу извършителя. Който е отговорен за всичко това е глупав освен безскрупулен.


Шести

Следобеда чух някой да се качва по стълбите и после да чука на вратата. Господарят отвори и посрещна едър и тромав мъж който изглежда беше спал в дрехите си. Той извади някаква карта и се представи като полицай. Пристъпи крачка напред, сякаш да влезне, но господарят не отстъпи изобщо и със спокоен и възпитан тон го попита с какво може да помогне.
– Преди два дни са извършени две убийства – каза той и впи поглед в господаря, изглежда очаквайки това да го провокира.
– Да, чух за това. – Тонът на господаря не се промени изобщо. – Но не разбирам какво общо има това с мен.
– Видели са куче като вашето близо до мястото.
– Предполагам не искате да обвините кучето ми за случилото се?
– Кучето? Да, много смешно. А дали случайно не сте бил с него?
– Понякога го оставям да се разхожда сам.
– Знаете, че това е против правилата.
– Правя го само вечер, а и Феч никога не би създал проблеми.
– Ъхъ – каза кисело полицая, обходи с очи стаята и тръгна да слиза по стълбите – Може би ще се видим пак – добави пуфтейки надолу без да се обръща.
– Забеляза ли как като че ли повече искаше да огледа вътре отколкото да пита за случилото се преди две нощи?
Бях разбира се, ние кучетата усещаме такива неща. Постарах се да запомня миризмата му. Може пък наистина да ни се пресекат пътищата отново.
Късно вечерта излязох навън. Въздухът беше влажен и задушлив, но аз го предпочитам пред миризмата на дим от машини. На изток от нас имаше парк и аз се насочих натам. Беше на практика празен, изключение правеха набързо пресичащи го хора, закъснели да се приберат на топло, пияници и младежи отиващи да се забавляват. Никой не ми обръщаше внимание, което беше добре. В една част с повече дървета подуших миризма, която за момент ме изненада и осъзнаването на източника ѝ го видях – сив вълк, легнал по корем до една пейка.
– Чудно време за нощна разходка и виене по луната, нали?
– Мислех, че го правите основно по пълнолуние.
– Е, вием по повече поводи от своите питомни събратя, но пълната луна е далеч, нали?
– Да, този месец е така.
– Казвам се Гут. Живея с един доктор. Много добър човек. Въпреки че е човешки доктор помагаше в приют за болни диви животни и така съдбата ни срещна. Бях малък и почти премръзнал, когато ме заведоха там. Той ме спаси. Така и не ме върна обратно в гората.
– Моето име е Феч. А как те възприемат останалите хора?
– Е, старая се да не се набивам на очи. Ако не се заглеждат много мога да мина за куче. Разхождам се по тъмно. Също като теб.
– Значи теб са виждали.
– Какво имаш предвид? Кой ме е виждал?
– Чух слухове за скитащ през нощта вълк от уличните … създания.
– Да, разбира се. Аз не съм наранявал или гонил никое от тези клети същества. Но повечето от тях си гледат техните неща и не се занимават с мен. Виж, тези които си имат дом и човеци, които да се грижат за тях, те са друго. Преди малко срещнах един самоуверен доберман. Беше толкова надменен, държеше се сякаш съм някакъв изпаднал помияр.
– Случайно с него да имаше млада жена с кожени дрехи?
– Не, но миришеше като да е бил пипан от такава. Попадал ли си на него?
– Преди почти седмица. Само го видях. Искаш ли да ме заведеш където си го срещнал и да се опитаме да го проследим?
– О, аз не бих направил нищо такова. Беше невъзпитан, но не бих паднал на неговото ниво, за да си отмъщавам.
– Нямам предвид това. Просто съм любопитен.
– Е, предполагам че нямам по-добро занимание. Натам.
