fiction


СЪРП, КАМЪК, НЕБЕ

– Хората тук са малко странни – казвах на Райдър другата сутрин докато се разхождахме, обмисляйки плановете си.
– Защо мислиш така? – отвърна той леко развеселен.
– Ами всичките вдигат глави и гледат небето, сякаш чакат нещо.
– Всъщност точно това правят. Днес на небето има комета, която никой не е очаквал да се появи. Сега през деня е невъзможно да се види с просто око, но хората знаят че е там и говорят за нея.
– Това не вещае нищо добро.
– Така е, но хората не го знаят. За тях това е просто камък в небето.
– Ето един, който не гледа в небето. – казах аз и посочих с муцуна едрият мъж пред нас с омачкано палто.
– Ама че късмет да го срещнем на улицата. И то без да ни види – отвърна Райдър. Наистина Полицая беше с гръб към нас и се взираше в хората. Трябваше ми известно време да осъзная, че използва Тъмния Взор. Внимателно го последвахме. След известно време явно се измори, защото се махна от оживените улици и тръгна към все по-малки и по-тесни. В един момент бяхме само ние с Господаря и той и се наложи да изостанем значително, за да не ни забележи. Къщите бяха украсени за предстоящите празници ознаменуващи затварянето на кръга и всичките изкуствени снежинки, звезди, елхови клонки правеха много уютна атмосфера. Прииска ми се да седя в някоя топла къща с любимата си жена и наоколо да тичат дечурлига. Да прекарам една седмица без приключения, без меч, нож или пистолет, да се отпусна и да бъда просто човек. Нещо което всеки срещнат по улиците сигурно има. Но разбира се това не беше за мен. Нито щях да бъда щастлив. Това е една илюзия, една приказка, която ни разказват като деца и на която вярваме дълго след като спрем да вярваме в останалите детски небивалици. Уютният дом е тесен за моята душа. Душата на воин. Семейният живот е за другите хора. Аз съм у дома когато сурови лица ме гледат с очи пълни от мъжка вярност и се разбираме без много думи.
– Колко трогателно. За момент щях да се разплача като се размечта за жена и деца, хахаха – избоботи отнякъде ироничен глас. Отново си бях аз, но насилственото прекъсване на видението направи връщането особено неприятно. Райдър се беше подпрял с една ръка на кофа за боклук и сякаш му се гадеше. Малко по-надолу по уличката стоеше Полицая и ни гледаше самодоволно. Райдър се напрегна и помислих, че ще направи мигновен скок, но внезапно се чу лай и когато се обърнах съзрях чакала, вървящ устремено към мен, успоредно с господаря си.
– Не биваше да се месите – изсъска той. Направи почти незабележимо движение с ръката и чакала се впусна към мен. Фокусирах се върху моя противник, но докато стигне до мен успях да видя какво се случи. Райдър вече държеше Мрачния Нож в ръка и явно се опита да скочи, но Египтянина направи някакво бързо заклинание и скока не успя. Нещо изплющя със звук сходен на мълния или камшик, но тогава чакала почти стигна до мен и трябваше да се занимая с него. Очите му бяха изцяло лилави, предполагам беше омагьосан. Беше събрал прекалено много инерция така че първата му атака отбих лесно. Следващата обаче беше много бърза и успя да ме захапе над задния крак. За щастие там козината ми е гъста, а и няма нещо малко, което да може да захапе от две страни с челюстите си, така че въпреки болката нямаше големи поражения. Аз се извъртях и той изпусна захват. Знаех че се бием на живот и смърт и затова се хвърлих към врата. За съжаление също не успях с атаката си, защото той наведе глава и вместо това стиснах челюсти около неговата муцуна. Това го заболя. Не пусках и влагах цялата си енергия да усиля натиска, когато видях Райдър да замахва с ножа по традиционния начин, но противникът му беше бърз и използваше магия непрекъснато, за да отбива атаките му и да напада мълниеносно. Внезапно Египтянина се хвърли напред и повлече Райдър със себе си. Двамата паднаха на земята и се разтопиха във въздуха. Челюстите ми тракнаха с ужасна сила и аз изгубих равновесие поради липса на нещо, което да захапя.
Стоях глупаво по средата на улицата, чудейки се какво да правя и осъзнах, че Полицая също го няма. Ако не беше изчезнал по магически начин щях да го намеря. Наведох нос и поех в лек тръс, решен на всяка цена да го намеря. Бродих дълго по непознати улици на стари квартали, а мислите ми се рееха за Месеца, Цикъла, това, което се опитвахме да направим с Райдър и дали имаше смисъл. Дали хората всъщност го заслужаваха. И най вече защо. Защо изобщо ни е грижа, защо ние бяхме призовани, защо изобщо има нужда от нас. Осъзнах, че за да отговоря на тези въпроси, първо трябва да разбера себе си. Май нямаше да успея точно днес. Фокусирах се върху обкръжението си. Вървях по алея край реката и брулеше неприятен вятър. Накацали гълъби се стреснаха от нещо и се разлетяха. Инстинктивно проследих полета им с поглед и видях че бягат от някаква хищна птица. Напрегнах поглед и видях, че е сокол. Значи Вещицата беше някъде наоколо. Соколът се отдалечи и гълъбите започнаха да кацат обратно. На парапета покрай реката кацна един бял и вглеждайки се разпознах в него Перис.
– Повечето участници са вече тук. Нали не си помисли, че ще изпревариш останалите? Бяха започнали търсенето още преди бала. Знаеш ли кое умение е тук?
– Мрачният взор – отговорих унило. Изглежда колкото и да се опитвах да надхитря противниците ни, винаги ни водеха. Помислих си, че ще трябва да удвоя усилията си.
– Знаеш, че ако Стареца го получи, ще ви помогне за запалването на Пречистващия Огън.
– Няма. Полицая го получи още снощи.
– О! Това е лошо. Е, не е вай-важното умение, но не е добре. Хайде, не трябва да допускаме да ни изпреварят пак. Имам предчувствие, че скоро ще се появи друг дар на Мрака.
– Добре. Накъде? – попитах.
Вместо отговор Перис се издигна нагоре и направи няколко кръга на все по-голяма височина. Върна се разочарован.
– Изпуснахме сокола. Хайде да отидем при моя Старец.
Той явно не се шегуваше, че всички са тук. Намерихме го на един мост, гледайки замислено града, който сгушен под облачния похлупак изглеждаше малък, въпреки небостъргачите.
– Когато за пръв път дойдох в Европа – прочете мислите ми той – имаше едни такива стъклени глобуси, които като обърнеш вътре се сипе сняг. Видях един, който беше с кулата като железопътен мост и ниски сгради зад нея. Тогава осъзнах колко малък е всъщност града. Всичките хора, въжделения, драми, успехи и провали, а всъщност всичко е един малък град, в който вали сняг, толкова малък, че можеш да го хванеш в длан. Разбираш ли ме, кучето ми?
Кимнах утвърдително. Той прокара съсухрени пръсти по козината ми и това ми се стори толкова топъл жест. Харесвах го. В Стареца имаше почтеност, която беше изчезнала приблизително по времето на кукичките за закопчаване. Точно това се опитвахме да върнем с Райдър на света.
Перис изчурулика набързо какво се случваше и Стареца ни поведе.
– Няма нужда да търсим сокола. Зная къде е Вещицата. Нещо интересно се случва с нея. Макар и не неочаквано, предвид възрастта ѝ.
Намерихме ги седнали на една пейка, той държеше хартиен плик с топли кестени и докато похапваха се гледаха в очите и говореха нещо. Тогава разбрах какво има предвид Стареца с подмятането си. Личеше си, че Вещицата изпитва съвсем истински чувства към Красавеца. Вярвайте ми, правя разлика между обикновена женска преструвка, магия и искреност. Все пак ние кучетата усещаме хората по-добре от всеки друг и със сигурност доста по-добре от самите тях.
Накрая двамата се изправиха, той се наведе към нея и ѝ прошепна нещо, отдръпна глава, загледа се в очите ѝ за момент, обърна се и с решителна крачка се отдалечи. Смятах, че трябва да проследим Вещицата, но все пак погледнах въпросително спътниците си. Стареца потвърди моето решение, посочвайки с глава в нейна посока и се заехме да я проследим. Отначало тя просто вървеше, като най-обикновен човек, вървящ по улиците, но след известно време най-древната магия на любовта отслаби малко действието си върху младата Вещица и тя се сети, че трябва да е по-предпазлива. Стойката ѝ се промени, тялото ѝ се напрегна и един-два пъти се озърна и за малко да ни види. Стареца обаче също беше вещ в магията и направи някакво заклинание, с което станахме невидими за нея. Виждал съм варианта му за обикновени хора, но трябват доста сериозни умения, за да противодейства на вещ в магията.
На един булевард дали защото подозираше че някой я следи дали защото ѝ се бяха уморили краката се качи на трамвай. Това представляваше проблем за нас и двамата с Перис започнахме в един глас да даваме идеи за продължаването на преследването.
– Стареца ми ще направи проследяваща магия на трамвая.
– И как ще разберем кога е слязла от него? Нямате ли тукашни пари и просто да вземем такси?
– Такси с куче и гълъб в Париж? Шегуваш ли се, Феч?
– Какво мислите? – обърнах се аз към Стареца, не можейки да се пречупя да му говоря на ти.
Той обаче въобще не реагира. Тялото му се опъваше сякаш минава ток през него, а очите му бяха изцъклени.
– Какво става с него, Перис? Изправянето срещу страховете си?
– Не, не мисля че това е поредното изпитание. По-скоро е под въздействието на някаква магия.
– Вещицата да ни е видяла? Или някой друг?
– Някой друг – каза гълъбът особено и посочи назад.
На известно разстояние зад нас, прикрит неуспешно зад едно дърво стоеше Красавеца, държейки насочен към Стареца златен жезъл.
– Ще му изкълва очите – извика Перис и се впусна към него. Аз също хукнах и успях да стигна първи.
– Какво му направи? – попитах злобно.
– По-спокойно, куче. Нищо лошо не съм му направил даже напротив. Изглежда работи. Трябва да ми благодарите.
– Да ти благодарим? За какво? – Перис беше гневен, наистина много обичаше Стареца.
Красавеца насочи небрежно жезъла към една голяма замръзнала локва, която се разтопи мигновено и след това с бързо движение я насочи към нас двамата. Прониза ме ужасен студ и тялото му буквално се вкочани. Той се усмихна самодоволно и побягна. Лекотата, с която ни хвана неподготвени ме вбеси, но за съжаление нажежения до червено гняв не ми помогна да сгрея тялото си по-скоро.
Мина доста време, докато топлината се върне в телата ни. Стареца явно нямаше магия за това, защото просто ни разтриваше и прегръщаше.
– Добре ли сте вече? – попита той накрая. Аз го погледнах въпросително и той отново ме разбра.
– Аз съм добре. Каквото и да ми направи стареца, не беше лошо. Даже всъщност се чувствам по-ведър отколкото преди. Какво обаче беше не мога да кажа.
Като цяло кучешките физиономии не са много изразителни, но почудата ми от начина по който нарече Красавеца явно си е проличал.
– Всъщност той е стар почти колкото мен. Мога от сега да ви кажа какъв неговия най-голям страх. Остаряването. Да си непривлекателен, да ходиш с бастун, младите да не те забелязват, а когато го направят да те гледат с насмешка. Повечето или всички хубави неща от живота ти да са зад теб. Най-голямото нещо което ти предстои в живота от тук нататък да е неговия край. Но колкото и хитра магия да използва, не може да я лъже завинаги. А той го прави от доста време. Така че ние с него си приличаме. Просто аз съм приел това, което него ужасява.
– А сега? – попита простичко Перис.
– Да се разделим – предложих. Аз ще се опитам да го последвам по дирята му, вие изглежда имате начини да намирате Вещицата. Стареца и гълъбът му се съгласиха и аз поех по следите на Красавеца. Тръпката от гоненето винаги ме изпълва с топлото чувство да изпълняваш предназначението си. В крайна сметка съм го правил толкова много пъти. Оказа се обаче, за пръв път бях от другата страна на преследването. Не го разбрах веднага. Разбрах го доста по-късно, когато беше, ами, късно. Загубих дирята му няколко пъти и ми се наложи да използвам някои окултни умения, за да мога да я открия отново. В крайна сметка следата ме отведе до Марсово поле и преди да видя къде свършва знаех какво се е случило, затова започнах да чертая в ума си луната, кулата и нейната сянка. Отстрани на кулата, покрай булеварда, кръстен на създателя ѝ има парк с широки пясъчни алеи. Сега те бяха покрити с тънък слой замръзнала вода. Но това нямаше значение. Аз усещах, че мястото е тук. Изрекох заклинанието и потънах в земята. Кулата тук беше облицована със светъл варовик или нещо подобно и изглеждаше добре. Освободен от миризмите на хилядите хора в града отгоре, аз лесно разпознах миризмата на Красавеца и забързах по витите стълби. Изскочих от входа и се озовах в гора. Тук разбира се няма зеленина. Всичко е мрачно и сурово и мъртво. Ентусиазмът ми че съм последвал до тук следата даде място на изостреното ми внимание. В горите тук са срещнали гибелта си смели и вещи хора. Както и в полетата, реките, скалите и другите неща из тези пусти земи. Поддържах лек тръс и следвах миризмата с лекота. На няколко пъти чух някакви шумове в далечината зад мен и се спирах да се ослушам, но те бяха единични изпуквания и аз продължавах по пътя си. След време обаче ми впечатление, че звуците ставаха по-силни, сякаш се приближават. Тогава осъзнах, че трябва да тичам. И се впуснах през гората, изоставяйки дирята, която с толкова труд бях проследил. Звуците вече бяха ужасно силни и близки, нещо голямо, бързо и по всяка вероятност злобно ме следваше. Реших, че имам по-големи шансове в по-гъста гора и побягнах в посока, в която ми се струваше, че гората се сгъстява в трудно проходим шубрак. Тичах така, сякаш самия дявол ме гони (което най-вероятно не беше далеч от истината), шубраците му шибаха в муцуната. Усетили гонитбата, дърветата се опитваха да ме пронижат с клони, храстите да се сплетат в лапите ми. Имах чувството, че нещото, което ме преследва е току зад гърба ми, но нямах време да се обърна, убеден че ако загубя и една секунда ще се озова в пастта му. Стигнах до някакъв стръмен склон и без да намалявам скоростта си се хвърлих по него, свивайки се на кълбо. Няколко клона и камъка ме удариха по гърба, но не чувствах никаква болка и просто продължих. Хвърлих се в един дълбок поток и поплувах малко по течението му преди да реша, че риска да седя в мрачните води е твърде голям и излязох от другата