Daily Archives: October 27, 2017


КУЛА, ПАРИЖ, ОМАР

Всичко беше различно. Денят беше същият като предходния, леко прехвърчащият сняг – също. Но усещането беше друго. Вече не приличаше на игра. Господарят изглеждаше съсредоточен и ефективен. Беше се затворил в себе си и се бореше с гнева в сърцето му като се стараеше да направи всичко по силите си, за да постигне това, което целеше. На мен воят ми помогна да изпратя момичето. Но нищо не беше същото. На всичкото отгоре ме глождеше една доста еретична мисъл, подсказана от сутрешното предсказание. Знае се, че търсенето на артефактите може да започне когато Луната е в първа четвърт. Чудех се обаче какво пречи да се започне преди това. Реших да попитам Корво.
– Мислиш да запълниш деня с търсене на артефакти? Разбирам желанието ти да ангажираш ума си с нещо, момчето ми, но нарушаването на реда, изкован преди безчет години в скалите над клисурата с трите моста ще разгневи боговете.
– А убийството на момичето няма? – попитах ядовито.
– Някои от тях – да. Но както знаеш древните богове са сурови. Момичето по всяка вероятност беше принесено в жертва на някой от тях. Но може би си прав. По-ранното начало на Търсенето може да ни даде предимство, а и ти ще си зает с това, в което си най-добър. Как научаваш къде има проход? Някакви изчисления?
– Изчисления? – учудих се аз. Откъде на Корво му хрумват такива неща. – Просто правя това, за което ние кучетата сме създадени. Следвам следата. Просто не само в този свят.
– Да вървим тогава.
Потеглихме. Корво реши, че за да не привличаме внимание ще ми сложи каишка. Беше ужасно унизително, но пък факта, че душех земята и го дърпах правеше картината доста убедителна за околните. Виждах хората по улиците просто като сенчести силуети без лица. Усещах накъде да вървя. Криволичихме по доста малки улички и аз дърпах толкова силно, че ме болеше там където нашийника се врязва в гърлото. Следата пресичаше парк. По земята и на пейките имаше тънък слой сняг и беше пусто. Внезапно Корво дръпна рязко каишката и аз се озовах с предни лапи във въздуха.
– Тихо, Феч. – каза той шепнешком. – Виж там.
Срещу една пейка седеше Мона. Луцифер не се виждаше никъде. Тя се хвана с една ръка за пейката и понечи да се наведе. Преди това обаче се огледа и ние трябваше да се скрием зад едно дърво, за да не ни забележи. След това тя погледна под пейката и взе или остави нещо от долната ѝ страна. Раменете ѝ се отпуснаха малко и тя се отдалечи. Почакахме малко, преди да отидем до пейката. Имаше миризма на нещо умряло, но нищо, което да съм подушвал преди. Преди да проверим какво точно беше направила Мона, чухме писъка ѝ. Забързахме по посоката му и когато наближихме видяхме двама лошо миришещи и изглеждащи мъже, единият от които я държеше, застанал зад нея, а другият се опитваше да ѝ свали дрехите, разрязвайки ги със сгъваем нож. Тя използваше краката си, за да ритне този пред нея и се мяташе диво. Този, който я държеше я завъртя и хвърли на земята, а другият се наведе, обърна я по гръб и седна на гърдите ѝ. Погледнах към Корво. Той стоеше готов да се хвърли напред, но изчакваше да види какво ще стане. Другият отиде при двамата на земята и понечи към колана ѝ.
– Ще те сгреем, скъпа! – каза той. Мона замлъкна за момент, сякаш не вярваше в случващото се.
– Не, не отново! Не може да бъде! Не по същия начин! КОПЕЛЕТА! Не!
Реших че Няма нужда да стоим повече. Впуснах се напред и съборих настрани онзи, който беше седнал върху нея. Обърнах се да видя какво става с другия и видях как Корво го сграбчва за рамото и го повдига като някаква кукла. Онзи замахна с ножа, но Корво с мълниеносно движение на мрачния нож му изби оръжието и му отразя два пръста. Разквича се и побягна. Поваленият от мен ме погледна в очите, но аз просто оголих зъби и той последва приятелчето си.
