Блогът на Фил

Прочетох Обитаемият остров на братя Стругацки.
Странно как е допусната тази книга в СССР. На мен цялостното усещане за мрачни, сиви, оскотели хора, които живеят мрачен, безсмислен, окаян живот, заливани с гнусна пропагандна помия ужасно ми прилича на онова време. Абсурдността на казармата също е някак сладко болезнено позната. Историята ми се струва много реалистична, макар жанрът официално да е фантастика. Най-основното достойнство е липсата на просто решение. Главният герой, макар и с много, почти фантастични качества, е наивен и неориентиран, въпреки духовното му израстване и съзравяне той няма ясен план как да поправи неправдата. А врагове са му и жертвите на неправдата. Подобно на Матрицата – докато не ги освободиш, въпреки че се бориш за тяхната свобода, те са твои врагове. Ужасно тъжна беше сцената с мутантите, които въпреки ужасното си нещастие не искаха нищо да се променя, беше ги страх от промяната и смятаха за най-добър вариант да доживеят още 10-ина години. Магьосникът беше повече подмамващият глас на управляващите от самите отци според мен, нещо като ролята на Архитекта в Матрицата – който обяснява някак съвсем логично колко е безсмислено Максим да се бори със системата, че хората са намерили място в нея, че ако я срине, друга, не по-хубава ще заеме мястото й. Не зная как е във вашия свят, но в нашия нито една сила не остава дълго без господар. Винаги се намира някой, който ще се опита да я опитоми – незабелязано или под благовиден предлог. А най-страшната сила на онзи свят са кулите – оръжието за оглупяване на народа, което ги кара да не мислят, да се подчиняват, а неподатливите му – да страдат. Което за съжаление макар и много вярно за комунистическия режим, не е много по-различно западните, “бели” страни. Просто там дрънкулките за оглупелите са по-шарени, което всъщност им е и целта. И макар да звучи крайно, аз наистина мисля, че механизмът е същият – доволни да се подчиняват, щастливи да са отдолу глупаци, които изпитват удоволствие да са малки винтчета в голямата машина, която всъщност не работи за тях, а ги използва и в известен смисъл работи срещу тях. Ако преди имаше (не че сега ги няма, но все пак не са толкова очевидни, когато не са държавно поощравяни) леви фанатици, готови да умрат за Ленин и плачещи със сълзи за “бащицата” Сталин, то сега точно такива са върлите защитници на крайното дясно – хора, които смятат мега-корпорациите за най-прекрасното нещо на света, поклонници в църквите на Майкрософт и МакДоналдс, хора, които смятат забраната на прекрасното ДДТ за ужасно глупава постъпка на зелени еко-фанатици, които са оставили нещастните хора от третия свят да умрат от глад заради техните глупави идеи да се забрани този чудесен химикал. Същите приветстват Монсанто и Шел, както преди приветстваха съветския държавен глава. А това е най-чудовищното в картината. Хората, които са щастливи да бъдат нещастни, яростно защитават враговете си и яростно нападат противниците на оковите им. Това остави горчив вкус в устата ми книгата и я прави толкова непреходна, макар написана в един определен режим, нейната валидност няма да изтече скоро, за голямо съжаление. Но браво на авторите, които ограничени от ужасната цензура са успели да стигнат до същината за хората, независимо от века, държавата, в която живеят и дори планетата, на която се намират.

От последното ми ходене в Англия си бях купил книга на Алистър Рейнолдс, неиздавана на български – The prefect. Действието се развива в същата вселена, в която са Корабът на изкуплението, Пространството на откровенията, Казъм Сити и Пропастта на опрощението, само че сто години преди чумата.
Действието започна малко мудно съвсем в началото и аз стоях на първите 20-30 страници почти месец. После започнах да чета нататък, навлязох в историята и оттам нямаше излизане, едната нощ четох до 4 часа сутринта. Никога през живота си не бях викал на герои от книга, но тук напрежението е толкова голямо, историята толкова увлекателна, че просто понякога подскачах. Невероятно удоволствие беше четенето й, авторът остава един от най-големите за мен.

Книгата на Джак Ванс е писана през 60-те години и на мен като стил ми прилича но много по-стара фантастика – като Машината на Времето например. И въпреки, че започва…мудно, то с напредването на историята се чувствах все по-увлечен и нежелаещ да оставя книгата. Извънземните – часки, дирдири, пнуми, фунги, и т.н. изглеждат малко изсмукани от пръстите, поне на пръв поглед – подобно на “расите” от псевдо-фантастичните американски филми като Стар Трек и Вавилон 5, но по-интересни са кръстоските между хора и извънземни и самите хора на отдалечената планета – които подобно на “Метро 2033″ представляват чудесна дисекция на човешките недостатъци, от които ми става чудно как въобще сме се развили до сегашното общество. Егоизъм, етноцентризъм, жестокост, притворство, суеверие, коварство, страхливост, нежелание за промяна – толкова познати качества в толкова добре обрисувани примери. Мога да кажа, че се забавлявах чудесно с четенето на двата тома.
И браво на автора, че не се посвенил да опише желанията на главния герой по отношение на младото девойче-пнумек, които тук, точно както и в пещерите на пнумите, се считат за непристойни.

Прочетох книгата на Карл Сейгън и се почувствах щастлив, че съм успял да си изградя представа за науката и нейното (не)разбиране от хората, което е подобно на един велик популяризатор на науката (разбира се, отчасти благодарение и на него чрез другите му книги по темата) и малко тъжен, че проблемът с неразбирането й е повсеместен. В книгата имаше пример за това как родителите, когато бъдат запитани от децата си за нещо, което изисква елементарни, но липсващи научни познания, реагират по начин, който обезкуражава децата да задават такива въпроси и подтиска вроденото любопитство. Днес прочетох, че във Великобритания стартира сайт, който да помага на родителите да отговарят на подобни въпроси.
А вие знаете ли защо тревата е зелена, Луната кръгла, небето синьо и как се получава дъгата?

Ставам тривиален, но наистина – много, много добра книга. Малка, стотина страници, и толкова силна, че думите буквално не ми достигат. Не мога да кажа нищо за нея, освен, че трябва да се прочете.

Глуховски, който написа любимата ми за изминалата година книга “Метро 2033″ ме зарадва с малко по-различен жанр, който дори съм неспособен да класифицирам.
Но в книгата има нещо магическо, дълбоко и увлекателно, точно както въздействаше приказката без край на малкото момче на тавана на неговото училище от “Приказка без край”. Има нещо квинтесенциално, изначално за живота, смъртта, смисъла и въобще всички тия неща, чийто отговор е 42. Има преплитане на реалността както я познаваме с други, преплетени на някакво географско, макар и невъзможно физическо ниво, както е двулика вселената на Хари Потър. Има сцена, която много ми напомня на първата среща на Нео с Оракула. Паралелът ми се струва подходящ – главният герой като Алиса бива въвлечена в нещо голямо, извън контрол и са необходими много усилия, за да се сглоби пъзела и да се прозре цялата картина. Има някаква наивност на главния герой, някаква липса на готовност да осмисли мащабите на света, в които внезапно е попаднал – бил той Дороти, завлечена от бурята, била то Алиса в заешката дупка, бил той Нео в Матрицата или стария ерген преводач, живеещ в жилището на баба си в един сталински блок в Москва.
Горещо препоръчвам на всички, за които горните редове правят някакъв смисъл.