Uncategorized


КРАЖБА, ДЕЦА, СМЪРТ

Чувствах се празен след вчерашния ден. Бях изтощен и не изпитвах нищо, освен празнота. Опитвах се да се фокусирам ту върху далечни звуци, ту върху близки, за да се отърся от случилото се. По-добре работеше ако си със затворени очи, но аз шарех с поглед из стаята. На масата стоеше сребърен поднос, а от него се подаваше крайчеца на писмо. Погледът ми мина няколко пъти през него докато се сетя, че вчерашната поща съдържаше две писма, а ние така и не отворихме второто. С неприятното усещане че може да е нещо гадно аз все пак взех писмото в уста и го занесох на Корво.

– Какво е това? Нова поща? О, това е писмото, до което така и не стигнахме. Да видим – каза той и използва мрачния нож за да отвори писмото. – Колко старомодно, Феч! Поканени сме на бал с маски. Тук пише, че и придружителите трябва да са маскирани. Ти какво смяташ да бъдеш?

Съдържанието на писмото изглежда го развесели, но на мен идеята да се облека в каквото и да било ме вбесяваше. На кой му беше скимнало да прави балове по средата на Месеца? Надявах се Корво да откаже поканата.

– Хм, не пише нищо за дами.

Блажени са надяващите се. Представих си се с рокля като някакво цирково куче и изръмжах злобно с оголени зъби. Съжалявам, но и аз си имам достойнство.

– Уверявам те, че нямах предвид теб. Макар че ще трябва да ти измислим маскировка.

Разбира се, мисли си за Мона. А пък организаторите били старомодни. Всъщност от кого беше поканата? Бях с медальона, така че можеш да попитам.

– Да, разумен въпрос, Феч. Проблемът е, че не пише. Но предвид мястото – в централната част на града, в балната зала на Херцога, насред фестивала – трябва да е някой много влиятелен. И заможен разбира се.

– Какво ще правим? – попитах.

– Опасявам се, че с избора на костюми трябва да се занимая аз, което означава, че на теб се пада да научиш нещо за отвлечените деца. Опитай се да проследиш не особено приятните участници и виж какво ще откриеш.

Деликатен начин да наречеш противни тези, които отдавна бях кръстил „противните“. Излязох навън, чудейки се дали да започна с Вещицата или с Египтянина. Знаех къде живее той, но беше по-далеч. Нея я бях виждал само в онова кафене на площадчето, но пък беше по-близо. Без риск няма печалба. Насочих се към площада.

Снегът беше пресен и все още прехвърчаше, но през нощта беше натрупало около половин човешка педя. В остъклената част, която през лятото е открита, имаше доста посетители. Хората имат нужда от топлина и уют през това време на годината. Взрях се в лицата им. Те изглежда се чувстваха като в оазис, защото бяха усмихнати и аз долових онази енергия, която хората излъчват когато влагат много усилие да изглеждат щастливи и спокойни поради нещо дребно и без стойност. Тази двойка например – очевидно колеги, в някой от онези офиси, в които така и не разбирам какво правят по цял ден, но в които хората се чувстват много важни и ценни. Скъпи официални дрехи, той явно е по-високо в йерархията, и я ухажва по доста елементарен начин. Тя кокетничи, отчасти защото той е по-високопоставен от нея, отчасти защото ѝ харесва и отчасти защото това се очаква от нея. До тях възрастна жена с младеж, късни тинейджърски години. Явно баба и внук. Тя му разказва благо нещо от нейното минало, на тези години хората нямат бъдеще. Той кима разсеяно, мислейки си нещо от неговия свят, нещо ужасно далечно и неразбираемо за нея. Зад тях двама мъжаги, зачервени, се смеят на висок глас на груби шеги. Явно работата им е такава, че могат да си позволят бира в обедната почивка. Отляво на тях на голяма маса са седнали шумни младежи в ученически униформи. Онова момиче се опитва напълно безуспешно да работи нещо, може би проект за училище. Другите се шегуват, побутват или сериозно пият кафе, сякаш някой все още би могъл да се шокира от това. Зад тях седеше сама млада жена, която изглежда чакаше някого и предвид дискомфорта, който изпитваше, явно закъсняващ. Виж ти, нашата Вещица не беше спокойна. Седнах на снега и зачаках заедно с нея. След половин час мъжете с мустаците си отидоха. След още толкова двойката от близката маса също си тръгна. Мина още време и бабата беше заменена с някакви приятели на внука. Групата на децата непрекъснато се трансформираше, едни си тръгваха, други идваха. Отърсих се от снега. Вярно че ме маскираше, но колкото и да ми топли козината, покрит изцяло със сняг не е приятно. Влезна някакъв млад мъж и Вещицата го проследи с поглед, но той седна на бара и се заприказва с момичето зад него. Вещицата започна да говори. Чувах приглушено гласа ѝ, но не различавах нищо от казаното. Нито пък виждах на кого говори. Приближих се съвсем до стъклото, бях почти зад гърба ѝ. Не виждах на кого говори. Тя умоляваше някого за нещо. Никой не обръщаше внимание на монолога ѝ.

Ти винаги си била слаба! … Да, слаба. Помня я, нея и какво ѝ направи. Но това не те прави силна. Това просто те прави зла. Сестра ми имаше куража да ти се опълчи. Но ти си силна само със слабите. Защо го търпеше? Защо го оставяше да причинява онези ужасни неща на всички нас? Силната жена не би го допуснала! …. Какво? В момента говорим за теб! Аз ли? Бих го изпепелила на мига в който дори си го помисли. Всяка от сестрите е готова да се опълчи на всеки мъж или жена, вещ или не. … Аз вече съм там, но съм вътрешен човек. На теб обаче смъртта не ти се отразява добре! Върви си!“

След последното направи някакво заклинание, отдъхна си и се облегна на стола. Бях на сантиметри от нея от другата страна на стъклото. Семейната сбирка не ѝ се отразяваше добре. Явно вълната на времето я застигаше. Чудя се колко ефективна беше магията ѝ срещу нея. Защото бях убеден, че това нямаше да е последната им среща. Замислих се за сложността на отношенията с тези, които са ни дали живот и погледът ми се зарея. Срещу нас имаше огромна пъстра картина в стил скулптура на Гауди, съставена от множество малки триъгълници в ярки цветове. Погледът ми се спря върху близък до земята детайл, представляващ добре маскиран хамелеон. Замислих се за автора, който сигурно си е направил шега, за да хвърли толкова усилие за нещо, което никой няма да види. В този момент вещицата се изправи и аз бързо се отдалечих, за да не ме забележи. Обиколих заведението и забавих, когато наближих входа от другата страна. Огледах се, но не беше излязла. Надникнах вътре, но не я видях. Притеснен, че съм я изпуснал се затичах до последното място, на което я бях видял, но от нея нямаше и следа. Седнах замислено на утъпкания от дългото ми чакане сняг и се зачудих как да продължа. Логичното нещо беше да продължа към следващия от списъка ми с гадняри. Но нещо не ми даваше мира. Знаех, че съм изпуснал нещо, но колкото и да се опитвах не успявах да се сетя какво. Стори ми се че е минала цяла вечност (всъщност няколко минути) докато ми просветне. Разбира се отговорът беше точно пред мен. В смисъл липсваше точно пред мен. Вече знаейки какво търся зашарих с очи вътре. Огледах внимателно пода, стените и дори тавана. Когато младата жена на бара отвори сервизното помещение забелязах движение до вентилационната шахта. Знаех какво да правя. Изтичах отзад и зачаках пред подобен вентилационен отвор от външната страна.

