Daily Archives: February 22, 2018


ГЛУПАК, ВЪРБА, НОЖ

Не спах добре. Върнахме се късно пред Долната Земя и аз се събудих след недостатъчно сън за да си блъскам главата какво трябва да направим, за да успеем. В мен все повече се затвърждаваше убеждението, че прекалено дълго оставихме съдбата да ни води. През това време противниците ни са кроили и изпълнявали сложни планове. Изпуснахме два мрачни дара и нямахме право на повече грешки. И може би вече бяхме направили прекалено много. Когато Райдър дойде при мен споделих опасенията си.
– Значи смяташ, че трябва да сме по-активни? Може би си прав. – каза той. – Имаш ли конкретно предложение?
– Като за начало трябва да се подсигурим, за да вземем всички следващи дарове. А може би има начин и вече появилите се да сменят собственика си.
– Бих нарекъл втората част дръзка, на границата с безразсъдното и на практика продиктувана от отчаяние. Но си прав. Опасявам се обаче, че може и да не успеем сами да вземем всички дарове.
– Е, няма да навреди да си затвърдим отношенията с тези, които са ни на практика съюзници. – съгласих се аз.
– А относно следващите появи защо не се фокусираш върху ранното им откриване чрез магия? Може Стареца да ти помогне.
– Да, нещо подобно си мислех. Откъде ще започнем?
– Не можем да изоставим отвлечените деца. Освен това принасянето им жертва на такъв етап би подпомогнало много кликата на Банкера. – убеждаваше ме Райдър, ръкомахайки нагоре-надолу с ръка с която държеше ръкавица. Проследявах движението с очи. Той забеляза интереса ми, сведе поглед и каза с усмивка:
– А, това ли? Когато Египтянина ме нападна се опитах да задържа Полицая. Но той се отскубна и останах само с това. Чудно че не съм го изпуснал по време на битката.
Нещо ме човъркаше и продължавах да гледам с интерес ръкавицата.
– Нека я подуша – казах.
Райдър ми я подаде и аз я подуших внимателно, стараейки се да не правя глупавата грешка да допра носа си в нея. Определено ми беше позната. Но не защото съм срещал полицая. Бях усетил тази миризма и по-рано сутринта върху едно от двете писма, които бяхме получили преди няколко дни.
– Той е. – казах аз. Полицая е изнудвача!
– Да, звучи логично. Глупаво от негова страна.
Харесва ми как Райдър никога не пита дали съм сигурен или нещо подобно. Между нас имаше доверие и уважение – необходимите неща за истинско приятелство.
– Как ще го намерим? – попитах.
– Дали ни беше оставил визитка когато дойде първия път? Не, не мисля. Искаше той да контролира ситуацията и да има повод да каже нещо заплашително от типа на „ще се видим пак“. Единствената визитка която имам е на заможния джентълмен.
– Той изглежда има доста информация. Защо не го питаш?
– Не обичам да използвам телефони.
– Искаш ли аз до говоря, само ще трябва да държиш слушалката до главата ми, защото не мога с лапа. – пошегувах се аз.
Райдър се усмихна и набра номера. Явно му беше даден специален номер, защото не вдигна иконома, а се свърза директно с Богаташа. Оказа се, че той може да се свърже с полицая и като разбра че става въпрос за отвлечените деца предложи да помогне. Райдър разказа накратко за откритието ни за Полицая и съставихме план, в който Богаташа ще се свърже с него, за да му предложи пари срещу информация. Онзи беше алчен и щеше да повярва.
Потеглихме към имението. Разбира се се движихме пеша. Почти веднага ни настигна Мемъри.
– Какво правите? Къде изчезна? Всъщност се притесних за вас.
Докато стигнем до целта си бях разказал на котката събитията, които тя беше пропуснала. Когато пристигнахме иконома ни настани в огромна гостна и след минута се появи и домакина. Погледна котката, но не каза нищо. Явно реши, че щом е с нас значи има причина.
– Вече му се обадих, трябва да пристигне скоро. Казах му, че ми трябва човек за деликатна информация и плащам богато, но трябва да го видя лично.
