СЪРП, КАМЪК, НЕБЕ

– Хората тук са малко странни – казвах на Райдър другата сутрин докато се разхождахме, обмисляйки плановете си.
– Защо мислиш така? – отвърна той леко развеселен.
– Ами всичките вдигат глави и гледат небето, сякаш чакат нещо.
– Всъщност точно това правят. Днес на небето има комета, която никой не е очаквал да се появи. Сега през деня е невъзможно да се види с просто око, но хората знаят че е там и говорят за нея.
– Това не вещае нищо добро.
– Така е, но хората не го знаят. За тях това е просто камък в небето.
– Ето един, който не гледа в небето. – казах аз и посочих с муцуна едрият мъж пред нас с омачкано палто.
– Ама че късмет да го срещнем на улицата. И то без да ни види – отвърна Райдър. Наистина Полицая беше с гръб към нас и се взираше в хората. Трябваше ми известно време да осъзная, че използва Тъмния Взор. Внимателно го последвахме. След известно време явно се измори, защото се махна от оживените улици и тръгна към все по-малки и по-тесни. В един момент бяхме само ние с Господаря и той и се наложи да изостанем значително, за да не ни забележи. Къщите бяха украсени за предстоящите празници ознаменуващи затварянето на кръга и всичките изкуствени снежинки, звезди, елхови клонки правеха много уютна атмосфера. Прииска ми се да седя в някоя топла къща с любимата си жена и наоколо да тичат дечурлига. Да прекарам една седмица без приключения, без меч, нож или пистолет, да се отпусна и да бъда просто човек. Нещо което всеки срещнат по улиците сигурно има. Но разбира се това не беше за мен. Нито щях да бъда щастлив. Това е една илюзия, една приказка, която ни разказват като деца и на която вярваме дълго след като спрем да вярваме в останалите детски небивалици. Уютният дом е тесен за моята душа. Душата на воин. Семейният живот е за другите хора. Аз съм у дома когато сурови лица ме гледат с очи пълни от мъжка вярност и се разбираме без много думи.
– Колко трогателно. За момент щях да се разплача като се размечта за жена и деца, хахаха – избоботи отнякъде ироничен глас. Отново си бях аз, но насилственото прекъсване на видението направи връщането особено неприятно. Райдър се беше подпрял с една ръка на кофа за боклук и сякаш му се гадеше. Малко по-надолу по уличката стоеше Полицая и ни гледаше самодоволно. Райдър се напрегна и помислих, че ще направи мигновен скок, но внезапно се чу лай и когато се обърнах съзрях чакала, вървящ устремено към мен, успоредно с господаря си.
– Не биваше да се месите – изсъска той. Направи почти незабележимо движение с ръката и чакала се впусна към мен. Фокусирах се върху моя противник, но докато стигне до мен успях да видя какво се случи. Райдър вече държеше Мрачния Нож в ръка и явно се опита да скочи, но Египтянина направи някакво бързо заклинание и скока не успя. Нещо изплющя със звук сходен на мълния или камшик, но тогава чакала почти стигна до мен и трябваше да се занимая с него. Очите му бяха изцяло лилави, предполагам беше омагьосан. Беше събрал прекалено много инерция така че първата му атака отбих лесно. Следващата обаче беше много бърза и успя да ме захапе над задния крак. За щастие там козината ми е гъста, а и няма нещо малко, което да може да захапе от две страни с челюстите си, така че въпреки болката нямаше големи поражения. Аз се извъртях и той изпусна захват. Знаех че се бием на живот и смърт и затова се хвърлих към врата. За съжаление също не успях с атаката си, защото той наведе глава и вместо това стиснах челюсти около неговата муцуна. Това го заболя. Не пусках и влагах цялата си енергия да усиля натиска, когато видях Райдър да замахва с ножа по традиционния начин, но противникът му беше бърз и използваше магия непрекъснато, за да отбива атаките му и да напада мълниеносно. Внезапно Египтянина се хвърли напред и повлече Райдър със себе си. Двамата паднаха на земята и се разтопиха във въздуха. Челюстите ми тракнаха с ужасна сила и аз изгубих равновесие поради липса на нещо, което да захапя.
