16


Беше един от онези дни, в които не ти се става изобщо. Въпреки че в къщата беше топло тялото ми недвусмислено усещаше пронизващия студ навън. Безрадостно еднообразното покривало от сиви облаци също не допринасяше за измъкването ми от постелята. Лежех на креслото в голямата стая, намърдан под едно одеяло. Предишната вечер бях седял буден до късно, въртейки парченцата информация от пъзела, който трябваше да сглобя. Господарят беше излязъл рано по някаква работа и аз се наслаждавах на безметежността, която така е присъща на моя вид и по която бях започнал да изпитвам носталгия. Наистина откакто започна това приключение съм активен (и умел смея да твърдя) участник, и не ми оставаше време да се отпусна в нищоправене.
Явно съм бил задремал, защото се сепнах когато Корво влезна в стаята. Не бях чул отварянето на външната врата и малко се засрамих. Скочих прекалено енергично и усмивката на господаря стана още по-голяма. Ама че глупав начин да се издам! Той не каза нищо за моята будност разбира се, а просто размаха двата плика, които държеше в ръка.
– Адресирани лично до мен, Феч. Не съм получавал писма от … е, нека го наречем един отминал живот. А и кой ли ни знае адреса?
Той хвърли писмата на масата, свали си ръкавиците и взе горното, за да го отвори със зловещо изглеждащия си нож.
– Напечатано на машина. Доста странно, не мислиш ли? Да видим… – каза той и се зачете. На лицето му се смениха недоумение, изненада, гняв и решителност. – Ние сме изнудвани, момчето ми! И под нас нямам предвид двамата с теб, защото според съдържанието всеки от участниците е получил такова.
Корво не бързаше да продължи, погледът му се зарея някъде и аз излаях подканящо.
– А, извинявай, замислих се за последствията. Ами някой демонстрира завидни познания за Месеца и в общи линии продава участието си на страната, която му заплати най-много. Доста дръзко е, че очаква парите да бъдат оставени на някакво изоставено място. Разбираш ли? Очаква се всеки да плати и дори загубилия в наддаването губи парите си. Не пише обаче нищо, което да демонстрира ценността на подателя. Арогантно и глупаво!
Звучеше доста несериозно и аз се зачудих защо това го разгневи.
– Ще трябва да свърша още нещо. Ти обаче няма да прекараш и следобеда на топло. Отиди в сиропиталището, и се оглеждай за най-малкото подозрително нещо. Банкерът едва ли ще отиде лично. Такива като него не си цапат ръцете с неща, които считат за дребни гадости. О, аз познавам добре неговия вид. Прекалено многото пари и власт накрая винаги създават в човека погрешното впечатление, че ги е заслужил и че те го издигат над другите. Ето ела да ти сложа този медальон. Когато излаеш, аз ще те чуя и ще дойда възможно най-бързо. А сега върви!
Изтичах навън сащисан и си дадох сметка, че това е най-дългото и разкриващо характера на господаря изказване, което бях чувал. Той никога не говори за себе си, не се оплаква, не закъснява и не дава воля на чувствата си. Само понякога лицето му се озарява от хищна усмивка и той забива ножа си дълбоко в нещо.
Или някого.
Но явно въпреки цялата си сдържаност и ефективност човешкото не му е чуждо. Това че в миналото си е преживял много неща е видно с просто око. Но нещо бе пропукало маската му на перфектен мрачен джентълмен. Чудя се какво ли беше?
Естествено сиропиталището беше на другия край на града и аз се зачудих дали да не си спестя разходката в ледения студ и да се повозя в метрото, прилагайки номера за придружител на слепец. Но не бях сигурен, че в това време ще има много такива по улицата, а времето не чака никого, така че в крайна сметка поех пеша. Поддържах лек тръс, защото исках да стигна възможно най-бързо. И то не само заради студа. Мислите ми се върнаха пак към господаря. Той изглежда студен и безсърдечен, несъмнено. Отнемал е живот, със сигурност. Бил е лице в лице със Смъртта. Личи му. Всичко това го е променило и е убило част от човешкото в него. Но той не е станал безмилостен звяр, независимо от всичко това. Издаваше го гнева. Ако целта ни беше просто да попречим на опонента си да се сдобие с нещо ценно за него той нямаше да остави чувствата му да се покажат на повърхността. Не, той беше вбесен че някой се опитва да използва невинни, при това деца, за нещо гадно. Да ги употреби без да изпитва угризения. И въпреки че аз също съм видял своя дял от гадости по тази грешна Земя, вижданията ми за предстоящото не се различаваха от неговите. Затова препусках още по-бързо, носен от крилете на гнева и нетърпението. От излежаването във вече напълно забравеното кресло не беше минал и час.