– Пъгсли! – извиках аз когато хамелеонът премина през скъсаната мрежа на отвора. – Точно ти ми трябваш.

– А, Феч, здравей! От къде се взе? Да не ме следиш?

– Не, но следях вещицата, което според мен правеше и ти. Имаш ли представа къде отиде? – отвърнах.

– Тя стана и тръгна и после сякаш ми се губи някакъв момент от време, защото когато погледнах пак нея я нямаше. Но имам идея къде може да бъде. Когато влезна попита на бара дали е идвал мъж, когото описа като този, който ти наричаш Красавеца.

– Но той не е влизал откакто тя е вътре, нали?

– Не, не съм забелязал.

– Нито пък аз. Но тогава защо си е тръгнала така внезапно? Почакала е, видяла е че той няма да дойде и е използвала магия, за да си тръгне? – предположих.

– Може би – каза неубедено Пъгсли.

– Бях точно зад нея и честно казано не изглеждаше сякаш се отказва. И все пак вътре нямаше никого.

– Възможно ли е да е видяла някой навън? – попита невинно хамелеонът. Изгледах го замислено докато осмисля това, което ми казва.

– Може би си прав. Но ако е така то трябва да е бил някой отсреща, защото тя беше обърната с гръб насам. Ти беше на стената, така че няма как да си видял дали има някой там. Хайде да отидем и да огледаме!

Легнах по корем и Пъгсли се качи върху гърба ми. Тичах, така че нямаше време някой да се загледа. В посоката, в която беше гледала вещицата имаше порта към малък парк. Надявах се, че не е тръгнала по някоя от страничните улици, а е влязла именно в парка. Когато стигнах до портата обаче нищо не показваше, че тя е била там. Не се виждаше никъде, не я надушвах нищо, нямаше нейни следи. Във въздуха обаче се носеше миризма, която ми беше смътно позната. Имаше нещо изтънчено, но все пак фалшиво в нея. Красавецът беше минал от тук. Последвах миризмата в лек тръс. Бяха застанали с гръб към алеята, гледайки не един към друг, а към малко замръзнало езеро. Аз се спрях назад и оставих Пъгсли да се приближи незабелязано, за да чуе какво говорят. За мен остана нямото представление. Направи ми впечатление, че тя не излъчваше обичайната си самодоволна жестокост, а беше по-прелъстителна. В един момент повишиха тон и Красавеца изглеждаше несъгласен с нещо, но после разговорът им се успокои отново. Накрая тя го завъртя към себе си и го погледна предизвикателно, той сякаш се поколеба за един момент, но след това се наведе и я целуна. Беше дълга целувка. Много дълга. Не можеха ли да се мляскат някъде на топло? Снегът отново ме затрупваше. Накрая той се отдръпна пръв, което ме изненада, но аз съм куче, което вярва в клишета, тя погледна общо в моята посока с искрящи очи, плесна във въздуха и изчезна. Красавеца се загледа замислено към мястото, на което тя беше до преди малко и се отдалечи загледан в снега.

– Бял си от камуфлажа или като мен взе да умираш от студ? – попитах Пъгсли когато се върна.

– И двете, и двете. Не сме създадени за сняг, нали знаеш?

– Е, успя ли да чуеш нещо?

– Нещо да, но не всичко. Мисля че имаше защитно заклинание около тях. Обсъждаха плановете си, но единственото нещо, което успях да чуя по-добре беше когато той повиши глас. Каза Да ги убиете всичките? Толкова ли сила ще даде кръвта им?“. Тя му отвърна нещо в смисъл, че е излишно да придобива съвест на този етап. После си говориха за нещо, наречено „вълна на времето“ и как се справят и той изглеждаше уплашен. Тя го успокои като…

– Да, видях как. По-скоро му размъти главата, за да отклони мислите му. Но това което си чул е притеснително. Изглежда това за кръвта се отнася за изчезналите деца. Явно смятат, че няма да липсват на никой. Сигурен ли си обаче, че каза „да ГИ убиете“?

– Определено не се чувстваше част от това. Но му нямам доверие въпреки всичко.

– Питам не за да реша дали да го сложа в графата лоши или в графата добри, Пъгсли. Трябва да ги намерим и да им помогнем. Чудя се кой освен нея знае. Със сигурност Банкера, това разбира се е негова идея. Може би Египтянина. За Лодкаря не съм сигурен. Но трябва да ги намерим навреме.

– Съгласен съм, въпреки различията ни аз също не подкрепям убийството, особено на невинни. Какво по-гадно нещо може да измисли някой от това да отнеме живота на бездомни деца?

– Целта им е да принесат жертва, за да получат сила от тъмните богове. А детската кръв е най-силна магически. Цената не ги интересува, Пъгсли, защото не я плащат те.

– Какво ще правим сега?

– Имаме няколко часа до довечера. Едва ли ще успеем да проследим някой от гаднярите преди бала. Твоите партньори също са поканени, нали?

– Да, цял ден избират как да се облекат. Чувствата поканата като признание за това, че са участници. Аз също съм развълнуван.

– Е, ти поне нямаш проблем с маскирането. Имаш ли как да се върнеш или да те занеса донякъде?

– Занеси ме в павилиона – кафене, от който тръгнахме, ще ме вземат от там.

Направих именно това и се прибрах вкъщи. Бях ли научил нещо полезно? Освен че искат да убият децата и че вещицата омайва Красавеца нищо съществено. Но денят не беше свършил, все пак балът беше основното събитие в него. Прибрах се, представяйки си Корво с различни маски.