По бузите на Мона се стичаха сълзи, но изражението ѝ беше смесица от изненадан страх и гняв. Замислих се, че никога не съм я виждал не-гневна. Може би щеше да изглежда добре. Може би Корво си мислеше същото.
– От думите ти разбирам, че това ти се е случвало и преди? – попита я Корво.
– Няма ли да ме попиташ как съм?
– Е, отговорът на този въпрос е очевиден, нали така?
Тя се успокои мъничко.
– Преди време… преди време ми се случи. Това. Беше приятелката ми. И брат ѝ. Бяха се надрусали и… Всичко започна с точно същите думи.
Обикновено отбягвам да се намесвам в човешките разговори, но реших, че е важно да ѝ кажа.
– Вълната на времето. Миналото те настига отново, просто при всеки се проявява различно.
Очите ѝ се разшириха и аз не разбрах дали е от почудата, че мога да говоря с нея или заради казаното от мен.
– Феч е прав. Днес е последният ден от второто изпитание, така че по-добре да внимаваш. Какво правеше в парка?
– Нищо. Просто минавах.
– А къде е кучето ти?
– Ами оставих го вкъщи, имах нужда да съм сама. Виж, трябва да вървя.
– Добре тогава – кимна бавно Корво и я проследи с поглед докато се отдалечаваше.
– Хайде да видим какво правеше при онази пейка – казах и се върнахме обратно. Мушнах се там, където я бях видял да пъха ръка, но нещо изжужа и ми опърли върха на носа. Аз веднага се дръпнах, но ме болеше. Корво внимателно погледна отдолу.
– Някаква магия. Явно получава и изпраща неща от тук. Може би артефакти или заповеди. Защитено е, нищо не можем да направим тук. Можеш ли да продължиш по следата?
Въпреки болката носът си ми работеше и потеглихме отново. Скоро стигнахме старата част на града. Повървяхме по една по-оживена улица и стигнахме до старата градска стена, която го е опасвала преди много време. Спрях и се огледах. Когато съзрях кулата с голямата порта знаех, че съм намерил мястото. Нямаше как да е друго. През вратата на една сладкарница видях да влиза едър мъж, в когото разпознах Полицая, но реших, че нямаме време да се занимаваме с него. За щастие луната беше вече изгряла и въпреки че небето беше облачно и валеше можех да се ориентирам къде трябва кулата да хвърля сянка от лунната светлина. Поведох Корво. Стигнахме до една къса алея, която разделяше две сгради. Огледахме се, но никой не гледаше в нашата посока, затова двамата изрекохме в един глас „Улак мирдун“ и потънахме в станалата безплътна земя под нас.
Стълбите бяха тесни и каменни и се виеха до безкрай докато слизахме по тях. Накрая все пак достигнахме до масивна дървена порта и излязохме навън. Отправихме погледи нагоре и се загледахме в кулата, по чието стълбище бяхме слезли. Тя се издигаше над нас като стълб, който подпира небето.
– Ето ни накрая в Долната земя. – рече Корво. – А сега трябва да се ориентираме. Накъде трябва да е кулата за Париж?
Корво беше по-уверен от мен във верността на сутрешното ми гледане, но така или иначе нямахме друга следа.
– Ако си спомням правилно, трябва да вървим към онази планина. – посочи той. – Хайде да се качваме.
До кулата седяха няколко призрачни карети. В Долната земя те бяха най-разпространения транспорт – бързи като вятъра и черни като нощта. Дърпаха се от безглави черни коне, шибани от призрачния камшик на тъмен, безплътен кочияш.
– Към кулата под Суровата планина – каза високо Корво и каретата се впусна с такава скорост, че двамата потънахме в пурпурните седалки.
Времето в Долната земя варира между мрачно и ужасно. Тук разбира се няма слънце. Всичко е сиво и безутешно и сурово. Загледах се през прозореца. Странни същества, чийто имена никога не съм знаел, се виеха високо над нас. Вятърът гонеше кълбета тръни, които от скоростта ни изглеждаха като стрелкащи се сенки. Унесен в мислите си не усетих кога пристигнахме. Слязохме, Корво остави дължимото в кесията, вързана до кочияша и се отправихме към кулата. Тази беше по-тясна и малко по-жизнерадостна, но само за тукашните стандарти. Влязохме и започнахме дългия път нагоре. Отвън се чу пристигане на друга карета и аз видях как Корво поглежда надолу опитвайки се да чуе други звуци, но не последва нищо и продължихме изкачването си.