страна. Тичах още, сменяйки посоката на няколко пъти и накрая спрях, за да се ослушам. Каквото и да ме преследваше не се чуваше. Дали ми бе загубило дирите или просто бе изостанало назад? Изглеждаше прекалено лесно, затова хукнах пак. Стигнах до висок скален рид по който нямаше начин да се изкача и завих по продължението му. Поддържах добро темпо, но умората проникваше в мускулите ми и ги забавяше. Може би това ми спаси живота. Заобикаляйки една голяма скала аз почти се сблъсках с него. Несъмнено това беше преследвача ми. Представляваше някаква механична кръстоска между скарабей, скорпион и безименно чудовище с паст с три реда зъби. За миг си помислих дали да не мина точно покрай него и да го подмина, за да не убивам скоростта си, но и аз и то бяхме близо до скалите и за да го заобиколя трябваше да мина точно пред зурлата му, а това колкото и да е невероятно изобщо не ми се нравеше. Затова спрях колкото се може по-бързо, обърнах се и забравил за умора и болка хукнах обратно. Лапите ме носеха неусетно и аз се фокусирах върху това как да му избягам. Рано или късно щеше да ме настигне, а беше достатъчно да допусна една грешка, за да приключи всичко. Тук нямаше на кого да разчитам, неочаквани появи на приятели или нещо такова. По тези места чудеса не стават. Не и в добрия смисъл на думата. Обмислянето на проблема не ме доведе до някакви прозрения за неговото решение и аз отпуснах мисълта си, за да не пропусна някоя появила се възможност. Скоро отдясно се появи стар каменен път. Може би водеше до някой полу-срутен мост, който само аз ще мога да прескоча? Но пък по него чудовището може би се движеше по-бързо от мен. На всяка крачка пред мен имаше избор измежду различни варианти и един от тях бе правилен. Другите обаче водеха към трите реда зъби на скорпионо-скарабееното нещо. Малко встрани от мен видях огромно дърво с пролука между корените, достатъчно голяма, за да мина. Промених посоката си на тичане и колкото и ужасно да беше се забавих малко. Нещото реши, че вече нямам сили да тичам и се впусна с всички сили към мен. Краката му тракаха като някаква адска машина. Миг преди да ме достигне аз се шмугнах в пролуката и излязох от другата страна. Зад мен се чу ужасен трясък и за малко нямаше шум от движение зад мен. После обаче се възобнови. Но хубавото беше, че имах малко преднина, която смятах да използвам. Някак. Стигнах до тесен пролом и отново се затичах по продължение на препятствието. В момента в който зърнах дървото, паднало върху него знаех, че това е което търся. Е, не беше каменен мост както си представях, но все пак беше мост. Бързо се прехвърлих от другата страна и започнах да изкачвам стръмнината пред мен. Горе имаше някаква руина, но не това беше важното. Важното беше, че от високото видях къде се намирам. На проклет остров. От всички страни бях заобиколен от дълбоки проломи, и единственият път беше този по който бях дошъл. И към който се насочваше чудовището. Върнах се бързо долу и застанах там, където клоните на падналото дърво се опираха в земята от моята страна. То се качи на дървото и учудващо чевръсто се придвижваше по него. Триста слепи игуани, бях в капан. Жилите ми се смразиха и реших, че това е края. В отчаянието си завих. Във воя ми се появиха странни нотки и той се превърна в Зова. Тъмни сенки се появиха зад мен и се впуснаха по моста. Бяха вълци, големи, с извити гърбове и макар и близки роднини си признавам изглеждаха доста неприятно. Но в онзи момент това беше най-красивата гледка на света. Дървото не беше достатъчно широко за да разгърнат в полукръг, затова те се впуснаха по двойки и се нахвърлиха върху нещото. Първите се качиха по зурлата му, другите минаваха под него и захапваха краката му. Винаги съм се чудел как работи това – бъзплътни сенки или призраци да имат плътност, когато се бият. Радостта ми помръкна, когато видях, че чудовището продължава сякаш нищо не се случва, просто малко забави ход. Един от краката ми изхрущя като прекършено дърво и поддаде. Забави ход още малко, но не спираше. Изхрущя още един, и после още един. Беше стигнало почти до края на моста. И до мен, но нямах сили да се помръдна. Гледах хипнотизиран случващото се. Един от предните му крака стъпи на твърда земя и аз притворих очи. Но тогава чух трясък и когато отворих очи видях как вълчите сенки висят от едната му страна и го повличат в бездната. Огромният дънер също се беше разместил и изглежда щеше да го последва. Без да губя и миг се прехвърлих обратно и се заех да измисля как да намеря път към средната земя. На нещо като поляна със суха сива трева се спрях да поема въздух. Докато успокоявах дишането си нещо изшумоли и от високата трева се появи заек, или каквото минаваше за заек по тези земи. Държа да отбележа, че тук зайците, като всичко друго, са хищници. Освен големи уши имаше и големи зъби. Очите му не излъчваха присъщия уплах, но липсваше и безмозъчната злоба, която беше стандарт тук. Очите му бяха по-скоро котешки или змийски. Освен това беше облечен. Старомодно. Спря, изправи се на задни лапи, погледна ме насмешливо, извади часовник, погледна го и кълна се очаквах да каже „О, майчице, колко закъснявам“. Той обаче продължи да ме измерва с поглед още малко преди да заговори.
– Имаш ли представа накъде и накога трябва да вървиш?
– Ако можех да се движа по кога нямаше да стигна до никъде.
– Е, не е така, ако си тръгнал от никъде връщайки се ще стигнеш пак там. Значи не знаеш посоката за кога.
– А ако не знам и за къде разговорът с теб помага ли ми?
– Зависи дали искаш да ти бъде помогнато.
– Губиш ми времето с тези недомлъвки.
– Как можеш да загубиш нещо, което никога не си имал? Мога да ти помогна. Бързо научавам какво става в тази част на гората. Например зная, че преди теб друг също дойде от Средната Земя.
– Човек? Неестествено добре изглеждащ?
– Имаш предвид приличащ на мен? Не, беше съвсем обикновен, е почти.
– Накъде тръгна, накъде?
– Първо искам да зная какво ще получа.
– Здрава захапка за врата?
– Гората е голяма, едва ли ще намериш следите му.
– Добре, какво искаш?
– Има един демон, нисш ранг, който ми пречи да ловувам на любимата ми поляна. Тя не е обикновена. – допълни заека.
– Какво ѝ е специалното?
– Времето там не върви нормално. За да стигнеш напред трябва да вървиш напред, за да хванеш трябва да пуснеш. Разбираш ли?
– Не съвсем, но ще се справя. Накъде?
Заекът ме поведе и не след дълго излязохме на място, каквото не бях виждал до тогава. Дървета високи колкото кули я обграждаха от всички страни, беше мочурливо, но не с вода, а с нещо черно и лепкаво. Заекът ми посочи към едно място и изчезна. Да, наистина беше нисш демон. Но демон все пак. Той скучаеше, облегнат на едно дърво, но изглежда ме усети, защото обърна глава към мен, а после тяло. Вдигна ръка и светещо кълбо се появи в дланта му. Вместо да тръгна към мен обаче той заотстъпва назад. Аз се затичах напред, но разстоянието между нас някак си оставаше същото. Тогава спрях и той започна да се приближава към мен. Заотстъпвах и разстоянието между нас почна да се топи по-бързо. В един миг бяхме един до друг и аз го захапах. Той обаче не пусна кръв, нито се случи нещо друго. Времето сякаш спря. Аз стисках с все сили, опасявайки се, че ако пусна ще ме нападне, но нещо не се случваше.
– Забрави ли вече какво ти казах? – чух от някъде укорителния глас на Заека. С неохота пуснах захапката и демонът залитна назад с кръв шуртяща от раната. Залитайки назад той се приближи към мен и се блъсна в муцуната му, но този път не губих време, захапах и пуснах, захапах и пуснах. Когато падна на колене се хвърлих към врата му и го довърших. Отдалечих се преди тялото да задими.
– Ти изпълни твоята част от уговорката – рече заека и хукна. Последвах го и тичахме дълго, като идеята ми да запомня как да стигна до странната поляна остана само идея. Накрая стигнахме до странна кула, гладка и без прозорци.
– Тук се съединяват пътищата ни – каза философски заека.
– Искаш да кажеш, че се разделят.
– Ако исках да кажа, че се разделят, щях да го кажа. Обединяват, разделят, все едно и също, зависи накога гледаш, нали?
Мина ми странната мисъл че може би един математик от миналото се е срещал с него и се е вдъхновил да напише прословутата детска книжка, но нямаше как да съм сигурен, така че насочих вниманието си към моите си неща. Когато излязох от горния край на кулата беше тъмно. Хората говореха някакъв странен език. Отдалечих се и когато се обърнах да видя коя е кулата, в чиято лунна сянка бях излязъл разпознах Света София. Какво правех в Истанбул? Е, поне бях отново в Средната Земя.
Вървях по улиците и внимавах, тук няма много улични кучета, нито дори домашни. Чудех се защо Красавеца беше дошъл тук. Безцелното скитане беше безполезно и дори опасно, затова се спрях да помисля. За втори път днес стигах до заключението, че не трябва да оставям съдбата да реши вместо мен. Явно се опасявах, че в предходните дни бях прекалил и съм изчерпал късмета си. Какво можех да направя обаче? Градът е голям, а участниците една дузина. Как да ги намеря? И то за предпочитане по-малката половина на не-гаднярите. Загледах се в отражението си в една кална локва. Какво си мисля? Въпреки всичките ми способности и опит аз съм само едно куче. Дали изобщо беше възможно да променя света? Многомилионният град създава това потискащо чувство на незначителност. Образа от локвата искаше да ми помогне някак, но как?
Ами да! Медальона. Мемъри ми го беше върнала, което означаваше, че мога да го използвам и да се надявам, че Райдър се е справил с неговите проблеми и е дошъл където се развива действието.
– Райдър, чуваш ли ме? – казах тихо. Не се случи нищо. Пробвах пак, със същия успех. По дяволите! Ако не мога да се свържа с Райдър няма как да разбера какво се случва и къде. В този момент чух зад мен познат звук и когато се обърнах той беше до мен.
– Не изглеждаш добре, но е хубаво, че си тук. – казах неочаквано и за мен самия. Явно стреса ми идваше в повече.
– Да, трябваше да се разправям със слугите на Египтянина в Долната Земя. А ти? Как стигна тук?
– Ами по същия начин. Египтянина пусна някакво чудовище след мен и бягах от него. В крайна сметка успях да разбера, че Красавеца е излязъл от Долната Земя тук и го последвах. Защо всички са тук?
– Поредния дар на Мрака ще бъде даден тук.
– Знае ли се кой е?
– Да, мрачния шепот.
– Местоположение? – набирах скорост аз.
– С точност не. Но знаем общата посока.
– Да вървим тогава! – казах нетърпеливо и Райдър ме поведе.
Бяхме близо до морето, усещах го. Солено и пронизващо. Въртяхме се вече доста време в този квартал, но нищо не показваше къде и кой държи това, което всички искахме да получим.
– Даровете се дават от духове на мъртви, нали така? – разсъждавах на глас.
– Точно така. – отвърна Райдър.
– Те обикновено не са случайни духове.
– Така е.
– И не е нелогично да мислим, че тези духове се навъртат около исторически места?
– В град като този всяка педя носи хилядолетна история.
– И все пак по-вероятно е да е около нещо по-съществено от историческа гледна точка?
– Не е сигурно, но да.
– Добре, кое е най-забележителното близко нещо? Или най-близкото забележително нещо?
– Старият дворец Топкапъ струва ми се.
– Хайде да отидем да огледаме.
– Знаеш, че е затворен по това време?
– Знаеш, че група вещи в магията не ги спират някакви заключени врати, нали?
– Добре, да вървим – съгласи се Райдър и след малко стигнахме до двореца. Той разбира се беше заключен, точно както предположи. Оглеждахме се, надничахме през металните решетки на вратите и щяхме да се откажем, когато през една от стените на оградата премина Вещицата. Спогледахме се и докато решим как да влезем към нас се приближиха двама униформени с фенерче и ни заговориха (всъщност са говорили на човека в двойката ни, но това им е простимо). Напрегнах се, готов за битка, но Райдър направи едва доловимо движение с глава и аз разбрах, че няма да използваме сила. Което беше логично, просто имах неизразходван адреналин от гонитбата с чудовището. Направихме се на туристи и бързо се отдалечихме. Щом завихме зад ъгъла на оградата, продължихме малко, огледахме се и Райдър ме прехвърли през оградата, след което ловко скочи на нея. Вътре патрулираха хора със същите униформи като тези на портала, но бяха достатъчно на рядко, за да можем да се крием в сенките. Слава на Фенрис камерите бяха на рядко. Проблемът, който стоеше сега пред нас беше, че парка и самия дворец са големи, а ние нямахме никаква идея къде е Вещицата. Затова се заехме бързо да обиколим всичко което можем. Откъм ниска постройка чухме звуци и влязохме вътре. Според изложените неща това е било кухнята, но интересното беше друго. В другия край на дългото помещение Вещицата говореше с призрака на жена, която очевидно имаше огромна нужда да говори. Щом ни видя, Вещицата каза нещо и призрака протегна ръка. Ние се затичахме, но беше късно. Вещицата получи това, което искаше и засмяна плесна с ръце над главата. Нищо не се случи. С невярващ поглед плесна още веднъж. Нищо не се случи още веднъж. Усмивката ѝ истина. Съдбата е кучка. В очите ѝ се четеше страх. Винаги е разчитала на магия, а сега тя не работеше. Ние бяхме пред нея и тя заотстъпва назад. Мисля че Райдър щеше да я хване, когато стената на която беше опряла гърба си стана прозрачна, Лодкаря я дръпна и стената стана солидна точно за да мога да си блъсна главата в нея.
– Триста слепи игуани, триста котки съдрани! – ругаех аз. Райдър обаче беше развеселен.
– Какво е забавното, току-що изпуснахме още един от мрачните дарове! Макар признавам глупавата ѝ физиономия когато магията не сработи беше чисто злато.
– Да, изглежда нашите противници започнаха също да бъдат подлагани на изпитанията на Ашкунир. Но нейното е нищо в сравнение с изражението на Банкера, когато го арестуваха. Крещеше, че ще ги купи всичките, но в него нямаше никакви пари и не можеше да се свърже с никой. Набутаха го в полицейска камионетка с просяци и бездомници, а той продължаваше да крещи как е прекалено велик, за да падне. Това беше чисто злато!


