Блогът на Фил

Последните седмици и дни ужасните новини, оплакванията на приятелите ми, които ги бях заклеймил като непоправими оптимисти и ударите отвсякъде ме навеждат на мисълта, че нарастването на аканите неща, в които сме затънали нарастват все по-бързо. Държавата изглежда е пред фалит. В момента, в който трябваше да са събрани парите от данъците, ние сме 600 млн. назад. ДДС-то се чудели дали да не го направят 27,5%, инвалидите са лишени от безплатен транспорт, хронично и тежко болните са лишени от асистент, за БАН очевидно плана е да бъде унищожен (и последните остатъци от хора под пенсионна възраст, които могат изобщо да правят нещо го напускат или обмислят да го напуснат), безработицата расте, инвестиции няма, стагнацията става все по-очевидна, а управляващите ще борят пиратите, мъдруват дали да забравят пушенето и изпадат в някаква циклофренична истерия, в която едновременно обвиняват предишните, оправдават предишните, обвиняват партньорите си, хвалят се, заканват се за още един мандат, за предсрочни избори, за президентски избори, протестират срещу себе си и изобщо си противоречат по три пъти на ден.
Мисля, че има реална опасност държавата да умре. В състоянието, доведено от предходните, по-предходните и още по-предходните управници можеше да се съществува почти вечно – никой нищо не прави, но се разиграва един театър, едни са в ролята на архитекти, други на лекари, трети на учители, четвърти на работници и се въртят едни(недостатъчно) пари. Сега мисля положението не само че не е стабилно, ами е такова, при което е сигурно, че ще настъпи промяна (метастабилно). И тя ще в посока надолу. Дали ще е революция от някакъв тип (имайки предвид типа хора в този сектор на галактиката, очевидно няма да е буквална/истинска), дали ще е кротко разпродаване на части, дали ще преминем просто на следващото по-ниско ниво, превръщайки се в някакъв перверзен резерват за идиоти – това не зная. Но вече зная, че летим надолу с главата към паважа с пределна скорост, която на английски се нарича terminal velocity. И не, terminal не означава “терминален”, както бяха превели заглавието на книгата “Terminal experiment”.
А на родолюбците ще им остане последната гордост – отне им 1300 години, за да ни заличат.
Over and out.

Прочетох в блога на Мирослав Джоканов този цитат на Георги Марков, убит с прословутия чадър от ДС:
„В държава без правораздавателна система хората губят критерия си за добро и зло, губят координатната си система. А когато човек няма изградена координатна система, то той няма как да притежава перспективни цели. Тогава той не вижда смисъл в това да работи, да учи, да отглежда деца, да се стреми към нещо значително и възвишено. Просто живее ден за ден.”
“Задочните репортажи за България”, Георги Марков
Това усещане за безцелност имам и аз, и подозирам и много от приятелите и познатите си в него. Превърнахме се в роботи, които не искат да променят нищо, просто да издържат до следващата порция почивно време и развлечения – разходки, пътувания, кино в мола, кръчми и филми. Страхувам се, че продължавайки така и ние като нашите родители ще се обърнем назад един ден и ще осъзнаем, че “И стало безпощадно ясно: Жизнь прошумела и ушла!”

Въпреки необозримо големия брой изпълнени с жестокост и насилие екшъни и трилъри, които съм изгледал, от време на време някой простичък на пръв поглед и/или нискобюджетен или “детски” филм ме разчувства и ме кара да се замислям за живота (вселената и всичко останало), но в конкретния случай по-скоро за живота, за детството, старостта, смъртта и равносметката. Най-трогателните филми според мен са детските, които не са съвсем детски всъщност. Като “Приказка без край” например.
Та цялото това въведение е за да кажа, че Up е точно такъв филм. Много бебешки на пръв поглед. Анимация на Дисни/Пиксар. Къща, летяща посредством огромен сноп балони. Но не се заблуждавайте. Филмът изобщо не е детски. Нямате ли чувството, че вашият живот е точно като този Карл. Ако помним само интересните моменти, животът ни май е точно като неговия. Богато детство, мечти, приключения, гребане с пълни шепи от пъстротата наоколо. После ускоряващата се въртележка на женитбата, остаравянето и смъртта. И ако имаме късмет, остаряваме много и ни е даден шанса да погледнем света отново с широко отворени очи. Но той вече не е нашият свят. Ние не принадлежим на него, изглеждаме смешни и жалки. И ако имаме смелостта да осъзнаем положението си, като Карл се опитваме да изкупим греховете към нас самите. Да се опитаме един последен път да сбъднем мечтите, които предадохме когато порастнахме. Всички онези неща, които отлагахме да кажем и направим, докато един ден не се събудихме с ясното съзнание, че моментът е безвъзвратно изгубен.
Сещам се за две фрази, на които им е тук мястото:
Докато се усмихнеш и се озъбиш. (Зловещо, но вярно. Благодаря, Боби)
И стало безпощадно ясно:Жизнь прошумела и ушла!(О, бабо)
Може да се цитират и много други, но не е нужно. Идеята е ясна. Хубаво е понякога да отстъпваме крачка назад и да поглеждаме цялата картина, за да не ни пречат дърветата да видим гората. Да си направим равносметка. Отрезвяващо преживяване е, опитайте ако не сте. Да си отговорите на тези основни въпроси: От къде тръгнах? Какъв път изминах? Къде съм? А сега на къде? Кой съм аз?
Филмът наистина ми въздейства. Удивително е как една анимация може да е по-реалистична от игралните филми. Като “семейство Флинтстоун”, кратки, но ярки моменти казват много с малко. Бръмчащото момче по улицата, теглещо балон, впечатлено от току-що изгледания филм.
Спестяванията за реализирането на една мечта, разбивани (буквално) от суровата действителност.
Главоломната скорост на въртележката на живота.
Растежът на града.
Усещането на порастналите, че светът не принадлежи на тях, нито те на него.
Срещането лице в лице с кумирите, които далеч не са това, което ние сме рисували щедро в съзнанието си.
Та дори кучетата, които са добри хора, за разлика от хората, които са дръгливи кучета.
Невероятно важните в очите на детето събития, които родителите убиват в сивота. (Имам предвид бащата на Ръсел, който пропуска получаването му на почетната значка, сещайки се за причините за появата на Нищото във Фантазия)
Ако записваме всички празни разговори, ходения до Била, до Мола и до Арената дали няма да установим, че всъщност не сме се преборили с ентропията? Коя част от живота ни се компресира най-малко? А коя най-много?

Израснал в семейство на вярващи винаги съм приемал без да се замислям много кръщението в църква за нещо хубаво. Преди няколко дни Деси отиде да види приятели, живеещи в чужбина, които бяха дошли в България, за да кръстят детето си. И тя доведе съзнанието ми следния проблем – освен че е запомнящ се ритуал като женитбата, погребението и т.н., този акт всъщност означава и определяне на религията на детето. А това, както можете да се досетите, всъщност не е много честно. Но вместо да се впускам в подробен пост, за който нямам време – вижте тези филмчета на Ричард Докинс.