Беше облечен официално и старомодно, с фрак и цилиндър. В ръцете си държеше причудлива кристална маска. Обърна се като ме чу и просто каза „Готов ли си, Феч?“. Явно ми се беше разминало. Пред вратата ни чакаше карета с кочияш. Някой се беше вживял. Корво се качи с лекота и увереност, които ми напомниха, че съм спътник на необикновен човек. Кочияшът каза „Дий“ и се понесохме в мразовитата вечер към бала. Усещането беше сюрреалистично. Карети, балове, старомодни костюми, сякаш последните двеста години не се бяха случвали. Разбира се нищо съществено не се беше променило, просто декорите бяха различни. Хората смятаха, че както светът около тях, така и те самите са много по-различни от преди, но разбира се това беше илюзия. Илюзията на декорите. В това хората са много добри. Да вярват в създадените от тях илюзии имам предвид. Каретата ни спря пред голяма църква. Наоколо спираха карети като нашата и слизаха гости. Имаше факли и знамена в червено и черно. Как бяха успели да използват истинска църква за такова събитие? Видяхме Красавеца да минава. Беше се маскирал като съсухрен старец. Изглеждаше доста реалистично. Тялото му излъчваше напрегнатост, нещо го измъчваше, но имаше и някаква решителност, сякаш му предстоеше нещо нелеко. Корво си сложи маската и за моя изненада беше лицето му беше съвсем неузнаваемо, но и зловещо. Маската създаваше доста недвусмислена асоциация със Смърт, както си я представят хората.

Влязохме в църквата. Нямаше никакво съмнение че домакин беше Банкера. Беше заобиколен от охранители с черни костюми, червени домино маски и демонични рога. Той самият беше облечен изключително пищно и с кралска корона. Оглеждаше се самодоволно и предизвикателно, което ме навеждаше на мисълта, че самият той е инструмент в ръцете на други, които искат да останат в сянка. Египтянина се въртеше около него, облечен като фараон. Подхождаше му по някакъв гнусен начин. Чакалът му ядеше огромни късове месо от метална купа. Встрани Стареца седеше сам с дрехи, в които преди векове селяните са вършели работата си. Изглеждаше по-добре от последния път когато го видях, но умората се четеше в очите му. Всеки има някакво количество гадост, което може да понесе. Тази показност на гаднярите казваше „Знаем, че нищо не можете да направите“ и това оказваше влияние на всеки от присъстващите, независимо за какво се бореше. Но както Корво, така и аз сме се сблъсквали и друг път с такава арогантност, така че ще видим. В моята лична библия най-големият грях е самодоволството, а тези тук бяха грешници според всички възможни свети книги по тази Земя. Не видях гълъба на Стареца, но някъде отгоре чух плясък на крила.

– Добър вечер! – се чу зад нас и Корво се обърна за да се изправи очи в очи с Мона. Хвана я за ръце, и без да откъсва очи от нейните направи крачка назад и я огледа. Смръщената му гримаса се смени с одобрение, което бързо маскира с насмешка. Тя беше с някаква сложна рокля, чиято лява половина беше полу-прозрачна. На врата си носеше сребърен сигил. Корво насочи вниманието си към него и разгледа.

– Знаеш ли чий знак носиш? – попита Корво.

– Теб какво те засяга – отвърна троснато тя и си дръпна ръцете. Разбира се, че тя също няма да се чувства комфортно тук.

– Интересува ме какво ще се случи тук, а символи за принадлежност към демонични сили определено имат общо с това. Имаш ли представа каква е програмата за вечерта?

Тя се поколеба дали да го отблъсне, но все пак му отговори.

– Някакво помпозно събитие. Да се опознаем. Участниците имам предвид.

– Имам чувството, че е нещо повече от това.

– Доста повече – каза Стареца, който незабележимо се беше приближил до нас. Очаквахме да продължи, но той впери поглед назад. Хлапетата стояха и се оглеждаха сякаш са в някакъв изоставен храм на древна цивилизация. Липсваше само факла в ръката. Момичето най-отпред, с късата руса коса, явно беше чуло последните реплики, защото попита:

– Бихте ли пояснили?

Старецът се смръщи.

– Не бива да сте тук. Нещо лошо предстои да се случи. Нещо свързано с вас. С Перис, моят гълъб, гледахме на тройка листа, и излезе „Кражба, Деца, Смърт“. Всички тук сме възрастни, така че вие си направете сметката.

– Гледали сте…на листа? Ухили се другата девойка, с болезнено бяла кожа и тъмна коса.

– Ей, хлапе, не се подсмихвай така. Стареца иска да ви помогне. Не подценявай предсказанията. – Никой не беше видял откъде долетя Перис.

Корво се завъртя почти незабележимо към тях, но русото момиче не го пропусна и пое инициативата отново.

– Това са моите приятели Идна и Санди. Аз съм Вик. – Другите двама кимнаха при представянето си. Тази вечер нещо ме караше да се заглеждам в начина, по който хората бяха избрали да се облекат. Вик беше с красива рокля, но по-подходяща за малката ѝ сестричка и домино маска пред очите. Явно не намираше маскирането за забавно. Не че на този бал имаше каквото и да е забавно нещо. Момчето, Санди, също не е било очаровано от идеята за маскиране. Беше облечено като свещеник, но не се чувстваше комфортно в одеждите. Третото момиче беше вложило доста усилие в сложен тоалет с неясна символика. Беше с черна рокля на много слоеве, които приличаха малко на черни листа. Отзад стърчаха някакви черни неща, които приличаха на злокобни клони. Беше единствената от тримата, излъчваща самодоволство. Умните знаят, че не бива да спираш да бъдеш нащрек. В този момент гръмнаха някакви фойерверки и Банкера се появи на пиедестала, поставен пред олтара.

– Добре дошли всички – започна той сериозно, но щастието от гадостта му си проправяше път в гласа му. Започна някаква дълга реч за това как от древни времена човешкото стадо трябва да бъде напътствано от силните и бла-бла. Ако се изправи без оръжие пред няколко овчарски кучета щеше да предвожда единствено панически бягащата им дружинка.

До мен се доближи Луцифер, добермана на Мона.

– Здравей! Имаш ли време?

– Да, какво си намислил?

– Имам усещането, че ще се случи нещо. Или няколко неща. Ще ми се да огледаме заедно.

– Добре, нека обиколим наоколо.

Излязохме от църквата и започнахме да вървим около нея. Отдалечавайки се от входа светлината намаляваше, но разбира се това не ни пречеше особено. Църквата беше заобиколена с надвиснали дървета. Облегната на едно от тях беше Вещицата, над която беше надвиснал Красавеца. Луцифер посочи с муцуна двойката.

– Да, виждам – отвърнах. – Нещо се оформя между тези двамата. Но не се заблуждавай, сърцата и на двамата са затворени за любов. Просто флирт. И част от Играта.

Продължихме. Отзад както е прието имаше гробище. Без думи се разбрахме да огледаме. Мен ме притесняваше предсказанието на Гълъба. Надявах се да не е прав, особено за хлапетата. Разделихме се и заоглеждахме гробовете. Душихме, а аз дори четях надгробните плочи. Не открихме обаче нищо подозрително. На едно изсъхнало дърво нещо светло се раздвижи. Беше бялата врана на Лодкаря.