КУЛА, ПАРИЖ, ОМАР

Всичко беше различно. Денят беше същият като предходния, леко прехвърчащият сняг – също. Но усещането беше друго. Вече не приличаше на игра. Господарят изглеждаше съсредоточен и ефективен. Беше се затворил в себе си и се бореше с гнева в сърцето му като се стараеше да направи всичко по силите си, за да постигне това, което целеше. На мен воят ми помогна да изпратя момичето. Но нищо не беше същото. На всичкото отгоре ме глождеше една доста еретична мисъл, подсказана от сутрешното предсказание. Знае се, че търсенето на артефактите може да започне когато Луната е в първа четвърт. Чудех се обаче какво пречи да се започне преди това. Реших да попитам Корво.
– Мислиш да запълниш деня с търсене на артефакти? Разбирам желанието ти да ангажираш ума си с нещо, момчето ми, но нарушаването на реда, изкован преди безчет години в скалите над клисурата с трите моста ще разгневи боговете.
– А убийството на момичето няма? – попитах ядовито.
– Някои от тях – да. Но както знаеш древните богове са сурови. Момичето по всяка вероятност беше принесено в жертва на някой от тях. Но може би си прав. По-ранното начало на Търсенето може да ни даде предимство, а и ти ще си зает с това, в което си най-добър. Как научаваш къде има проход? Някакви изчисления?
– Изчисления? – учудих се аз. Откъде на Корво му хрумват такива неща. – Просто правя това, за което ние кучетата сме създадени. Следвам следата. Просто не само в този свят.
– Да вървим тогава.
Потеглихме. Корво реши, че за да не привличаме внимание ще ми сложи каишка. Беше ужасно унизително, но пък факта, че душех земята и го дърпах правеше картината доста убедителна за околните. Виждах хората по улиците просто като сенчести силуети без лица. Усещах накъде да вървя. Криволичихме по доста малки улички и аз дърпах толкова силно, че ме болеше там където нашийника се врязва в гърлото. Следата пресичаше парк. По земята и на пейките имаше тънък слой сняг и беше пусто. Внезапно Корво дръпна рязко каишката и аз се озовах с предни лапи във въздуха.
– Тихо, Феч. – каза той шепнешком. – Виж там.
Срещу една пейка седеше Мона. Луцифер не се виждаше никъде. Тя се хвана с една ръка за пейката и понечи да се наведе. Преди това обаче се огледа и ние трябваше да се скрием зад едно дърво, за да не ни забележи. След това тя погледна под пейката и взе или остави нещо от долната ѝ страна. Раменете ѝ се отпуснаха малко и тя се отдалечи. Почакахме малко, преди да отидем до пейката. Имаше миризма на нещо умряло, но нищо, което да съм подушвал преди. Преди да проверим какво точно беше направила Мона, чухме писъка ѝ. Забързахме по посоката му и когато наближихме видяхме двама лошо миришещи и изглеждащи мъже, единият от които я държеше, застанал зад нея, а другият се опитваше да ѝ свали дрехите, разрязвайки ги със сгъваем нож. Тя използваше краката си, за да ритне този пред нея и се мяташе диво. Този, който я държеше я завъртя и хвърли на земята, а другият се наведе, обърна я по гръб и седна на гърдите ѝ. Погледнах към Корво. Той стоеше готов да се хвърли напред, но изчакваше да види какво ще стане. Другият отиде при двамата на земята и понечи към колана ѝ.
– Ще те сгреем, скъпа! – каза той. Мона замлъкна за момент, сякаш не вярваше в случващото се.
– Не, не отново! Не може да бъде! Не по същия начин! КОПЕЛЕТА! Не!
Реших че Няма нужда да стоим повече. Впуснах се напред и съборих настрани онзи, който беше седнал върху нея. Обърнах се да видя какво става с другия и видях как Корво го сграбчва за рамото и го повдига като някаква кукла. Онзи замахна с ножа, но Корво с мълниеносно движение на мрачния нож му изби оръжието и му отразя два пръста. Разквича се и побягна. Поваленият от мен ме погледна в очите, но аз просто оголих зъби и той последва приятелчето си.
По бузите на Мона се стичаха сълзи, но изражението ѝ беше смесица от изненадан страх и гняв. Замислих се, че никога не съм я виждал не-гневна. Може би щеше да изглежда добре. Може би Корво си мислеше същото.
– От думите ти разбирам, че това ти се е случвало и преди? – попита я Корво.
– Няма ли да ме попиташ как съм?
– Е, отговорът на този въпрос е очевиден, нали така?
Тя се успокои мъничко.
– Преди време… преди време ми се случи. Това. Беше приятелката ми. И брат ѝ. Бяха се надрусали и… Всичко започна с точно същите думи.
Обикновено отбягвам да се намесвам в човешките разговори, но реших, че е важно да ѝ кажа.
– Вълната на времето. Миналото те настига отново, просто при всеки се проявява различно.
Очите ѝ се разшириха и аз не разбрах дали е от почудата, че мога да говоря с нея или заради казаното от мен.
– Феч е прав. Днес е последният ден от второто изпитание, така че по-добре да внимаваш. Какво правеше в парка?
– Нищо. Просто минавах.
– А къде е кучето ти?
– Ами оставих го вкъщи, имах нужда да съм сама. Виж, трябва да вървя.
– Добре тогава – кимна бавно Корво и я проследи с поглед докато се отдалечаваше.
– Хайде да видим какво правеше при онази пейка – казах и се върнахме обратно. Мушнах се там, където я бях видял да пъха ръка, но нещо изжужа и ми опърли върха на носа. Аз веднага се дръпнах, но ме болеше. Корво внимателно погледна отдолу.
– Някаква магия. Явно получава и изпраща неща от тук. Може би артефакти или заповеди. Защитено е, нищо не можем да направим тук. Можеш ли да продължиш по следата?
Въпреки болката носът си ми работеше и потеглихме отново. Скоро стигнахме старата част на града. Повървяхме по една по-оживена улица и стигнахме до старата градска стена, която го е опасвала преди много време. Спрях и се огледах. Когато съзрях кулата с голямата порта знаех, че съм намерил мястото. Нямаше как да е друго. През вратата на една сладкарница видях да влиза едър мъж, в когото разпознах Полицая, но реших, че нямаме време да се занимаваме с него. За щастие луната беше вече изгряла и въпреки че небето беше облачно и валеше можех да се ориентирам къде трябва кулата да хвърля сянка от лунната светлина. Поведох Корво. Стигнахме до една къса алея, която разделяше две сгради. Огледахме се, но никой не гледаше в нашата посока, затова двамата изрекохме в един глас „Улак мирдун“ и потънахме в станалата безплътна земя под нас.
Стълбите бяха тесни и каменни и се виеха до безкрай докато слизахме по тях. Накрая все пак достигнахме до масивна дървена порта и излязохме навън. Отправихме погледи нагоре и се загледахме в кулата, по чието стълбище бяхме слезли. Тя се издигаше над нас като стълб, който подпира небето.
– Ето ни накрая в Долната земя. – рече Корво. – А сега трябва да се ориентираме. Накъде трябва да е кулата за Париж?
Корво беше по-уверен от мен във верността на сутрешното ми гледане, но така или иначе нямахме друга следа.
– Ако си спомням правилно, трябва да вървим към онази планина. – посочи той. – Хайде да се качваме.
До кулата седяха няколко призрачни карети. В Долната земя те бяха най-разпространения транспорт – бързи като вятъра и черни като нощта. Дърпаха се от безглави черни коне, шибани от призрачния камшик на тъмен, безплътен кочияш.
– Към кулата под Суровата планина – каза високо Корво и каретата се впусна с такава скорост, че двамата потънахме в пурпурните седалки.
Времето в Долната земя варира между мрачно и ужасно. Тук разбира се няма слънце. Всичко е сиво и безутешно и сурово. Загледах се през прозореца. Странни същества, чийто имена никога не съм знаел, се виеха високо над нас. Вятърът гонеше кълбета тръни, които от скоростта ни изглеждаха като стрелкащи се сенки. Унесен в мислите си не усетих кога пристигнахме. Слязохме, Корво остави дължимото в кесията, вързана до кочияша и се отправихме към кулата. Тази беше по-тясна и малко по-жизнерадостна, но само за тукашните стандарти. Влязохме и започнахме дългия път нагоре. Отвън се чу пристигане на друга карета и аз видях как Корво поглежда надолу опитвайки се да чуе други звуци, но не последва нищо и продължихме изкачването си.
Бях изплезих език когато най-накрая излязохме през един страничен изход на художествената галерия в сянката на кулата на шато дьо Монмартр. Беше вечер, доста приятна топла за това време на годината, но в сравнение с Долната земя предполагам всяко кътче на Земята изглежда така. Спогледахме се, но и двамата не знаехме какво трябва да очакваме и затова просто започнахме да вървим по уличките на Монмартр, надявайки се, че ще открием каквото търсим преди някой друг. Стъпките на Корво отекваха по калдаръмените улички, но звукът започна да се променя. Отчетливите, уверени стъпки преминаха колебливи, неравномерни залитания. Спрях се, за да видя какво се случва. Той ръкомахаше и внезапно извика.
Душата ми беше пълна и преливаше с желание за мъст. Аз започвах да разбирам кои са тези, които изтръгнаха всичко красиво и чисто от живота ми. Решителността ми се втвърдяваше като застиваща лава. Когато всичко, което си се страхувал да не изгубиш го няма, само тогава си наистина свободен. Свободен да се развиеш, свободен да надникнеш зад завесите, които ежедневието спуска пред всичко интересно и оставя само тривиалното, да научиш неща, които преди отчаяно си искал никога да не си чувал. Сега бях свободен да изуча магията, с която да боря магия, да науча да се смея на гроба на егото си и така да съм неуязвим за интригите, да усъвършенствам уменията си с ножа до степен която единици някога са стигали и да го забивам в сложните планове, които кроят срещу беззащитните.
Виденията не са толкова неприятни колкото внезапното завръщане от тях. Защо не може да се излиза от тях така плавно и неусетно както се влиза в тях? И как се бях озовал в гробището до катедралата Сакре Кьор? Огледах се и видях Корво подпрян с една ръка на дърво и с наведена глава, сякаш му е лошо. Не разбирам защо получавам видения от неговото минало. Той се изправи и ме погледна.
– Добре ли си? – попита.
Отговорих утвърдително.
– Вие двамата изпуснахте всичко интересно тази вечер.
Огледах се и видях призрака на кротък възрастен човек, който стоеше търпеливо и съвсем ненатрапчиво. Предполагам смъртта прави това с хората. Спират да бързат. В живота те толкова много бързат, сякаш не знаят че финала е именно в гробищата.
– Аз съм пазителя на гробището – поясни той. – Моята работа е да наглеждам мъртвите, въпреки че техните духове не са наоколо. И аз не умрях тук, но съм първият погребан и така получих работата. Но не се оплаквам. Понякога срещам някой друг като мен. Мосю Лабрюни например често се отбива при вечерните си обиколки на хълма, заедно със странния му домашен любимец. От няколко вечери обаче не беше на себе си, беше другия Лабрюни, и имаше нещо ново. Нещо, което беше получил, но не му беше от полза. Тази вечер срещна един чужденец, едър и груб мъж, който май е някакъв полицай. Приел срещата им учудващо спокойно, но бил казал че току-що излиза от подземното царство и вече нищо не може да го изненада. Заприказвали се и мосю Лабрюни му дал нещото. Сега обикаля по улиците и гледа през чужди очи, сякаш е дете което се радва на нова играчка. Такива неща много рядко се случват наоколо. А вие пропуснахте всичко!
– И ако това не е лош късмет, Феч! Докато ние бяхме застигнати от миналото ми, някой е взел Мрачния взор. Надявах се да го използвам за да открия сираците. Но кой ли го е взел? Описанието ми звучи смътно познато. Може ли да е той? Не, как би дошъл до тук?
– Последвал ни е. – разсъждавах на глас – Ние сме го довели. Помниш ли звука от втората карета? Видях го малко преди да слезем в Долната земя. През цялото време е бил след нас.
– Хайде да намерим място да пренощуваме, ще се върнем утре – предложи Корво.
Намерихме прилична стая за една нощ в приземния етаж на стара къща. От прозореца се виждаше само отсрещната стена и плакат с някаква черна котка. Зачудих се какво ли прави Мемъри.