– Да, толкова е лесно, че ми се струва клиширано – каза Райдър.
– Стига да работи, това не е проблем за мен. С този тип хора отношенията, както и действията им, са болезнено предсказуеми.
След малко се чу звънец, иконома погледна през прозореца, каза „Той е“ и отиде да го посрещне. Полицаят влезе, оглеждайки скъпите вещи по стените и шкафовете и когато видя Райдър се смръщи.
– Какво е това? Какво прави този тук?
– Имаме предложение, и ви уверявам че за вас е по-изгодно да имаме сделка, отколкото не. – каза Богаташа.
– Добре, да я чуем тази сделка – избоботи Полицая.
– На кратко ние знаем, че изнудването е ваше дело. Склонни сме да не споделим това знание с … по-малко благоразположените участници, ако ни помогнете.
– Можете ли да го докажете обаче?
– Тези хора няма да ви съдят в съд. В момента в който им кажем те ще проверят твърдението и ще се уверят, че е истина.
– Но това, това е… Полицая почервеня целия.
– Какво? Изнудване? – му отвърна Райдър с ледена насмешка.
– И как точно искате да ви помогна?
– Новопридобитото си умение. Можете да го използвате, за да откриете къде държат отвлечените деца.
– Къде ги държи кой? – Полицая беше искрено учуден.
– Вие как мислите? – намеси се Богаташа. Онези, които си играят с властта като разглезени деца. Тайни общества, тайни ритуали.
– О, ами вие също сте неприлично богат. Не сте ли един от тях?
– Мен съдбата ме подложи на тежки изпитания още от дете. Аз съм кален от нея достатъчно, за да мога да се контролирам и да не злоупотребявам с властта, която парите ми дават.
– Трябва да сте единствен по рода си в целия свят.
– Почти – отвърна Богаташа с пламъчета в очите.
– Като стана въпрос за пари… – реши да се пробва Полицая.
– Какво? Търгувате живота си, по всяка вероятност и на близките си, но искате в допълнение и пари?
– И къде отиде загрижеността ви към добротата? Готови сте да оставите двете ми дъщери пълни сираци или пък убити и ми говорите за морал?
– Тогава ще е по-добре да приемете сделката без пазарене, нали? – намеси се иконома.
– Какво се е случило с майката на децата ви? – поинтересува се Богаташа.
– Каквото се случва с бедните хора. Умря от заболяване. Нямахме пари за скъпо лечение. Това, което се покриваше от нашите осигуровки не помогна. Защо мислите че участвам във всичките тези гадости? За да си купя яхта ли? Искам да им осигуря по-добър живот. А с моята заплата това ще ми отнеме няколко века.
„Ето какво мотивира (и плаши) Полицая“ – помислих си аз.
Богаташа се беше замислил.
– Добре – каза той. – Парите наистина не са от значение. Кажете сумата и ще я получите. Но помогнете да спасим другите деца. Те може да нямат родители, но това не ги прави по-малко ценни. Даже напротив.
– Какво точно искате да направя? – попита Полицая.
Богаташа погледна към Райдър.
– Инициирането на Мрачния взор действа от близко разстояние. Ще трябва за кратко да сте в близост до Банкера, единствено за него сме сигурни че знае къде ги държат. Ще трябва да измислите някакъв претекст.
– Онзи нахакания? Който те гледа като че ли си някакво дръгливо псе? Няма да ме пуснат на 100 метра от него.
– Доста просташка метафора. Но ми дава една идея. – намесих се аз. Никога няма да ми омръзне да се наслаждавам на лицата им, когато разберат, че мога да говоря. – Освен това съм сигурен, че си виждал и по-странни неща от говорещо куче.
– Каква е идеята? – попита Райдър?
– Мисля че с малко помощ можем да го превърнем временно в улично куче, което ще му позволи да използва Взора незабелязано.
Весели искри заблестяха в очите на Райдър и мисля че ъгълчетата на устата му мръднаха нагоре за момент.
– Какво? Не. НЕ! Отказвам!
– Или имате по-добре идея, или остава този вариант – каза спокойно, но някак уверено Богаташа.