Денят беше необикновено мрачен, и нямам предвид липсата на светлина. Въпреки че снегът едва покриваше с тънък слой дърветата, клоните им бяха наведени надолу като хищни нокти, опитващи се да те сграбчат. Необичайно много бяха и враните, а аз не ги харесвам. Клюновете им са неестествено големи за размера на телата им. И са злокобни създания, които често предвещават нещо лошо. Силният леден вятър, който забиваше снежинките като ледени игли в тялото беше единственото нещо, което те караше да се чувстваш жив. Всичко друго беше като замръзнало и унинието, което ме обхващаше проникваше все по-дълбоко в мен заедно със сковаващия студ.
Реших, че умът ми си играе игри, когато го видях. Беше красиво място, богато и поддържано. Но въпреки това чувството беше, че мястото ми не е там. Имаше някой много важен човек, и аз щях да бъда представен. Част от мен се вълнуваше и притесняваше, надяваше и гордееше, но друга част от мен знаеше, че нещо ужасно ще се случи. Защото това вече се беше случвало. Аз бях там, но бях зрител. Когато ме представиха пред достолепния човек, вместо похвала и награда, получих презрение и изгнание. Душата ми почна да се гърчи в пламъците на отчаянието заради предадената…любов? Да, аз изпитвах любов, но явно тя беше отхвърлена, а аз – предаден. Усещах насмешката, която като огнен бич жигосваше сърцето ми. Как мога да си помисля, че обикновен воин като мен с някоя знатна като нея… Аз приех безропотно съдбата си. Вече нищо нямаше значение. Но все пак една искрица надежда не беше умряла. Имаше нещо, за което да се хвана. Нещо, което ще ми даде сила да вярвам отново, сламка, за която да се хвана за да не се удавя. Но беше толкова ужасно трудно…
Минаващите покрай мен ме гледаха странно. Кой знае какво съм правил, докато бях във видението. Откъде дявол да го вземе се взе? И защо въпреки че го виждах за пръв път имаше миризмата на нещо познато? Не можех да се задържам обаче. Нямах нужда от излишно внимание, а и имах и работа за вършене. Наоколо беше обикновен зимен ден. Е, духаше неприятно и беше студено, но не беше нещо неочаквано за това време на годината. Витрините светеха ярко, градската управа явно беше решила да не гаси старовремските фенери и през деня и аз чувствах, че макар и изпитания, както времето, така и приключението, в което се бяхме забъркали, са преодолими и носят дори известен уют. Аз знаех че не искам да съм на никое друго място и да правя каквото и да е друго.
Чааакай малко! Преди… не знам колко време, преди видението всичко беше толкова мрачно и безутешно, а сега ми се струваше обикновено, дори приятно! Или се побърквах, или някой си играеше с мен. Или (най-вероятно), преди видението идва чувството на другото място. Да, така ще да е. Ще разбера следващия път. Защото бях сигурен, че виденията ще продължат.
Оставаше ми да премина един рядко посетен парк за да стигна до дома за деца. Естествено беше на края на града. Хората не обичат да виждат нещастни съдби около себе си. Рискът да им напомни че техният живот също не е розов беше прекалено голям. Снегът беше покрил огромната открита поляна, опасана от двете страни с широки алеи. Изведнъж част от снега пред мен се издигна нагоре. Беше гълъб.
– Предполагам срещата ни не е случайна? – попитах, но беше реторичен въпрос разбира се.