КАМЪК, СМЪРТ, ОГЛЕДАЛО

Когато се опитваш да избягаш от нещо, може да е без посока и за известно време това работи. Но ако не си изградиш стратегия как да се отървеш от това, което те преследва, то рано или късно те застига. Днес беше денят, в който доста от участниците се изправяха с враговете си, пуснати по петите им от демона на изпитанията. Разбира се сутринта не знаех какво предстои, защото денят започна с комична случка. Започна с един плъх. Господарят излезе по някаква работа рано сутринта и аз лежах във всекидневната. Въпросният плъх освен нахален, беше и не особено умен. Явно разчитайки, че в апартамента ни няма котка беше решил, че няма кой да усети придвижването му в кухината под покрива. Не зная откъде се е появил този мит, че ние кучетата не чуваме добре колкото котките. Разбира се обонянието ни е най-съвършения инструмент, но слухът ни също е много добър. Чух съвсем отчетливо ноктите по гредите и си изградих добра представа къде се намира във всеки момент. Той не дойде веднага до единственото място, от което би могъл да премине от тавана към апартамента ни, а обикаляше и се спираше, явно за да огледа и прецени накъде да върви. Аз от своя страна мога да се движа доста тихо ако поискам. Не колкото котка, те признавам са ненадминати в това, но пък аз имах килим по повече от половината път, така че стигнах отстрани на камината без да издам звук. Плъхът стигна до комина и успя да намери пролуката през която да влезне в него. Притаих дъх и зачаках да видя как възнамерява да слезе незабелязано. Той се засуетя известно време и накрая се престраши да спусне по тухлите. Ноктите задраха, когато изгуби равновесие и вдигна доста шум. Явно саждите му попречиха да усети миризмата ми докато не беше късно. Разбра грешката си когато излизайки от камината се озова пред муцуната ми. Страхът го направи още по-бърз, но беше късно. Захапах го през гърба без да стискам особено силно. Ако исках можех да стисна и да го разкъсам на две, но не обичам плъхове, особено покрити в сажди. А и мъртвите плъхове не разказват истории, ако ми позволите перифразата. Хвърлих го към най-голия ъгъл на стаята и застанах пред него. Гледаше ме с омраза. Какво очакваше, да го посрещна с курабийки ли?
– Кой си ти и какво правиш тук? – попитах.
– Пусни ме, трябваше само да ви следя – теб и господаря ти! – плъхът почти по кучешки се отръска от прахта, вдигайки малък облак пепел.
– Само ни следиш и затова да те пусна? По-скоро глупаво отколкото дръзко. Кой те прати?
– Не мога да ти кажа. Знаеш ли какво ще ми се случи ако се разприказвам?
– Знаеш ли какво ще ти се случи, ако не се? – ядосах са аз и оголих зъби ръмжейки. Плъховете не им се случва да кръстосват пътищата си с кучета, но заплашителния ми жест бе моментално разбран.
– Ти в най-лошия случай ще ме убиеш. Те ще ме убият в най-добрия случай.
Наведох се напред за да увелича натиска над плъха и тогава подуших неприятна миризма, която не принадлежеше на неканения ми гост, но пък смътно позната. Къде я бях срещал? Тогава ми просветна.
– Надушвам противната миризма на един нахален и не особено умен полицай, който е идвал няколко пъти тук, опитвайки се да научи повече за къщата ни. Отива му придружителят му да е плъх. Виждаш ли, нямаше нужда да ми казваш нищо с думи. Сега си ми излишен.
При тези думи той така се уплаши, че пребледня. Да, зная че муцуните на плъховете са окосмени, но отдръпването на кръвта беше съвсем осезаемо.
– Чакай, чакай, ще ти кажа нещо ценно ако ме пуснеш. До човешкото гробище в стария квартал има по-малко за домашни любимци. – Аз малко по малко се приближавах към него. Бях толкова близо, че дъхът ми огъваше назад мустаците му. Той говореше с ускоряващо се темпо и премина почти във фалцет. – В средата, на централната алея има статуя на вълк. Иска четири дара, за да се видиш с него. Нещо свое, нещо чуждо, нещо мъртво и нещо червено. Ти си куче, с теб ще иска да говори, ще ти помогне. Моля те, пусни меее.
Спрях за момент, с муцуна почти опряна в неговата. Гледах го право в очите, които издаваха онзи първичен ужас, характерен за тези, които вярват, че скоро ще срещнат създателя си. Знаех кой го праща, което отговаряше и на въпроса защо. Нямаше шанс да ме лъже в този момент, беше прекалено уплашен за да съчинява такива странни истории на момента. Е, можеше историята му да е ПОЧТИ вярна, но рискът си заслужаваше.
– И като му дам тези четири неща какво ще стане? Някой ще ме заведе до олтара?
– Не, няма никакъв олтар – не разбра шегата ми плъхът. – Ще си тръгнеш и пътя си ще срещнеш желязна врата с вълчи лик. Премини през нея. – Отдръпнах се и той светкавично изтича към вратата на стаята. Докато се обърна той вече се суетеше, но нямаше как да излезе сам от дома ни.
– Изчакай, ще ти отворя входната врата. – казах и по реакцията му разбрах, че беше изненадан от това мое умение. Заслиза по стълбите и няколко етажа по-надолу чух женски писък. Явно някоя от съседките го беше видяла.
Приключвайки в мислите си историята с плъха аз седнах на задните си лапи и се замислих с кое да се захвана първо. Но мислите ми бяха прекъснати от връщането на господаря.
– Хайде Феч, бяхме помолени да помогнем на Богаташа от онзи старомоден негов иконом.
Беше леко развеселен, явно от срещата си с иконома, и поехме към къщата му. Навън времето беше толкова мрачно и аз съжалих наум че не сме излезли през деня, докато не се сетих, че всъщност е още обед. Беше навалял тънък слой сняг, който хрупаше под нас. На няколко пъти ми се стори, че чувам стъпките на някого зад нас, но колкото и пъти да се обръщах назад не виждах никого. Минавахме през един малък парк, който по това време беше напълно празен. Една врана изграчи по онзи мракобесен начин, който само те си знаят и господарят хвърли кос поглед назад. Обърна главата си напред мигновено, но стойката му се промени. Тялото му се напрегна и докато наблюдавах поведението му той отметна палтото си и прокара ръка към ножа си. Нямаше нужда да казва нищо. По някакъв начин беше успял да разбере това, което аз само подозирах. Зад нас имаше някой, който не ни мисли доброто и заплахата беше непосредствена. Въпреки това успяха да го изненадат. Иззад едно дърво проблесна синя светкавица със странен всмукващ звук и уцели Корво. Краката му се подкосиха и той се катурна на земята. Иззад дървото излезе Египтянина и тръгна към нас с доволна физиономия на злобното си лице. Усетих движение зад мен и се обърнах, за да видя Египтянина на алеята зад нас с доволна физиономия на злобното си лице. Погледнах пак напред и пак назад, докато осъзная какво се случва. Допелгенгерът се беше съюзил по някакъв начин с оригинала. И двамата бяха толкова противни, че всъщност бяха просто като близнаци. Аз се отдръпнах назад, за да мога да ги държа под око и двамата. Засега те бяха съсредоточили вниманието си върху господаря, но нямах съмнение че ако приключат с него ще се насочат и към мен. Те вървяха без да бързат с походката на човек, който се опитва да прегради някому пътя. Докато преценявах ситуацията и се чудех кого да нападна пръв господарят изсумтя, завъртя тялото си на една страна и започна да се изправя. Гнусната двойка се поколеба за миг, явно изненадани от способността на Корво да се движи и той се възползва от това, за да се изправи напълно с лице към онзи откъм дървото. Стисна ножа в ръка, и направи онова нещо. В единият момент беше по средата между двамата с нож ниско пред тялото му, а в следващия беше точно пред Египтянина. Ножът беше в корема му до дръжката. В този момент се случиха няколко неща. Онзи го погледна невярващо, другият се впусна напред, вадейки къс жезъл, а господарят извади ножа и го заби повторно, но в сърцето. Онзи започна да рухва на земята. Времето като единствен свидетел на нереалната сцена се поспря от неуморния си ход и всичко се забави като някакъв абстрактен подводен танц. С неестествено басов глас втория говореше нещо и жезълът засияваше с познатата синя светлина. Аз осъзнах че вече съм се впуснал пред него, опитвайки се да му пресека пътя. На мястото на което пътищата ни се пресичаха аз закъснях съвсем мъничко, но това ми беше достатъчно. Хвърляйки се във въздуха зад гърба му се извъртях и захапах лакета му, който държеше жезъла. Присвитата му ръка се извъртя настрани и жезълът стреля в краката му. Козината ми настръхна от статичното електричество, но неговата ситуация беше далеч по-лоша. Краката под коленете се бяха вцепенили и останалата част на тялото тръгна да пада под абсурден ъгъл. В този момент времето се сети, че изостава и възвърна обичайния си ход. Аз се приземих и се извърнах да видя какво се случва. Господарят се приближаваше с бърза крачка към падналия и аз се замислих, че може би му трябва известно време, преди да може да повтори онзи номер с мигновеното преместване. Мислех си, че Египтянина (или двойникът му) няма къде да избяга благодарения на прострелването си в крака, но той каза някакво късо заклинание, плесна с ръце, вдигна ги с длани нагоре и с рязко движение ги смъкна надолу. С тях тялото му потъна в земята и изчезна. Корво забави крачка и раменете и на двамата ни се отпуснаха. Опасността беше отминала. Засега. Малко по-бавно и болезнено и доста по-малко ведро продължихме по пътя си.
Отне ни доста време да стигнем къщата на Богаташа и с приближаването си към огромния портал от ковано желязо той безшумно се отвори. Влязохме и съзряхме пред къщата Богаташа заедно с Полицая да се промъкват към вратата. Освен че самото им присъствие заедно беше странно нещо в поведението на Богаташа беше много непривично. Чух стъпки по чакъла на алеята, опасваща оградата от вътрешната страна и Аргус излезе иззад ъгъла. Поздрави ме, но забелязвайки изражението на господаря проследи погледа му и виждайки сцената пред нас се смръщи. Вратата се отвори и икономът излезе през нея, сблъсквайки се с полицая. Възрастният човек се сепна и се опита да се отдръпне, но беше късно. Полицаят го удари с дръжката на пистолета и се вмъкна вътре със самодоволна физиономия. Двойникът на Богаташа, както се бях досетих вече, се огледа с хищен поглед и с предизвикателна насмешка ни изгледа, преди да последва спътника си и да затвори вратата. Втурнахме се натам и ще си призная че не бях преполовил разстоянието когато Аргус беше пред вратата бутайки я изправен с предните си лапи. Уви, вратата беше заключена. Осъзнавайки, че е заключена ние без да разменяме думи се заехме с различни стратегии за преодоляване на проблема. Хрътката лаеше подтикващо в опит да върне в съзнание иконома. Без да забавям крачка се насочих към задната врата на къщата. Видях с периферно зрение че господарят оглежда втория етаж на къщата преди да завия зад ъгъла. Стигнах до задната врата и повторих това, което правеше Аргус с предната, постигайки същия неуспех. Аз също се отдръпнах назад за да огледам прозорците на горния етаж, с надежда да извикам господаря ако някой е отворен, но едва бях направил две крачки и отвътре се чу страшна врява. Имаше крясъци, после удари и накрая разкъсващия звук на изстрел от пушка. Настъпи тишина, още по-оглушителна благодарение на контраста с шумовете преди нея. Тя от своя страна беше заменена с трясък, когато един от двата прозореца на късата стена се разлетя на парчета и тялото на полицая падна оттатък оградата с идеална дъга. Чух рязко отваряне на врата и стъпките на Аргус по мраморния под и по стълби нагоре. Върнах се отпред и заварих господаря да придържа иконома. Той се подпираше с другата си ръка на огромна старинна пушка с инкрустации. На горния етаж се появи Богаташа с хрътката до себе си и се отправиха към нас. Отляво на корема му ризата беше подгизнала в кръв. На лицето му беше изписана мрачна решителност. Явно нямаше да остави нещата така. Зачудих се къде е другият нападател, неговото алтер его. В поведението както на домакина, така и на кучето му не се виждаше напрежение от непосредствена опасност и аз заключих, че по един или друг начин той вече не представлява заплаха. В този момент по пода видях стъпките на хрътката в цвета на прясна кръв и като добавих настойчивата миризма на барут картината на случилото се ми се появи в главата. След като са повалили иконома двамата нападатели явно са се разделили, като Полицая се е качил нагоре, а злият Богаташ е претърсвал първия етаж. Явно са подценили обаче стареца, защото той е успял някак да се добере до пушката и да стреля. Полицаят е заварил Богаташа в стаята в дъното в ляво на горния етаж и са се сборичкали, при което нападателят е загубил боричкането и е излетял като птица без криле, както видях.
– Аргус, настигни другия – каза Богаташа без да откъсва очи от иконома си. Хрътката излетя със завидна скорост. Погледът на младия мъж се смекчи и той хвана грижовно рамото на иконома. Онзи само кимна, че е добре.
– Днес събитията се развиват доста бързо – отбеляза господаря с тон сякаш отбелязваше промяната във времето, и само някой който го познава добре би открил нотката ирония. – За какво имахте да говорите с мен?
– Да – отърси от себе си последните парченца от случилото се домакина. – Надявам се на вашето съдействие. Разбрах че онзи, когото наричате Банкера планира утре да вземе кръв за някакъв ритуал, който явно е важен за него и сподвижниците му. Кръвта трябва да е от деца и той е набелязал градското сиропиталище. Това не бива да бъде допуснато да се случи. Подозирам че вашите мотиви за предотвратяването му не съвпадат с моите, но в тези времена се по-важни действията. Ще се намесите ли? Опасявам се, че няма да съм ви много от полза в момента – каза той и сведе поглед към окървавената си ръка, с която придържаше раната си.
За момент си помислих, че господаря ще оспори предполагаемото му безразличие към убийството на деца. В края на краищата какво си мислеше този Богаташ? Че господарят е Джак Изкормвача ли? Но Корво не реагира външно.
– Опасявам се че не съм запознат с местната география. Къде се намира тази институция?
Богаташът му обясни и след още няколко реплики си тръгнахме, оставяйки иконома да се погрижи за раната на господаря си. На излизане срещнахме Аргус. Увесената му муцуна ми казваше, че не е успял да догони Полицая. Погледнах към бледото слънце, опитващо се да пробие през сивата пелена на облаците. Беше в най-високата си точка. Колко неща се бяха случили, а денят едва беше преполовил!
Имаш ли какво да правиш следобеда? – попита господаря. Кимнах утвърдително. Разследването на кражбата чакаше мен. – Отлично, тогава ще се разделим. Ти гони своите задачи, аз ще се заема с осуетяването на насилственото кръводаряване.
За щастие гробището не беше много далеч. Имах спешна нужда да поема контрола на случващото се с мен. Стигането до целта ми мина без проблеми, но улицата все пак е по-оживена от гробището и аз реших да мина през човешкото за да стигна до това за домашни любимци. Снежната пелена покриваше всичко наоколо. Снегът си е на мястото по тези места. Изглежда като чист погребален саван. Гробището за домашни любимци бе отделено от висока колкото мен изправен тухлена ограда и ръждясала желязна врата. До оградата имаше тъмна купчина на снега, накацана от множество гарвани. Миризма на скорошна смърт. Гладни гарвани. Не е обичайното място да умреш, но в крайна сметка е място като всяко друго. И все пак е странно. Приближих се и подуших позната противна миризма (кога за последен път съм подушвал нещо приятно?). Беше Полицаят. Или двойника му, нямаше как да разбера. Но във всеки случай този, който последно видях да минава през затворен прозорец. В гърдите му бяха забити няколко едри парчета стъкло. Учудващо, че е стигнал до тук. „Може би е нямал пари за погребение и решил да спести от катафалка“ помислих си шеговито, но аудиторията ми не четеше мисли и хуморът ми остана неоценен. Тук нямаше да го открият много скоро, а и не беше моя работа, така че си продължих по пътя. Намерих статуята на вълка лесно. Беше от гранит, седнал на задните си лапи и с леко повдигната муцуна. Не като за вой по луната, по-скоро надменно. Отдолу имаше надпис на латински. Аз съм куче с класическо образование и прочетох написаното, но то не ме зарадва. Бях съвсем забравил за даровете, които трябва да дам. Нещо свое, нещо чуждо, нещо мъртво и нещо червено. Ядосах се и за момент ме осени идеята нещото мое да бъде мокро и топло ако ме разбирате, но реших че не е добре да обиждаш съществата от отвъдното. Не нося нищо по мен, така че моето трябваше да е част от мен. Както трябва всъщност. Отскубнах малко козина от задната си лапа. И без това ме сърбеше там. Но откъде да го вземат дяволите да намеря нещо чуждо, нещо мъртво и нещо червено? Наоколо е пълно с мъртви животни, но нямам шанс да разкопая замръзналата земя. По това време на годината единственото червено нещо е пролятата кръв. Тогава ми проблесна. Имах донор за всичко това съвсем наблизо. Е, трябваше да го влача по снега, но не ми хрумваше нищо друго, пък и беше неприличен жест към съдбата. Когато ти дава лимони прави лимонада, когато ти дава труп го принеси в дар на вълк от отвъдното. Древна китайска поговорка. След малко под статуята на вълка беше трупа, подгизнали в кръв червени дрехи, всичко по него не беше мое, както и моята козина. Не знаех какво да очаквам, но това, че абсолютно нищо не се случи ме изненада. Нямаше странна светлина, внезапен порив на вятъра, нищо. Беше разочароващо не защото нямаше свръх-естествено проявление, а защото не бях сигурен че е сработило. Повъртях се малко, отправих молитва на старокучешки наум и си тръгнах. Мускулите на врата ме боляха от дърпането на тялото, умът му блуждаеше през всичките неща, които се случиха днес и аз почти пропуснах вратата. Почти я бях подминал, когато чух изскърцване и инстинктивно вдигнах глава да подуша източника и я видях. Беше огромна двукрила врата от дърво с метален обков. Имаше халка за почукване, явно декоративна, защото отляво имаше три реда електрически звънци. Халката се намираше в устата на вълк, който приличаше на гранитния от гробището.
Огледах се, беше започнало да се смрачава, но малкото хора по улиците не гледаха в моята посока. Отново не знаех какво точно да направя, но реших, че трябва да отворя вратата. Изправих се на задни лапи и я бутнах. Не помръдна. Дръжката беше кръгла, нямаше как да я отворя, дори да не беше заключена. Не ми оставаше друго освен да чакам. Неприятното беше, че като се заседя във входа хората ще ме вземат за улично куче, а тях ги прибираха в един ужасен камион от тази скъпа централна улица. Отначало никой не ми обръщаше внимание, но след известно време мина един костюмар, който ме изгледа с такова презрение и омраза, че като се бръкна за телефона си бях убеден, че ще звънне да ме приберат. Не чух разговора му, защото отмина, но започнах да се оглеждам наляво-надясно и мускулите ми се напрегнаха да побегна при нужда. Точно тогава вратата се отвори и през нея излезе някакъв човек. Втурнах се и успях да се мушна преди вратата да се хлопне. Вътре се усещаше слаба миризма на мухъл. Неизбежна е при тези стари сгради, независимо колко ги поддържат. Миришеше естествено и това ми допадаше. В дъното на коридорът имаше едно стъпало, след него врата и стълбище отляво след нея. Не разбирах какво трябва да направя, а бях сигурен че съм на правилното място. Разгледах пощенските кутии, но нито едно име не ми бе познато. Съсредоточих се върху вратата. Отвътре имаше дръжка, но странното беше нещо като много къса тръба, през която се виждаше вътрешната част на вълчата глава навън. Самият отвор беше богато украсен с преплитащи се фигури. Сякаш означаваше нещо. Замислен върху загадката на вратата не усетих кога зад мен се е появил човек докато не стана късно. Още се чудя как не съм го чул да слиза по стълбите. Той отвори вътрешната врата и ме видя.
– Хей, какво правиш тук? Марш, марш навън, куче! – започна да ме гони той. Нямаше излъчването на кучемразец, просто беше от онзи тип който обича правилата да се спазват без изключение. Сухар с други думи. Хукнах към вратата и в движение натиснах с предните си лапи дръжката, докато пренасях тежестта си малко назад, за да отворя вратата. Излетях през нея и пропаднах на свежа поляна сред гора от дървета толкова гигантски, сякаш са поникнали още на сътворението. Пред мен седеше вълк с доста впечатляващи размери. Не беше Фенрир, но все пак беше по-голям от всяко куче или вълк, за които да зная. Гледаше ме с примес от мъничко любопитство, малко повече присмех, два пъти повече царственост, една доза безразличие и една доза непоклатимо спокойствие. Сведох глава, но се чудех какво да правя с опашката. Дали се очакваше да я подвия в знак на подчинение или да я размахам в знак на радост? Никога не съм я чувствал толкова излишна. Накрая вълкът се смили над мен и проговори пръв.
– Благодаря ти за даровете. Те са… необичайни, но виждам че са искрени. Ти искаш да ме попиташ нещо. Макар че вече тук, се чудиш дали не можеш да се възползваш по-добре от дадения ти шанс. Ще ти разкажа за изчезналия артефакт и така ще ти отговоря не само на въпроса с който дойде, но и на този чийто отговор би трябвало да искаш да научиш повече. Преди много хиляди луни на място далеч от тук живеел велик везир. Властта му била огромна, почти колкото на неговия господар, но на него не му било достатъчно. Наранявал и убивал хора и зверове, погубвал семейства, за да трупа пари и власт. Имал красива жена, която не била като него. Мъчно ѝ било за тези, които се изправят на пътя на мъжа ѝ, но не можела да го отклони от пътя, по който бил поел. Когато изливал гнева си върху нея тя винаги успявала да отклони потока на лоша енергия. Това го вбесявало още повече, но колкото и да опитвал не можел да я засегне. Решил, че това нейно умение е чуден дар, но вместо да се замисли над делата си в черната му душа се прокраднал копнежа и той да има такова умение. Представял си как е неуязвим за враговете си, и колкото и омраза да таят към него да се смиряват и да го оставят на мира. С помощта на тъмна магия разкъсал душата на единственото същество, което го обичало и затворил парчето, което му трябвало в огромен рубин, което поставил в златен скиптър. Силата, с която се сдобил била по-силна от това, на което се надявал. Можел да отклони всяка магия, да я пренасочи към когото си пожелае. Жена му, лишена от способността да се защитава от гнева му скоро след това се удавила. Разбираш защо ти разказвам всичко това, нали?
– Откраднатият от музея скиптър е на везира. Но кажи ми, моля те, какво се е случило с него. Броди ли още по Земята?
– Не, не си го срещал, но разбирам защо питаш. Скиптърът е чуден инструмент, но силата му не е безгранична. Самият господар на везира се уплашил от него и където магията била безсилна използвал коварство. Останките му още седят зазидани сред гигантски каменни блокове под една гробница в пустинята. Но един от правнуците му сега държи в ръцете си пагубния инструмент. Него си виждал.
Ако имах време да помисля щях да задам още много въпроси, но разбрах, че аудиенцията ми е приключила. Бях научил не само кой но и защо.
– Ще се видим пак – рече вълкът и зави по гигантската луна над нас. Светът около нас почна да се топи и сенките на хората от скъпата улица са материализираха около мен. Вече беше съвсем тъмно, а аз трябваше да се прибера и да се възползвам от наученото.