Стоях глупаво по средата на улицата, чудейки се какво да правя и осъзнах, че Полицая също го няма. Ако не беше изчезнал по магически начин щях да го намеря. Наведох нос и поех в лек тръс, решен на всяка цена да го намеря. Бродих дълго по непознати улици на стари квартали, а мислите ми се рееха за Месеца, Цикъла, това, което се опитвахме да направим с Райдър и дали имаше смисъл. Дали хората всъщност го заслужаваха. И най вече защо. Защо изобщо ни е грижа, защо ние бяхме призовани, защо изобщо има нужда от нас. Осъзнах, че за да отговоря на тези въпроси, първо трябва да разбера себе си. Май нямаше да успея точно днес. Фокусирах се върху обкръжението си. Вървях по алея край реката и брулеше неприятен вятър. Накацали гълъби се стреснаха от нещо и се разлетяха. Инстинктивно проследих полета им с поглед и видях че бягат от някаква хищна птица. Напрегнах поглед и видях, че е сокол. Значи Вещицата беше някъде наоколо. Соколът се отдалечи и гълъбите започнаха да кацат обратно. На парапета покрай реката кацна един бял и вглеждайки се разпознах в него Перис.
– Повечето участници са вече тук. Нали не си помисли, че ще изпревариш останалите? Бяха започнали търсенето още преди бала. Знаеш ли кое умение е тук?
– Мрачният взор – отговорих унило. Изглежда колкото и да се опитвах да надхитря противниците ни, винаги ни водеха. Помислих си, че ще трябва да удвоя усилията си.
– Знаеш, че ако Стареца го получи, ще ви помогне за запалването на Пречистващия Огън.
– Няма. Полицая го получи още снощи.
– О! Това е лошо. Е, не е вай-важното умение, но не е добре. Хайде, не трябва да допускаме да ни изпреварят пак. Имам предчувствие, че скоро ще се появи друг дар на Мрака.
– Добре. Накъде? – попитах.
Вместо отговор Перис се издигна нагоре и направи няколко кръга на все по-голяма височина. Върна се разочарован.
– Изпуснахме сокола. Хайде да отидем при моя Старец.
Той явно не се шегуваше, че всички са тук. Намерихме го на един мост, гледайки замислено града, който сгушен под облачния похлупак изглеждаше малък, въпреки небостъргачите.
– Когато за пръв път дойдох в Европа – прочете мислите ми той – имаше едни такива стъклени глобуси, които като обърнеш вътре се сипе сняг. Видях един, който беше с кулата като железопътен мост и ниски сгради зад нея. Тогава осъзнах колко малък е всъщност града. Всичките хора, въжделения, драми, успехи и провали, а всъщност всичко е един малък град, в който вали сняг, толкова малък, че можеш да го хванеш в длан. Разбираш ли ме, кучето ми?
Кимнах утвърдително. Той прокара съсухрени пръсти по козината ми и това ми се стори толкова топъл жест. Харесвах го. В Стареца имаше почтеност, която беше изчезнала приблизително по времето на кукичките за закопчаване. Точно това се опитвахме да върнем с Райдър на света.
Перис изчурулика набързо какво се случваше и Стареца ни поведе.
– Няма нужда да търсим сокола. Зная къде е Вещицата. Нещо интересно се случва с нея. Макар и не неочаквано, предвид възрастта ѝ.
Намерихме ги седнали на една пейка, той държеше хартиен плик с топли кестени и докато похапваха се гледаха в очите и говореха нещо. Тогава разбрах какво има предвид Стареца с подмятането си. Личеше си, че Вещицата изпитва съвсем истински чувства към Красавеца. Вярвайте ми, правя разлика между обикновена женска преструвка, магия и искреност. Все пак ние кучетата усещаме хората по-добре от всеки друг и със сигурност доста по-добре от самите тях.
Накрая двамата се изправиха, той се наведе към нея и ѝ прошепна нещо, отдръпна глава, загледа се в очите ѝ за момент, обърна се и с решителна крачка се отдалечи. Смятах, че трябва да проследим Вещицата, но все пак погледнах въпросително спътниците си. Стареца потвърди моето решение, посочвайки с глава в нейна посока и се заехме да я проследим. Отначало тя просто вървеше, като най-обикновен човек, вървящ по улиците, но след известно време най-древната магия на любовта отслаби малко действието си върху младата Вещица и тя се сети, че трябва да е по-предпазлива. Стойката ѝ се промени, тялото ѝ се напрегна и един-два пъти се озърна и за малко да ни види. Стареца обаче също беше вещ в магията и направи някакво заклинание, с което станахме невидими за нея. Виждал съм варианта му за обикновени хора, но трябват доста сериозни умения, за да противодейства на вещ в магията.