– Нищо не е случайно. Не го ли научи вече? – отвърна Перис.
– Какво имаш за мен? – минах директно на въпроса.
– Всъщност имам молба към теб. Стареца. Вълната на времето го застигна лошо. Все пак той е човек с много минало. Аз не мога да му помогна. Но ти ще можеш.
– Виж, разбирам че той е мил човек и ти държиш много на него, но аз имам да предотвратя нещо наистина лошо, което ще се случи. А и не зная как да му помогна.
– Зная за сиропиталището. Имам план. Котката вече ни чака там. Ще ѝ дадеш медальона и тя ще пази вместо теб. Сигурен съм, че работи и за котки. Господарят ти е умен, ще дойде дори да не чуе твоя лай а нейното мяучене.
– Как да го вземат мътните знаеш за медальона? Добре, няма значение. Защо не го занесеш ти на Мемъри, а аз направо да тръгвам към твоя старец?
– Е, ами малко е тежичък за да летя с него.
– Добре, да вървим тогава. Ще ми кажеш ли какво му се е случило на Стареца и как да помогна?
– Ще разбереш всичко като го видиш.
За разлика от белия гълъб, Мемъри се виждаше на снежната пелена от далеч. Не беше и особено доволна. Как беше успял да я убеди Перис да му помогне явно беше поредната загадка, която няма да узная.
– Кръгчета на поляната ли правихте преди да дойдете? Измръзнах тук.
– Съжалявам, котко, но Феч се забави повече от очакваното. След това бързахме. Нека не губим време. Ще помогна за медальона.
С помощта на Перис го прехвърлихме от моя врат на нейния. Трябваше да затягам каишката със зъби, защото разбира се ѝ беше голяма, но тя дори не трепна. Какви неща ни се налага да правим.
– Добре, какво трябва да направя, за да го използвам? – поинтересува се Мемъри.
– Ами просто викай за помощ както можеш. Корво ще те разбере.
– А ще дойде ли навреме. Искам да кажа, че това тук не е точно центъра на града.
– О, за мигновеното ми пристигане не бери грижа. Ти просто си свърши твоята работа, той ще свърши неговата. – казах самодоволно. Беше детинско разбира се, но гълъбът ме дразнеше със своето всезнайство. А беше невъзможно добре осведомен, спор нямаше.
Старецът живееше в Китайския квартал. Вятърът си играеше с бутафорните червени знаменца и фенери. Перис не дойде с мен. Имал някаква друга работа. Но нямало как да сбъркам мястото. Беше сива метална врата в една малка пряка. За щастие беше открехната и се качих по стълбите. Още не бях стигнал горния етаж, когато чух воплите. Очевидно беше в агония. Не разбирах думите, но смисълът им беше очевиден. Той умоляваше нещо да спре. Опитах да отворя вратата, но беше с кръглите дръжки. Не успях и да я захапя. За малко да си счупя единия зъб. Разлаях се, но нищо не се случи. Рискувах с нежелание пак вратата, но май беше заключена. Явно трябваше да намеря някакъв друг начин. Към задната част на сградата гледаше прозорец. Отваряше се навътре и беше със стара месингова дръжка. Вдигнах се на задни лапи и надникнах през него. Имаше метален балкон, който беше широк и минаваше и пред апартамента на Стареца. Е, заслужаваше си да опитам. Когато скочих на балкона, се чу звук, който ме накара много бързо да измеря разстоянието до долу. Е, хубавата новина беше, че наистина имаше врата към апартамента. Но разбира се нямаше дръжка от външната страна. Тогава видях какво става вътре. Старецът ръкомахаше, отстъпваше, опитваше се да се предпази от нещо, което обаче не виждах. Може просто да е изкуфял, помислих си аз. Но после се сетих за собственото ми преживяване предиобеда и реших да не избързвам с диагнозата. Но как да вляза? Е, ако не ти стига ума, използвай сила. При хората винаги работи. За разлика от тях не можех да ударя вратата с рамо, затова се засилих до колкото можех на тесния балкон и използвах тежестта си за да натисна с предни лапи вратата.