КОЛЕЛО, ЗЪБ, БЛИЗНАК

– Колко внезапно това престана да изглежда като игра и придоби зловещи очертания. Мисля че дори децата осъзнаха сериозността на положението. – разсъждаваше Мемъри на глас.
– О, те най-ясно осъзнават значимостта на случилото се през последните дни. Последното което са очаквали е да бъдат изправени пред смъртоносни изпитания. – намеси се Перис.
Котката изглеждаше благодарна, че не е част от всичко това. В известен смисъл тя бе в най-изгодна позиция, задоволявайки вроденото си любопитство, без да се излага на особена опасност. Бяхме в малък продълговат парк, скрили се на завет под една статуя на дебела котка.
– Как всъщност се справят те? Хлапетата имам предвид. – поинтересува се котката.
– Не изглеждат готови да се справят с това, така е. Но не бива да подценяваме човешкия дух. Изправени пред реалната опасност да изгубят живота си, мисля че ще намерят сили да превъзмогнат страха си и да се борят. Изпитанията са трудни, но не са невъзможни.
– Те не са воини, Перис – напомних му аз.
– Вие двамата сте големи песимисти. Но аз имам идея. Ще се опитам да им помогна.
– Как? – попитахме едновременно с котката.
– Ще накарам моят старец да отиде и да поговори с тях. Мисля че някой с повече житейски опит е точно това, от което имат нужда в момента. А страхът ще спомогне да преодолеят характерното за възрастта им презрение към покровителстването.
– Дано стане. – позволих си да не изглеждам убеден аз. – Рано е да се пролива кръвта на участниците.
– Рано? – сащиса се котката – Хора, които не са знаели в какво се забъркват са в буквално смъртна опасност, а всичко което имаш да кажеш е, че е рано?
Гълъбът издаде звук, който трябваше да е смях.
– До колко всъщност познаваш кучешкия си приятел, котко? – попита той.
– Не става въпрос за това дали ми е безразлична съдбата им. Но имам добра представа за събитията и зная, че риск винаги е имало. Изпитанията на демона вдигнаха летвата, но и без тях има сериозна вероятност някои от участниците да не надживеят събитието. На мен също не ми харесва, но „не знаех в какво се забърквам“ не е оправдание. Не и пред съдбата. Ето, Стареца ще им помогне. Той всъщност как се оправя с изпитанието, Перис?
– Не питай. – помръкна изведнъж гълъба.
– Толкова ли е зле?
– Зависи какво имаш предвид. Вярвам, че Стареца ще се справи. Но снощи като кацнах на балкона ни намерих няколко гълъба. С прекършени вратове. Не посмях да вляза.
– Да, рискът за придружителите при първото изпитание е голям. Как ще поискаш от твоя старец да говори с хлапетата, след като не си сигурен дали ще завариш него?
– Ще поема риска. Просто не виждам друг начин.
– Ти имаш голямо сърце, гълъбе!
– Ще отлитам, ако няма друго – смутено каза Перис и след секунда разпери крила.
Мемъри ме гледаше изпитателно. Разбрах, че очаква да ѝ възложа нещо. Но нямах специални планове за нея.
– Аз имам да направя малко криминално разследване, за да открия извършителя на престъпление, случило се далеч от тук. Ти можеш да нагледаш господарката си, стига да си сигурна, че е тя или да ми помогнеш в разследването.
На муцуната ѝ се прояви мигновено объркване на забележката ми, но реши да не задава повече въпроси. Прословутото котешко любопитство не можа да надделее над загрижеността ѝ. Това, и моят навик да не обяснявам прекалено много. Не ми и каза какво избира, просто седна на задните си лапи и зачака търпеливо. Е, имах своя доктор Уотсън. Сега трябваше да разбера кой е откраднал скиптъра. И защо. Въпреки че сам по себе си е мощен магически артефакт, имах усещането, че му е предвидена специална роля.
– Имаме девет заподозрени – започнах аз и козината по тила и гръбнака ми настръхна от възбудата на лова.
– Тоест си убеден, че е свързано с нас?
– Е, би било твърде странно съвпадение иначе. Толкова невероятно, че предпочитам да работя върху по-вероятния сценарии. А ако в някакъв момент стигна да извода, че няма общо с нас, поне ще имам едно нещо, за което да не се притеснявам. Но няма да излезе така.
– Разбирам, че изключваш господаря си от списъка със заподозрените. Кой друг? Мона?- явно беше смятала на ум.
– Опасявам се, че е твърде рано да я изключа. Бях махнал Богаташа, защото той изглежда е обсебен от идеята да не се нарушава закона. Пък и ако му трябваше, просто щеше да предложи скандално голяма сума и да го купи.
– Добре откъде започваме?
– Нека помислим малко, драги ми Котсън. Който и да е откраднал скиптъра, не знаем защо му е. Именно затова искаме и да го намерим, за да разберем намеренията му за него. Така че мотивът отпада от размишленията ни. Така че предлагам да започнем с нещо по-лесно – с това кой е имал възможност да го направи. От статията във вестника стана ясно, че кражбата е извършена горе-долу по времето, когато господарят ви събра, за да съобщи за изпитанията на демона. Тъй като до там са хиляди километри, всеки, който е присъствал, отпада.
– Е, то така или иначе е по-вероятно да е някой, който не беше поканен – каза Мемъри със светнали очи – Но си спомням как изчезна вещицата, така че как може да си сигурен, че в момента в който изчезна от гробището не се е появила в музея?
– Би било наистина дръзко, нали? Но си права, отпадат всички, които са били тук по това време и нямат магически умения.
– Това изобщо стеснява ли кръга? От известните ни участници всеки би могъл да ползва някаква магия, пък дори и чужда.
– Да, май си права, прекалено много неизвестни. Но всяка магия оставя следа, бихме могли да видим кой е ползвал магия последните дни.
– Ти можеш ли да направиш това? Или господарят ти?
– Не, но мисля че се сещам кой би могъл да ни помогне, ако се съгласи.
– Кой?
– Лодкаря. Тоест трябва да говорим с придружителката му.
– Лодкаря? Брр, не ми харесва. Защо смяташ, че ще се съгласи? А и може самият той да е откраднал скиптъра.
– Да, но враната, която го придружава или ще се съгласи да ни помогне или не.
– И или ще ни каже истината или не. Защото не ни харесва. Или защото го е извършил господарят ѝ. Или защото знаят кой го е извършил.
– Имам идея. Ще ѝ кажем, че ти можеш да разбереш дали ни лъже.
– Смяташ, че номерът ще мине?
– Е, надявам се, но поне ще правим нещо. А и предвид обстоятелствата не ми се стои вкъщи.
– Добре, а къде ще ги намерим?
– Където можеш да намериш всеки лодкар, Котсън! В реката!
Навън прехвърчаше ситен сняг и бръснеше неприятен леден вятър. Поривите бутаха снежинките в муцуната и пречеха да се вижда надалеч. Беше идеално. Никой не се оглежда в такова време. Хората се свиваха в дрехите си и крачеха с необичайно бързи крачки. Неограничен от сгради, вятърът лудуваше по протежение на реката. Аз и спътницата ми бяхме единствените същества на крайречната алея. Стигнахме до Римския мост, и видяхме ладията на Лодкаря привързана на малкия пристан. От него нямаше и следа. Но враната беше там. Кацнала на един кол за привързване на лодки, снежно бялата ѝ перушина я караше да изглежда като нещо покрито от сняг. Когато приближихме тя се сепна и се вторачи в нас. Не мога да кажа, че излъчваше дружелюбност. Усетих как Мемъри се поколебава и поех инициативата, защото иначе блъфът ни не би минал.
– Здравей, птицо! Отдели ни минута.
– Какво искате? Гледаше ни лошо с червените си очи.
– Имаме предложение. Искаме да разберем кой от участниците е използвал магия последните дни. Така ще научим нещо, което би било от полза и за господаря ти. Не се опитай да ни лъжеш, приятелката ми тук притежава амулет, който ѝ помага да разпознава лъжата мигновено.- говорех бързо и уверено, стремях се да не оставям време на враната да размишлява над думите ми.
– И какво е то?
– Кой е откраднал скиптъра на Наршалеп. Той е мощен артефакт и подозирам, че е свързан със събитието.
– Искате да говоря с господаря си и да го накарам да прави проверяващо заклинание за нещо, което може да ме интересува, а може и не. Не ми стига като причина. А и в момента господарят си има свои проблеми.
– Добре, какво още искаш, за да ни помогнеш?
– Вещицата я придружава сокол. Но не живее с нея. Ще ми помогне, ако зная откъде започва обиколките си сутрин. Върнете се когато знаете мястото.
– Чакай малко – намеси се Мемъри. – Аз съм виждала откъде излита сокол. Има малък хълм направен на парк зад булеварда със стария трамвай. От страната на хълма, противоположна на пътеката към върха има почти отвесна скала. Там гнезди.
– Добре тогава. Ще кажа на господаря, че ми трябва да науча кой е ползвал магия напоследък. Предполагам имате предвид необичайно силна магия, другото е невъзможно да се направи без подготовка. Върнете се тук час преди полунощ. Дотогава ще имам отговор за вас, независимо какъв е той.
Разделихме се. Вятърът започна да утихва и аз побързах да стигна до вкъщи. Имах неприятно усещане, че не трябва да бъда на открито. Използвах задни улички и дворове. Реших, че е чудесна възможност да пробвам да вляза на стълбите в нашата сграда от входа, който гледа към вътрешния двор. Сутринта успях до отворя резето. Отне ми известно време, но важното е че си осигурих дискретен вход и изход. В двора се влизаше от тясна пролука между две сгради, където държаха кофите за боклук. Завих покрай тях и в момента в който се подадох иззад ъгъла видях господаря с гръб към мен да наднича през вратата, която бях оставил отворена сутринта. Някой от съседите ли дебнеше? Или онзи противен полицай? Реших че ако излая, за да му привлека вниманието може да подплаша когото чакаше, затова просто тихо се приближих. Никога не бях подушвал Корво толкова напрегнат. Забавих крачка, учуден от странното излъчване, когато той ме усети. Обърна се към мен и в очите му се четеше някаква фанатична лудост. Той вдигна дясната си ръка, в която държеше нож и замахна към мен, сякаш ножа движеше ръката ми, а не обратно. Аз инстинктивно скочих напред и ножа само поряза десния ми хълбок. Тогава окончателно ми просветна какво се случва и се хвърлих към врата му. Той наведе брадичка към гърдите си и му захапах долната челюст. Изкрещя от болка и изненада. Напрегнах мускули и направих разтърсващо движение, за да причиня максимални наранявания и след това се отблъснах с лапи от тялото му назад, преди да е замахнал пак.
Тъкмо навреме, защото ножът разряза въздухът, където се бях намирал допреди миг. Той (или ножът му) влагаше прекалено много сила и той едва не си поряза крака. Ръката му толкова ниско, че щеше да му отнеме време да замахне отново. Не се поколебах и се хвърлих към китката. Захапах я чудесно и стиснах с всичка сила. Той разбира се изкрещя от болка, но важното е, че изпусна ножа. Аз използвах тежестта си, за да се увисна на китката му и стисках с пълна сила.
Удари ме със свободната си ръка по гърба, но не силно. Вкусът на кръв задейства инстинктите ми и аз бясно размятах глава. Усетих как зъбите ми потъват повече в ръката му и нещо изхрущя. Той изпищя пак, но този път беше във фалцет. Така пищят малките уплашени момиченца, гадино! Пуснах захапката и оголих зъби, а космите по гърба ми се бяха вдигнали. Той посегна към ножа, но аз изръмжах заплашително и той побегна в посоката, от която бях дошъл. Целият шум от борбата ни беше привлякъл вниманието на съседите, така че реших бързо да се скрия в стълбите на нашата къща. Вълни от напрежение ме обливаха от муцуната към опашката и чак тогава усетих, че ме наболява там, където ме поряза с ножа. Колко глупаво от моя страна да сетя толкова късно, че това не беше господаря. Проклинайки закуцуках нагоре.
Задрах с лапа по вратата и изскимтях. За щастие господарят беше вкъщи и отвори. Държеше ножа си и огледа стълбите, преди да ме пусне. Заключи старателно вратата, преди да ми обърне внимание.
– Какво се е случило с теб, момчето ми? Защо капе кръв от теб? Чакай да погледна. О, ти си ранен. Нищо сериозно, сега ще донеса нещо, с което да промия раната. Стой мирно.
Превърза раната ми и след като се налочих с вода се почуствах по-добре.
– Какво се случи, Феч? Можеш ли да ми покажеш?
Зачудих се как да му обясня. Сетих се за ножа долу на снега. Не беше добра идея някой да го намери. Без особен ентусиазъм тръгнах към вратата и се обърнах през гръб, за да погледна към него. Той разбра, че искам да ме последва. Знаех, че е за мое добро, но наистина не обичам превръзки. Кара ме да чувствам тялото си неестествено. Заведох го на двора и преди да се насоча към ножа огледах прозорците. Не забелязах любопитни съседи и седнах до ножа. Корво огледа следите в снега, кръвта, след това взе внимателно ножа и лицето му притъмня. Беше абсолютно същия като неговия, но изцапан с моята кръв. Той внимателно го прибра и махна с ръка да побързам да го последвам. Залости вратата с резето, но аз не се възпротивих. Може би така беше по-добре, а и утре сутрин можеше пак да го отворя, ако реша че ми трябва.
– Това не е добре, Феч – каза господарят, когато бяхме отново у дома. – Надявам се че и ти си му оставил нещо за спомен. Хората не умеят да разпознават кога се усмихваме, но мисля че оголването на зъбите и изръмжаването ми бяха достатъчно красноречиви.
Късно вечерта излязох. Въпреки приключението с двойника на господаря трябваше да срещна враната на Лодкаря.
– Какво ти се е случило? – чух гласът на Мемъри когато бях на една пресечка от вкъщи. Вече започвах да свиквам.
– Късно осъзнах, че не е господаря ми – лаконично отговорих аз. – Какво ново при теб, о олицетворение на душата на нощта?
– Какво провокира тази поетичност? А, разбрах. Ако искаш ще измяуквам отдалеч, но то май е все същото. Ами при мен няма нищо ново. Честно казано се радвам, че господарката ми не е участник. Но Перис е пострадал. Някакъв детектив стрелял по него като обезумял. Улучих е едното му крило. Но най-много го е разтърсило, че когато страрецът му го намерил, просто го погледнал и подминал, без да се опита да направи каквото и да е. Беше много уплашен.
– Днес явно никой не е застрахован от грешката, която допуснах – заключих. Нещо в тона ми накара котката да не задава допълнителни въпроси.
Враната я нямаше на коловете и ние се оглеждахме наоколо, когато тя се спусна от клона на близко дърво.
– Ето ви и вас. Имате късмет, научих каквото искахте. Само двама от участниците са използвали значителна магическа енергия последните 5 дни. Фаталният мъжкар без придружител и Египтянина.