– И как ще го направите? Ще забъркате пера, кокали и билки в казана на вещицата?
– Нещо такова. – отвърнах, направих крачка към вратата и погледнах към Райдър. Той кимна и аз отидох да намеря необходимото.
– Мемъри, знаеш ли дали Перис е при Стареца?
– Не, но той не пропуска ден, в който да не е на онзи площад.
– Натам тогава – съгласих се аз.
Беше доста студено и имаше малко хора. Но наистина Перис беше там, на неработещия фонтан.
– Имаш въпрос ли? – започна той като се приближихме.
– Ако имах време щях да те питам какво е толкова специалното на това място. Но всъщност идвам за друго. Трябва да превърна човек в куче за известно време. По възможност дръгливо.
Ако гълъбите бяха физически способни на това сигурно би повдигнал вежда. Но не са.
– Вещерска магия? Нечиста работа е това.
– Нечисти времена са, Перис. Можеш ли да помогнеш?
– Мисля че ще открия съставките, но кой ще извърши ритуала?
– Аз всъщност се справям добре с магии. До колкото разбирам тук заклинанието не е сложно, просто изисква доста екзотични съставки.
– Именно. Добре, ще отида при Стареца ми, за да науча каквото ми трябва. Нека се срещнем следобеда пак тук. Но ти можеш да свършиш нещо междувременно. Всяка трансформираща магия изисква кръвта на девица, така че успех. Та-да! – и отлетя. Имаше някакво самодоволство, че сам си причинявах такова главоболие. Къде по дяволите да намеря девица?
– Мемъри твоята стопанка…
– Не си го и помисляй, куче! Не си и помисляй да си го помислиш. Освен това няма да ти свърши работа.
Ако можех, щях да се изчервя. А тепърва започвах.
– Мисля, че ще ни трябва човешка помощ. – казах на спътницата си. Хайде да се върнем в имението.
Поведох я по малко по-различен маршрут от този, по който бяхме дошли. Все пак нямам намерение да улеснявам противниците си. Нямаше вятър и гадния ситен дъждец беше спрял. Въздуха не помръдваше и миризмите оставаха необичайно дълго. На един ъгъл усетих миризма, която ми беше позната, но в първия момент не се досетих откъде. Когато си казах наум „сладникаво-мъжки“ парфюм асоциацията ми ми помогна да визуализирам Красавеца. Можех да кажа в каква посока се беше движил, при това не много отдавна.
– Мемъри, усещаш ли миризмата на прекалено натрапчив мъжки парфюм?
– Слабо, не съм куче все пак. Но да, разбира се. Напомня ми за един приятел на стопанката ми. Знаеше, че трябва да ми се хареса и на мен.
– Щом я усещаш, искам да ми помогнеш. Проследи я – става по-силна натам – и виж дали няма да откриеш нещо.
– Искаш да следвам миризма по улица?
– Е, ако не успееш няма да е голяма загуба, на ако успееш може да открием нещо.
– Натам казваш? – попита Мемъри не особено охотно и пое по следата. Да не искаше да се разменим? Моята задача беше доста по-сложна. Побързах да се върна при Богаташа.
– Е, Феч, до къде стигна? – попита Райдър когато влязох. Сцената не се беше променила особено. Полицая беше нещастен и отегчен, Богаташа го държеше желязната му воля, икономът му имаше същото безизразно изражение, а единствената промяна при Райдър беше, че е седнал на един стол.
– Ами ще получа помощ и още информация, но засега трябва да открия една … деликатна съставка.
– Да, слушам те – каза господаря невъзмутимо.
– Ами със сигурност ще ми трябва … кръв на девица.
– Лудост, абсолютна лудост – избоботи Полицая.
– Как точно очакваш да ти помогна? – попита Райдър.
– Ами като ме насочиш към … подходящ донор. За пускането на кръв нямам проблем, а за събирането ѝ ще се справя някак. – всъщност въпреки че аз самия бях предложил тази идея и че сутринта бях решен да се фокусирам върху постигането на целта сега се чувствах доста некомфортно и това ме правеше раздразнителен.
– Аз както знаеш не познавам много представителки на женския пол.
Обърнах глава към Богаташа. Отне му няколко секунди докато разбере.
– Не, опасявам се че типа жени, които са навъртат около мен няма да свършат работа.
С оглед на изчерпателността погледнах и към Полицая.
– Ако вие проклети психопати си мислите, че ще дам кръвта на някое от децата си можете да си заврете сделката знаете къде! – изкрещя той.
Погледнах пак към Райдър.
– Как мислиш, Мона …
– Нейният тип са доста сексуално освободени. Когато нямаш любов, се опитваш да я заместваш с физическото ѝ проявление. Така че не вярвам да е подходяща. А и дори предвид обстоятелствата не бих я попитал.
– Тогава единственото, което ми хрумва е да говоря с Пъгсли. – заключих.
– Кой е Пъгсли? – поинтересува се Богатша.
– Хамелеонът на младите участници. – отвърна Райдър вместо мен.
– Е, аз тогава пак ще вървя. – казах. Не вървеше добре изобщо. Като си помисля колко убеден бях сутринта за по-решителни действия, а то какво се получи.
– Феч, мястото на което се събират, не беше ли далеч? – попита Райдър.
– Да, от другата страна на града спрямо тук е. Идеи да стигна по-бързо?
-Ако домакинът ни бъде така любезен да осигури транспорт.
Богаташа реагира мигновено.
– Съгласен съм, че е излишно да губим време. Моят иконом ще го закара.
Полицая измърмори нещо. Какво, кучетата не могат да ли имат шофьор? Пък и беше по работа, нали? Така или иначе колата беше доста удобна, а иконома прие задачата си сякаш е най-нормалното нещо на света. Стигнахме скоро, въпреки че иконома спазваше всички правила. Когато ми отвори вратата (беше по-скоро необходимост, отколкото израз на уважение) Вик и Санди изглежда бяха чули пристигането ни, защото вече ни чакаха. Бяха съзрели. Стояха твърдо, уверено, това вече не беше игра за тях. Болката от загубата на близък прави това с хората. И с кучетата. Дори не се пошегуваха с това, че иконом вози куче в скъпа антична кола. Момчето гледаше навъсено, а момичето директно ни попита какво искаме. Използвах един трик, който ползват хората и попитах дали няма да ни поканят вътре. Все пак не можех още на вратата да я попитам за това, за което имах да я питам. Може би заради придружителя ми, но след като ни поканиха да седнем разменихме тривиални любезности, отлагайки неудобния момент, който неизбежно наближаваше.
– Знаете предполагам, че група деца, сираци, бяха отвлечени. – започнах аз. Осъзнавах, че макар и вярно, това е манипулативно, но явно толкова общуване с хора ми се отразяваше зле. Не реагираха на факта, че говоря.
– Да, отвратително. Някой свързан с … всичко това ли? – попита момичето.
– Да, всъщност да. И имаме идея как да научим къде са.
– Добре, и? – намеси се момчето.
– Ами идеята е да използваме трансформираща магия върху човек, който ще може да прочете мислите на един от отговорните за това отвличане. – не бързах да стигна до същината аз.
– Предполагаме, че вие млада госпожице ще можете да помогнете – реши да ме улесни иконома – като ни дадете малко количество кръв, необходими за някои окултни практики.
Тук си помислих, че щеше да бъде добре, ако имаха някакво друго помещение, в което да отделим момичето от навъсеното момче. Но днес изглежда нещата нямаше да стават по лесния начин.
– Добре, щом е необходима женска кръв. Давала съм кръв за даряване, предполагам няма да е по-различно. – съгласи се момичето Вик. Иконома също не бързаше да продължи. Нямаше как, а и вече ми омръзваше да се държим като някакви викториански пуритани.
– Има обаче едно изискване. Кръвта не трябва да е просто женска, а… – все пак направих пауза. Тя за момент ме изгледа глупаво, после очите ѝ се разшириха и лицето ѝ почервеня.
– И решихте да дойдете при мен защото…? – възвърна обладание тя и гневът я заля. Изглежда че Санди чак сега осъзна за какво става въпрос и въртеше глава ту към нея ту към нас, не успявайки да измисли какво да стори.
– Защото вероятността да можеш да помогнеш е по-голяма от колкото от останалите кандидатки. А и списъкът е ужасно къс. – отвърнах. Тя ме изгледа изпитателно, хвърли поглед към Санди, накрая сведе поглед и кимна с глава. Беше ред на момчето да се изчерви на новонаучената новина. Иконома извади от джоба си игла и малко шишенце и се приближи към момичето. Дали винаги се разхождаше с такива принадлежности или ги беше взел от колата? След като приключихме благодарихме на момичето и потеглихме.
– Към вкъщи ли? – попита ме иконома. Поне не ме нарича „сър“.
– Всъщност не, трябва да научим останалите съставки и самия ритуал. – обясних и го упътих към уреченото за среща с гълъба място.
Когато пристигнахме него го нямаше. Поогледах се, но въпреки студа хора бяха излезли навън и изглеждахме не на място.
– Хайде момчето ми, нали искаше разходка – каза иконома и тръгна бавно. Нямаше каишка, така че просто вървях плътно до него, сякаш ме е извел да се разтъпча. След две обиколки на площада гълъба долетя.
– Свърши ли си работата? – не пропусна да се подиграе гълъба.
– Не се опитвай да ме дразниш, и без това тази задача ми дойде в повече. – озъбих му се аз.
– Да разбирам, че имате съставката в такъв случай. Аз пък имах да намеря цели три. При това не особено лесни. Да не мислиш че очите от крастава жаба се намират под път и над път?
– Щом имаме всичко необходимо да вървим – казах уморено аз и тръгнах към колата.
– Чакай. На идване видях котешката ти приятелка. Каза че е проследила Красавеца до мястото на реката, където често връзват лодки и очаквал да срещне някого.
– Струва ми се, че спасяването на децата е по-важно.
– Не знаем кое е по-важно. Освен това мястото не е особено далеч. Нека разузнаем?
Съгласих се и Перис отлетя нанякъде. Пристигна сграбчил малка торбичка и потеглихме. Надявам се никой да не е гледал куче И гълъб да се качват в кола, карана от иконом. Щяхме да бъдем в жълтата преса на другия ден.
Разпознах мястото. Бяхме виждали Лодкаря тук. Перис знаеше разбира се, но ми го бе спестил. Колата бяхме оставили на улицата и се приближихме внимателно и отделно един от друг. Лодкаря обясняваше нещо, Красавеца беше застанал в защитна поза, а Вещицата слушаше гневно.
– Така че както виждате всички следи водят към теб. – заключи Лодкаря. Младият мъж започна да ръкомаха и да отрича това, в което го обвиняваха.
– Спри да отричаш! – извика Вещицата. Другите двама се огледаха дали някой не е чул разпрата и аз се постарах да изглеждам като скучаещо куче, дори се почесах зад ухото. – Наистина ли го направи? Открадна скиптъра? ОТ НАС? Той е съществен елемент от плана ни! Мислех че сме на една страна.
– Тук няма страни, има интереси. Моите интереси не съвпадат с вашите. Ако стане каквото искате, аз ще умра! Но това не ви интересува. Явно и теб не те интересува.
Вещицата се поколеба. Явно наистина не беше безразлична към него. Странно как обаче нито женската интуиция, нито магическите ѝ умения ѝ помагаха да види, че той обича само себе си.
– Отивам на срещата в клуб „Хадес“. Какво да им кажа? Ако разберат, знаеш какво ще направят с теб, нали?
– И най-вероятно ще изпратят теб да го свършиш – каза Красавеца гледайки я изпитателно. Тя завъртя глава към Лодкаря. Той вдигна рамене с насмешка и каза:
– Щом сте призовали Великия Демон нека се подлагате на изпитанията, така или иначе не ме считахте за достатъчно важен, за да пренасочвате моите.
– Е, какво ще правиш? -попита Красавеца.