Успях! Вратата задра дюшемето, но се отвори. Явно не беше затворена добре. Вътре беше сумрачно, светеше само една нощна лампа. Старецът беше опрял гръб в стената с входната врата, беше нападнат и силите му да се съпротивлява бяха на привършване. Но къде беше нападателят? Не виждах нищо. Приближих. По очите му си личеше, че вижда пред него нещо, което го ужасява. Но нямаше нищо. Дали нападателят не беше видим само за него? Убеден, че е така скочих, за да го поваля. Но пред Стареца нямаше нищо материално и аз връхлетях върху него. Добре че го уцелих ниско и той просто удари гръб в стената зад него. Свлече се и зарида. Ама че съм глупак. Трябваше да скоча отстрани, а не срещу него. Той избърса очи и изглежда ме видя. Измъчена усмивка се появи на лицето му. Когато нещата са безнадеждни и нямаш на кого да разчиташ е хубаво да имаш до себе си куче. И телефона на A-team. Но съм почти сигурен, че той го нямаше, а и аз не съм съвсем обикновено куче.
– Кучи, кучи, кучи – протегна той ръка към мен.
Ще отдам на възрастта му снизходителното поведение. Не можех да се обидя на този човек. Той свали от врата си малко шишенце и махна капачката. Явно се очакваше да пия от това. Отворих уста и той капна няколко капки на езика ми. Не усетих никакъв вкус нито каквато и да е промяна. Тогава осъзнах, че той мърмори нещо на непознат за мен език (зная че често го споменавам, но аз все пак съм куче, не филолог, нали?) и пръстите му засияха с бледа синкава светлина. Чух гласове. Много гласове. Обърнах се и тогава ги видях. Леко прозиращи, светли фарове около ужасно големи очи. Angel lights meets the grays. Но бяха въздействащи. Сърцето ми се сви. Те го викаха при себе си. Но не в отвъдното, а в миналото. Искаха от него да се върне в момента, в който се е случило. Обвиняваха го затова, че той е оцелял. Имаше много жени и деца. Каквото и да се е случило е било по време, по което голяма част от мъжете не са били там. Ето това го ужасяваше. Мисълта да се върне отново там, където и да е това „там“. Но изглежда призраците на миналото ме виждаха. Започнаха да ме заобикалят леко. Имах странно усещане по козината си, както когато наближава гръмотевична буря. Е, аз съм си едро куче и това често е полезно. Започнах да лая с приведена глава и оголени зъби и те се отдръпнаха. Разджафках се диво и освободих полукръг около нас. Старецът простена, но отдъхна. Явно това трябваше да правя. Е, пазенето ни е вродено и винаги носи топлото чувство да си полезен.
Докато гонех хлапе един от малкото воини ме изгледа диво и замахна с крак да ме ритне. Не се опитах да се пазя защото бях предположил, че щом са безплътни не могат да ми навредят. Не ме уцели точно и слава на Фенрир, защото и така се претърколих многократно и ударих предната лапа. Други също събраха кураж и почнаха да ме замерят с полу-прозрачни камъни. Болката беше обаче съвсем истинска. Мамка му! Някой стреля с лък по мен. Галопирах в кръг, надявайки се, че мога да използвам духовете един друг за прикритие. Отнесох няколко ритника. Почвах да се питам дали ще се спася и от следващата и от по-следващата стрела. В стаята беше съвсем тъмно, но аз не бях в нея. Аз бях на каменистия хълм, на който се намираха и призраците. Аз разширявах кръга, надявайки се спиралата да ме изведе отвъд хълма. Бях наблизо, когато няколко човека се обърнаха и се вгледаха в идваща по пътя жена. Повече хора я видяха и се обърнаха да видят реакцията на Стареца. Той съвсем се сви. Жената го питаше защо я е оставил. Нея и децата им. Не ги ли обича. Не помня кога бях започнал да разбирам какво казват, но това вече нямаше значение. Вместо да се окопити, Стареца съвсем се сви. Той тръгна към нея. Аз му препречих пътя и се разлаях, защото ми се струваше лоша идея. Тя обаче му каза „Хвани го“ и той стисна за врата и ме вдигна като пале. А все си мислех че прекалявам с яденето. Той ме понесе към нея и един от мъжете извади нож. Нещата не отиваха на добре. Аз почнах да се мятам, но Стареца сякаш изобщо не забелязваше, а вървеше като хипнотизиран към жена си. Ако бях религиозен щях да се помоля, но ние кучетата не вярваме в същества, които не сме се виждали. Нашите богове са просто огромни и силни кучета и вълци, които понякога идват и отнасят някой от нас в обратната страна на живота. Движенията на всички се разтеглиха и времето забави своя ход до леко помръдване. Тогава куче с черна гъста козина и размери на бивол превали хълма и се насочи към мен. Явно това наистина беше краят.