КРАДЕЦ, НОЖ, СЯНКА

[wordpress_file_upload]След разкритията от предходните дни стана ясно, че ние придружителите ще имаме повече работа докато човеците се борят със собствените си демони. Очаквах да ни посетят участници, целящи да научат повече за изпитанията. Но бях изненадан когато на вратата ни се появи Мона. Изглеждаше бясна. Беше стиснала юмруци и очите ѝ искряха, влезна преди да бъде поканена, но господаря не ѝ попречи.
– Предполагам си щастлив за това колко сме затънали?
– Всъщност, противно на общото мнение аз не извличам удоволствие от чуждото нещастие. Но за какво затъване говориш и кои точно са в групата на ние?
– Ние! Тези които сега ще трябва да изпълняваме поръчения на духове и състезания на демони!
– Наясно си, че аз нямам нищо общо с призоваването на Ашкунир, просто бях така добър да съобщя на всички предварително. А и тъй като възнамерявам да участвам аз също попадам в групата на изпитваните.
– Да! Но ти явно си подготвен. Или не ти пука. Или си луд! Или всичко накуп! Най-големите чудовища които съм виждала са баща ми и приятелите на бившия ми. Не демони! Не съм подготвена за това!
– А, значи не си дошла да ме обвиняваш, а защото си изплашена и имаш нужда от помощ.
– Не, не е така! Притрябвала ми е помощта ти. А и ти не би ми помогнал. Нали?
– Ако си убедена в това, тогава защо все пак си тук?
– Е, надявах се, че все пак можеш да … ми подскажеш нещо.
– Ще ти се яви дух и ще ти каже какво трябва да направиш.
– Да, духът на отминалите Коледи. Вече ми се яви! Защо мислиш съм тук?
– Не си те представях като почитателка на Дикенс. Но да, всъщност сравнението е много точно, защото Коледна Песен е всъщност историята за човек, подложен на подобни изпитания.
– Какво? Наистина е имало Скруч по времето на Дикенс и той е минал през изпитанията на твоя Демон? Значи да чакам духа на отминалите Коледи. Но там не бяха ли само трима?
– Историята се е случила много, много по-рано. И както казах е доста променена. Често действителни събития отиват в литературни творби и новини, при това силно изопачени и това прави хората още по-уверени, че всичко това е измислица. Но ти поиска моя съвет. Ето го -Тези два дни ще трябва да откриеш какво е някой да се изправи срещу теб. Помисли за онези в живота ти, които са успявали да се справят с теб в най-лошата ти форма. И как са успявали.
– Значи наистина ще се изправя срещу себе си. Каквото и по дяволите да означава това. Добре, предполагам няма да получа нещо по-конкретно. А, и не съм почитателка. Просто се учи в училище.
– Успех тогава – усмихна се накрая Господаря. – И запомни, истинският Скруч не преминава изпитанията. Просто хората не биха купували книга, която не е с хепиенд.
– Страхотно, мерси – промърмори Мона и си тръгна.
Господарят гледаше след нея с поглед в който имаше толкова много различни чувства. Чудя се как хората успяват да изпитват едновременно няколко различни, понякога противоположни неща. При нас не е така. Но хората правят всичко толкова сложно.
Чух мяукане откъм кухнята. На перваза пред прозореца стоеше Мемъри и сочеше вратата. Това вече беше напълно очаквано.
– Здравей, Феч!
– Здравей, Мемъри! Снощи изчезна след като с Господаря си тръгнахме.
– Стори ми се лоша идея да ме виждат с теб. Ще почнат да идват и да ме питат някакви неща. Не искам да оставям впечатление, че участвам в събитията.
– Да, разбирам. Но снощи само ти беше … наблюдател, а и имаше човек без придружител, така че предполагам всички които те видяха за пръв път те мислят за котката на Красавеца.
– По дяволите! Не се бях сетила за това. Но неговият случай наистина е интересен.
– О, да, така е!
– Възможно ли е да е сам? В смисъл да няма придружител?
– До колкото ми е известно, не се е случвало.
Следващият въпрос на котката остана незададен, но отговорът се получи от самосебе си. От всекидневната се чу кратък вик и после трясък от счупено стъкло. Изтичах веднага натам и разбира се Мемъри ме последва. Господарят тръскаше глава, а погледът му беше мътен, но се проясни след няколко мига. На пода имаше стъкла от чаша.
– Аз също бях посетен, Феч! – контролираше гласът си с усилие. Беше толкова необичайно, защото не съм го виждал да губи контрол, а с него сме били в някои много критични ситуации. Отмести погледа си към Мемъри и в очите му заиграха игриви пламъчета. Знаех, че вече е възвърнал пълно самообладание – Любопитна си какво ще се случва тези дни, нали приятелко на нощта? Всеки ще се изправи срещу свой двойник, съставен само от най-лошите си черти. Така че бъди особено внимателна. Това важи и за теб, Феч! Надявам се да си в състояние да ме различиш от допелгенгера ми, но все пак бъди нащрек. Имам работа навън и няма да ме има известно време.
Каквото и да има да прави господаря явно не включва мен. Реших, че мога да си позволя също да изляза.
– Хайде да излезем навън – предложих.
– Нямам по-добри идеи за прекарване на времето – каза Мемъри и ме последва.
Пред будка за вестници видяхме Иконома на Богаташа, който тъкмо купуваше вестник със заглавие „всичко за обира“ на първа страница. Хрътката беше с него.
– Виж, Аргус, Обир в Британския музей. Рубиненият скиптър е бил откраднат. Господарят ще бъде заинтригуван от тази новина, не мислиш ли?
Приближихме се.
– А, ето ви и вас – каза Аргус. Изглеждаше натъжен. Тъкмо щях да го попитам какво му е когато се чу пляскане на криле и от едно близко дърво слезна Перис.
– Здравейте всички! Две едри кучета и котка. Продължавам да мисля, че сте необичайна гледка. Знаете ли какво точно е откраднато?
– Каквото пише в заглавието на вестника, гълъбе, нищо друго – отвърна Аргус.
– О, ами тогава имате да наваксвате. Както обикновено впрочем. Скиптърът на Наршалеп е мощен артефакт. Не вярвам да е съвпадение.
– Смяташ, че е дело на някой от участниците? – попита Мемъри.
– Скиптърът има доста интересни свойства. Който го притежава ще има сериозно предимство.
– Стига с недомлъвки, Перис! – казах – Омръзна ми да сглобявам картината парченце по парченце. Какво прави този скиптър?
– Много си нетърпелив! Но добре. С него можеш да съхраняваш неограничено количество магическа енергия. И да я освобождаваш по желание.
Замислих се. Това го правеше доста универсален инструмент. Как може да се използва в подготовката за събитието? И от кого? Ще трябва да се заема с разследването на този обир. Сам. Това беше прекалено важно, за да бързам да споделям наученото с другите. Проблемът беше, че скиптърът е взет в съвсем различен град. Но имах предимство пред полицията. Те тръгваха от предмета. Аз имах потенциални заподозрени. Знаех разбира се, че не е господарят. Не вярвах да е Богаташа, той беше абсолютно твърд по отношение на спазването на закона. А и магията не му беше точно силна страна. Но оставаха още поне девет участника.
– Умисли се нещо, Феч!
– Да, замислих се за последствията от този обир.
– Е, предполагам, че рано или късно ще си проличи кой го е направил – каза Мемъри.
– Въпросът е дали няма наистина да е късно – отвърна замислено Перис.
В този момент Иконома извика Аргус и двамата си тръгнаха. Дали не трябваше да работя заедно с тях? Богаташа със сигурност щеше да разследва обира и търси артефакта, а той имаше значителни ресурси. Не бях сигурен, така че реших да оставя решението да се появи от само себе си. Кучетата имаме доверие на съдбата. Разделихме се и с Перис и поведох Мемъри към изоставената постройка, в която се събираха децата. Някакъв праволинеен идиот се развика, че съм без каишка и стопанин. Толкова беше заслепен във възмущението си от нарушението на правилата, че дори не забеляза необичайния ми придружител. Взехме оставащото разстояние на бегом. Никой човек не може да ме настигне, просто трябва да внимавам да не бъда приклещен някъде. Но аз не съм толкова глупав. Тръгнахме да влизаме отзад, както преди. Но дупката беше запушена отвътре с нещо тежко. Опитах да го избутам, но освен че вдигнах малко шум не постигнах нищо друго. Явно чул шума, хамелеонът се появи на покрива и спокойно слезна по стената.
– Пъгсли, здравей! Как са нещата при вас? – нещо в него винаги ме караше да говоря направо по темата.
– Здравей и на теб, Феч! Как мислиш, че са? Още не беше съмнало когато момичето получи видение. Другите получиха скоро след това. Алекс, това е момчето с тъжната физиономия, се прибрал вкъщи само за да разбере, че се е разминал за малко с двойника си. Побъркал е родителите му. Майка му плачела, а баща му исках да го убие. Двойницата на момичето цяла сутрин е дърпало чанти и крало портфейли около покрития пазар. Арестуваха я. Нея, не двойницата. Останалите не смеят да излязат и спорят дали да се скрият, да търсят двойниците си или да ги чакат като им устроят капани.
– Значи се започна – казах – мисля, че най-доброто което могат да направят е наистина да се захванат с капаните, но и да се барикадират някъде. Момичето може би е по-добре в ареста. Докато допелгенгерът ѝ разбере ще е направил още бели и така тя ще може да твърди, че става въпрос за сгрешена самоличност. С малко късмет полицията ще ѝ повярва въпреки приликата.
– Това не е всичко обаче – ухили се Пъгсли – момичето намери някаква книга със заклинания и решиха, че ще използват магия за да се приготвят за събитието. Обаче те са градски деца и няма откъде да намерят крак от гущер, опашка от полска мишка и екзотични билки. Та им се стори много добра идея да поръчат билките по Интернет. Вчера пристигнаха и снощи преди срещата забъркаха съставките. Но явно не е трябвало да се доверяват на неизвестни онлайн търговци. Не мисля че сбъркаха заклинанието, а по-скоро нещо не беше наред със съставките. Хихихи…
– Какво стана? – полюбопитства Мемъри.
– Ще ти кажа какво стана. На момичето почнаха да ѝ растат копита и ако темпото се запази някъде през нощта ще бъде човек само от кръста нагоре. На Алекс му се отвори третото око. Буквално. Разхожда се навън с нахлупена шапка. На другият постоянен му стана нещо на ръцете и сега не смее да пипне нищо.
– Щеше да е забавно, ако нямаха ден и половина да се оправят с допелгенгерите си. Както стоят обаче нещата, всичко това може да завърши много зле.
– Надявам се да се оправим поне с последиците от неуспешното заклинание. Перис обеща да доведе Стареца на помощ.
– Ако не са се отчаяли след всичко това, може би имат шанс. Желая ви успех – му казах и си тръгнах. Беше минало доста време откакто излязох и можеше господарят да се е върнал. Опитах се да си представя злия му двойник и гърлото ми се стегна. Мисля че се прибрах тичайки по-бързо, отколкото бягах пред това от виковете за куче без нашийник.
– Имаш лошо предчувствие, затова ли беше този луд бяг? – попита Мемъри.
– Не точно предчувствие. Не зная дали е станало нещо лошо или предстои да стане. Просто усещам, че има опасност и трябва да съм тук.
– Да, при вас е по-различно – каза с разбиране котката.
Споглеждахме се очаквателно известно време и тъкмо бях решил, че интуицията ми ме е подвела, когато чух стъпките на господаря по стълбите и тежкото му дишане. Нещо в начина, по който качваше стъпалата не беше наред. Отвори вратата трясък и влетя вътре.
– Феч, донеси веднага аптечката.
Не губих нито миг. Занесох му я и чак тогава видях, че от дясната му страна малко над хълбока тече кръв. Когато попихме кръвта се видя гладкият разрез на нож. Беше същия размер като ножа на господаря. Той изглежда усети какво мисля.
– Точно така момчето ми, той има нож като моя. Беше нещо като смъртоносен дуел. Но в него няма нищо спортсменско. Но при следващата ни среща няма да има предимството на изненадата. Утре един от нас ще умре, и не възнамерявам да съм аз.


ЛОВ, РАЗКРИТИЕ, ДЯВОЛ

Нещо не се връзваше. Нямаше никакъв смисъл. Мътните да го вземат! Бях се поровил в библиотеката за Ашкунир Шесторъкия и вече знаех със сигурност какво е единственото нещо, което можеха да са намислили приятелчетата на Банкера. Но нямаше логика. В една от много древните религии шесторъкия демон е олицетворение на изпитанията, които животът поднася на истинския воин. За да си достоен, трябва да се изправиш пред препятствия, но не материални, а такива които са построени в ума ти. Изпитанията са пет – по една за всяка от сферите в ръцете му. Но някак не си представям бандата богаташи с тайни ръкостискания и дълбоки поклони на съсухрени живи мумии да преодоляват изпитания. И все пак нямаше друга причина демонът да е при тях. Трябваше да предупредя останалите участници, независимо от принадлежността им. Показах на господаря, че трябва да изляза и той ме пусна навън. Не бях минал и една пряка, когато Мемъри се появи отнякъде и закрачи редом с мен.
– Нещо важно се е случило, нали? Изглеждаш сериозен и бързащ.
– Нещо сериозно се случи, което спешно трябва да съобщя на останалите участници.
– Мияу, какво е то?
– За статуята, която е видял хамелеонът. Искаш ли да ми помогнеш? Да съберем всички придружаващи животни и да им кажа, а те ще съобщят на господарите си.
– На съвсем всички ли? Включително чакала и другите гадняри?
– Е, не се делим да гадняри и симпатяги. – ухилих се аз. – Но си права, че не е необходимо да съобщаваме на съвсем всички. По всяка вероятност една част вече знаят и мисля че имам добра представа кои са те. Аз ще поема вълка, кучето на Богаташа – Аргус и добермана на Мона. Ти се заеми с хамелеона, Бялата врана на лодкаря и гълъба. Соколът няма нужда от известяване, а пък за Красавеца не знаем да има придружител. Нека дойдат и хората.
– Добро разпределение, няма да се налага да се занимавам с по-големи от мен. Къде искаш да ги събереш? За кога предполагам ще е през нощта, защото няма мъгла и по-едрите ще имат проблем с движението из града.
– За времето си права. Но къде да се видим наистина?
– Трябва да сме сигурни, че няма да има жив човек наоколо.
– Разбира се! Мемъри, това е чудесна идея!
– Моля? Каква ми е идеята, за която не разбрах?
– Къде няма жив човек през нощта? Където има много мъртви. В гробищата!
– Бррр, мразя гробищата, особено през нощта. Има нещо злокобно там. Хората не харесват гробищата, защото им напомнят, че са смъртни. При мен е различно. Аз усещам мъртвите там. Но ще дойда разбира се. Любопитна съм да чуя какво имаш да им казваш.
– Добре, нека е час преди полунощ пред гробницата със статуята на куче – казах аз и се разделихме. Мисля, че видях проблясък на смях в очите на котката, но да се разпознае със сигурност е почти толкова невъзможно, колкото моята усмивка.
Най-близо беше жилището на Мона, затова се запътих натам. Срещнах ги с добермана когато точно излизаха. Нямах време, така че просто се приближих и го заговорих.
– Здравей! Имам съобщение за теб и господарката ти. Важно е. – Той се напрегна за момент, изглежда се поколеба дали да не ме прогони, на накрая реши да ме изслуша. В това време Мона ме разпозна, но разбра че казвам нещо на кучето ѝ, защото също спря и зачака.
– Група участници ще призоват демон, и това касае всички ни. Не зная какво си мислите, че знаете за това, но се порових по стари книги и разбрах какво предстои да се случи. Довечера, час преди полунощ ще разкажа наученото в гробищата, пред статуята на куче. Бъди там с господарката си.
Той кимна, почти примирително. Моралът не беше много висок при тази двойка.
– Ще се погрижа да бъдем там. Името ми е Луцифер между другото.
– Добре, Луцифер, аз съм Феч. До довечера.
Мона гледаше добермана си въпросително. Чудя се как ли комуникираха. Но нямах време за несъществено любопитство и поех към къщата на Богаташа.
Оградата на къщата беше идеално поддържана. Нямаше никаква пролука, през която да се промъкна. Затова реших да повикам Аргус както са го правели нашите предци, преди къщите, звънците и прочие. Завих. Е, привлякох доста погледи, но нямах избор. Накрая постигнах резултат, защото иззад къщата се появи с елегантна походка хрътката.
Казах му за срещата довечера. Беше изненадан, но готов да сътрудничи. Изглежда взимаше думите на господаря си съвсем сериозно. Обеща да каже на Богаташа и изчезна обратно в къщата.
Да намеря вълка обаче щеше да е трудно. Не знаех къде живее и единственото, на което се надявах е, че ще го срещна след стъмване около мястото, на което го видях за пръв път. По това време на годината се стъмваше рано, но улиците се опразваха доста по-късно и аз реших да го търся чак когато беше останало час до срещата на гробищата. Използвах времето, за да се прибера вкъщи и да съобщя на господаря за намеренията ми. От рисуване с лапа по прашния под на таванското помещение ми се разраниха лапите. Когато хората почнаха да се прибират по домовете си и улиците опустяха излязох навън и се запътих към парка, в който бях срещнал Гут.
Обиколих го, но от вълка нямаше и следа. Времето напредваше и се чудех как да постъпя когато в светлината на една улична лампа зърнах уродливия човек, когото бях видял със злобния вълк. Той не ме забеляза и реших, че ако се постарая така и да си остане мога да го проследя и да разбера нещо повече за него. Скоро стигнахме до стария градски пазар, около който миришеше на изгнили зеленчуци и урина. Във всички градове в които съм бил около пазарите и гарите къщите са олющени, миризмата е лоша и хората са бедни. Този не правеше изключение. Противният стигна до една боядисана в кафяво дървена ограда между две къщи, огледа се наоколо и отключи катинара на веригата която минаваше през грубо пробита дупка в дървото. Това беше странно, защото по този начин няма как да се заключи отвътре, освен ако не въртиш веригата и катинара. Но Противния, както реших да го кръстя, не заключи нищо, а просто влезе навътре. Чух шум от отваряне на желязна врата и приглушени стъпки. Замислих се, че ако продължават да се появяват неприятни участници ще ми се изчерпи запаса от имена, с които да ги кръщавам. В къщата отдясно светнаха лампи. Странно, къщата изглеждаше доста добре поддържана. Чу се трополене, кратък писък, после ръмжене и след това всичко утихна. Реших, че няма какво повече да правя тук и тръгнах. Не бях минал и няколко крачки обаче когато предната врата на къщата се отвори и отвътре излезе човек заедно с вълк. Вятърът донесе миризмата на Гут. Значи това беше добрият доктор! Той ме разпозна по същото време и дойде при мен. Човекът ме погледна с любопитство. Не губих време и казах на Гут за срещата след малко. Той кимна и извъртя глава към господаря си. Издаде звук, подобен на изджафкване, до колкото това по възможностите на вълк. После погледна към мен и каза „Да вървим!“. Тръгнахме и чух зад нас стъпките на човека, който безропотно ни последва.
На гробищата беше тъмно и тихо. Не че някога е различно. Винаги ми се е струвало странно защо слагат огради около гробищата. В крайна сметка тези отвън не искат да ходят вътре, а тези вътре не могат да излязат навън. Може би е за да се отдели света на живите от света на мъртвите. Като че ли тухлен зид или метални пръчки биха свършили работа! Почти всички вече бяха пристигнали. От хората само господаря изглеждаше напълно спокоен. По лицата на останалите бяха изписани очакване, притеснение, неудобство и презрение. И това беше преди да са чули това, което имахме да им казваме. От една странична алея се появи вещицата, носеше голяма торба. Няколко погледи се извърнаха, но после се приковаха върху господаря, който се изправи и каза:
– Мисля, че се събрахме. Предвид температурата и мястото ще се постарая да съм кратък. Събитието, в което всички тук планираме да участваме по своята същност е изпитание. Трябва да вложим усилие и воля, да бъдем изобретателни и дръзки. Накрая ще се присъединим към групата, на която принадлежим и ще се противопоставим едни на други.
Красавеца почна да върти очи с демонстративно отегчение, но господаря не му обърна внимание. Той пък откъде беше научил за срещата?
– За някои от участниците обаче това не е достатъчно. По причини, които не съм сигурен че разбирам те са решили, че всеки участник трябва да се докаже достоен за събитието, за да има право да решава съдбата на хората и боговете. Предполагам малцина от вас са чували за демона, наречен Ашкунир. – през човеците и придружителите им мина вълна на изненада – Групата, за която говоря изглежда имат за цел да го призоват. А когато това стане, той ще постави всеки от нас на пет изпитания. Достойните ще могат да присъстват на последната глава от нашето приключение. Но недостойните ще заплатят с живота си.
В този момент тишината се взриви от бурната реакция на присъстващите. Имаше гняв, страх и много въпроси.
– Откъде знаете за това? – попита Богаташа.
– Кучето ми Феч с помощта на някои от тук присъстващите придружители са видели приготовленията.
– Но кой участва в тази „група“? – попита гневно Мона.
– О, това са приятелите ти, които те пратиха с тебешир в ръка. – усмихна се господаря – Но може би трябва да зададете въпросите си към някой от тях. Нали така?
Погледът на Господаря се беше спрял върху вещицата. Тя го изгледа с омраза. „Какво?!“ изкрещя Красавеца. Явно не му бяха казали. Очите на Мона се бяха уголемили и се виждаше как страхът и гневът в нея се борят за надмощие. Богаташа гледаше вещицата със студен пронизващ поглед. Стареца клатеше глава и мърмореше нещо. Хлапетата бяха в шок и гледаха безмълвно с изцъклен поглед.
– Е, аз само минавах и реших да се отбия – каза вещицата с грозен кикот и плесна с ръце над главата си. Вихър от изгнили листа и скреж се завъртяха около нея и тя изчезна.
Дързостта ѝ и грозния ѝ присмех съвсем довършиха присъстващите. Настъпи тежко мълчание.
– Тук до колкото мога да си представя сме с различни принадлежности – каза на края Старецът. – Защо ни го казваш?
– Защото все още не съм сигурен за принадлежността на всички участници. А и смятам, че е редно всеки да знае какво го очаква.
– Ка..какви са тези изпитания? – събра кураж да попита едно от момчетата.
– Формата, под която ще се появи Поръчителя е различна за всеки и изпитанията са в известен смисъл индивидуални. Но смисълът им е един и същ. За всяко изпитание ще имаме по точно две денонощия. Успех на всички!
Господарят сведе глава за довиждане и с лявата си ръка направи жеста, който означаваше, че иска да дойда до него. Групичката зад нас остана неподвижно и очаквах, че ще им трябва доста време за да излязат от стъписването си.


ДВУЛИК, МАГЬОСНИК, ИМПЕРАТОР

– Най-големият проблем бяха етажните врати. – обясняваше хамелеонът. Бяхме се събрали вкъщи, за да чуем наученото. Очите на Мемъри искряха от любопитство. Перис изглеждаше по-скоро притеснен.
– Обикалях и обикалях, избягвайки охраната, но никъде не виждах Банкера. Накрая стигнах до грамадна библиотека. Изглеждаше старинна и миришеше така. Охраната там се навърташе повече отколкото на други места и реших да огледам. Вече се връщах, когато чух шум зад мен и като се обърнах видях една от етажерките да е отворена като врата и зад нея имаше коридор. Изтупан мъж, по-възрастен от Банкера, тъкмо влизаше през нея. Рискувах и се втурнах след него. За щастие вратата се затваряше с натискането на бутон малко по-навътре, така че имах време да се промъкна след него. Имаше стъпала и се стигаше до голяма продълговата зала. Беше същата форма като библиотеката. Вътре пазеха двама почетни стражи, с които мъжът си размени някакви странни жестове. В полукръг имаше столове, на които седях други мъже, включително и Банкера. На издигнато място стоеше каменна статуя на нещо като демон на трон.
– Демон на трон? – попитах. – Опиши ми го по-подробно.
– Изключително атлетично човекоподобно тяло, крака, завършващи с копита, глава със зурла, три очи на едно ниво и 6 ръце, в които държеше сфери. Всъщност във всички без една – в едната държеше нещо, което не разбрах дали е оръжие или жезъл. Знаеш ли какво е това?
– Да, това е статуята на Ашкунир шесторъкия.
– Никога не съм чувал за него.
– Разбираемо е, това е много, много древно. Какво стана после? Хората изпълниха ли някакъв ритуал?
– Така и не разбрах. От тавана се спусна решетка от светлина, която явно трябваше да открие дали няма някой или нещо в залата, което не трябва да е там. Затова не останах, а се наврях в една вентилационна шахта. Бях преполових пътя, когато стигнах до подобна решетка вътре в шахтата. Нямаше как да не я пресека, така че задействах някаква аларма. И затова беше необходимо да се изнеса толкова бързо. Това е всичко.
– Нищо друго ли не видя, чу или помириса? Помисли, много е важно!
– Ами … преди да се включи алармата мисля че чух пеене. Беше монотонно и звучеше като прииждащи вълни. Наистина не помня друго.
– Шесторъки демони? Какво става тук? – поинтересува се Мемъри.
– Трябва да проуча, когато зная със сигурност ще ви кажа, може би ще засяга всички ни.
Неохотно останалите се разотидоха. Аз се прибрах, за да поровя за нещо, което да потвърди предположението ми. Или да го отхвърли. Господарят обаче имаше други планове за мен.
– Ела с мен, имаме работа навън – каза. Погледнах през прозореца. Прехвърчаха снежинки.
Когато излязохме от къщата от отсрещната страна на улицата се завтече със смешни подскоци човек, в когото след миг разпознах иконома на Богаташа.
– Здравейте, сър! Може ли за минута?
– Да, разбира се.
– Господарят ми би искал да разговаря с Вас. Би ли Ви било удобно да ни посетите на вечеря? Тази вечер ако простите прибързаността ни.
В очите на Господаря заигра сдържана усмивка.
– Да, мисля че можем да си го позволим, нали момчето ми? Той ме потупа по главата.
– Много добре, сър! – кимна удовлетворено от свършеното поръчение икономът. Обясни къде се намира имението и накрая каза, че господарят му ще ни очаква в 8. След което подръпна каишката на хрътката с него, която през цялото време беше седяла неподвижно, гледайки в далечината и си тръгнаха. Ние също довършихме работата си и се прибрахме вкъщи.
Вечерта господарят си облече най-хубавият костюм и поехме към имението. Дори в тъмното си личеше че къщата струва цяло състояние. Размерът на самата сграда, както и на градината която я опасваше би побрала цяло каре от града. Но затова им казват неприлично богати. Позвънихме на портала от ковано желязо и след секунда вратите се отвориха. Когато стигнахме до къщата отпред вече ни чакаше иконома. Той ни поздрави и ни покани да го последваме. Вътре беше слабо осветено и сенките бягащи по ъглите шепнеха за времето, в което къщата е била пълна с живот. В трапезарията заварихме нашия домакин непринудено облечен и със замислен поглед. Когато влязохме обаче стана енергично, здрависа се с Господаря и ни покани да седнем.
– Как ви се струва домът ми? – избра неутрална тема за начало на разговора Богаташа.
– Красива и пазеща спомена на миналото. Прилича на музей.
– Тя е музей. На моето семейство и неговата история.
– Да, разбирам.
Разговаряха за вина и коне, за изкуство и за миналото. Двама джентълмени, всеки показващ само добре шлифованата си светска част.
– Предполагам се чудите защо Ви поканих – каза най-накрая домакина. Каза го като твърдение, а не въпрос. – Потайностите ме интересуват. Не от любопитство, не. Но съмнителни сделки, малки улички, тъмни ъгли, груби мъже и покварени жени – това са неща, които ми се ще да не съществуваха. Поради това слуховете за нещо предстоящо, нещо мрачно и значимо, и хора, които ще работят за неговото осъществяване нямаше как да не привлекат вниманието ми. Направих свое малко разследване и научих доста неща. Например че има хора, които искат да предотвратят това, които другите се стремят да се случи. И така стигаме до вас.
Господарят повдигна въпросително вежда.
– Не зная в коя категория попадате, но съм сигурен че сте част от всичко това. Аз възнамерявам да взема участие в предстоящите събития. Целта ми е и винаги е била да попреча да се случат зли неща на добри хора. Мен ме е грижа за обикновения човек и за разлика от политиците наистина го мисля. Ако сме на една страна, можем да си сътрудничим, но само в рамките на закона. Трябва да разберете, че аз не толерирам погазването му по никакви поводи. Целта не оправдава средствата.
– Ако приемем, че това което казвате е вярно – Господарят нямаше намерение да се разкрива пред такъв директен подход, въпреки че ясно съзнаваше важността да знаем за участниците – как възнамерявате да извършите подготовката, която тези участници явно вече са започнали?
– О, не мислете, че ви подмамвам да се разкриете за да ми окажете помощ. Аз разполагам със значителни средства, нямам предвид само финансови. Не мисля, че изоставам с приготовленията. Действията ви през последната седмица ми казват, че сте свързан с това предстоящо събитие. Излишно е да го отричате.
– Да се знаят участниците е полезно. Но каква им е позицията обикновено се разкрива по-късно. Дотогава обаче нищо не пречи на сътрудничеството.
– За ме е излишно да крия към коя група принадлежа. А и до колкото разбирам, участието и принадлежността не могат да останат скрити до края. Освен това вече имах подобни разговори с други участници. Такива, които има шанс да са на страната на Доброто. Мисля, че има практика за такива социални срещи.
– Да, има такава практика – усмихна се Господарят – Но мисля, че имате опростена представа за ситуацията. Тук не става въпрос само за Добро и Зло. Има няколко възможни развития и няколко групи, които се стремят към едно или друго от тях. И трябва да сте наясно, че навлизате в света на това, което наричате окултно. Ще се сблъскате с неща, които нямат рационално обяснение.
– Всичко това ми е известно. Но целта ми бе просто да заявя, че аз и кучето ми Аргус ще вземем участие. Така че вече сте известен. Докато целите ни съвпадат, или докато не стане видно че не съвпадат съм готов да си сътрудничим. Но пак повтарям, само в рамките на закона!
Обясни как можем да се свържем с него, стиснаха си ръцете и си тръгнахме. Още едно парче от пъзела. Дори знаехме и мястото му. Но картината далеч не беше завършена.
Късно вечерта, когато си мислех, че денят няма да поднесе нищо ново навън се чу вълчи вой. Помислих, че е Гут и излязох навън, за да се видя с него. Подуших миризмата на вълк веднага и я проследих. Следата ме заведе в една задна уличка с кофи за боклук и липсващо осветление. Пред една врата от ковано желязо, водеща към вътрешен двор видях вълка.
– Гут? – Излаях аз, но излезлият от сянката вълк не беше моя познат. Беше също толкова голям, но в него нямаше нищо добродушно. Посрещна ме с оголени зъби и злобно ръмжене, а очите му светеха с налудничав блясък. Беше ми писнало последните седмици злобни същества да ме отблъскват показвайки безусловна агресия, затова не отстъпих. В крайна сметка съм едър почти колкото него. Изръмжах в отговор. Не ни беше писано обаче да разберем как ще се развие един двубой между нас. Вратата зад него се отвори със скърцане и противен прегърбен човек с уродливо лице повика вълка. Извика нещо заплашително по мен и затвори вратата, след което потъна в мрака на двора.
По-добре че се случи така. Не се гордея, че се оставих на чувствата си, но когато всеки път избягваш битка накрая почваш да изглеждаш слаб и се изкушаваш да теглиш една майна на Конфуций. Но кой би предположил? Два вълка в един град. Още потенциални участници, за които не знаех нищо. Измърморих едно проклятие и се прибрах на топло.


КОЛЕСНИЦА, ДЯВОЛ, ЗАМЪК

Сутринта задуха вятър и поведе мъглата нанякъде. Градът се отви от пелената на мистерията и се превърна отново в себе си. За мен това означаваше, че ако господарят няма планове включващи moi, щях да прекарам деня вкъщи. По обед, когато слънцето се подаде иззад високите облаци на прозореца във всекидневната се почука. Беше Перис.
– Уплашили сте горкото момиче. Тази нощ минах покрай жилището ѝ и я наблюдавах. Изглеждаше разстроена.
– Всъщност господарят просто искаше тя да разбере за последствията от действията си. Беше уплашена, но не от нас, а от който ѝ беше казал какво да прави. Между другото името ѝ е Мона.
– Може да е свързано. Вчера хлапетата бяха посетени от някакъв с костюм струващ колкото малка къща и лице, което прави наемните убийци да изглеждат състрадателни.
– Защо мислиш, че този има нещо общо със събитията?
– Вещицата го доведе.
– Да вземем да посетим тези младежи, а?
– И аз си мислех същото.
Погледнах през прозореца. Мъглата я нямаше, но валеше ситен дъжд и духаше вятър, който носеше капките във въздуха на вълни. Не беше приятно време с други думи. Но козината ми беше дебела, а каквото е неприятно за мен е отвратително за хората, така че едва ли някой на улицата щеше да се заглежда по куче. Или гълъб.
– Да вървим – казах и Перис ме поведе. Стигнахме в периферията на града, и там между стари и отдавна боядисвани къщи имаше едноетажна постройка, която някога е била фабрика.
– Това е мястото. Ела да минем отзад, можем да влезем без да ни видят.
Помещението беше огромно. Хлапетата бяха заели и обзавели около една четвърт от него, в единия край, противоположен на този, в който се намирахме ние. Имаше два дивана, работна маса с разхвърляни кабели и електроника по нея, проектор и метални шкафове. Бяха четирима – три момчета и момиче. Единият, когото не познавах, се излежаваше на дивана с крака качени на облегалката и тъкмо казваше нещо.
-…ви казвам да зарежете тия глупости с гонене на духове и да организираме хакатлона. Получих 3d принтера, а още не съм го разопаковал, защото няма кой да ми помогне за сглобяването.
– Не е гонене на духове. И колкото и презрително да говориш за това няма да ни убедиш, че не сме видели каквото сме видели. – му отговори момичето. Беше с къса руса коса, кафяви очи, висока, тънка и с деликатни движения. Говореше спокойно и убедително.
– Пич, нали искаш да правиш готини хардуерни проекти. Довърши въздушния пистолет за проклетия дрон, за да можем да маркираме когото искаме. – се намеси един от другите.
– Уоу, уоу, уоу! Спрете се за малко. – беше среден на ръст младеж с рядка черна коса и измъчена физиономия. – Само аз ли забелязах вчера как като дойде Оня и всичките телефони изгубиха обхват. И wifi сигналът изчезна. Джипът с който дойде е на въоръжение в няколко армии. Струва купища пари. А този съм сигурен, че беше брониран. Не ви ли се струва, че си надскачаме класата?
– Е, каквото и да заглушават, не успяха да спрат дрона да ги проследи до оная сграда срещу музея на банката. Ако не беше така охраняван, щях да поставя камера на покрива му и да им гледаме прозорците. – не се опитваше да скрие гордостта от постижението си излегнатия.
– Добре, аз мога да помогна със запояването, а…
Започнаха да си разпределят задачи. До нас нещо което до този момент смятах за празна кофичка от сладолед се размърда. Перис изплашено излетя, а аз се приготвих за скок, преди да осъзная че гледам хамелеон. Всички погледи от другия край на сградата бяха насочени към нас, но аз бях зад една колона и единственото което видяха беше Перис. „Трябва да запушим онази дупка“ каза един от тях и после спряха да обръщат внимание насам. Хамелеонът се кискаше.
– Ти трябва да си Пъгсли. Изкара ми ангелите!
– Да си бяхте видели физиономиите – забавляваше се хамелеона.
– Ще ни издадеш ли? – реших да бъда директен.
– Как? Като говоря на онзи app, който написаха за да ме разбират ли? Ще ми отнеме няколко дни. А и няма смисъл. Мисля че можем да свършим повече работа от тях. Мисля, че всички тук искаме да научим повече за Банкера. Нали?
– Банкерът е онзи със скъпия костюм, който вчера е идвал тук, така ли?
– Брей, бързо се разнасят новините. Но не бива да очаквам друго. Аз няма как да стигна до там сам, а и едва ли ще успея да вляза в сградата. Ако съм вътре е друга работа, мисля че ще привличам по-малко внимание от голямо куче или гълъб.
– Има смисъл – намеси се Перис.
– Хубаво – съгласих се аз. Ще дойдем довечера и ще те занесем до там, но трябва да измислим как да влезем. Имам няколко часа да го измисля.
– Добре, до довечера…
– Феч. А това е Перис.
Върнах се вкъщи и се уговорихме с гълъба да дойде след времето ми за вечерната обиколка. Зачудих се над проблема с промъкването в сграда в центъра на града. През нощта, когато никой не влиза и излиза. И по всяка вероятност с много добра охрана. Хамелеонът беше прав за това, че нито аз нито гълъбът имаме голям шанс да се промъкнем, а дори и да го направим, ще привличаме внимание. Той можеше да се скрие добре, но как да стигне вътре. Ако Перис беше орел, а не гълъб можеше да го пусне на някой перваз или нещо такова. Кой би могъл да го вкара вътре? Черна глава с чифт светли очи се показа на прозореца.
– Мемъри! Тъкмо навреме!
Пуснах я да влезе след като се помъчих малко с дръжката на прозореца. Вече имаше дупки от зъбите ми по пластмасата.
– И аз се радвам да те видя – каза с насмешка, оглеждайки се. – Какво става?
– Планираме да научим повече за някой, който изглежда е участник и вчера е посещавал хлапетата. Целта е сграда в центъра на града, добре охранявана. Трябва да вкараме някак хамелеона вътре, но аз няма как да го направя.
– Искаш да внеса хамелеон през някой отворен прозорец? Не мисля, че мога да скачам с нещо толкова голямо в устата. А и как ще го захапя? Те са едни люспести…
– Ами всъщност не мислех да го носиш в уста. – усмихнах се гузно. Тя се вторачи в мен за момент, докато осмисли какво ѝ казвам.
– Не! Избий си го от главата! Нямам никакво намерение да нося на гръб някакъв гущер! И как ще се държи? Забил нокти в козината ми с мръсните си нокти? Блях, не!
– Нали беше любопитна. Ако имаше друг начин нямаше да те карам.
– А защо самата аз да не вляза?
– Хм, не се бях замислял. Но все ми струва, че котка ще привлича внимание, пък била тя и чисто черна. Пъгсли е много добър по камуфлажа. Днес съм гледал в него 10 минути, без да осъзная какво виждам. Ела с нас, и ще го обсъдим. Тръгваме след вечеря. А, и гълъбът на Стареца ще е с нас. Гледай да не го плашиш много.
Изгледа ме недоволно, но не каза нищо. Просто се завъртя и излезе. Сега трябваше да бутам дръжката обратно нагоре. Защо ги правят удобни само за хора?
Беше се смрачило отдавна, когато дойдоха. Чаках ги навън. Първо дойде Перис, и почти веднага след него Мемъри.
– Котко.
-Гълъбе.
Не мисля, че щяха да станат неразделни приятели, но май щяха да свършат работа.
– Мемъри има идея да влезне вместо хамелеона. Ти какво мислиш?
– Топлокръвна е. Няма да стане. Имат неща, с които виждат топлината на тялото и ако влезне ще се вдигне тревога. Трябва да е хамелеонът. Съжалявам.
– Прекрасно. – възропта котката. Двамата се вторачихме очаквателно в нея и след мъничко тя кимна. – Добре, да вървим.
Взехме хамелеона и тръгнахме към центъра. Дъждът беше спрял, но бръснещият леден вятър подкарваше хората като овчарско куче и ги караше да се завиват в палтата си. Никой не обърна внимание на странната ни процесия. Накрая стигнахме до сградата. Беше висока сграда с тесни прозорци и облицована в дебели камъни. Беше студена, надменна и ни гледаше отвисоко. А ние идвахме да проникнем в нея. Всички прозорци бяха затворени и късният час и бръснещият вятър гарантираха, че така и ще си остане.
– Ще огледам – каза Перис и полетя нагоре. През това време Мемъри оглеждаше хамелеона.
– Слава на Кусит не си толкова голям колкото очаквах. Но ще внимаваш с ноктите!
– Спокойно котко! Нека първо разберем откъде ще влезнем.
Перис се върна.
– Там отстрани на петия етаж има тераса. Видях един от охраната да пуши там. По угарките долу си личи, че не е изключение. Мисля, че това ни шансът.
Видях, че Мемъри вече чертае наум маршрута, по който ще стигне до там. Первазът, високото дърво, отсрещният перваз, настрани, после водоливника. Скокът щеше да бъде малък.
– Ще стане. – каза тя.
Пъгсли се качи върху нея. Мемъри изглеждаше нещастна, но тръгна по замисления маршрут. Не ни оставаше друго освен да мръзнем и да чакаме.
Не след дълго реших, че ще е по-добре да се движа, тъй като ставаше все по-студено. Не исках да се отдалечавам, затова вървях напред-назад в страничната уличка. Това, което не очаквах, беше някой да ми обърне внимание. Но по някое време от сградата излязоха двама, които изглежда бяха от охраната и се насочиха към мен. Почвах да се оглеждам накъде да бягам, когато те спряха и единият извади странен уред. Насочи го към мен, погледна уреда и каза „Няма никакви предаватели или пасивна електроника. Това е просто едно улично куче.“
– Чисто е, явно е изхвърлено наскоро. Бих го взел, ако живеех в по-голямо място – каза другият.
Първият обаче мислеше само как да се прибере на топло. Потъркваше се с ръце и се свиваше от студа. Огледаха се, но улиците бяха празни и те се прибраха обратно в сградата.
– Нали ти казвам, сериозна охрана. – чух от клоните над мен.
Стори ми се че мина цяла вечност преди Пъгсли да дойде на бегом от съвсем различно място. Мемъри скочи от дървото, на което го чакаше. Разбрах неотложността на тръгването ни и в момента в който Пъгсли беше на гърба ми се понесох надалеч от това място.