На един булевард дали защото подозираше че някой я следи дали защото ѝ се бяха уморили краката се качи на трамвай. Това представляваше проблем за нас и двамата с Перис започнахме в един глас да даваме идеи за продължаването на преследването.
– Стареца ми ще направи проследяваща магия на трамвая.
– И как ще разберем кога е слязла от него? Нямате ли тукашни пари и просто да вземем такси?
– Такси с куче и гълъб в Париж? Шегуваш ли се, Феч?
– Какво мислите? – обърнах се аз към Стареца, не можейки да се пречупя да му говоря на ти.
Той обаче въобще не реагира. Тялото му се опъваше сякаш минава ток през него, а очите му бяха изцъклени.
– Какво става с него, Перис? Изправянето срещу страховете си?
– Не, не мисля че това е поредното изпитание. По-скоро е под въздействието на някаква магия.
– Вещицата да ни е видяла? Или някой друг?
– Някой друг – каза гълъбът особено и посочи назад.
На известно разстояние зад нас, прикрит неуспешно зад едно дърво стоеше Красавеца, държейки насочен към Стареца златен жезъл.
– Ще му изкълва очите – извика Перис и се впусна към него. Аз също хукнах и успях да стигна първи.
– Какво му направи? – попитах злобно.
– По-спокойно, куче. Нищо лошо не съм му направил даже напротив. Изглежда работи. Трябва да ми благодарите.
– Да ти благодарим? За какво? – Перис беше гневен, наистина много обичаше Стареца.
Красавеца насочи небрежно жезъла към една голяма замръзнала локва, която се разтопи мигновено и след това с бързо движение я насочи към нас двамата. Прониза ме ужасен студ и тялото му буквално се вкочани. Той се усмихна самодоволно и побягна. Лекотата, с която ни хвана неподготвени ме вбеси, но за съжаление нажежения до червено гняв не ми помогна да сгрея тялото си по-скоро.
Мина доста време, докато топлината се върне в телата ни. Стареца явно нямаше магия за това, защото просто ни разтриваше и прегръщаше.
– Добре ли сте вече? – попита той накрая. Аз го погледнах въпросително и той отново ме разбра.
– Аз съм добре. Каквото и да ми направи стареца, не беше лошо. Даже всъщност се чувствам по-ведър отколкото преди. Какво обаче беше не мога да кажа.
Като цяло кучешките физиономии не са много изразителни, но почудата ми от начина по който нарече Красавеца явно си е проличал.
– Всъщност той е стар почти колкото мен. Мога от сега да ви кажа какъв неговия най-голям страх. Остаряването. Да си непривлекателен, да ходиш с бастун, младите да не те забелязват, а когато го направят да те гледат с насмешка. Повечето или всички хубави неща от живота ти да са зад теб. Най-голямото нещо което ти предстои в живота от тук нататък да е неговия край. Но колкото и хитра магия да използва, не може да я лъже завинаги. А той го прави от доста време. Така че ние с него си приличаме. Просто аз съм приел това, което него ужасява.
– А сега? – попита простичко Перис.