– Какво правиш тук? – попитах не особено любезно.

– Всъщност същото което и вашата братска задруга. Да разбера кой ще прекоси реката тази вечер. Пропускате някои гробове обаче – изсмя се тя и отлетя.

– Обиколихме всички гробове, Феч – недоумяваше добермана. Загледах се замислено в него.

– Не, всъщност не. Разбира се, забравих за самоубийците.

– Какво?

– В северния край, понякога отделени от останалите гробове са заравяли самоубийците. Хайде църквата е ориентирана на север. – затичах се аз. Враната се оказа права. Намерихме прясно изкопан гроб. Празен гроб.

– Да намерим хлапетата, бързо. – казах аз и побягнах към страничния вход. Вътре бяха започнали танците. Вещицата както се и очакваше беше с Красавеца. Русото момиче танцуваше с този, когото нарече Санди. Мона беше с Богаташа, който беше с дълго черно наметало и гумена маска на лицето. Стареца и Лодкаря говореха нещо. Това ме изненада, но пък бяха просто двама ужасно стари хора, които си имат свои неща за които да обсъждат. Корво стоеше сам и гледаше замислено странната сцена. Банкера не се виждаше никъде. А Египтянина танцуваше с другото момиче.

– Луда ли е, какво прави с него? – попита Луцифер.

– Несъмнено ужасяващо лоша идея. Но младостта идва с голяма доза лоша преценка. Ти също би трябвало да знаеш това. – не се стърпях аз.

В края, където бяха оставили пейки покрай стените, седеше Доктора. Когато ни видя, лежащия в краката му вълк се приближи.

– Луцифер – представи се спътника ми.

– Осъзнаваш ли иронията да носиш такова име на черна литургия? – попита кротко Гут. Добермана се смути и ако можеше щеше да се изчерви. Аз обаче се ядосвах на себе си, че не се бях сетил.

Засвири някаква весела музика и като опиянени, присъстващите започнаха да танцуват сами, което правеше сцената още по-зловеща. Дори Корво размяташе абсурдно ръце и крака и последва Банкера, който поведе танцуващите през входа, от който бяхме влезли с Луцифер. Двойката хлапета ги последва, а след тях подскачаше Стареца, обзет от общата лудост. Останалите последваха странната процесия. Остана само Красавеца, загледан в отражението си в легена с вода. Излязох след човеците. Музиката идваше сякаш от нищото пред хората и те я следваха.

– Виждала съм го с мишки, но досега не бях с хора – Враната явно се забавляваше. Бавно обикаляхме църквата, подминахме главния вход и продължихме към гробището. Да, определено беше магия – клоните се люлееха с такт в музиката. Беше доста зловещо. Музиката ги отведе до празния гроб, който бяхме видели преди и изчезна. Магията също взе да се разсейва и участниците започнаха да се отърсват от опиянението. Вик видя гроба, наведе се да погледне вътре и започна пронизително да пищи. Побягна и Корво я хвана, но когато вдигна глава и видя маската му се ужаси още повече и изтръгна от ръцете му. Спря я Стареца и я прегърна утешително. Всички се струпаха около гроба, който очевидно не беше вече празен.

– Какво става? Кой е там долу? – попита Пъгсли, който нямаше как да се промуши и да види сам.

– Съжалявам, хамелеоне. Едно от твоите хлапета. Чернокосото момиче. – накрая се престраши да му каже гълъбът.

Погледнах към Противните. Очите на Египтянина искряха с някаква лудост. Вещицата се оглеждаше, сякаш търсеше някого. От Банкера струеше онова доволство, което може да изпитва ужасен гадняр, чийто пъклени планове се развиват успешно. Гневът прокара дългите си, парещо ледени пръсти по гърба ми и ме стисна за гърлото. Завих. Но не както вия обикновено. Не беше и като вълчия вой. Беше непознат дори за мен, дълбок, древен зов. И тогава разбрах какъв е дарът ми. Измежду дърветата се промъкнаха невъзможни сенки, в които когато излязоха на открито разпознах огромни вълци. Те се спуснаха към Банкера и гадната му дружина. Очите на Вещицата се разшириха когато осъзна какво става и за миг не знаеше как да реагира. Една от сенките се докопа до Египтянина и го захапа. Той изкрещя и викът му извади от вцепенението ѝ Вещицата, която очерта във въздуха пред нея кръг и плесна с познатия вече жест ръце над главата си. Цялата група Противни, заедно с придружителите им, се разтвори във въздуха. Не мисля че някога ще забравя последвалата тишина.

– Защо? Защо, защо, защо, защо! – закрещя момчето.

– Защото. Защото така са поискали. Защото така е било писано. Защото е сглупила. Защото светът е пълен с гадости. Защото съдбата е сурова господарка. Съжалявам, хлапе. – каза Корво и захвърли маската на земята.

– Може би има и нещо добро – каза не съвсем уверено Мона.

– Какво? Какво хубаво може да има в това, че приятелката ми лежи мъртва в отворен гроб? КАКВО? – беснееше Санди.

– Например интимната ви близост с другото момиче. – каза Стареца.

– Какво? Аз, ние не сме… – обърка се момчето.

– Той няма предвид това, момчето ми – намеси се Корво и го прегърна през рамото. – Виждаш ли, отнемането на живот е много интимно нещо. Много по-интимно от това, за което си помисли, защото поради естеството си убийството свързва хората еднократно. И не само отнемащия живот и жертвата му, но и тези наоколо. Преживявате нещо ужасно, но трябва да го преодолеете. А сам е ужасно трудно. Трябва някой, който да ти вдъхне увереност, че светът не е пълен само със зло. Така че ще сте необходими един на друг.

– Може да има и друга полза от нея, ако приятелите ѝ позволят – рече Стареца.

– Какво искате да правите? – попита Вик. Беше се окопитила от шока. Доста добре се справяше, предвид обстоятелствата.

– Други деца бяха отвлечени преди няколко дни. Тях също ги очаква лоша съдба. Вашата приятелка си е отишла съвсем скоро. Ако побързаме, можем да имаме време за един въпрос. – Стареца погледна въпросително момичето. През сълзи, тя кимна. Момчето се изключи от външния свят и не реагира на неизказания въпрос. Стареца не губи повече време и започна напява тихо. Хвърли поглед на гълъба си и той явно знаеше какво да прави по-нататък.

– Чашата ти – обърна се той към Мона, която очевидно беше излязла да танцува с питието си. Тя я повдигна недоумяващо какво се очаква да направи с нея. – Три сълзи от нея – и посочи Вик. Мона объркана се насочи към момичето, но когато се доближи събра сълзите от бузите ѝ с ръба на чашата.

– Шепа козина от вълка.

Гут пристъпи решително напред, и зачака спокойно. Липсваха по-добри идеи и се доближих до него и го захапах за врата, където козината му беше най-гъста. Той кимна леко и аз стиснах и се дръпнах.

– В чашата. Ето това цвете също. – до едно дърво беше цъфнало малко лилаво цвете. Доста странно в това студено време, но има и такива цветя.

– А сега кръв от момчето. С твоя нож – обърна се Стареца към Корво и зачака. Корво го изгледа преценяващо без да помръдне, после с рязко движение извади ножа и взе ръката на момчето. Прокара резка през дланта му и кръвта закапа по земята. Мона се впусна да улови капките с чашата. Стареца взе всичко това, разбърка го с малко пръст, която беше изкопал от студената земя и нарисува някакъв символ на челото на мъртвото момиче.

– Само някой, който е бил отвъд може да говори с нея. -продължи той. Корво се приближи към бездиханното момиче. Беше облечена в същата рокля като преди една две вечности по-рано на бала, но беше бяла. Имаше тъмно кърваво петно от лявата страна на гърдите. Коленичил, Корво заговори тихо:

– Аз съм от тези, които останаха. Не се страхувай. Там, където отиваш, няма страх. Тези, които те отнеха от деня, държат деца някъде. Знаеш ли нещо, как да им помогнем?

Очите на мъртвото момиче се отвориха рязко. Всички останали трепнаха, някои направо подскочиха.

– Черна гора – каза тя енергично, като на пружина, и замлъкна завинаги. Очите ѝ останаха вперени нагоре. Корво спусна клепачите ѝ, бръкна в джоба си и извади две монети, които постави върху очите ѝ.

– Това е всичко – рече Стареца. – А сега трябва да я закопаем.

Мона преглътна шумно, Вик избърса една сълза, а Доктора въздъхна и почна да се моли.

– Намери лопати – обърна се Корво към момчето, закачи горната си дреха на един клон и запретна ръкави. След малко се върна с две лопати и хвърли едната на Корво. Той я пое ловко и започнаха да зариват момичето. Гут зави към луната, както само вълците могат. Когато приключиха, Санди стисна лопатата и погледна решително към Корво.

– Ако избереш пътя на отмъщението трябва да изкопаеш още два – каза му той.

Ти така ли направи? – попита предизвикателно момчето.

– Не, изкопах цяло гробище. Но колкото и да копаеш, никога няма да запълниш дупката в сърцето си. Единствените ти близки хора ще бъдат тези, които пращаш отвъд.

– Не разбрахме само какво беше откраднато – заключи Перис. Присвих уши, вдигнах муцуна и се присъединих към прощалния вой на вълка. След време ми се стори, че нещо друго също зави в нощта.


Atomic Blonde review

When I read about the movie, I expected something like Kingsmen or Men from U.N.C.L.E. – contemporary image of an previous era spy movie. Instead Atomic Blonde is some feminist lesbian fetish with main goal to get even for every male-lead-role spy movie in the world. Charlize Theron character is a kick-ass chick, who is so over the top better than any adversary, that it is ridiculous, it almost make you root for the bad guys. Usually action movies have some main bad character, boss enemy, who is difficult to beat and makes the audience uncertain and wishing the happy ending. But for that to work there should be some challenge, some difficulties for the main character. Not for the atomic blonde however. She is a mix of perfect qualities – irresistibly attractive, better in hand-to-hand combat than any of selected male twice as heavy KGB agents and of course smarter than any friend or foe. To make the feminist/lesbian image of a spy movie perfect there are is more however:
* She has sex with the only other noticeable female character, that makes them close and kind of two-girls-against-the-whole-world
* She is so hot and sensual when she is interrogated by her colleagues, that they look weak and pathetic
* The previous was obviously not telling enough for her superiority, so they have to made her boss a midget-like type, who is made uncomfortable by her attractiveness and dominance. If after all this someone still has any doubts who is on top there is the scene where her boss says “I am your superior” and she answers that he is not with such contempt and disgust that the viewer has to be convinced how the whole idea of an male to be superior to woman is absurd.

As a result instead female James Bond (if you look at the poster the James in James McAvoy is written in a font very similar to James Bond typography and under it is the word Blonde 🙂 ) you get some kind of Chuck Norris kind of impossibly tough femme fatale.
On the bright side the film have some good points – the soundtrack and camera work are really good, but this can not compensate for the lack of suspense, mediocre story and superwoman type of main character.


ПРЕСЛЕДВАНЕ, ИЗМАМНИК, ЛУНА

Беше един от онези дни, в които не ти се става изобщо. Въпреки че в къщата беше топло тялото ми недвусмислено усещаше пронизващия студ навън. Безрадостно еднообразното покривало от сиви облаци също не допринасяше за измъкването ми от постелята. Лежех на креслото в голямата стая, намърдан под едно одеяло. Предишната вечер бях седял буден до късно, въртейки парченцата информация от пъзела, който трябваше да сглобя. Господарят беше излязъл рано по някаква работа и аз се наслаждавах на безметежността, която така е присъща на моя вид и по която бях започнал да изпитвам носталгия. Наистина откакто започна това приключение съм активен (и умел смея да твърдя) участник, и не ми оставаше време да се отпусна в нищоправене.
Явно съм бил задремал, защото се сепнах когато Корво влезна в стаята. Не бях чул отварянето на външната врата и малко се засрамих. Скочих прекалено енергично и усмивката на господаря стана още по-голяма. Ама че глупав начин да се издам! Той не каза нищо за моята будност разбира се, а просто размаха двата плика, които държеше в ръка.
– Адресирани лично до мен, Феч. Не съм получавал писма от … е, нека го наречем един отминал живот. А и кой ли ни знае адреса?
Той хвърли писмата на масата, свали си ръкавиците и взе горното, за да го отвори със зловещо изглеждащия си нож.
– Напечатано на машина. Доста странно, не мислиш ли? Да видим… – каза той и се зачете. На лицето му се смениха недоумение, изненада, гняв и решителност. – Ние сме изнудвани, момчето ми! И под нас нямам предвид двамата с теб, защото според съдържанието всеки от участниците е получил такова.
Корво не бързаше да продължи, погледът му се зарея някъде и аз излаях подканящо.
– А, извинявай, замислих се за последствията. Ами някой демонстрира завидни познания за Месеца и в общи линии продава участието си на страната, която му заплати най-много. Доста дръзко е, че очаква парите да бъдат оставени на някакво изоставено място. Разбираш ли? Очаква се всеки да плати и дори загубилия в наддаването губи парите си. Не пише обаче нищо, което да демонстрира ценността на подателя. Арогантно и глупаво!
Звучеше доста несериозно и аз се зачудих защо това го разгневи.
– Ще трябва да свърша още нещо. Ти обаче няма да прекараш и следобеда на топло. Отиди в сиропиталището, и се оглеждай за най-малкото подозрително нещо. Банкерът едва ли ще отиде лично. Такива като него не си цапат ръцете с неща, които считат за дребни гадости. О, аз познавам добре неговия вид. Прекалено многото пари и власт накрая винаги създават в човека погрешното впечатление, че ги е заслужил и че те го издигат над другите. Ето ела да ти сложа този медальон. Когато излаеш, аз ще те чуя и ще дойда възможно най-бързо. А сега върви!
Изтичах навън сащисан и си дадох сметка, че това е най-дългото и разкриващо характера на господаря изказване, което бях чувал. Той никога не говори за себе си, не се оплаква, не закъснява и не дава воля на чувствата си. Само понякога лицето му се озарява от хищна усмивка и той забива ножа си дълбоко в нещо.
Или някого.
Но явно въпреки цялата си сдържаност и ефективност човешкото не му е чуждо. Това че в миналото си е преживял много неща е видно с просто око. Но нещо бе пропукало маската му на перфектен мрачен джентълмен. Чудя се какво ли беше?
Естествено сиропиталището беше на другия край на града и аз се зачудих дали да не си спестя разходката в ледения студ и да се повозя в метрото, прилагайки номера за придружител на слепец. Но не бях сигурен, че в това време ще има много такива по улицата, а времето не чака никого, така че в крайна сметка поех пеша. Поддържах лек тръс, защото исках да стигна възможно най-бързо. И то не само заради студа. Мислите ми се върнаха пак към господаря. Той изглежда студен и безсърдечен, несъмнено. Отнемал е живот, със сигурност. Бил е лице в лице със Смъртта. Личи му. Всичко това го е променило и е убило част от човешкото в него. Но той не е станал безмилостен звяр, независимо от всичко това. Издаваше го гнева. Ако целта ни беше просто да попречим на опонента си да се сдобие с нещо ценно за него той нямаше да остави чувствата му да се покажат на повърхността. Не, той беше вбесен че някой се опитва да използва невинни, при това деца, за нещо гадно. Да ги употреби без да изпитва угризения. И въпреки че аз също съм видял своя дял от гадости по тази грешна Земя, вижданията ми за предстоящото не се различаваха от неговите. Затова препусках още по-бързо, носен от крилете на гнева и нетърпението. От излежаването във вече напълно забравеното кресло не беше минал и час.
Денят беше необикновено мрачен, и нямам предвид липсата на светлина. Въпреки че снегът едва покриваше с тънък слой дърветата, клоните им бяха наведени надолу като хищни нокти, опитващи се да те сграбчат. Необичайно много бяха и враните, а аз не ги харесвам. Клюновете им са неестествено големи за размера на телата им. И са злокобни създания, които често предвещават нещо лошо. Силният леден вятър, който забиваше снежинките като ледени игли в тялото беше единственото нещо, което те караше да се чувстваш жив. Всичко друго беше като замръзнало и унинието, което ме обхващаше проникваше все по-дълбоко в мен заедно със сковаващия студ.
Реших, че умът ми си играе игри, когато го видях. Беше красиво място, богато и поддържано. Но въпреки това чувството беше, че мястото ми не е там. Имаше някой много важен човек, и аз щях да бъда представен. Част от мен се вълнуваше и притесняваше, надяваше и гордееше, но друга част от мен знаеше, че нещо ужасно ще се случи. Защото това вече се беше случвало. Аз бях там, но бях зрител. Когато ме представиха пред достолепния човек, вместо похвала и награда, получих презрение и изгнание. Душата ми почна да се гърчи в пламъците на отчаянието заради предадената…любов? Да, аз изпитвах любов, но явно тя беше отхвърлена, а аз – предаден. Усещах насмешката, която като огнен бич жигосваше сърцето ми. Как мога да си помисля, че обикновен воин като мен с някоя знатна като нея… Аз приех безропотно съдбата си. Вече нищо нямаше значение. Но все пак една искрица надежда не беше умряла. Имаше нещо, за което да се хвана. Нещо, което ще ми даде сила да вярвам отново, сламка, за която да се хвана за да не се удавя. Но беше толкова ужасно трудно…
Минаващите покрай мен ме гледаха странно. Кой знае какво съм правил, докато бях във видението. Откъде дявол да го вземе се взе? И защо въпреки че го виждах за пръв път имаше миризмата на нещо познато? Не можех да се задържам обаче. Нямах нужда от излишно внимание, а и имах и работа за вършене. Наоколо беше обикновен зимен ден. Е, духаше неприятно и беше студено, но не беше нещо неочаквано за това време на годината. Витрините светеха ярко, градската управа явно беше решила да не гаси старовремските фенери и през деня и аз чувствах, че макар и изпитания, както времето, така и приключението, в което се бяхме забъркали, са преодолими и носят дори известен уют. Аз знаех че не искам да съм на никое друго място и да правя каквото и да е друго.
Чааакай малко! Преди… не знам колко време, преди видението всичко беше толкова мрачно и безутешно, а сега ми се струваше обикновено, дори приятно! Или се побърквах, или някой си играеше с мен. Или (най-вероятно), преди видението идва чувството на другото място. Да, така ще да е. Ще разбера следващия път. Защото бях сигурен, че виденията ще продължат.
Оставаше ми да премина един рядко посетен парк за да стигна до дома за деца. Естествено беше на края на града. Хората не обичат да виждат нещастни съдби около себе си. Рискът да им напомни че техният живот също не е розов беше прекалено голям. Снегът беше покрил огромната открита поляна, опасана от двете страни с широки алеи. Изведнъж част от снега пред мен се издигна нагоре. Беше гълъб.
– Предполагам срещата ни не е случайна? – попитах, но беше реторичен въпрос разбира се.
– Нищо не е случайно. Не го ли научи вече? – отвърна Перис.
– Какво имаш за мен? – минах директно на въпроса.
– Всъщност имам молба към теб. Стареца. Вълната на времето го застигна лошо. Все пак той е човек с много минало. Аз не мога да му помогна. Но ти ще можеш.
– Виж, разбирам че той е мил човек и ти държиш много на него, но аз имам да предотвратя нещо наистина лошо, което ще се случи. А и не зная как да му помогна.
– Зная за сиропиталището. Имам план. Котката вече ни чака там. Ще ѝ дадеш медальона и тя ще пази вместо теб. Сигурен съм, че работи и за котки. Господарят ти е умен, ще дойде дори да не чуе твоя лай а нейното мяучене.
– Как да го вземат мътните знаеш за медальона? Добре, няма значение. Защо не го занесеш ти на Мемъри, а аз направо да тръгвам към твоя старец?
– Е, ами малко е тежичък за да летя с него.
– Добре, да вървим тогава. Ще ми кажеш ли какво му се е случило на Стареца и как да помогна?
– Ще разбереш всичко като го видиш.
За разлика от белия гълъб, Мемъри се виждаше на снежната пелена от далеч. Не беше и особено доволна. Как беше успял да я убеди Перис да му помогне явно беше поредната загадка, която няма да узная.
– Кръгчета на поляната ли правихте преди да дойдете? Измръзнах тук.
– Съжалявам, котко, но Феч се забави повече от очакваното. След това бързахме. Нека не губим време. Ще помогна за медальона.
С помощта на Перис го прехвърлихме от моя врат на нейния. Трябваше да затягам каишката със зъби, защото разбира се ѝ беше голяма, но тя дори не трепна. Какви неща ни се налага да правим.
– Добре, какво трябва да направя, за да го използвам? – поинтересува се Мемъри.
– Ами просто викай за помощ както можеш. Корво ще те разбере.
– А ще дойде ли навреме. Искам да кажа, че това тук не е точно центъра на града.
– О, за мигновеното ми пристигане не бери грижа. Ти просто си свърши твоята работа, той ще свърши неговата. – казах самодоволно. Беше детинско разбира се, но гълъбът ме дразнеше със своето всезнайство. А беше невъзможно добре осведомен, спор нямаше.
Старецът живееше в Китайския квартал. Вятърът си играеше с бутафорните червени знаменца и фенери. Перис не дойде с мен. Имал някаква друга работа. Но нямало как да сбъркам мястото. Беше сива метална врата в една малка пряка. За щастие беше открехната и се качих по стълбите. Още не бях стигнал горния етаж, когато чух воплите. Очевидно беше в агония. Не разбирах думите, но смисълът им беше очевиден. Той умоляваше нещо да спре. Опитах да отворя вратата, но беше с кръглите дръжки. Не успях и да я захапя. За малко да си счупя единия зъб. Разлаях се, но нищо не се случи. Рискувах с нежелание пак вратата, но май беше заключена. Явно трябваше да намеря някакъв друг начин. Към задната част на сградата гледаше прозорец. Отваряше се навътре и беше със стара месингова дръжка. Вдигнах се на задни лапи и надникнах през него. Имаше метален балкон, който беше широк и минаваше и пред апартамента на Стареца. Е, заслужаваше си да опитам. Когато скочих на балкона, се чу звук, който ме накара много бързо да измеря разстоянието до долу. Е, хубавата новина беше, че наистина имаше врата към апартамента. Но разбира се нямаше дръжка от външната страна. Тогава видях какво става вътре. Старецът ръкомахаше, отстъпваше, опитваше се да се предпази от нещо, което обаче не виждах. Може просто да е изкуфял, помислих си аз. Но после се сетих за собственото ми преживяване предиобеда и реших да не избързвам с диагнозата. Но как да вляза? Е, ако не ти стига ума, използвай сила. При хората винаги работи. За разлика от тях не можех да ударя вратата с рамо, затова се засилих до колкото можех на тесния балкон и използвах тежестта си за да натисна с предни лапи вратата.
Успях! Вратата задра дюшемето, но се отвори. Явно не беше затворена добре. Вътре беше сумрачно, светеше само една нощна лампа. Старецът беше опрял гръб в стената с входната врата, беше нападнат и силите му да се съпротивлява бяха на привършване. Но къде беше нападателят? Не виждах нищо. Приближих. По очите му си личеше, че вижда пред него нещо, което го ужасява. Но нямаше нищо. Дали нападателят не беше видим само за него? Убеден, че е така скочих, за да го поваля. Но пред Стареца нямаше нищо материално и аз връхлетях върху него. Добре че го уцелих ниско и той просто удари гръб в стената зад него. Свлече се и зарида. Ама че съм глупак. Трябваше да скоча отстрани, а не срещу него. Той избърса очи и изглежда ме видя. Измъчена усмивка се появи на лицето му. Когато нещата са безнадеждни и нямаш на кого да разчиташ е хубаво да имаш до себе си куче. И телефона на A-team. Но съм почти сигурен, че той го нямаше, а и аз не съм съвсем обикновено куче.
– Кучи, кучи, кучи – протегна той ръка към мен.
Ще отдам на възрастта му снизходителното поведение. Не можех да се обидя на този човек. Той свали от врата си малко шишенце и махна капачката. Явно се очакваше да пия от това. Отворих уста и той капна няколко капки на езика ми. Не усетих никакъв вкус нито каквато и да е промяна. Тогава осъзнах, че той мърмори нещо на непознат за мен език (зная че често го споменавам, но аз все пак съм куче, не филолог, нали?) и пръстите му засияха с бледа синкава светлина. Чух гласове. Много гласове. Обърнах се и тогава ги видях. Леко прозиращи, светли фарове около ужасно големи очи. Angel lights meets the grays. Но бяха въздействащи. Сърцето ми се сви. Те го викаха при себе си. Но не в отвъдното, а в миналото. Искаха от него да се върне в момента, в който се е случило. Обвиняваха го затова, че той е оцелял. Имаше много жени и деца. Каквото и да се е случило е било по време, по което голяма част от мъжете не са били там. Ето това го ужасяваше. Мисълта да се върне отново там, където и да е това „там“. Но изглежда призраците на миналото ме виждаха. Започнаха да ме заобикалят леко. Имах странно усещане по козината си, както когато наближава гръмотевична буря. Е, аз съм си едро куче и това често е полезно. Започнах да лая с приведена глава и оголени зъби и те се отдръпнаха. Разджафках се диво и освободих полукръг около нас. Старецът простена, но отдъхна. Явно това трябваше да правя. Е, пазенето ни е вродено и винаги носи топлото чувство да си полезен.
Докато гонех хлапе един от малкото воини ме изгледа диво и замахна с крак да ме ритне. Не се опитах да се пазя защото бях предположил, че щом са безплътни не могат да ми навредят. Не ме уцели точно и слава на Фенрир, защото и така се претърколих многократно и ударих предната лапа. Други също събраха кураж и почнаха да ме замерят с полу-прозрачни камъни. Болката беше обаче съвсем истинска. Мамка му! Някой стреля с лък по мен. Галопирах в кръг, надявайки се, че мога да използвам духовете един друг за прикритие. Отнесох няколко ритника. Почвах да се питам дали ще се спася и от следващата и от по-следващата стрела. В стаята беше съвсем тъмно, но аз не бях в нея. Аз бях на каменистия хълм, на който се намираха и призраците. Аз разширявах кръга, надявайки се спиралата да ме изведе отвъд хълма. Бях наблизо, когато няколко човека се обърнаха и се вгледаха в идваща по пътя жена. Повече хора я видяха и се обърнаха да видят реакцията на Стареца. Той съвсем се сви. Жената го питаше защо я е оставил. Нея и децата им. Не ги ли обича. Не помня кога бях започнал да разбирам какво казват, но това вече нямаше значение. Вместо да се окопити, Стареца съвсем се сви. Той тръгна към нея. Аз му препречих пътя и се разлаях, защото ми се струваше лоша идея. Тя обаче му каза „Хвани го“ и той стисна за врата и ме вдигна като пале. А все си мислех че прекалявам с яденето. Той ме понесе към нея и един от мъжете извади нож. Нещата не отиваха на добре. Аз почнах да се мятам, но Стареца сякаш изобщо не забелязваше, а вървеше като хипнотизиран към жена си. Ако бях религиозен щях да се помоля, но ние кучетата не вярваме в същества, които не сме се виждали. Нашите богове са просто огромни и силни кучета и вълци, които понякога идват и отнасят някой от нас в обратната страна на живота. Движенията на всички се разтеглиха и времето забави своя ход до леко помръдване. Тогава куче с черна гъста козина и размери на бивол превали хълма и се насочи към мен. Явно това наистина беше краят.
– Феч – каза то след като се спря пред мен и очите му като черни въртопи на две вселени се вторачиха в душата ми. – Рядко някой от нашия вид стига толкова далеч. Нямам предвид в момента – усмихна се той – а в развитието на месеца. Хората се нуждаят от нас, защото те са загубени без пастир. Някой трябва да им показва че в живота има друго освен тях самите и това е нашата роля. Не съм дошъл за теб. Не ти е времето. Нито тук, нито сега. Но ти ще имаш нужда от помощ. Сам срещу света не е успявал никой, независимо колко праведна е каузата му. Нито човек, нито звяр. Така че имам нещо за теб.
Той се приближи и ме захапа внимателно за врата. Муцуната му беше толкова голяма, че можеше да ме глътне, но той беше деликатен. Действието му беше нещо като полагането на меч на рамото на коленичил рицар. От зъбите му по жилите ми потече река от нажежени мравки, които се разбягаха по всички краища на тялото ми. Нещо заседна в гърлото ми.
– Когато наистина имаш нужда от глутницата, просто вий. Ще знаеш как.- след което се обърна и си тръгна откъдето дойде. Времето започна да се ускорява отново. Преди да се разтвори зад хълма се обърна и добави с усмивка „Сега не е лош момент да пробваш новото си умение“.
Времето се движеше с обичайната си крачка а аз бях почти пред жената и онзи с ножа. Той вече вдигаше ръка и аз усещах гъделичкащото чувство в гърлото ми. Завих както никога до тогава. Призраците започнаха да се оглеждат около себе си. Тогава до мен се появи Корво. Беше като да спреш от безкрайна скорост за една крачка. Той беше невъзмутим както обикновено.
– Трябва да вървим, Феч. Тук няма какво повече да направиш. Хайде, ела.
Той ме взе под мишница и едно мигване по-късно се озовахме пред дълга двуетажна сграда на края на парка. Стори ми се че бях чул викове на тръгване, но вече нямаше как да разбера. Явно освен че не беше деня, в който да си отида не беше и деня, в който да разбера какъв дар точно бях получил.
– …лявам, Феч. – казваше Мемъри. Направих каквото ми каза и господарят ти се появи, но вече беше късно. Няма ги. – явно гледах неразбиращо, защото тя допълни – Децата. Взеха ги.
– Моят старец. Добре ли е? – питаше разтревожено Перис от другата страна.
– Да, мисля че е добре. – Казах аз и седнах. Мисля че днешния ден ми дойде в повече.
Със скърцане на военните му обувки по чакъла с бърза, уверена крачка се появи черният мъж с военна прическа.
– Взели са децата, нали? Мразя кръвопийците.
– Не съм убеден, че са взети от това, което изглежда гоните – отвърна му Корво.
Другият свали тъмните си очила, които между другото изглеждаха малко нелепо посред нощ, и го изгледа преценяващо от глава до пети.
– Или са те, или са хора, които работят за тях. Винаги е било така. Първо крале, после банкери, после предприемачи. И винаги за сметка на някой, който не може да се защити. Така действат те.
– Наистина мисля, че бъркате причината и следствието – каза вежливо господаря. С такъв тон хората говорят на дете, което е ядосано и иска да си го изкара на нещо или някого.
– За какво говори този? – попита Мемъри.
– Вампири – отвърнахме в един глас с Перис.