СПРАВЕДЛИВОСТ, СРЕЩА, ПИСМО

– Проклета мъгла! – полицаят стоеше на прага ни и се оглеждаше с отвращение сякаш мъглата го е изцапала. – Не е ли невероятно как името ви изскача в един случай с убийство, само за да се случи друго на метри от жилището ви дни по-късно?
– Да, разбирам Ви господин инспектор. Но аз бях извел кучето си на разходка по времето което изглежда това се е случило, защото всички ни видяха когато се върнахме.
– Аха. Но по-интересно е кога сте тръгнали. За това имате ли свидетели? Различни от жертвата?
– Не се сещам за някой конкретен. Но предполагам ще намерите някой, който ни е видял. Не би трябвало да е проблем, щом можете да свържете куче видяно в единия край на града с жилище в другия, нали така?
Тонът на господаря не се промени и той не позволи и нотка на ирония да се прокрадне в гласа му, но посланието беше достатъчно ясно. Мотивът за предходното му идване беше съшит с бели конци и втората възможност, която съдбата му бе дала караше очите му да сияят победоносно.
– Искам да огледам жилището ви! – каза важно Полицаят.
– Да, заповядайте – господаря отвори широко вратата. Игриви пламъчета заиграха в очите му когато видя изненадата, изписана на лицето на другия. Изглежда се беше подготвял за дълга битка защото остана на прага невярващо няколко секунди преди да се отърси от шока. Влезе предпазливо очаквайки някакъв номер. Огледа старателно всичко – коридора, кухнята, всекидневната, спалнята, банята, навря се дори в мокрото. Излезе на балкона и огледа покрива над нас. Бърника из гардероба, наднича с пуфтене под леглото, отваря шкафове. Някои места провери по два пъти, защото явно не вярваше, че няма да открие нищо. Но апартаментът беше минималистично обзаведен и не предлагаше големи възможности да се скрият обемисти неща. Накрая изглежда се предаде и дойде при господаря със зачервено от усилието и гнева лице.
– Намерихте ли нещо? – господарят мигновено скри насмешката, с която беше наблюдавал претърсването. Тъмночервени петна избиха по бузите на Полицая.
– Не, засега не, но това не е приключило! Изобщо не е приключило. Ще видите.
С треперещи ръце извади цигара и излезе.
– Хубав ден ви желая, господин инспектор! – провикна се след него господаря, но не получи отговор. Затвори внимателно вратата, заслуша се за момент в стъпките по стълбите и ме погледна с усмивка.
– Ядосахме го, но изглежда това при него е перманентно състояние, нали Феч? Довечера трябва върнем обратно всичко от мазето. И за съжаление обедната ти обиколка трябва да е долу. Постарай се никой да не те види.
В ръката си въртеше визитката, която бяхме получили снощи с написан на ръка текст на гърба, гласящ само „Обиск утре сутрин“. И затова се възползвахме от една от предпазните мерки, които Джак неизменно взима за важни неща. Когато се нанасяхме се уговорихме с един от съседите да ползваме тяхното мазе. Така че дори да бяха дошли със заповед за обиск и да се бяха сетили за мазето в това, което върви към апартамента не биха намерили нищо.
Следобеда се излежавах на балкона когато Джак дойде и каза „Феч, ела. Имаме работа.“ Не каза нищо повече и ме поведе по уличките. Вървяхме към старата част на града, която беше по-мръсна, по-пъстра и в която живееха хора от други държави, хора със странни прически, странни дрехи, хора пиещи много и всички те обичаха да седят навън. Накрая се спряхме пред една къща с червени тухли. Районът определено не беше скъп като този на нашето жилище, но не беше и в старата част. Беше просто някъде по средата. Качихме се по стълбите до втория етаж и Джак потропа на вратата. Отвътре се чу шум и вратата се отвори. Късата ѝ черна коса беше намазана с нещо, което я правеше лъскава и прилепнала към скалпа. На носа си, с остри черти но изящен имаше обеца. Големите ѝ тъмни очи се разшириха от изненада. После изглежда я обзеха цяла смесица от чувства. Усетих раздразнение, уплаха, любопитство и имаше още нещо, което смекчаваше реакцията ѝ, но не можех да го определя. Беше младата жена с добермана. В този момент той дойде и застана до нея. Хвърли ми презрителен поглед, но после насочи вниманието си към човека, стоящ на прага на господарката му.
– Здравейте! Името ми е Рипър. Бих иска да поговорим.
– Не ме интересува кой сте и какво искате. Махайте се! – изглежда се беше съвзела достатъчно, за да се опита да прикрие уязвимостта си с агресия.
– Всъщност би трябвало да знаете кой съм. Нарисувала сте един много специален знак на вратата ми. Знак чийто смисъл подозирам не осъзнавате.
– Е, и?
– Жената от първия етаж е мъртва. Излязла е през вратата с вашия знак и нещо я е разкъсало като почти е отделило главата от тялото. Сега разбирате, нали?
Това определено я разтърси. Тя отстъпи крачка назад, очите ѝ бяха изпълнени с ужас и клатеше глава в отрицание. Типичната човешка реакция.
– Аз, аз не знаех. Не знаех че ще стане така.
Господарят пристъпи напред и тя отстъпи още една крачка след което се завъртя и без да каже нищо влезна навътре. Апартаментът беше от онези, в които нямаше много стени и помещенията бяха големи и се използваха за много неща. Имаше големи прозорци, а в средата стоеше диван от ковано желязо с червена възглавница. Тя седна на него, вдигна от земята бутилка бира и отпи яростна глътка, след което сложи глава в ръцете си. Господарят приседна в отсрещния фотьойл и зачака. Тя отпи още една глътка, избърса с опакото на ръката си влагата под очите си и го погледна примиренчески.
– Ще ви улесня и ще започна аз – каза най-накрая господарят. – Замесена сте в нещо, чиято кулминация ще е на края на месеца. Хора с повече опит от вас ви казват, че сте от един отбор и ви дават поръчения. Като да огледате някои къщи. Или да преброите крачките между тях. Или да нарисувате нещо на вратите им. Но се обзалагам, че нямате представа за плановете им. Знаете какво и кога, но не знаете защо. Вие сте пешка в ръцете им.
– Аз не съм ничия пешка! – изсъска тя.
– Тогава не позволявайте да се държат с вас като с такава. Ще ми кажете ли кой ви накара да сложите знака?
– Не, не мога, изключено, те ще… – уплахата се завърна в очите ѝ.
– Помислете за мястото си в цялата ситуация. И запомнете, още не е късно да си сътрудничим.
– Никакви заплахи, никакви съобщения, които да им предам?
Жената се преобрази. Вече не беше уплашена, нито агресивна. Беше зряла, осъзнаваща, заинтригувана. Не откъсваше очи от тези на господаря.
– О, аз не вярвам в заплахите и предупрежденията. Но ето че разговорът ни приключи, а аз все още не зная името ви.
– Мона – каза тя с внезапно по-остър тон, но блясъкът в очите ѝ я издаде. Господарят вече беше станал и се здрависаха по мъжки. Тя не ни изпрати до вратата и бяхме стигнали почти до първия етаж когато я затвори.


ЖРИЦА, ЛУНА, МАГЬОСНИК

Навън имаше мъгла толкова гъста, че отсрещната сграда беше просто безплътен призрак прозиращ зад сивкавата пелена. А улицата беше наистина тясна. Реших да се разходя, защото нямаше никаква опасност някой да се притесни от мен, ако не ме вижда. И така скрит в мъглата поех из града.
Човеците не обичат мъглата и улиците бяха по-пусти от обикновено. Лицата на отделни хора изскачаха от мъглата и изчезваха секунда по-късно. Колко променен беше градът! След известно време забелязах, че измежду звуците скрити от мъглата един е постоянен – пляскане на криле недалеч от мен. Недостатъкът на това че не можеш да бъдеш видян е че и ти самият не можеш да видиш. Или подушиш. Пробвах да сменя посоката няколко пъти, но звукът ме следваше неизменно. След малко усетих приближаването на източника и от мъглата изскочи гълъбът.
– Още не зная името ти.
– Казвам се Перис.
– Защо ме следиш?
– Исках да говоря с теб. Вчера проследих вещицата.
– И какво разбра?
– Говори с някакъв надут мъж със строг костюм. Не можех да слушам целия разговор, но споменаха Лодкаря.
– Лодкаря? Знаеш ли кой е това?
– По-добре да ти покажа.
Стигнахме до реката. Слязох по каменните стълби и поехме по крайбрежната алея. На едно място, на което имаше стъпала до нивото на водата Перис спря и се ослуша. Последвах примера му и скоро чух плисъка на гребла. Различих очертанията на малка лодка в реката. От нея слезе старецът, когото срещнахме в моргата. На рамото му седеше бяла врана. Притаихме се зад един контейнер и наблюдавахме какво ще се случи. Чуха се стъпки и се появи Червенокосата. Соколът не изглеждаше да е с нея.
– Какво правиш тук? Вие сте глупци! Не искам да имам нищо общо с вас.
– Съжалявам да го чуя. – Гласът ѝ беше студен и делови. – Имам задача да ти съобщя, че не считаме провала за край на нашата работа и искаме да опитаме нещо различно. Ще ни бъдеш полезен отново.
– Ще ви бъда полезен, а? – каза заядливо Лодкаря. – Въпросът е вие с какво може да сте ми полезни. А за момента не виждам нищо такова и не разбирам как може да се промени. Изобщо нямате представа с какво сте се захванали.
– Орденът е участвал многократно. Чрез свои представители разбира се. Същото важи и за организацията на придружителя ми от последния път. Не си мисли, че магията на Отварянето, или твоята, са нещо ново за нас. Спри да се мислиш за толкова велик и нека си сътрудничим!
Лицето на стария се изкриви от ярост, после се изопна и очите му засияха с бледосиня светлина. Мъглата около него се завихри като торнадо. Вещицата направи уплашено крачка назад, окопити се, посегна да извади нещо изпод пелерината си, но се отказа и ядосано се завъртя и си тръгна.
– Знаеш кой е това, нали? – Перис ме гледаше с любопитство.
– Да, зная. Вече го срещахме. Плати на един санитар в оболи.
– Сигурно е било забавна гледка.
– Да, може да се каже. Сега какво?
– От него мисля няма какво да научим. А и ти не можеш да го следваш в реката. Нека следваме жената.
– Да тръгваме, миризмата се следва трудно в тази мъгла.
Проследихме я до големия парк в средата на града. Май всеки град има по един такъв. Хората отиват на някакво място, унищожават всичко, което расте там, построяват къщи и улици и после се сещат, че всъщност дърветата се хубаво нещо и построяват парк. Тя се движеше бавно по една от главните алеи, сякаш се разхождаше. На едно място имаше разширение и там под надвисналите клони на дърво имаше пейка, която е встрани от другите. В мъглата никой от алеята не би видял кой седи на пейката. Червенокосата седна, а Перис рискува да се приближи, за да може да види какво става. Аз почаках отстрани и след известно време чух стъпките ѝ и след това връщането на гълъба.
– Какво стана?
– Нищо, точно това ме притеснява. До колкото успях да я видя, изглеждаше сякаш е доволна, че е направила нещо, но не видях никого и тя не направи нищо. Просто си седеше и после стана и си тръгна като човек, който изпълнил задачата си.
– Огледа ли пейката?
– Да, разбира се. Нищо.
– Възможно ли е целта да е била да не прави нищо. И ние заедно с нея?
– Смяташ, че е разбрала за нас и ни е размотавала? Не, не мисля. Трябва да се връщам при стареца.
– Да, аз също имам задачи. До скоро, Перис!
– До скоро, Феч!