– Феч – каза то след като се спря пред мен и очите му като черни въртопи на две вселени се вторачиха в душата ми. – Рядко някой от нашия вид стига толкова далеч. Нямам предвид в момента – усмихна се той – а в развитието на месеца. Хората се нуждаят от нас, защото те са загубени без пастир. Някой трябва да им показва че в живота има друго освен тях самите и това е нашата роля. Не съм дошъл за теб. Не ти е времето. Нито тук, нито сега. Но ти ще имаш нужда от помощ. Сам срещу света не е успявал никой, независимо колко праведна е каузата му. Нито човек, нито звяр. Така че имам нещо за теб.
Той се приближи и ме захапа внимателно за врата. Муцуната му беше толкова голяма, че можеше да ме глътне, но той беше деликатен. Действието му беше нещо като полагането на меч на рамото на коленичил рицар. От зъбите му по жилите ми потече река от нажежени мравки, които се разбягаха по всички краища на тялото ми. Нещо заседна в гърлото ми.
– Когато наистина имаш нужда от глутницата, просто вий. Ще знаеш как.- след което се обърна и си тръгна откъдето дойде. Времето започна да се ускорява отново. Преди да се разтвори зад хълма се обърна и добави с усмивка „Сега не е лош момент да пробваш новото си умение“.
Времето се движеше с обичайната си крачка а аз бях почти пред жената и онзи с ножа. Той вече вдигаше ръка и аз усещах гъделичкащото чувство в гърлото ми. Завих както никога до тогава. Призраците започнаха да се оглеждат около себе си. Тогава до мен се появи Корво. Беше като да спреш от безкрайна скорост за една крачка. Той беше невъзмутим както обикновено.
– Трябва да вървим, Феч. Тук няма какво повече да направиш. Хайде, ела.
Той ме взе под мишница и едно мигване по-късно се озовахме пред дълга двуетажна сграда на края на парка. Стори ми се че бях чул викове на тръгване, но вече нямаше как да разбера. Явно освен че не беше деня, в който да си отида не беше и деня, в който да разбера какъв дар точно бях получил.
– …лявам, Феч. – казваше Мемъри. Направих каквото ми каза и господарят ти се появи, но вече беше късно. Няма ги. – явно гледах неразбиращо, защото тя допълни – Децата. Взеха ги.
– Моят старец. Добре ли е? – питаше разтревожено Перис от другата страна.
– Да, мисля че е добре. – Казах аз и седнах. Мисля че днешния ден ми дойде в повече.
Със скърцане на военните му обувки по чакъла с бърза, уверена крачка се появи черният мъж с военна прическа.
– Взели са децата, нали? Мразя кръвопийците.
– Не съм убеден, че са взети от това, което изглежда гоните – отвърна му Корво.
Другият свали тъмните си очила, които между другото изглеждаха малко нелепо посред нощ, и го изгледа преценяващо от глава до пети.
– Или са те, или са хора, които работят за тях. Винаги е било така. Първо крале, после банкери, после предприемачи. И винаги за сметка на някой, който не може да се защити. Така действат те.
– Наистина мисля, че бъркате причината и следствието – каза вежливо господаря. С такъв тон хората говорят на дете, което е ядосано и иска да си го изкара на нещо или някого.
– За какво говори този? – попита Мемъри.
– Вампири – отвърнахме в един глас с Перис.

Leave a comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *