Monthly Archives: October 2017


КУЛА, ПАРИЖ, ОМАР

Всичко беше различно. Денят беше същият като предходния, леко прехвърчащият сняг – също. Но усещането беше друго. Вече не приличаше на игра. Господарят изглеждаше съсредоточен и ефективен. Беше се затворил в себе си и се бореше с гнева в сърцето му като се стараеше да направи всичко по силите си, за да постигне това, което целеше. На мен воят ми помогна да изпратя момичето. Но нищо не беше същото. На всичкото отгоре ме глождеше една доста еретична мисъл, подсказана от сутрешното предсказание. Знае се, че търсенето на артефактите може да започне когато Луната е в първа четвърт. Чудех се обаче какво пречи да се започне преди това. Реших да попитам Корво.
– Мислиш да запълниш деня с търсене на артефакти? Разбирам желанието ти да ангажираш ума си с нещо, момчето ми, но нарушаването на реда, изкован преди безчет години в скалите над клисурата с трите моста ще разгневи боговете.
– А убийството на момичето няма? – попитах ядовито.
– Някои от тях – да. Но както знаеш древните богове са сурови. Момичето по всяка вероятност беше принесено в жертва на някой от тях. Но може би си прав. По-ранното начало на Търсенето може да ни даде предимство, а и ти ще си зает с това, в което си най-добър. Как научаваш къде има проход? Някакви изчисления?
– Изчисления? – учудих се аз. Откъде на Корво му хрумват такива неща. – Просто правя това, за което ние кучетата сме създадени. Следвам следата. Просто не само в този свят.
– Да вървим тогава.
Потеглихме. Корво реши, че за да не привличаме внимание ще ми сложи каишка. Беше ужасно унизително, но пък факта, че душех земята и го дърпах правеше картината доста убедителна за околните. Виждах хората по улиците просто като сенчести силуети без лица. Усещах накъде да вървя. Криволичихме по доста малки улички и аз дърпах толкова силно, че ме болеше там където нашийника се врязва в гърлото. Следата пресичаше парк. По земята и на пейките имаше тънък слой сняг и беше пусто. Внезапно Корво дръпна рязко каишката и аз се озовах с предни лапи във въздуха.
– Тихо, Феч. – каза той шепнешком. – Виж там.
Срещу една пейка седеше Мона. Луцифер не се виждаше никъде. Тя се хвана с една ръка за пейката и понечи да се наведе. Преди това обаче се огледа и ние трябваше да се скрием зад едно дърво, за да не ни забележи. След това тя погледна под пейката и взе или остави нещо от долната ѝ страна. Раменете ѝ се отпуснаха малко и тя се отдалечи. Почакахме малко, преди да отидем до пейката. Имаше миризма на нещо умряло, но нищо, което да съм подушвал преди. Преди да проверим какво точно беше направила Мона, чухме писъка ѝ. Забързахме по посоката му и когато наближихме видяхме двама лошо миришещи и изглеждащи мъже, единият от които я държеше, застанал зад нея, а другият се опитваше да ѝ свали дрехите, разрязвайки ги със сгъваем нож. Тя използваше краката си, за да ритне този пред нея и се мяташе диво. Този, който я държеше я завъртя и хвърли на земята, а другият се наведе, обърна я по гръб и седна на гърдите ѝ. Погледнах към Корво. Той стоеше готов да се хвърли напред, но изчакваше да види какво ще стане. Другият отиде при двамата на земята и понечи към колана ѝ.
– Ще те сгреем, скъпа! – каза той. Мона замлъкна за момент, сякаш не вярваше в случващото се.
– Не, не отново! Не може да бъде! Не по същия начин! КОПЕЛЕТА! Не!
Реших че Няма нужда да стоим повече. Впуснах се напред и съборих настрани онзи, който беше седнал върху нея. Обърнах се да видя какво става с другия и видях как Корво го сграбчва за рамото и го повдига като някаква кукла. Онзи замахна с ножа, но Корво с мълниеносно движение на мрачния нож му изби оръжието и му отразя два пръста. Разквича се и побягна. Поваленият от мен ме погледна в очите, но аз просто оголих зъби и той последва приятелчето си.
По бузите на Мона се стичаха сълзи, но изражението ѝ беше смесица от изненадан страх и гняв. Замислих се, че никога не съм я виждал не-гневна. Може би щеше да изглежда добре. Може би Корво си мислеше същото.
– От думите ти разбирам, че това ти се е случвало и преди? – попита я Корво.
– Няма ли да ме попиташ как съм?
– Е, отговорът на този въпрос е очевиден, нали така?
Тя се успокои мъничко.
– Преди време… преди време ми се случи. Това. Беше приятелката ми. И брат ѝ. Бяха се надрусали и… Всичко започна с точно същите думи.
Обикновено отбягвам да се намесвам в човешките разговори, но реших, че е важно да ѝ кажа.
– Вълната на времето. Миналото те настига отново, просто при всеки се проявява различно.
Очите ѝ се разшириха и аз не разбрах дали е от почудата, че мога да говоря с нея или заради казаното от мен.
– Феч е прав. Днес е последният ден от второто изпитание, така че по-добре да внимаваш. Какво правеше в парка?
– Нищо. Просто минавах.
– А къде е кучето ти?
– Ами оставих го вкъщи, имах нужда да съм сама. Виж, трябва да вървя.
– Добре тогава – кимна бавно Корво и я проследи с поглед докато се отдалечаваше.
– Хайде да видим какво правеше при онази пейка – казах и се върнахме обратно. Мушнах се там, където я бях видял да пъха ръка, но нещо изжужа и ми опърли върха на носа. Аз веднага се дръпнах, но ме болеше. Корво внимателно погледна отдолу.
– Някаква магия. Явно получава и изпраща неща от тук. Може би артефакти или заповеди. Защитено е, нищо не можем да направим тук. Можеш ли да продължиш по следата?
Въпреки болката носът си ми работеше и потеглихме отново. Скоро стигнахме старата част на града. Повървяхме по една по-оживена улица и стигнахме до старата градска стена, която го е опасвала преди много време. Спрях и се огледах. Когато съзрях кулата с голямата порта знаех, че съм намерил мястото. Нямаше как да е друго. През вратата на една сладкарница видях да влиза едър мъж, в когото разпознах Полицая, но реших, че нямаме време да се занимаваме с него. За щастие луната беше вече изгряла и въпреки че небето беше облачно и валеше можех да се ориентирам къде трябва кулата да хвърля сянка от лунната светлина. Поведох Корво. Стигнахме до една къса алея, която разделяше две сгради. Огледахме се, но никой не гледаше в нашата посока, затова двамата изрекохме в един глас „Улак мирдун“ и потънахме в станалата безплътна земя под нас.
Стълбите бяха тесни и каменни и се виеха до безкрай докато слизахме по тях. Накрая все пак достигнахме до масивна дървена порта и излязохме навън. Отправихме погледи нагоре и се загледахме в кулата, по чието стълбище бяхме слезли. Тя се издигаше над нас като стълб, който подпира небето.
– Ето ни накрая в Долната земя. – рече Корво. – А сега трябва да се ориентираме. Накъде трябва да е кулата за Париж?
Корво беше по-уверен от мен във верността на сутрешното ми гледане, но така или иначе нямахме друга следа.
– Ако си спомням правилно, трябва да вървим към онази планина. – посочи той. – Хайде да се качваме.
До кулата седяха няколко призрачни карети. В Долната земя те бяха най-разпространения транспорт – бързи като вятъра и черни като нощта. Дърпаха се от безглави черни коне, шибани от призрачния камшик на тъмен, безплътен кочияш.
– Към кулата под Суровата планина – каза високо Корво и каретата се впусна с такава скорост, че двамата потънахме в пурпурните седалки.
Времето в Долната земя варира между мрачно и ужасно. Тук разбира се няма слънце. Всичко е сиво и безутешно и сурово. Загледах се през прозореца. Странни същества, чийто имена никога не съм знаел, се виеха високо над нас. Вятърът гонеше кълбета тръни, които от скоростта ни изглеждаха като стрелкащи се сенки. Унесен в мислите си не усетих кога пристигнахме. Слязохме, Корво остави дължимото в кесията, вързана до кочияша и се отправихме към кулата. Тази беше по-тясна и малко по-жизнерадостна, но само за тукашните стандарти. Влязохме и започнахме дългия път нагоре. Отвън се чу пристигане на друга карета и аз видях как Корво поглежда надолу опитвайки се да чуе други звуци, но не последва нищо и продължихме изкачването си.
Бях изплезих език когато най-накрая излязохме през един страничен изход на художествената галерия в сянката на кулата на шато дьо Монмартр. Беше вечер, доста приятна топла за това време на годината, но в сравнение с Долната земя предполагам всяко кътче на Земята изглежда така. Спогледахме се, но и двамата не знаехме какво трябва да очакваме и затова просто започнахме да вървим по уличките на Монмартр, надявайки се, че ще открием каквото търсим преди някой друг. Стъпките на Корво отекваха по калдаръмените улички, но звукът започна да се променя. Отчетливите, уверени стъпки преминаха колебливи, неравномерни залитания. Спрях се, за да видя какво се случва. Той ръкомахаше и внезапно извика.
Душата ми беше пълна и преливаше с желание за мъст. Аз започвах да разбирам кои са тези, които изтръгнаха всичко красиво и чисто от живота ми. Решителността ми се втвърдяваше като застиваща лава. Когато всичко, което си се страхувал да не изгубиш го няма, само тогава си наистина свободен. Свободен да се развиеш, свободен да надникнеш зад завесите, които ежедневието спуска пред всичко интересно и оставя само тривиалното, да научиш неща, които преди отчаяно си искал никога да не си чувал. Сега бях свободен да изуча магията, с която да боря магия, да науча да се смея на гроба на егото си и така да съм неуязвим за интригите, да усъвършенствам уменията си с ножа до степен която единици някога са стигали и да го забивам в сложните планове, които кроят срещу беззащитните.
Виденията не са толкова неприятни колкото внезапното завръщане от тях. Защо не може да се излиза от тях така плавно и неусетно както се влиза в тях? И как се бях озовал в гробището до катедралата Сакре Кьор? Огледах се и видях Корво подпрян с една ръка на дърво и с наведена глава, сякаш му е лошо. Не разбирам защо получавам видения от неговото минало. Той се изправи и ме погледна.
– Добре ли си? – попита.
Отговорих утвърдително.
– Вие двамата изпуснахте всичко интересно тази вечер.
Огледах се и видях призрака на кротък възрастен човек, който стоеше търпеливо и съвсем ненатрапчиво. Предполагам смъртта прави това с хората. Спират да бързат. В живота те толкова много бързат, сякаш не знаят че финала е именно в гробищата.
– Аз съм пазителя на гробището – поясни той. – Моята работа е да наглеждам мъртвите, въпреки че техните духове не са наоколо. И аз не умрях тук, но съм първият погребан и така получих работата. Но не се оплаквам. Понякога срещам някой друг като мен. Мосю Лабрюни например често се отбива при вечерните си обиколки на хълма, заедно със странния му домашен любимец. От няколко вечери обаче не беше на себе си, беше другия Лабрюни, и имаше нещо ново. Нещо, което беше получил, но не му беше от полза. Тази вечер срещна един чужденец, едър и груб мъж, който май е някакъв полицай. Приел срещата им учудващо спокойно, но бил казал че току-що излиза от подземното царство и вече нищо не може да го изненада. Заприказвали се и мосю Лабрюни му дал нещото. Сега обикаля по улиците и гледа през чужди очи, сякаш е дете което се радва на нова играчка. Такива неща много рядко се случват наоколо. А вие пропуснахте всичко!
– И ако това не е лош късмет, Феч! Докато ние бяхме застигнати от миналото ми, някой е взел Мрачния взор. Надявах се да го използвам за да открия сираците. Но кой ли го е взел? Описанието ми звучи смътно познато. Може ли да е той? Не, как би дошъл до тук?
– Последвал ни е. – разсъждавах на глас – Ние сме го довели. Помниш ли звука от втората карета? Видях го малко преди да слезем в Долната земя. През цялото време е бил след нас.
– Хайде да намерим място да пренощуваме, ще се върнем утре – предложи Корво.
Намерихме прилична стая за една нощ в приземния етаж на стара къща. От прозореца се виждаше само отсрещната стена и плакат с някаква черна котка. Зачудих се какво ли прави Мемъри.


КРАЖБА, ДЕЦА, СМЪРТ

Чувствах се празен след вчерашния ден. Бях изтощен и не изпитвах нищо, освен празнота. Опитвах се да се фокусирам ту върху далечни звуци, ту върху близки, за да се отърся от случилото се. По-добре работеше ако си със затворени очи, но аз шарех с поглед из стаята. На масата стоеше сребърен поднос, а от него се подаваше крайчеца на писмо. Погледът ми мина няколко пъти през него докато се сетя, че вчерашната поща съдържаше две писма, а ние така и не отворихме второто. С неприятното усещане че може да е нещо гадно аз все пак взех писмото в уста и го занесох на Корво.

– Какво е това? Нова поща? О, това е писмото, до което така и не стигнахме. Да видим – каза той и използва мрачния нож за да отвори писмото. – Колко старомодно, Феч! Поканени сме на бал с маски. Тук пише, че и придружителите трябва да са маскирани. Ти какво смяташ да бъдеш?

Съдържанието на писмото изглежда го развесели, но на мен идеята да се облека в каквото и да било ме вбесяваше. На кой му беше скимнало да прави балове по средата на Месеца? Надявах се Корво да откаже поканата.

– Хм, не пише нищо за дами.

Блажени са надяващите се. Представих си се с рокля като някакво цирково куче и изръмжах злобно с оголени зъби. Съжалявам, но и аз си имам достойнство.

– Уверявам те, че нямах предвид теб. Макар че ще трябва да ти измислим маскировка.

Разбира се, мисли си за Мона. А пък организаторите били старомодни. Всъщност от кого беше поканата? Бях с медальона, така че можеш да попитам.

– Да, разумен въпрос, Феч. Проблемът е, че не пише. Но предвид мястото – в централната част на града, в балната зала на Херцога, насред фестивала – трябва да е някой много влиятелен. И заможен разбира се.

– Какво ще правим? – попитах.

– Опасявам се, че с избора на костюми трябва да се занимая аз, което означава, че на теб се пада да научиш нещо за отвлечените деца. Опитай се да проследиш не особено приятните участници и виж какво ще откриеш.

Деликатен начин да наречеш противни тези, които отдавна бях кръстил „противните“. Излязох навън, чудейки се дали да започна с Вещицата или с Египтянина. Знаех къде живее той, но беше по-далеч. Нея я бях виждал само в онова кафене на площадчето, но пък беше по-близо. Без риск няма печалба. Насочих се към площада.

Снегът беше пресен и все още прехвърчаше, но през нощта беше натрупало около половин човешка педя. В остъклената част, която през лятото е открита, имаше доста посетители. Хората имат нужда от топлина и уют през това време на годината. Взрях се в лицата им. Те изглежда се чувстваха като в оазис, защото бяха усмихнати и аз долових онази енергия, която хората излъчват когато влагат много усилие да изглеждат щастливи и спокойни поради нещо дребно и без стойност. Тази двойка например – очевидно колеги, в някой от онези офиси, в които така и не разбирам какво правят по цял ден, но в които хората се чувстват много важни и ценни. Скъпи официални дрехи, той явно е по-високо в йерархията, и я ухажва по доста елементарен начин. Тя кокетничи, отчасти защото той е по-високопоставен от нея, отчасти защото ѝ харесва и отчасти защото това се очаква от нея. До тях възрастна жена с младеж, късни тинейджърски години. Явно баба и внук. Тя му разказва благо нещо от нейното минало, на тези години хората нямат бъдеще. Той кима разсеяно, мислейки си нещо от неговия свят, нещо ужасно далечно и неразбираемо за нея. Зад тях двама мъжаги, зачервени, се смеят на висок глас на груби шеги. Явно работата им е такава, че могат да си позволят бира в обедната почивка. Отляво на тях на голяма маса са седнали шумни младежи в ученически униформи. Онова момиче се опитва напълно безуспешно да работи нещо, може би проект за училище. Другите се шегуват, побутват или сериозно пият кафе, сякаш някой все още би могъл да се шокира от това. Зад тях седеше сама млада жена, която изглежда чакаше някого и предвид дискомфорта, който изпитваше, явно закъсняващ. Виж ти, нашата Вещица не беше спокойна. Седнах на снега и зачаках заедно с нея. След половин час мъжете с мустаците си отидоха. След още толкова двойката от близката маса също си тръгна. Мина още време и бабата беше заменена с някакви приятели на внука. Групата на децата непрекъснато се трансформираше, едни си тръгваха, други идваха. Отърсих се от снега. Вярно че ме маскираше, но колкото и да ми топли козината, покрит изцяло със сняг не е приятно. Влезна някакъв млад мъж и Вещицата го проследи с поглед, но той седна на бара и се заприказва с момичето зад него. Вещицата започна да говори. Чувах приглушено гласа ѝ, но не различавах нищо от казаното. Нито пък виждах на кого говори. Приближих се съвсем до стъклото, бях почти зад гърба ѝ. Не виждах на кого говори. Тя умоляваше някого за нещо. Никой не обръщаше внимание на монолога ѝ.

Ти винаги си била слаба! … Да, слаба. Помня я, нея и какво ѝ направи. Но това не те прави силна. Това просто те прави зла. Сестра ми имаше куража да ти се опълчи. Но ти си силна само със слабите. Защо го търпеше? Защо го оставяше да причинява онези ужасни неща на всички нас? Силната жена не би го допуснала! …. Какво? В момента говорим за теб! Аз ли? Бих го изпепелила на мига в който дори си го помисли. Всяка от сестрите е готова да се опълчи на всеки мъж или жена, вещ или не. … Аз вече съм там, но съм вътрешен човек. На теб обаче смъртта не ти се отразява добре! Върви си!“

След последното направи някакво заклинание, отдъхна си и се облегна на стола. Бях на сантиметри от нея от другата страна на стъклото. Семейната сбирка не ѝ се отразяваше добре. Явно вълната на времето я застигаше. Чудя се колко ефективна беше магията ѝ срещу нея. Защото бях убеден, че това нямаше да е последната им среща. Замислих се за сложността на отношенията с тези, които са ни дали живот и погледът ми се зарея. Срещу нас имаше огромна пъстра картина в стил скулптура на Гауди, съставена от множество малки триъгълници в ярки цветове. Погледът ми се спря върху близък до земята детайл, представляващ добре маскиран хамелеон. Замислих се за автора, който сигурно си е направил шега, за да хвърли толкова усилие за нещо, което никой няма да види. В този момент вещицата се изправи и аз бързо се отдалечих, за да не ме забележи. Обиколих заведението и забавих, когато наближих входа от другата страна. Огледах се, но не беше излязла. Надникнах вътре, но не я видях. Притеснен, че съм я изпуснал се затичах до последното място, на което я бях видял, но от нея нямаше и следа. Седнах замислено на утъпкания от дългото ми чакане сняг и се зачудих как да продължа. Логичното нещо беше да продължа към следващия от списъка ми с гадняри. Но нещо не ми даваше мира. Знаех, че съм изпуснал нещо, но колкото и да се опитвах не успявах да се сетя какво. Стори ми се че е минала цяла вечност (всъщност няколко минути) докато ми просветне. Разбира се отговорът беше точно пред мен. В смисъл липсваше точно пред мен. Вече знаейки какво търся зашарих с очи вътре. Огледах внимателно пода, стените и дори тавана. Когато младата жена на бара отвори сервизното помещение забелязах движение до вентилационната шахта. Знаех какво да правя. Изтичах отзад и зачаках пред подобен вентилационен отвор от външната страна.

– Пъгсли! – извиках аз когато хамелеонът премина през скъсаната мрежа на отвора. – Точно ти ми трябваш.

– А, Феч, здравей! От къде се взе? Да не ме следиш?

– Не, но следях вещицата, което според мен правеше и ти. Имаш ли представа къде отиде? – отвърнах.

– Тя стана и тръгна и после сякаш ми се губи някакъв момент от време, защото когато погледнах пак нея я нямаше. Но имам идея къде може да бъде. Когато влезна попита на бара дали е идвал мъж, когото описа като този, който ти наричаш Красавеца.

– Но той не е влизал откакто тя е вътре, нали?

– Не, не съм забелязал.

– Нито пък аз. Но тогава защо си е тръгнала така внезапно? Почакала е, видяла е че той няма да дойде и е използвала магия, за да си тръгне? – предположих.

– Може би – каза неубедено Пъгсли.

– Бях точно зад нея и честно казано не изглеждаше сякаш се отказва. И все пак вътре нямаше никого.

– Възможно ли е да е видяла някой навън? – попита невинно хамелеонът. Изгледах го замислено докато осмисля това, което ми казва.

– Може би си прав. Но ако е така то трябва да е бил някой отсреща, защото тя беше обърната с гръб насам. Ти беше на стената, така че няма как да си видял дали има някой там. Хайде да отидем и да огледаме!

Легнах по корем и Пъгсли се качи върху гърба ми. Тичах, така че нямаше време някой да се загледа. В посоката, в която беше гледала вещицата имаше порта към малък парк. Надявах се, че не е тръгнала по някоя от страничните улици, а е влязла именно в парка. Когато стигнах до портата обаче нищо не показваше, че тя е била там. Не се виждаше никъде, не я надушвах нищо, нямаше нейни следи. Във въздуха обаче се носеше миризма, която ми беше смътно позната. Имаше нещо изтънчено, но все пак фалшиво в нея. Красавецът беше минал от тук. Последвах миризмата в лек тръс. Бяха застанали с гръб към алеята, гледайки не един към друг, а към малко замръзнало езеро. Аз се спрях назад и оставих Пъгсли да се приближи незабелязано, за да чуе какво говорят. За мен остана нямото представление. Направи ми впечатление, че тя не излъчваше обичайната си самодоволна жестокост, а беше по-прелъстителна. В един момент повишиха тон и Красавеца изглеждаше несъгласен с нещо, но после разговорът им се успокои отново. Накрая тя го завъртя към себе си и го погледна предизвикателно, той сякаш се поколеба за един момент, но след това се наведе и я целуна. Беше дълга целувка. Много дълга. Не можеха ли да се мляскат някъде на топло? Снегът отново ме затрупваше. Накрая той се отдръпна пръв, което ме изненада, но аз съм куче, което вярва в клишета, тя погледна общо в моята посока с искрящи очи, плесна във въздуха и изчезна. Красавеца се загледа замислено към мястото, на което тя беше до преди малко и се отдалечи загледан в снега.

– Бял си от камуфлажа или като мен взе да умираш от студ? – попитах Пъгсли когато се върна.

– И двете, и двете. Не сме създадени за сняг, нали знаеш?

– Е, успя ли да чуеш нещо?

– Нещо да, но не всичко. Мисля че имаше защитно заклинание около тях. Обсъждаха плановете си, но единственото нещо, което успях да чуя по-добре беше когато той повиши глас. Каза Да ги убиете всичките? Толкова ли сила ще даде кръвта им?“. Тя му отвърна нещо в смисъл, че е излишно да придобива съвест на този етап. После си говориха за нещо, наречено „вълна на времето“ и как се справят и той изглеждаше уплашен. Тя го успокои като…

– Да, видях как. По-скоро му размъти главата, за да отклони мислите му. Но това което си чул е притеснително. Изглежда това за кръвта се отнася за изчезналите деца. Явно смятат, че няма да липсват на никой. Сигурен ли си обаче, че каза „да ГИ убиете“?

– Определено не се чувстваше част от това. Но му нямам доверие въпреки всичко.

– Питам не за да реша дали да го сложа в графата лоши или в графата добри, Пъгсли. Трябва да ги намерим и да им помогнем. Чудя се кой освен нея знае. Със сигурност Банкера, това разбира се е негова идея. Може би Египтянина. За Лодкаря не съм сигурен. Но трябва да ги намерим навреме.

– Съгласен съм, въпреки различията ни аз също не подкрепям убийството, особено на невинни. Какво по-гадно нещо може да измисли някой от това да отнеме живота на бездомни деца?

– Целта им е да принесат жертва, за да получат сила от тъмните богове. А детската кръв е най-силна магически. Цената не ги интересува, Пъгсли, защото не я плащат те.

– Какво ще правим сега?

– Имаме няколко часа до довечера. Едва ли ще успеем да проследим някой от гаднярите преди бала. Твоите партньори също са поканени, нали?

– Да, цял ден избират как да се облекат. Чувствата поканата като признание за това, че са участници. Аз също съм развълнуван.

– Е, ти поне нямаш проблем с маскирането. Имаш ли как да се върнеш или да те занеса донякъде?

– Занеси ме в павилиона – кафене, от който тръгнахме, ще ме вземат от там.

Направих именно това и се прибрах вкъщи. Бях ли научил нещо полезно? Освен че искат да убият децата и че вещицата омайва Красавеца нищо съществено. Но денят не беше свършил, все пак балът беше основното събитие в него. Прибрах се, представяйки си Корво с различни маски.

Беше облечен официално и старомодно, с фрак и цилиндър. В ръцете си държеше причудлива кристална маска. Обърна се като ме чу и просто каза „Готов ли си, Феч?“. Явно ми се беше разминало. Пред вратата ни чакаше карета с кочияш. Някой се беше вживял. Корво се качи с лекота и увереност, които ми напомниха, че съм спътник на необикновен човек. Кочияшът каза „Дий“ и се понесохме в мразовитата вечер към бала. Усещането беше сюрреалистично. Карети, балове, старомодни костюми, сякаш последните двеста години не се бяха случвали. Разбира се нищо съществено не се беше променило, просто декорите бяха различни. Хората смятаха, че както светът около тях, така и те самите са много по-различни от преди, но разбира се това беше илюзия. Илюзията на декорите. В това хората са много добри. Да вярват в създадените от тях илюзии имам предвид. Каретата ни спря пред голяма църква. Наоколо спираха карети като нашата и слизаха гости. Имаше факли и знамена в червено и черно. Как бяха успели да използват истинска църква за такова събитие? Видяхме Красавеца да минава. Беше се маскирал като съсухрен старец. Изглеждаше доста реалистично. Тялото му излъчваше напрегнатост, нещо го измъчваше, но имаше и някаква решителност, сякаш му предстоеше нещо нелеко. Корво си сложи маската и за моя изненада беше лицето му беше съвсем неузнаваемо, но и зловещо. Маската създаваше доста недвусмислена асоциация със Смърт, както си я представят хората.

Влязохме в църквата. Нямаше никакво съмнение че домакин беше Банкера. Беше заобиколен от охранители с черни костюми, червени домино маски и демонични рога. Той самият беше облечен изключително пищно и с кралска корона. Оглеждаше се самодоволно и предизвикателно, което ме навеждаше на мисълта, че самият той е инструмент в ръцете на други, които искат да останат в сянка. Египтянина се въртеше около него, облечен като фараон. Подхождаше му по някакъв гнусен начин. Чакалът му ядеше огромни късове месо от метална купа. Встрани Стареца седеше сам с дрехи, в които преди векове селяните са вършели работата си. Изглеждаше по-добре от последния път когато го видях, но умората се четеше в очите му. Всеки има някакво количество гадост, което може да понесе. Тази показност на гаднярите казваше „Знаем, че нищо не можете да направите“ и това оказваше влияние на всеки от присъстващите, независимо за какво се бореше. Но както Корво, така и аз сме се сблъсквали и друг път с такава арогантност, така че ще видим. В моята лична библия най-големият грях е самодоволството, а тези тук бяха грешници според всички възможни свети книги по тази Земя. Не видях гълъба на Стареца, но някъде отгоре чух плясък на крила.

– Добър вечер! – се чу зад нас и Корво се обърна за да се изправи очи в очи с Мона. Хвана я за ръце, и без да откъсва очи от нейните направи крачка назад и я огледа. Смръщената му гримаса се смени с одобрение, което бързо маскира с насмешка. Тя беше с някаква сложна рокля, чиято лява половина беше полу-прозрачна. На врата си носеше сребърен сигил. Корво насочи вниманието си към него и разгледа.

– Знаеш ли чий знак носиш? – попита Корво.

– Теб какво те засяга – отвърна троснато тя и си дръпна ръцете. Разбира се, че тя също няма да се чувства комфортно тук.

– Интересува ме какво ще се случи тук, а символи за принадлежност към демонични сили определено имат общо с това. Имаш ли представа каква е програмата за вечерта?

Тя се поколеба дали да го отблъсне, но все пак му отговори.

– Някакво помпозно събитие. Да се опознаем. Участниците имам предвид.

– Имам чувството, че е нещо повече от това.

– Доста повече – каза Стареца, който незабележимо се беше приближил до нас. Очаквахме да продължи, но той впери поглед назад. Хлапетата стояха и се оглеждаха сякаш са в някакъв изоставен храм на древна цивилизация. Липсваше само факла в ръката. Момичето най-отпред, с късата руса коса, явно беше чуло последните реплики, защото попита:

– Бихте ли пояснили?

Старецът се смръщи.

– Не бива да сте тук. Нещо лошо предстои да се случи. Нещо свързано с вас. С Перис, моят гълъб, гледахме на тройка листа, и излезе „Кражба, Деца, Смърт“. Всички тук сме възрастни, така че вие си направете сметката.

– Гледали сте…на листа? Ухили се другата девойка, с болезнено бяла кожа и тъмна коса.

– Ей, хлапе, не се подсмихвай така. Стареца иска да ви помогне. Не подценявай предсказанията. – Никой не беше видял откъде долетя Перис.

Корво се завъртя почти незабележимо към тях, но русото момиче не го пропусна и пое инициативата отново.

– Това са моите приятели Идна и Санди. Аз съм Вик. – Другите двама кимнаха при представянето си. Тази вечер нещо ме караше да се заглеждам в начина, по който хората бяха избрали да се облекат. Вик беше с красива рокля, но по-подходяща за малката ѝ сестричка и домино маска пред очите. Явно не намираше маскирането за забавно. Не че на този бал имаше каквото и да е забавно нещо. Момчето, Санди, също не е било очаровано от идеята за маскиране. Беше облечено като свещеник, но не се чувстваше комфортно в одеждите. Третото момиче беше вложило доста усилие в сложен тоалет с неясна символика. Беше с черна рокля на много слоеве, които приличаха малко на черни листа. Отзад стърчаха някакви черни неща, които приличаха на злокобни клони. Беше единствената от тримата, излъчваща самодоволство. Умните знаят, че не бива да спираш да бъдеш нащрек. В този момент гръмнаха някакви фойерверки и Банкера се появи на пиедестала, поставен пред олтара.

– Добре дошли всички – започна той сериозно, но щастието от гадостта му си проправяше път в гласа му. Започна някаква дълга реч за това как от древни времена човешкото стадо трябва да бъде напътствано от силните и бла-бла. Ако се изправи без оръжие пред няколко овчарски кучета щеше да предвожда единствено панически бягащата им дружинка.

До мен се доближи Луцифер, добермана на Мона.

– Здравей! Имаш ли време?

– Да, какво си намислил?

– Имам усещането, че ще се случи нещо. Или няколко неща. Ще ми се да огледаме заедно.

– Добре, нека обиколим наоколо.

Излязохме от църквата и започнахме да вървим около нея. Отдалечавайки се от входа светлината намаляваше, но разбира се това не ни пречеше особено. Църквата беше заобиколена с надвиснали дървета. Облегната на едно от тях беше Вещицата, над която беше надвиснал Красавеца. Луцифер посочи с муцуна двойката.

– Да, виждам – отвърнах. – Нещо се оформя между тези двамата. Но не се заблуждавай, сърцата и на двамата са затворени за любов. Просто флирт. И част от Играта.

Продължихме. Отзад както е прието имаше гробище. Без думи се разбрахме да огледаме. Мен ме притесняваше предсказанието на Гълъба. Надявах се да не е прав, особено за хлапетата. Разделихме се и заоглеждахме гробовете. Душихме, а аз дори четях надгробните плочи. Не открихме обаче нищо подозрително. На едно изсъхнало дърво нещо светло се раздвижи. Беше бялата врана на Лодкаря.

– Какво правиш тук? – попитах не особено любезно.

– Всъщност същото което и вашата братска задруга. Да разбера кой ще прекоси реката тази вечер. Пропускате някои гробове обаче – изсмя се тя и отлетя.

– Обиколихме всички гробове, Феч – недоумяваше добермана. Загледах се замислено в него.

– Не, всъщност не. Разбира се, забравих за самоубийците.

– Какво?

– В северния край, понякога отделени от останалите гробове са заравяли самоубийците. Хайде църквата е ориентирана на север. – затичах се аз. Враната се оказа права. Намерихме прясно изкопан гроб. Празен гроб.

– Да намерим хлапетата, бързо. – казах аз и побягнах към страничния вход. Вътре бяха започнали танците. Вещицата както се и очакваше беше с Красавеца. Русото момиче танцуваше с този, когото нарече Санди. Мона беше с Богаташа, който беше с дълго черно наметало и гумена маска на лицето. Стареца и Лодкаря говореха нещо. Това ме изненада, но пък бяха просто двама ужасно стари хора, които си имат свои неща за които да обсъждат. Корво стоеше сам и гледаше замислено странната сцена. Банкера не се виждаше никъде. А Египтянина танцуваше с другото момиче.

– Луда ли е, какво прави с него? – попита Луцифер.

– Несъмнено ужасяващо лоша идея. Но младостта идва с голяма доза лоша преценка. Ти също би трябвало да знаеш това. – не се стърпях аз.

В края, където бяха оставили пейки покрай стените, седеше Доктора. Когато ни видя, лежащия в краката му вълк се приближи.

– Луцифер – представи се спътника ми.

– Осъзнаваш ли иронията да носиш такова име на черна литургия? – попита кротко Гут. Добермана се смути и ако можеше щеше да се изчерви. Аз обаче се ядосвах на себе си, че не се бях сетил.

Засвири някаква весела музика и като опиянени, присъстващите започнаха да танцуват сами, което правеше сцената още по-зловеща. Дори Корво размяташе абсурдно ръце и крака и последва Банкера, който поведе танцуващите през входа, от който бяхме влезли с Луцифер. Двойката хлапета ги последва, а след тях подскачаше Стареца, обзет от общата лудост. Останалите последваха странната процесия. Остана само Красавеца, загледан в отражението си в легена с вода. Излязох след човеците. Музиката идваше сякаш от нищото пред хората и те я следваха.

– Виждала съм го с мишки, но досега не бях с хора – Враната явно се забавляваше. Бавно обикаляхме църквата, подминахме главния вход и продължихме към гробището. Да, определено беше магия – клоните се люлееха с такт в музиката. Беше доста зловещо. Музиката ги отведе до празния гроб, който бяхме видели преди и изчезна. Магията също взе да се разсейва и участниците започнаха да се отърсват от опиянението. Вик видя гроба, наведе се да погледне вътре и започна пронизително да пищи. Побягна и Корво я хвана, но когато вдигна глава и видя маската му се ужаси още повече и изтръгна от ръцете му. Спря я Стареца и я прегърна утешително. Всички се струпаха около гроба, който очевидно не беше вече празен.

– Какво става? Кой е там долу? – попита Пъгсли, който нямаше как да се промуши и да види сам.

– Съжалявам, хамелеоне. Едно от твоите хлапета. Чернокосото момиче. – накрая се престраши да му каже гълъбът.

Погледнах към Противните. Очите на Египтянина искряха с някаква лудост. Вещицата се оглеждаше, сякаш търсеше някого. От Банкера струеше онова доволство, което може да изпитва ужасен гадняр, чийто пъклени планове се развиват успешно. Гневът прокара дългите си, парещо ледени пръсти по гърба ми и ме стисна за гърлото. Завих. Но не както вия обикновено. Не беше и като вълчия вой. Беше непознат дори за мен, дълбок, древен зов. И тогава разбрах какъв е дарът ми. Измежду дърветата се промъкнаха невъзможни сенки, в които когато излязоха на открито разпознах огромни вълци. Те се спуснаха към Банкера и гадната му дружина. Очите на Вещицата се разшириха когато осъзна какво става и за миг не знаеше как да реагира. Една от сенките се докопа до Египтянина и го захапа. Той изкрещя и викът му извади от вцепенението ѝ Вещицата, която очерта във въздуха пред нея кръг и плесна с познатия вече жест ръце над главата си. Цялата група Противни, заедно с придружителите им, се разтвори във въздуха. Не мисля че някога ще забравя последвалата тишина.

– Защо? Защо, защо, защо, защо! – закрещя момчето.

– Защото. Защото така са поискали. Защото така е било писано. Защото е сглупила. Защото светът е пълен с гадости. Защото съдбата е сурова господарка. Съжалявам, хлапе. – каза Корво и захвърли маската на земята.

– Може би има и нещо добро – каза не съвсем уверено Мона.

– Какво? Какво хубаво може да има в това, че приятелката ми лежи мъртва в отворен гроб? КАКВО? – беснееше Санди.

– Например интимната ви близост с другото момиче. – каза Стареца.

– Какво? Аз, ние не сме… – обърка се момчето.

– Той няма предвид това, момчето ми – намеси се Корво и го прегърна през рамото. – Виждаш ли, отнемането на живот е много интимно нещо. Много по-интимно от това, за което си помисли, защото поради естеството си убийството свързва хората еднократно. И не само отнемащия живот и жертвата му, но и тези наоколо. Преживявате нещо ужасно, но трябва да го преодолеете. А сам е ужасно трудно. Трябва някой, който да ти вдъхне увереност, че светът не е пълен само със зло. Така че ще сте необходими един на друг.

– Може да има и друга полза от нея, ако приятелите ѝ позволят – рече Стареца.

– Какво искате да правите? – попита Вик. Беше се окопитила от шока. Доста добре се справяше, предвид обстоятелствата.

– Други деца бяха отвлечени преди няколко дни. Тях също ги очаква лоша съдба. Вашата приятелка си е отишла съвсем скоро. Ако побързаме, можем да имаме време за един въпрос. – Стареца погледна въпросително момичето. През сълзи, тя кимна. Момчето се изключи от външния свят и не реагира на неизказания въпрос. Стареца не губи повече време и започна напява тихо. Хвърли поглед на гълъба си и той явно знаеше какво да прави по-нататък.

– Чашата ти – обърна се той към Мона, която очевидно беше излязла да танцува с питието си. Тя я повдигна недоумяващо какво се очаква да направи с нея. – Три сълзи от нея – и посочи Вик. Мона объркана се насочи към момичето, но когато се доближи събра сълзите от бузите ѝ с ръба на чашата.

– Шепа козина от вълка.

Гут пристъпи решително напред, и зачака спокойно. Липсваха по-добри идеи и се доближих до него и го захапах за врата, където козината му беше най-гъста. Той кимна леко и аз стиснах и се дръпнах.

– В чашата. Ето това цвете също. – до едно дърво беше цъфнало малко лилаво цвете. Доста странно в това студено време, но има и такива цветя.

– А сега кръв от момчето. С твоя нож – обърна се Стареца към Корво и зачака. Корво го изгледа преценяващо без да помръдне, после с рязко движение извади ножа и взе ръката на момчето. Прокара резка през дланта му и кръвта закапа по земята. Мона се впусна да улови капките с чашата. Стареца взе всичко това, разбърка го с малко пръст, която беше изкопал от студената земя и нарисува някакъв символ на челото на мъртвото момиче.

– Само някой, който е бил отвъд може да говори с нея. -продължи той. Корво се приближи към бездиханното момиче. Беше облечена в същата рокля като преди една две вечности по-рано на бала, но беше бяла. Имаше тъмно кърваво петно от лявата страна на гърдите. Коленичил, Корво заговори тихо:

– Аз съм от тези, които останаха. Не се страхувай. Там, където отиваш, няма страх. Тези, които те отнеха от деня, държат деца някъде. Знаеш ли нещо, как да им помогнем?

Очите на мъртвото момиче се отвориха рязко. Всички останали трепнаха, някои направо подскочиха.

– Черна гора – каза тя енергично, като на пружина, и замлъкна завинаги. Очите ѝ останаха вперени нагоре. Корво спусна клепачите ѝ, бръкна в джоба си и извади две монети, които постави върху очите ѝ.

– Това е всичко – рече Стареца. – А сега трябва да я закопаем.

Мона преглътна шумно, Вик избърса една сълза, а Доктора въздъхна и почна да се моли.

– Намери лопати – обърна се Корво към момчето, закачи горната си дреха на един клон и запретна ръкави. След малко се върна с две лопати и хвърли едната на Корво. Той я пое ловко и започнаха да зариват момичето. Гут зави към луната, както само вълците могат. Когато приключиха, Санди стисна лопатата и погледна решително към Корво.

– Ако избереш пътя на отмъщението трябва да изкопаеш още два – каза му той.

Ти така ли направи? – попита предизвикателно момчето.

– Не, изкопах цяло гробище. Но колкото и да копаеш, никога няма да запълниш дупката в сърцето си. Единствените ти близки хора ще бъдат тези, които пращаш отвъд.

– Не разбрахме само какво беше откраднато – заключи Перис. Присвих уши, вдигнах муцуна и се присъединих към прощалния вой на вълка. След време ми се стори, че нещо друго също зави в нощта.