Бях изплезих език когато най-накрая излязохме през един страничен изход на художествената галерия в сянката на кулата на шато дьо Монмартр. Беше вечер, доста приятна топла за това време на годината, но в сравнение с Долната земя предполагам всяко кътче на Земята изглежда така. Спогледахме се, но и двамата не знаехме какво трябва да очакваме и затова просто започнахме да вървим по уличките на Монмартр, надявайки се, че ще открием каквото търсим преди някой друг. Стъпките на Корво отекваха по калдаръмените улички, но звукът започна да се променя. Отчетливите, уверени стъпки преминаха колебливи, неравномерни залитания. Спрях се, за да видя какво се случва. Той ръкомахаше и внезапно извика.
Душата ми беше пълна и преливаше с желание за мъст. Аз започвах да разбирам кои са тези, които изтръгнаха всичко красиво и чисто от живота ми. Решителността ми се втвърдяваше като застиваща лава. Когато всичко, което си се страхувал да не изгубиш го няма, само тогава си наистина свободен. Свободен да се развиеш, свободен да надникнеш зад завесите, които ежедневието спуска пред всичко интересно и оставя само тривиалното, да научиш неща, които преди отчаяно си искал никога да не си чувал. Сега бях свободен да изуча магията, с която да боря магия, да науча да се смея на гроба на егото си и така да съм неуязвим за интригите, да усъвършенствам уменията си с ножа до степен която единици някога са стигали и да го забивам в сложните планове, които кроят срещу беззащитните.
Виденията не са толкова неприятни колкото внезапното завръщане от тях. Защо не може да се излиза от тях така плавно и неусетно както се влиза в тях? И как се бях озовал в гробището до катедралата Сакре Кьор? Огледах се и видях Корво подпрян с една ръка на дърво и с наведена глава, сякаш му е лошо. Не разбирам защо получавам видения от неговото минало. Той се изправи и ме погледна.
– Добре ли си? – попита.
Отговорих утвърдително.
– Вие двамата изпуснахте всичко интересно тази вечер.
Огледах се и видях призрака на кротък възрастен човек, който стоеше търпеливо и съвсем ненатрапчиво. Предполагам смъртта прави това с хората. Спират да бързат. В живота те толкова много бързат, сякаш не знаят че финала е именно в гробищата.
– Аз съм пазителя на гробището – поясни той. – Моята работа е да наглеждам мъртвите, въпреки че техните духове не са наоколо. И аз не умрях тук, но съм първият погребан и така получих работата. Но не се оплаквам. Понякога срещам някой друг като мен. Мосю Лабрюни например често се отбива при вечерните си обиколки на хълма, заедно със странния му домашен любимец. От няколко вечери обаче не беше на себе си, беше другия Лабрюни, и имаше нещо ново. Нещо, което беше получил, но не му беше от полза. Тази вечер срещна един чужденец, едър и груб мъж, който май е някакъв полицай. Приел срещата им учудващо спокойно, но бил казал че току-що излиза от подземното царство и вече нищо не може да го изненада. Заприказвали се и мосю Лабрюни му дал нещото. Сега обикаля по улиците и гледа през чужди очи, сякаш е дете което се радва на нова играчка. Такива неща много рядко се случват наоколо. А вие пропуснахте всичко!
– И ако това не е лош късмет, Феч! Докато ние бяхме застигнати от миналото ми, някой е взел Мрачния взор. Надявах се да го използвам за да открия сираците. Но кой ли го е взел? Описанието ми звучи смътно познато. Може ли да е той? Не, как би дошъл до тук?
– Последвал ни е. – разсъждавах на глас – Ние сме го довели. Помниш ли звука от втората карета? Видях го малко преди да слезем в Долната земя. През цялото време е бил след нас.
– Хайде да намерим място да пренощуваме, ще се върнем утре – предложи Корво.
Намерихме прилична стая за една нощ в приземния етаж на стара къща. От прозореца се виждаше само отсрещната стена и плакат с някаква черна котка. Зачудих се какво ли прави Мемъри.