Заведе ме до мястото, където се бяха срещнали. Следата беше прясна, пък и нямаше вятър, така че проследяването беше лесно. Стигнахме до една от онези къщи, които са с няколко стъпала водещи до входната врата, с ниски метални огради от двете страни. Докато оглеждахме къщата отвътре се чу шум и млада жена с тъмна коса и кожени дрехи излезе от къщата. Бяхме наближили достатъчно предпазливо, така че скривайки се в сенките на отсрещния тротоар тя изобщо не ни видя. Тя хвърли поглед към вратата, извади нещо от джоба си, погледна го и тръгна напред. Походката ѝ бе странна. С широка крачка отмерени движения изглеждаше доста неестествено. Трябваше ми малко време за да осъзная, че тя брои крачки. Продължи надолу по улицата и ние с Гут я последвахме. Бяхме вървели доста време, когато тя спря пред една къща, и записа нещо. После извади тебешир, нарисува на дървената ограда до къщата странна фигура и гледайки отново нещото в ръката си пое в нова посока. Хвърлих последен поглед към къщата преди да я последвам, но всъщност нямаше нужда. Защото къщата, пред която се намирахме беше дома на Египтянина и неговия чакал. Новата ѝ посока беше приблизително към нашия дом и аз се зачудих кога да спра да я следвам, тъй като не исках да закъснявам много за нощната обиколка. Дилемата обаче се разреши от само себе си, когато следващата ѝ спирка се оказа именно нашата къща. Не мога да кажа, че бях прекалено изненадан. Когато видях посоката ѝ след Египтянина ми мина през ума, макар и някак не на сериозно. Изненада ме обаче реакцията на спътника ми.
– Тази гневна млада дама се оказа доста старателна. Наистина необичайно за обединител.
– Това беше странен начин да се разкриеш като участник – отбелязах аз, мислейки си горчиво за подобния случай с гълъба.
– Е, ако трябва да сме прецизни, разкрих само, че зная за събитието, а не че ще участвам. Но ти си прав разбира се, Феч. Ние с господаря ми смятаме да участваме, ако фазата позволи.
Вдигнах въпросително поглед, но той просто поклати глава в жест, който означаваше че няма намерение до ми обяснява сега. Разделихме се и аз се прибрах за да направя нощната обиколка.


Пети

– Ужасно! Господарката ми не гледа телевизия, но аз видях през стъклото на едно заведение. Две за една нощ. Навън е пълно с полиция. Една моя приятелка от улицата ми каза, че е видяла едното тяло. Било е цялото обезобразено. Въпреки че обикновено не се бъркаме в такива неща това толкова я беше впечатлило, че е останала до сутринта да гони мишките и бръмбарите от тялото. Когато ме предупреди не очаквах точно такива неща. Ти научи ли нещо любопитно? За снощи или по принцип?
– Висок млад мъж с права тъмна коса, много красив за човешките разбирания. Стар мъж с широки рамене и бели коси. На твое място не бих се навирал на пътя им без причина. Би трябвало да имат спътници-животни. И се опитай да разбереш повече за летящите създания в града.
– Имаш предвид птици ли?
– Също и птици. Ти имаш ли нещо за мен?
– Онзи противния с чакала през нощта прави странни неща в апартамента си. Уличните котки отбягват мястото. Гълъбите също. Чакалът пък обикаля все по-надалеч от там. Не дава на никой да го приближи. Ама че отблъскваща двойка са!
– Искаш ли да обиколим заедно?
– О, изкушаващо е, но сега няма да мога. До по-късно!
– До по-късно, Мемъри!
Излязох сам. Струваше ми се че зная прекалено малко, за да се мотая вкъщи. Недалеч от нас видях спряла луксозна лимузина с форми, които не се правеха от много години. Вътре тъкмо сядаше атлетичен мъж с тъжни очи.
– Приключихме тук, хайде да разберем нещо повече за младата собственичка на сокола. – каза той на възрастния си шофьор и потеглиха.
Любопитството почна да ме гъделичка и аз реших да ги последвам. Това не беше трудно, тъй като по криволичещите малки улички скоростта им беше по-ниска от тази, която бих могъл да постигна ако поискам. Недалеч колата спря в една задънена пряка и мъжът излезе за да се отправи към близкия площад. Познавах мястото. В същото кафе както и предния път видях жената с червената коса и привлекателния ни познайник от снощи. Те разговаряха, гледайки се изпитателно в очите. Тя не показваше да е омагьосана от чара му и поведението ѝ беше по-скоро делово. Харесах си една двойка на средна възраст и тръгнах след тях, като се стараех да изглежда сякаш съм С тях. Когато приближих успях да чуя част от разговора на Красавеца с червенокосата.
– …безумно наивни са и можем да ги използваме.
– Добре, щом ти се играе с хлапета. Интересува ме повече какво става с общия ни проект.
– О, мисля, че ще се получи. Имам да набавям още съставки, но ти се фокусирай върху твоята част, защото има разлика между жив човек и такъв…
Колкото и да забавях крачка не можах да чуя повече без да привлека внимание и със съжаление подминах. Когато се отдалечих достатъчно се спрях до една пейка с незрящ човек и огледах площадчето. Богаташа, който проследих до тук гледаше към двойката, която бях подслушал. Внезапно вдигна глава и проследи полетът на птица, която кацна на навесът над червенокосата. Близките гълъби се разлетяха. Ами да! Това беше сокол!
До мен долетя гълъбът, който ни заговори с Мемъри. Без да откъсва очи от сокола каза:
– Не мисля че мога да харесвам нещо по-малко от него. На всичкото отгоре е ужасно бърз. Тя също не е никак приятна. Омотава в мрежата си онези деца, а сега се сдружава и с него.
– Какъв е случаят с тези деца? Май ги засякох веднъж.
– Ами мотаят се по улиците и си мислят, че участват в някаква игра. Търсят вещи, непрекъснато си гледат телефоните. Много на сериозно го вземат.
– Мисля че не са единствените, които правят странни неща в града напоследък.
– О, не е същото като при участниците. Дори и да участват, хлапетата си мислят, че това е някаква игра. Наивни са и това няма да свърши добре.
– Значи ти и твоят старец сте участници?
– Не ми казвай, че сега го разбираш. Вътре сме, и мисля че можем да си помагаме. Поне в началото. Мога да науча неща, които твоята приятелка с черна козина не може.
– Защо се притесняваш от нея? Та тя е домашна котка. Не би те изяла.
– Много добре знаеш, че хващането на такива като мен им е в кръвта. Нямам им доверие. Но не мога да те принудя да не общуваш с нея. Тя не е…?
– Не, убеден съм, че не е. Изглежда господарката ѝ е съвсем обикновена. Между другото, знаеш ли кой придружава Красавеца?
– Онзи с вещицата ли? Така ли го наричаш? Не, нямам представа, което ме смущава. Трябва да се навъртам по-често около него.
– Откъде знаеш, че е вещица?
– О, казах ти, аз зная много неща.
– Кажи ми тогава какво е това голямо същество което лети в небето през нощта?
– Не е птица, но какво е засега не зная. Ти имаш ли да споделиш нещо с мен?
– По улиците броди чакал.
– Чакал?
– Да, видях го със собствените си очи. Отива при неприятен човек с голям крив нос, който прави странни неща по тъмно.
– Египтянина. Да, зная за него.
– Прекалено добре си осведомен.
– А ти прекалено малко. Трябва да вървя.
– Добре, пази се – казах аз и се запътих към вкъщи. Набързо научих няколко нови неща и трябваше да ги подредя в главата си.


Четвърти

Нещото в бутилката беше използвало огледалото на стената, за да се опита да запали пердетата. Изобретателно е, и на всичкото отгоре изобщо не се стряска когато му ръмжа. Накрая сигурно ще ни принуди да оградим бутилката с огледала, като нещото в сандъка. Отидох при Джак за да видя какви са му плановете за деня и той каза:
– А, Феч, ти наистина четеш мисли. Днес имаме работа. Опасявам се, че ще трябва да посетим моргата, а през нощта ще ловуваме. Постарай се да си във форма.
Ясно бе, че и двете ни задачи за деня ще се осъществяват по тъмна доба, така че с изключение на едно прекъсване за обедната обиколка прекарах деня в спане. Има дни в които едно куче може да иска да прекара времето си като мързелива котка. След вечерната обиколка излязохме навън. Ръмеше лек дъжд. Градската морга беше далеч, но най-незабележими щяхме да бъдем пеша, така че не се учудих когато Джак не се опита да ползва транспорт. Мокрите павета лъщяха на светлината на уличните фенери, улиците бяха почти празни, аз вървях редом до Джак, който крачеше устремено и в мен се събудиха спомени от едно отминало и безвъзвратно загубено време. Унесен в мислите си и наслаждавайки се на свежия въздух, който беше чудесен за обонянието ми не обръщах много внимание на конкретните неща около нас. Стигнахме до място, на което нашата улица се разделяше на две и срещу нас имаше сграда, чийто прозорец на последния етаж отразяваше някаква светлина. За миг някаква сянка премина през светлината. Въртейки глава се отърсих от спомените си и отново бях тук и сега. Започнах да внимавам какво се случва над нас и на няколко пъти забелязвах или бърза сянка, или трополене по керемидите, последвано от пляскане на крила. На всичкото отгоре на тила ми почнах да усещам гъделичкащото усещане, че някой е зад мен, но колкото и пъти да се обръщах не виждах никого. Джак беше забелязал промяната в поведението ми и придърпа муцуната ми към себе си в успокояващ жест. Нямаше нужда от думи. Той знаеше, че не сме сами. Бяхме стигнали в стария квартал, известен с жените упражняващи древни професии и техните господари. На един ъгъл двама мъже и жена водеха някакъв спор. Единият излъчваше първична агресия, изглежда беше собственика, жената беше съгрешила нещо в неговите очи, а третият пък трябваше да е недоволен клиент. Подминахме ги без инциденти, но минута по-късно зад нас се чу писък на жена, веднага след това изненадан крясък на мъж, някакви удари и после пак плющене на крила. Спогледахме се с Джак и на устните му се появи едва забележима усмивка. Не разбрах какво я беше провокирало, но не можех да го попитам, а той не смяташе да обяснява.
След още известно време стигнахме до моргата. Сградата беше стара, с олющена боя и голям неонов надпис с високи тесни букви. Джак се насочи не към главния вход, а към страничен отляво. Зад стъклото на вратата ни чакаше мъж с бяла престилка и когато се приближихме я отвори, огледа се, и я заключи зад нас. Миризмата на химикали и смърт бързо насити обонянието ми. Моргите са … неестествени. Предпочитам гробищата. Там природата върши естествената си работа. Всичките тези химикали и лъскави метални инструменти са опит на хората да надникнат зад булото на смъртта. Защо толкова бързат? Ще разберат всичко, когато им дойде времето. Мъжът с престилката ни заведе до помещението, в което държат мъртвите. На вратата негов колега ни погледна подпухнали очи и избоботи „Какво, и този ли пише доклад за училище?“ Когато влязохме с почуда установих, че не сме единствените нощни посетители. Към нас беше извърнал глава и ни гледаше с любопитство млад мъж с тъмна права коса, лице с правилни черти и широка челюст. Изглеждаше като човек, който има сериозно въздействие върху другия пол и ясно го съзнава. Беше облечен в скъпи дрехи и миришеше на някакъв парфюм, който предполагам се харесва на човешките женски. В стаята още имаше възрастен човек и млада сестра, която не откъсваше поглед от младия, който кръстих на ум Красавеца. Но нямах време да се замислям върху двамата по-млади, защото усетих пронизващия поглед на възрастния. Беше с бяла коса и изпито лице, леко прегърбен, но тялото му излъчваше огромна сила.
– Добър вечер на всички – каза вежливо Джак и на ъгълчетата на устните му се мярна сянка на усмивка. Той погледна въпросително сестрата и на нея ѝ трябваше малко време, за да премести погледа си към него, след което посочи към стената с металните врати и каза:
– Номера от 12 до 15, 18 и 23 отговарят на вашите… изисквания.
Джак извади нож и се насочи към най-близката врата. Аз отидох до него, но се обърнах с лице към останалите. Белокосият умело режеше нещо от торса на труп на едната маса, а в същото време Красавеца прибра грижливо увит пакет в джоба на сакото си, кимна към сестрата и достолепно си тръгна без да поглежда назад. Върнах погледа си към възрастния. Ръцете му бяха големи и груби, сякаш всекидневно вършеше работа с тях, но въпреки това работеше изключително умело със скалпела. Впечатлението, което ми създаде е че знаеше отлично какво върши и не му е за пръв път, но въпреки всичко не намира удоволствие в това и не го одобрява. Когато свърши, също прибра взетото, огледа стаята, подмина сестрата и стигна до вратата. Едрият, който седеше там протегна ръка, явно още не беше получил възнаграждението си и старият му сложи нещо в ръката. Той погледна към дланта си и се смръщи.
– Какво ми ги даваш тия тъпи монети, сякаш са най-ценното нещо на света? Какво да ги правя?
– О, не са ценни тук, но ще ти трябват, когато пак се срещнем – каза старецът със странен глас и излезе. Докторът гледаше невярващо след него, но не се опита да го спре, просто махна ядосано с ръка и прибра монетите в джоба си. След мъничко ние също приключихме, Джак плати с пари, каквито те очакваха, и то изглежда в голямо количество, защото усмивките им стигаха до ушите и излязохме отново навън.
– Какво мислиш за колегите ни?
Беше преди полунощ и аз просто излаях.
– Прав си, Феч – каза господаря и отидохме на лов.


Трети

След сутрешната обиколка излязох навън. Тъй като хората вече бяха отишли на работа, тази които срещах бяха или домакини или туристи, а те едва ли биха направили проблем за разхождащо се само куче. В едно кафене, в което хората закусваха с кроасани към сутрешното си кафе, седеше млада жена с уверен, властен поглед и къса червена коса. Потропваше с показалец на масата и сякаш чакаше нещо. Забавих крачка и промених леко посоката си на движение, за да мога да я наблюдавам още мъничко време без да будя подозрение. Тя хвърляше погледи нагоре, като че ли очакваше нещо или някой в небето. Нямах обаче повече време да я наблюдавам без аз самия да привлека внимание и след като я подминах спрях и се обърнах. Вдигнах глава и огледах небето и покривите на къщите, но не видях нищо.
– Не се задържаш дълго вкъщи. – Как по дяволите успяват да са толкова тихи? Извърнах глава и видях Мемъри да ме гледа невъзмутимо и с леко искрящо любопитство в очите. На светло очите ѝ бяха светли, нито жълти, нито зелени, което я правеше по-симпатична от повечето ѝ събратя.
– Идвам да ти кажа какво научих откакто се разделихме. Някои от уличните котки се кълнят, че са виждали нощно време по улиците да се скита вълк.
– Вълк? – учудих се аз – Не че искам да обидя събратята ти, но сигурна ли си че уличните котки биха различили вълк от някои породи кучета?
Мемъри ме изгледа леко нацупено.
– Разбира се. Ние котките не правим такива грешки. Какво ти говори това за вълка?
– О, нищо по-конкретно от това, което знаеш и ти самата. Но ако научиш къде живее и при кого, би било полезно.
– Мислиш, че живее при човек? – заинтригува се Мемъри.
– О, ами аз не мисля, че е възможно в град да има наистина див вълк.
– Аз за втори път ти казвам нещо, което изглежда те вълнува… Тя си задържа погледа върху мен.
– Технически погледнато, снощи и двамата видяхме едно и също, а аз ти потвърдих съмненията, че новопоявилите се са свързани, така че всъщност сме квит. Още повече, че не съм научавал нищо ново от снощи. Ако искаш обаче, можем да се разходим заедно, преди хората да са започнали да излизат в обедна почивка.
Мемъри просто тръгна, без да се пазари повече. Настигнах я и продължихме по една от калдаръмените улички. На един правоъгълен площад с малък шадраван в единия край седяха на пейки възрастни мъже и жени, които се препичаха на слънце и обменяха клюки. Пред тях се мотаеха гълъби, които очевидно някой хранеше. На ръба на шадравана беше кацнал гълъб, който когато ни видя каза леко иронично „Странна двойка, куче и котка“. Мемъри се приготви за скок, но после се възпря.
Защо не си при другите да чакаш трохи? – Попита малко заядливо котката.
– О, аз нямам нужда да ям подхвърленото от тези хора – отвърна с наранена гордост гълъбът.
– Рядко се среща човек да осинови гълъб – намесих се аз. – Сигурно е добър човек.
– О, старецът е най-добрият човек, който съм срещал. Трябва обаче да вървя, преди онзи отвратителен хищник да се е върнал. Та-да! – и след кратък оглед на небето изчезна над покривите.
Продължихме с разходката, но нищо интересно не се случи. Накрая се разделихме и аз се прибрах за да направя обедната обиколка. Следобеда прекарах в астрологически изчисления, резултатът от които беше гадно главоболие. Около час преди полунощ излязох за кратко навън. Срещнах прегърната млада двойка, гледаща блещукащи в небето светлини. Напоследък тези летящи фенери бяха станали популярни и на влюбените им изглеждаха романтично. Но в светлините имаше нещо странно. Не се движеха. Възможно ли бе изобщо да няма вятър на тяхната височина? Останах малко да ги наблюдавам и те наистина не се помръднаха. На двойката това не им направи впечатление, но пък забелязаха мен.
– О, виж какво сладко куче – каза момичето и протегна ръка. Нямах голям избор така че останаха с оплезен език докато тя ме почеса зад ухото. Преди обаче да почнат да си задават въпроси за мен или и младежът да последва примера на приятелката си се изнесох към вкъщи. Бях се прибрал навреме за вечерната обиколка, така че след нея да ми остане време да говоря с Джак. Разказах му за чакала и слуховете за вълка, но също като мен той не можа да стигне до нещо определено от тази информация.


Втори

През нощта се събудих от приглушеното плющене на звучащи като големи крила. Някаква жена изпищя пронизително. Още плющене на крила и после тишина. Отидох в кухнята защото само от прозореца там може да се види по-голямо парче небе, но не видях нищо.
Имахме да намерим някои по-странни съставки и затова след закуска излязохме с господаря. Мястото на което отидохме е особено, хората могат да минат стотици пъти близо до там и никога да не изпитат нужда да завият по някоя от малките преки, за да открият какво се крие отвъд по-основните улици. Влязохме в един старовремски магазин с извита витрина и докато Джак търсеше съставките аз огледах наоколо. Освен нас в сумрачното помещение имаше само старец с азиатски черти и някакви хлапета. Едно от тях държеше кожена гривна с медни инкрустации в ръка, а бледо момиче с незапомнящи се черти и миризма снимаше гривната с телефон и обясняваше нещо възбудено. Изглежда стигнаха да извода, че са намерили каквото търсят и отидоха при стареца да го питат колко пари иска. Той обаче се разсмя и каза, че магазинът не е негов и е клиент също като тях. „Всички тук сме за едно и също“, добави той и си задържа погледа върху Джак за малко повече от момент. Господарят вдигна любопитен поглед от стъкленицата, която държеше в ръка, но успя да види само гърба на азиатеца. Хвърли поглед на хлапетата и после ме погледна въпросително, но единственият отговор който имах за него беше кучешкият еквивалент на повдигането на рамене. Сетих се, че не видях какво е взел старецът, но той вече беше изчезнал. Което между другото беше малко странно, защото не си спомнях да съм чул звънчето на вратата. Когато излизахме от магазина една бяла врана рязко излетя, а нещо дребно и много бързо се шмугна зад ъгъла на сградата.

По пътя за вкъщи минахме през един малък квартален площад, с кафенета и магазини, домакини, които обменят клюки на пейките, неотлетяли птици и улични котки. В цялата тази картина не се вместваше добре единствено висок тъмнокож мъж с кожени дрехи и тъмни очила. Когато го приближихме той пристъпи към нас с атлетична походка и заговори Джак.
– Мога ли да предположа, че не сте местен? – попита той с по-скоро заповеднически глас, което направи въпроса твърдение.
– Предполагам също и Вие – отвърна Джак любезно и без най-малък намек за ирония.
– Дали Ви е направило впечатление да са зачестили случаите на анемия, на внезапна агресия в млади и здрави индивиди, необяснимо желание да ухапят някого, такива неща? – изиска отговор непознатия.
– Не е ли по-добре да отправите такъв въпрос към местните, или властите? сдържано, но любезно попита Джак.
– Опитът ми показва, че местните са слепи и глухи докато не стане прекалено късно. Наблюдателен човек отвън, като Вас, би забелязал такива необичайни неща по-рано, макар в началото да има риск да ги приеме за обичайни по тези места.
– Опасявам се, че не мога да Ви помогна с информация, но ако с кучето ми забележим нещо от изброените бихме могли да Ви посетим, ако знаем къде сте отседнали.
– Ще се виждаме наоколо, каза непознатият, който така и не се представи, рязко се завъртя и с бърза крачка се отдалечи.
Джак хвърли кос поглед към мен, означаващ „ти какво мислиш“ и „не беше ли странно“, но така или иначе сега не можех да кажа нищо, което да разбере, затова само въздъхнах. Отдавна не бяхме срещали ловец на вампири, но срещата ни месец преди събитието едва ли е случайна. Възможно ли е Графът да е вече тук? Или друг? Колкото обаче и да си блъскаш главата не може да намериш отговорите на въпроси, за които нямаш достатъчно информация, затова просто добавих този факт към наличните странни и потенциално важни за предстоящия месец. Джак понякога ми казва, че имам философски поглед, но всъщност ние кучетата просто не обичаме да се тревожим за абстрактни неща или такива, които не са свързани пряко с нас. Всъщност хората правят точно същото, просто ние сме по-добри в това. Помага за доброто храносмилане.

Късно вечерта, след обиколката вкъщи излязох да се разходя и подуша наоколо. Съвременните градове не са подходящи за дневни разходки на такива едри кучета като мен. Ако бях дребен като тези модерни породи хората биха помислили, че просто се опитвам да догоня стопанина си когато ме видят без каишка, но моя ръст прави хората предпазливи и губя много енергия да се правя на симпатичен пес, за да не се развикат. Затова компенсирам, като обикалям улиците през нощта. Поддържам форма, подушвам миризмите по-лесно без хората по улиците, а с нощните типове мога да се оправя ако внимавам. Излязох на площада и в отсрещния му край видях от една от преките да излиза нещо, което за момент сбърках с друго куче. Внезапно осъзнах обаче, че срещу мен изобщо не е куче, а чакал! Той не продължи към центъра, а зави към следващата пряка. Запътих се към него с идеята да го заговоря, но когато ме усети реакцията му беше повече от агресивна. Оголи зъби и заръмжа, сякаш няма какво да си кажем и единственият вариант е борба. Имаше нещо наистина зло в чакала, а миризмата му ми напомняше нещо, на което не можех да сложа лапа в момента, и го оставих да си върви по пътя. Аз съм по-едър от чакал и вероятно с доста повече боен опит от него, но нямаше смисъл да влизам в битка. Но всеки път има два края, и макар да не разбрах нищо за чакала, нито за това накъде е тръгнал, можех да проследя дирята му и да разбера откъде е тръгнал. Така че завих по пряката, от която той дойде и тръгнах по следата. Подуших, че се е движил бързо и след известно време стигнах до входа на къща, от която беше излязъл. Вратата беше заключена, така че нямаше шанс да вляза вътре, пък и може би не си заслужаваше риска. Вместо това огледах наоколо. Между тази къща и съседната имаше двор неговата врата не беше заключена. Успях да я отворя и влязох в двора. В къщата от която излезе чакала долният етаж не светеше, но на горния етаж прозорецът беше отворен и жълтеникава светлина осветяваше насрещната стена. Някаква сянка вътре се раздвижи и след малко видях главата на неприятно изглеждащ човек с крив нос и сурови черти. Говореше на нещо, което ми напомняше арабски и скоро пред него се появиха лилави облаци. Говорът му ставаше все по-бърз и димът пред него растеше. В един момент от облака се подаде нещо малко и някак в моя посока и човекът се наведе и ме погледна с малки злобни очи. Той изсъска нещо и затвори прозореца.
„Странни образи се навъдиха изведнъж в квартала“. Сепнах се, защото изобщо не бях усетил приближаването на котката до мен. Беше чисто черна, и в тъмното зениците ѝ бяха толкова големи, че единственото не черно петънце по нея беше бялото на очите ѝ. Оглеждаше ме спокойно и с любопитство. Виждах, че тялото ѝ е напрегнато и е готова да изчезне моментално, но явно любопитството ѝ надвиваше инстинктивното недоверие на котките към нас. Беше ми омръзнало цял ден да гоня сенки и да не научавам нищо, затова реших да подходя както би направил господаря. „Името ми е Феч“ – представих се аз – „Какво имаш предвид?“. „Мемъри“ – отвърна котката. „Имам предвид че кварталът е спокоен, тук живеят хора, чийто семейства от поколения са тук, няма чужденци, и почти не спомням някой да е продал имот. И изведнъж се появяват няколко хора, всички търсещи квартира наоколо, както и животни, които очакваш да видиш в зоопарк, но не и по улиците на града.“ „Чакалът“ – посочих с глава нагоре към вече затворения прозорец, защото бях сигурен, че неприятният тип горе и чакалът са заедно. „Не само“, отвърна Мемъри. Погледнах я въпросително, но явно нямаше намерение да продължи с обяснението. „Имаш ли идея какво става тук? Ти също си от новите и някак ми се струва, че сте свързани по някакъв начин.“ „Може и да сме“ – отвърнах ѝ също така уклончиво. „Каква е твоята история?“ „О, съвсем обикновена. Когато бях малко коте една жена ме видя и ме хареса и я осинових. Сега живея при нея, но нощно време ме оставя да се разхождам.“ „Говорите ли си с нея?“ – реших да си насиля късмета. „Какво имаш предвид? Знаеш, че хората не могат да говорят с нас. Е, научи се най-накрая да различава кога ѝ казвам че съм гладна и кога че искам да ме гали, но това едва ли може да се нарече разговор.“ Ако казваше, истината, а аз бях склонен да повярвам, Мемъри не беше участник, но пък за сметка на това беше местна. Бих могла да ми е полезна с информация, но какво бих могъл да ѝ дам в замяна, ако не е в играта? Може би прословутото им любопитство би помогнало. „Така се случва, че аз също съм любопитен относно тези нови хора и животни наоколо. Ако ми казваш какво си видяла и чула, аз също бих могъл да ти казвам какво съм научил. Освен това в близкия месец ще се случват някои наистина странни неща, някои от които опасни и ще ти е полезно да си в течение.“ Тя ме погледна с големите си кръгли очи кимна в съгласие. „Къде да те търся?“ – попита ме тя. Обясних ѝ къде сме отседнали с Джак и тръгнах към вкъщи, защото щях да закъснея за нощната обиколка. Знаех, че съм постъпил малко прибързано, но не виждах причина да съм прекалено предпазлив. Ако беше участник, нещата които ѝ казах вече са ѝ известни. Ако не е, част от случващото се щеше да го разбере така или иначе, пък и няма как да каже на човек, така че мисля си заслужаваше. И преди съм работил с котки и наистина между тях има доста … прилични.


Първи

Знаех си, че тази година няма да е обикновена. Хората по света някак са се озлобили и човешкото у тях е напъдено в ъгъла. От другата страна това се усеща доста осезаемо и напорът да се отвори прохода ще е голям. Личи си и по катаклизмите – земетресения, наводнения. Магическото се бунтува от нарушения баланс. Така че тази година никак няма да ни е лесно. На всичкото отгоре предварителните изчисления показаха, че подредбата на планетите ще направи тазгодишното събитие доста по-динамично. Дори приблизителното местоположение на отварянето ще се определи доста късно. Но няма смисъл от вайкане. Това което можем да направим е да действаме по задачите. Артефактите ще са особено важни и аз правя по четири обиколки на денонощие. Нещото в бутилката се е опитало да запали листчетата на масата. Преместих ги надалеч и огледах внимателно. Няма други лесно запалими неща около него. Нещото в сандъка жужи като метален прът пред буря. Козината ми настръхва като го приближа. Но иначе не мърда и ключалката е здраво заключена. Нещото в часовника е застанало във формата на призма. Съвсем правилна форма за пясъчен часовник, но проблемът е, че е в горната половина. Течно и лъскаво е, като течащо огледало. Ако го гледам дълго се замайвам. Веднъж реших да му покажа че не ме е страх от него и го гледах дълго, но ми потече кръв от носа. Сега го гледам само колкото да се уверя, че няма пукнатини по стъклото на часовника. Вечерта преди третата обиколка навън се чу ръмжене. Качих се с предните лапи на прозореца и погледнах към уличката. Едър доберман дърпаше млада жена с гарваново черна коса, бяло лице и цялата в черни кожени дрехи и с много метални неща по нея. Гледаше към къщата с присвити очи и сякаш премисляше нещо. Изръмжах достатъчно силно, за да ме чуе добермана. Той изръмжа агресивно и излая. Фукльо. Физиката им е надценена. На хората им изглеждат страшни, но ако се наложи ще се справя с такъв като него бързо и без сериозни поражения. Чудя се обаче каква ѝ беше работата на господарката му да гледа към нашата къща. Тя обаче не се заседя. Дръпна кучето си за каишката (можех да му се присмея за нея, но няма да падам толкова ниско) и продължи нататък.