– Да се разделим – предложих. Аз ще се опитам да го последвам по дирята му, вие изглежда имате начини да намирате Вещицата. Стареца и гълъбът му се съгласиха и аз поех по следите на Красавеца. Тръпката от гоненето винаги ме изпълва с топлото чувство да изпълняваш предназначението си. В крайна сметка съм го правил толкова много пъти. Оказа се обаче, за пръв път бях от другата страна на преследването. Не го разбрах веднага. Разбрах го доста по-късно, когато беше, ами, късно. Загубих дирята му няколко пъти и ми се наложи да използвам някои окултни умения, за да мога да я открия отново. В крайна сметка следата ме отведе до Марсово поле и преди да видя къде свършва знаех какво се е случило, затова започнах да чертая в ума си луната, кулата и нейната сянка. Отстрани на кулата, покрай булеварда, кръстен на създателя ѝ има парк с широки пясъчни алеи. Сега те бяха покрити с тънък слой замръзнала вода. Но това нямаше значение. Аз усещах, че мястото е тук. Изрекох заклинанието и потънах в земята. Кулата тук беше облицована със светъл варовик или нещо подобно и изглеждаше добре. Освободен от миризмите на хилядите хора в града отгоре, аз лесно разпознах миризмата на Красавеца и забързах по витите стълби. Изскочих от входа и се озовах в гора. Тук разбира се няма зеленина. Всичко е мрачно и сурово и мъртво. Ентусиазмът ми че съм последвал до тук следата даде място на изостреното ми внимание. В горите тук са срещнали гибелта си смели и вещи хора. Както и в полетата, реките, скалите и другите неща из тези пусти земи. Поддържах лек тръс и следвах миризмата с лекота. На няколко пъти чух някакви шумове в далечината зад мен и се спирах да се ослушам, но те бяха единични изпуквания и аз продължавах по пътя си. След време обаче ми впечатление, че звуците ставаха по-силни, сякаш се приближават. Тогава осъзнах, че трябва да тичам. И се впуснах през гората, изоставяйки дирята, която с толкова труд бях проследил. Звуците вече бяха ужасно силни и близки, нещо голямо, бързо и по всяка вероятност злобно ме следваше. Реших, че имам по-големи шансове в по-гъста гора и побягнах в посока, в която ми се струваше, че гората се сгъстява в трудно проходим шубрак. Тичах така, сякаш самия дявол ме гони (което най-вероятно не беше далеч от истината), шубраците му шибаха в муцуната. Усетили гонитбата, дърветата се опитваха да ме пронижат с клони, храстите да се сплетат в лапите ми. Имах чувството, че нещото, което ме преследва е току зад гърба ми, но нямах време да се обърна, убеден че ако загубя и една секунда ще се озова в пастта му. Стигнах до някакъв стръмен склон и без да намалявам скоростта си се хвърлих по него, свивайки се на кълбо. Няколко клона и камъка ме удариха по гърба, но не чувствах никаква болка и просто продължих. Хвърлих се в един дълбок поток и поплувах малко по течението му преди да реша, че риска да седя в мрачните води е твърде голям и излязох от другата страна. Тичах още, сменяйки посоката на няколко пъти и накрая спрях, за да се ослушам. Каквото и да ме преследваше не се чуваше. Дали ми бе загубило дирите или просто бе изостанало назад? Изглеждаше прекалено лесно, затова хукнах пак. Стигнах до висок скален рид по който нямаше начин да се изкача и завих по продължението му. Поддържах добро темпо, но умората проникваше в мускулите ми и ги забавяше. Може би това ми спаси живота. Заобикаляйки една голяма скала аз почти се сблъсках с него. Несъмнено това беше преследвача ми. Представляваше някаква механична кръстоска между скарабей, скорпион и безименно чудовище с паст с три реда зъби. За миг си помислих дали да не мина точно покрай него и да го подмина, за да не убивам скоростта си, но и аз и то бяхме близо до скалите и за да го заобиколя трябваше да мина точно пред зурлата му, а това колкото и да е невероятно изобщо не ми се нравеше. Затова спрях колкото се може по-бързо, обърнах се и забравил за умора и болка хукнах обратно. Лапите ме носеха неусетно и аз се фокусирах върху това как да му избягам. Рано или късно щеше да ме настигне, а беше достатъчно да допусна една грешка, за да приключи всичко. Тук нямаше на кого да разчитам, неочаквани появи на приятели или нещо такова. По тези места чудеса не стават. Не и в добрия смисъл на думата. Обмислянето на проблема не ме доведе до някакви прозрения за неговото решение и аз отпуснах мисълта си, за да не пропусна някоя появила се възможност. Скоро отдясно се появи стар каменен път. Може би водеше до някой полу-срутен мост, който само