– Няма да те издам. Но ще направиш нещо за мен. И до колкото предполагам и за него.
– И за него? – възкликна Красавеца.
– Е, казах че не ми пречи да замълча, не съм казал че не искам нищо в замяна.
Красавеца погледна първо единия, после другия, осъзна че няма да му поискат нищо в момента, кимна и си тръгна. Вещицата слезе с Лодкаря на нивото на реката, за да не се вижда от крайбрежната алея и изчезна по обичайния за нея начин.
– Сговорна дружина са безспорно – заключи Перис.
– Скиптъра, с който Красавеца направи нещо на твоя старец?
– Да, не разбра ли? Използвали са го за да пренасочват изпитанията и да не ги засягат. Но сега ще сърбат собствената си попара.
– Е, казано е че който каквото сам си направи…- ухилих се аз. – Този клуб, знаеш ли дали Банкера ще бъде там?
– Със сигурност, той е собственика.
– Споменавал съм ти, че си особено добре информиран гълъб, нали?
– Старая се.
– Да побързаме тогава, трябва да изпълним заклинанието.
Върнахме се в имението. В старовремската, но отлично оборудвана кухня Иконома забъркваше сместа. Аз напявах монотонно, а Перис с учудваща ловкост сипваше съставките. Миризмата беше непоносима. Щом свършихме наляхме сместа в чаша и я занесохме на Полицая. Той изглеждаше като човек който прави нещо отвратително под заплаха за живота си. Което всъщност беше точно така. Помириса чашата, едва но повърна, затвори очи и я изпи на един дъх. Явно беше свикнал с обръщането на чаши с противно съдържание.
– Фатхес хруам! – Казах високо. За момент нищо не се случи, после трансформацията започна. Полицая се остави безпомощно на действието на магията и скоро се превърна в едър пес с неопределена порода. Не беше красавец, но и материалът с който работехме не беше модел.
– Да побързаме, за да сме там предварително – каза Богаташа.
Беше стара масивна сграда в центъра на града. Богаташа излезе от колата с Полицая-куче и се насочи към стълбите. Там се спря и махна с ръка на Полицая да се отмести от него.
Стори ми се че измина цяла вечност преди Банкера да излезе. Зад него вървяха двама обикновени телохранители и двама магически. Когато видя Богаташа веднага се насочи към него и попита дали срещата им е случайна.
– Не, всъщност исках да обсъдя един мой проект, но е трудно да се свърже човек с вас. Дори на мен.
Богаташа се беше подготвил с някаква история за финансов проект. Онзи го гледаше със зле сдържано раздразнение, но го изслуша преди да му откаже. Надявах се магическите телохранители да не забележат използването на Мрачния Взор, но той е много специална магия и те не усетиха нищо. Когато си отидоха всички се скупчихме около Полицая.
– Какво научи? – попитах.
– Няма да успеете – почти извика той. – Няма да спасите децата и няма успеете във великото си начинание. Ще се провалите. Те са се подготвили за всичко. Всички ще умрете. Ти ще умреш – посочи той Райдър. – И ти. И ти.
Явно не бе издържал и разсъдъка му беше замъглен.
– Ще извадят душите им и ще ги бутилират, опаковат, дозират, консервират. Пиф-пиф по поточната линия. Влажните погледи към децата с родители, техните хубави дрехи и скъпи играчки и огромни коледни елхи. Окуражавания от тати и помилвания от мама които никога не са получили. Всичко се изпомпва и затваря и му се залепя етикет. Цък-цък.
Райдър приседна на земята, изглеждаше зле.
– Може би няма да успеем. Може би всичко ще е напразно. Това, което трябва да се случи няма да се случи и тази година. Или никога. И няма да сме тук, за да опитаме отново.
Това не беше Райдър, когото познавам. Отчаянието никога не му е било присъщо. А и в живота си е имал падения, които биха прекършили и най-смелия. Беше странно, неочаквано. Тогава изобщо не ми хрумна, че неговият най-голям страх е да не успее. Единствената цел, която му е останала. И изпитанието на Ашкунир прави страха му да изглежда реалност. Не се сетих, а трябваше.