Need another reason to avoid fast food? Australian scientists recently found that people with a diet largely made up of processed foods and sugary drinks tend to have a smaller hippocampus—a brain region involved in learning, memory, and mood.

“Unhealthy diets can create an environment that is toxic to the brain,” says neuroscientist Nicolas Cherbuin.

So you might want to lay off the Big Macs.


Според този разсекретен списък целите в България за американски ядрени оръжия през 50-те години са били:

  • Балчик
  • Безмер
  • Габровница
  • Горски Извор
  • Граф Игнатиево
  • Каменец
  • Карлово
  • Пловдив
  • София/Божурище
  • София/Кумарица
  • София/Враждебна
  • Стара Загора
  • Толбухин
  • Узунджово
  • Ямбол

  • The most obvious division of society is into rich and poor; and it is no less obvious, that the number of the former bear a great disproportion to those of the latter. The whole business of the poor is to administer to the idleness, folly, and luxury of the rich; and that of the rich, in return, is to find the best methods of confirming the slavery and increasing the burdens of the poor. In a state of nature, it is an invariable law, that a man’s acquisitions are in proportion to his labours. In a state of artificial society, it is a law as constant and as invariable, that those who labour most enjoy the fewest things; and that those who labour not at all have the greatest number of enjoyments.

    Някакъв комунист е казал това,нали? Някой който завижда на инициативните, на тези които правят фанта лимон от лимоните които животът им поднася?
    Странно е обаче, че се счита за бащата на … консерватизма.


    Java vs Python – sorting of objects

    Най-късия код, който намерих на Java за сортиране на списък
    Collections.sort(employees, new Comparator() {
    @Override
    public int compare(Employee e1, Employee e2) {
    String id1 = ((Employee) e1).getId();
    String id2 = ((Employee) e2).getId();
    // ascending order
    return id1.compareTo(id2);
    // descending order
    //return id2.compareTo(id1);
    }
    });


    Collections.sort(employees);

    Същото на Python
    somelist.sort(key = lambda x: x.resultType)


    Brain-Damaged UK Victims of Swine Flu Vaccine to Get £60 Million Compensation

    http://www.ibtimes.co.uk/brain-damaged-uk-victims-swine-flu-vaccine-get-60-million-compensation-1438572
    Явно английското правителство е анти-научно. Защото само идиоти, дебили, анти-науката хора могат да си помислят, че ваксините може и да причиняват вреда.