аз ще мога да прескоча? Но пък по него чудовището може би се движеше по-бързо от мен. На всяка крачка пред мен имаше избор измежду различни варианти и един от тях бе правилен. Другите обаче водеха към трите реда зъби на скорпионо-скарабееното нещо. Малко встрани от мен видях огромно дърво с пролука между корените, достатъчно голяма, за да мина. Промених посоката си на тичане и колкото и ужасно да беше се забавих малко. Нещото реши, че вече нямам сили да тичам и се впусна с всички сили към мен. Краката му тракаха като някаква адска машина. Миг преди да ме достигне аз се шмугнах в пролуката и излязох от другата страна. Зад мен се чу ужасен трясък и за малко нямаше шум от движение зад мен. После обаче се възобнови. Но хубавото беше, че имах малко преднина, която смятах да използвам. Някак. Стигнах до тесен пролом и отново се затичах по продължение на препятствието. В момента в който зърнах дървото, паднало върху него знаех, че това е което търся. Е, не беше каменен мост както си представях, но все пак беше мост. Бързо се прехвърлих от другата страна и започнах да изкачвам стръмнината пред мен. Горе имаше някаква руина, но не това беше важното. Важното беше, че от високото видях къде се намирам. На проклет остров. От всички страни бях заобиколен от дълбоки проломи, и единственият път беше този по който бях дошъл. И към който се насочваше чудовището. Върнах се бързо долу и застанах там, където клоните на падналото дърво се опираха в земята от моята страна. То се качи на дървото и учудващо чевръсто се придвижваше по него. Триста слепи игуани, бях в капан. Жилите ми се смразиха и реших, че това е края. В отчаянието си завих. Във воя ми се появиха странни нотки и той се превърна в Зова. Тъмни сенки се появиха зад мен и се впуснаха по моста. Бяха вълци, големи, с извити гърбове и макар и близки роднини си признавам изглеждаха доста неприятно. Но в онзи момент това беше най-красивата гледка на света. Дървото не беше достатъчно широко за да разгърнат в полукръг, затова те се впуснаха по двойки и се нахвърлиха върху нещото. Първите се качиха по зурлата му, другите минаваха под него и захапваха краката му. Винаги съм се чудел как работи това – бъзплътни сенки или призраци да имат плътност, когато се бият. Радостта ми помръкна, когато видях, че чудовището продължава сякаш нищо не се случва, просто малко забави ход. Един от краката ми изхрущя като прекършено дърво и поддаде. Забави ход още малко, но не спираше. Изхрущя още един, и после още един. Беше стигнало почти до края на моста. И до мен, но нямах сили да се помръдна. Гледах хипнотизиран случващото се. Един от предните му крака стъпи на твърда земя и аз притворих очи. Но тогава чух трясък и когато отворих очи видях как вълчите сенки висят от едната му страна и го повличат в бездната. Огромният дънер също се беше разместил и изглежда щеше да го последва. Без да губя и миг се прехвърлих обратно и се заех да измисля как да намеря път към средната земя. На нещо като поляна със суха сива трева се спрях да поема въздух. Докато успокоявах дишането си нещо изшумоли и от високата трева се появи заек, или каквото минаваше за заек по тези земи. Държа да отбележа, че тук зайците, като всичко друго, са хищници. Освен големи уши имаше и големи зъби. Очите му не излъчваха присъщия уплах, но липсваше и безмозъчната злоба, която беше стандарт тук. Очите му бяха по-скоро котешки или змийски. Освен това беше облечен. Старомодно. Спря, изправи се на задни лапи, погледна ме насмешливо, извади часовник, погледна го и кълна се очаквах да каже „О, майчице, колко закъснявам“. Той обаче продължи да ме измерва с поглед още малко преди да заговори.
– Имаш ли представа накъде и накога трябва да вървиш?
– Ако можех да се движа по кога нямаше да стигна до никъде.
– Е, не е така, ако си тръгнал от никъде връщайки се ще стигнеш пак там. Значи не знаеш посоката за кога.
– А ако не знам и за къде разговорът с теб помага ли ми?
– Зависи дали искаш да ти бъде помогнато.
– Губиш ми времето с тези недомлъвки.
– Как можеш да загубиш нещо, което никога не си имал? Мога да ти помогна. Бързо научавам какво става в тази част на гората. Например зная, че преди теб друг също дойде от Средната Земя.
– Човек? Неестествено добре изглеждащ?
– Имаш предвид приличащ на мен? Не, беше съвсем обикновен, е почти.
– Накъде тръгна, накъде?
– Първо искам да зная какво ще получа.
– Здрава захапка за врата?
– Гората е голяма, едва ли ще намериш следите му.
– Добре, какво искаш?
– Има един демон, нисш ранг, който ми пречи да ловувам на любимата ми поляна. Тя не е обикновена. – допълни заека.
– Какво ѝ е специалното?
– Времето там не върви нормално. За да стигнеш напред трябва да вървиш напред, за да хванеш трябва да пуснеш. Разбираш ли?
– Не съвсем, но ще се справя. Накъде?
Заекът ме поведе и не след дълго излязохме на място, каквото не бях виждал до тогава. Дървета високи колкото кули я обграждаха от всички страни, беше мочурливо, но не с вода, а с нещо черно и лепкаво. Заекът ми посочи към едно място и изчезна. Да, наистина беше нисш демон. Но демон все пак. Той скучаеше, облегнат на едно дърво, но изглежда ме усети, защото обърна глава към мен, а после тяло. Вдигна ръка и светещо кълбо се появи в дланта му. Вместо да тръгна към мен обаче той заотстъпва назад. Аз се затичах напред, но разстоянието между нас някак си оставаше същото. Тогава спрях и той започна да се приближава към мен. Заотстъпвах и разстоянието между нас почна да се топи по-бързо. В един миг бяхме един до друг и аз го захапах. Той обаче не пусна кръв, нито се случи нещо друго. Времето сякаш спря. Аз стисках с все сили, опасявайки се, че ако пусна ще ме нападне, но нещо не се случваше.
– Забрави ли вече какво ти казах? – чух от някъде укорителния глас на Заека. С неохота пуснах захапката и демонът залитна назад с кръв шуртяща от раната. Залитайки назад той се приближи към мен и се блъсна в муцуната му, но този път не губих време, захапах и пуснах, захапах и пуснах. Когато падна на колене се хвърлих към врата му и го довърших. Отдалечих се преди тялото да задими.
– Ти изпълни твоята част от уговорката – рече заека и хукна. Последвах го и тичахме дълго, като идеята ми да запомня как да стигна до странната поляна остана само идея. Накрая стигнахме до странна кула, гладка и без прозорци.
– Тук се съединяват пътищата ни – каза философски заека.
– Искаш да кажеш, че се разделят.
– Ако исках да кажа, че се разделят, щях да го кажа. Обединяват, разделят, все едно и също, зависи накога гледаш, нали?
Мина ми странната мисъл че може би един математик от миналото се е срещал с него и се е вдъхновил да напише прословутата детска книжка, но нямаше как да съм сигурен, така че насочих вниманието си към моите си неща. Когато излязох от горния край на кулата беше тъмно. Хората говореха някакъв странен език. Отдалечих се и когато се обърнах да видя коя е кулата, в чиято лунна сянка бях излязъл разпознах Света София. Какво правех в Истанбул? Е, поне бях отново в Средната Земя.
Вървях по улиците и внимавах, тук няма много улични кучета, нито дори домашни. Чудех се защо Красавеца беше дошъл тук. Безцелното скитане беше безполезно и дори опасно, затова се спрях да помисля. За втори път днес стигах до заключението, че не трябва да оставям съдбата да реши вместо мен. Явно се опасявах, че в предходните дни бях прекалил и съм изчерпал късмета си. Какво можех да направя обаче? Градът е голям, а участниците една дузина. Как да ги намеря? И то за предпочитане по-малката половина на не-гаднярите. Загледах се в отражението си в една кална локва. Какво си мисля? Въпреки всичките ми способности и опит аз съм само едно куче. Дали изобщо беше възможно да променя света? Многомилионният град създава това потискащо чувство на незначителност. Образа от локвата искаше да ми помогне някак, но как?
Ами да! Медальона. Мемъри ми го беше върнала, което означаваше, че мога да го използвам и да се надявам, че Райдър се е справил с неговите проблеми и е дошъл където се развива действието.
– Райдър, чуваш ли ме? – казах тихо. Не се случи нищо. Пробвах пак, със същия успех. По дяволите! Ако не мога да се свържа с Райдър няма как да разбера какво се случва и къде. В този момент чух зад мен познат звук и когато се обърнах той беше до мен.
– Не изглеждаш добре, но е хубаво, че си тук. – казах неочаквано и за мен самия. Явно стреса ми идваше в повече.
– Да, трябваше да се разправям със слугите на Египтянина в Долната Земя. А ти? Как стигна тук?
– Ами по същия начин. Египтянина пусна някакво чудовище след мен и бягах от него. В крайна сметка успях да разбера, че Красавеца е излязъл от Долната Земя тук и го последвах. Защо всички са тук?
– Поредния дар на Мрака ще бъде даден тук.
– Знае ли се кой е?
– Да, мрачния шепот.
– Местоположение? – набирах скорост аз.
– С точност не. Но знаем общата посока.
– Да вървим тогава! – казах нетърпеливо и Райдър ме поведе.
Бяхме близо до морето, усещах го. Солено и пронизващо. Въртяхме се вече доста време в този квартал, но нищо не показваше къде и кой държи това, което всички искахме да получим.
– Даровете се дават от духове на мъртви, нали така? – разсъждавах на глас.
– Точно така. – отвърна Райдър.
– Те обикновено не са случайни духове.
– Така е.
– И не е нелогично да мислим, че тези духове се навъртат около исторически места?
– В град като този всяка педя носи хилядолетна история.
– И все пак по-вероятно е да е около нещо по-съществено от историческа гледна точка?
– Не е сигурно, но да.
– Добре, кое е най-забележителното близко нещо? Или най-близкото забележително нещо?
– Старият дворец Топкапъ струва ми се.
– Хайде да отидем да огледаме.
– Знаеш, че е затворен по това време?
– Знаеш, че група вещи в магията не ги спират някакви заключени врати, нали?
– Добре, да вървим – съгласи се Райдър и след малко стигнахме до двореца. Той разбира се беше заключен, точно както предположи. Оглеждахме се, надничахме през металните решетки на вратите и щяхме да се откажем, когато през една от стените на оградата премина Вещицата. Спогледахме се и докато решим как да влезем към нас се приближиха двама униформени с фенерче и ни заговориха (всъщност са говорили на човека в двойката ни, но това им е простимо). Напрегнах се, готов за битка, но Райдър направи едва доловимо движение с глава и аз разбрах, че няма да използваме сила. Което беше логично, просто имах неизразходван адреналин от гонитбата с чудовището. Направихме се на туристи и бързо се отдалечихме. Щом завихме зад ъгъла на оградата, продължихме малко, огледахме се и Райдър ме прехвърли през оградата, след което ловко скочи на нея. Вътре патрулираха хора със същите униформи като тези на портала, но бяха достатъчно на рядко, за да можем да се крием в сенките. Слава на Фенрис камерите бяха на рядко. Проблемът, който стоеше сега пред нас беше, че парка и самия дворец са големи, а ние нямахме никаква идея къде е Вещицата. Затова се заехме бързо да обиколим всичко което можем. Откъм ниска постройка чухме звуци и влязохме вътре. Според изложените неща това е било кухнята, но интересното беше друго. В другия край на дългото помещение Вещицата говореше с призрака на жена, която очевидно имаше огромна нужда да говори. Щом ни видя, Вещицата каза нещо и призрака протегна ръка. Ние се затичахме, но беше късно. Вещицата получи това, което искаше и засмяна плесна с ръце над главата. Нищо не се случи. С невярващ поглед плесна още веднъж. Нищо не се случи още веднъж. Усмивката ѝ истина. Съдбата е кучка. В очите ѝ се четеше страх. Винаги е разчитала на магия, а сега тя не работеше. Ние бяхме пред нея и тя заотстъпва назад. Мисля че Райдър щеше да я хване, когато стената на която беше опряла гърба си стана прозрачна, Лодкаря я дръпна и стената стана солидна точно за да мога да си блъсна главата в нея.
– Триста слепи игуани, триста котки съдрани! – ругаех аз. Райдър обаче беше развеселен.
– Какво е забавното, току-що изпуснахме още един от мрачните дарове! Макар признавам глупавата ѝ физиономия когато магията не сработи беше чисто злато.
– Да, изглежда нашите противници започнаха също да бъдат подлагани на изпитанията на Ашкунир. Но нейното е нищо в сравнение с изражението на Банкера, когато го арестуваха. Крещеше, че ще ги купи всичките, но в него нямаше никакви пари и не можеше да се свърже с никой. Набутаха го в полицейска камионетка с просяци и бездомници, а той продължаваше да крещи как е прекалено велик, за да падне. Това беше чисто злато!

Leave a comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.