15


Когато се опитваш да избягаш от нещо, може да е без посока и за известно време това работи. Но ако не си изградиш стратегия как да се отървеш от това, което те преследва, то рано или късно те застига. Днес беше денят, в който доста от участниците се изправяха с враговете си, пуснати по петите им от демона на изпитанията. Разбира се сутринта не знаех какво предстои, защото денят започна с комична случка. Започна с един плъх. Господарят излезе по някаква работа рано сутринта и аз лежах във всекидневната. Въпросният плъх освен нахален, беше и не особено умен. Явно разчитайки, че в апартамента ни няма котка беше решил, че няма кой да усети придвижването му в кухината под покрива. Не зная откъде се е появил този мит, че ние кучетата не чуваме добре колкото котките. Разбира се обонянието ни е най-съвършения инструмент, но слухът ни също е много добър. Чух съвсем отчетливо ноктите по гредите и си изградих добра представа къде се намира във всеки момент. Той не дойде веднага до единственото място, от което би могъл да премине от тавана към апартамента ни, а обикаляше и се спираше, явно за да огледа и прецени накъде да върви. Аз от своя страна мога да се движа доста тихо ако поискам. Не колкото котка, те признавам са ненадминати в това, но пък аз имах килим по повече от половината път, така че стигнах отстрани на камината без да издам звук. Плъхът стигна до комина и успя да намери пролуката през която да влезне в него. Притаих дъх и зачаках да видя как възнамерява да слезе незабелязано. Той се засуетя известно време и накрая се престраши да спусне по тухлите. Ноктите задраха, когато изгуби равновесие и вдигна доста шум. Явно саждите му попречиха да усети миризмата ми докато не беше късно. Разбра грешката си когато излизайки от камината се озова пред муцуната ми. Страхът го направи още по-бърз, но беше късно. Захапах го през гърба без да стискам особено силно. Ако исках можех да стисна и да го разкъсам на две, но не обичам плъхове, особено покрити в сажди. А и мъртвите плъхове не разказват истории, ако ми позволите перифразата. Хвърлих го към най-голия ъгъл на стаята и застанах пред него. Гледаше ме с омраза. Какво очакваше, да го посрещна с курабийки ли?
– Кой си ти и какво правиш тук? – попитах.
– Пусни ме, трябваше само да ви следя – теб и господаря ти! – плъхът почти по кучешки се отръска от прахта, вдигайки малък облак пепел.
– Само ни следиш и затова да те пусна? По-скоро глупаво отколкото дръзко. Кой те прати?
– Не мога да ти кажа. Знаеш ли какво ще ми се случи ако се разприказвам?
– Знаеш ли какво ще ти се случи, ако не се? – ядосах са аз и оголих зъби ръмжейки. Плъховете не им се случва да кръстосват пътищата си с кучета, но заплашителния ми жест бе моментално разбран.
– Ти в най-лошия случай ще ме убиеш. Те ще ме убият в най-добрия случай.
Наведох се напред за да увелича натиска над плъха и тогава подуших неприятна миризма, която не принадлежеше на неканения ми гост, но пък смътно позната. Къде я бях срещал? Тогава ми просветна.
– Надушвам противната миризма на един нахален и не особено умен полицай, който е идвал няколко пъти тук, опитвайки се да научи повече за къщата ни. Отива му придружителят му да е плъх. Виждаш ли, нямаше нужда да ми казваш нищо с думи. Сега си ми излишен.
При тези думи той така се уплаши, че пребледня. Да, зная че муцуните на плъховете са окосмени, но отдръпването на кръвта беше съвсем осезаемо.
– Чакай, чакай, ще ти кажа нещо ценно ако ме пуснеш. До човешкото гробище в стария квартал има по-малко за домашни любимци. – Аз малко по малко се приближавах към него. Бях толкова близо, че дъхът ми огъваше назад мустаците му. Той говореше с ускоряващо се темпо и премина почти във фалцет. – В средата, на централната алея има статуя на вълк. Иска четири дара, за да се видиш с него. Нещо свое, нещо чуждо, нещо мъртво и нещо червено. Ти си куче, с теб ще иска да говори, ще ти помогне. Моля те, пусни меее.
Спрях за момент, с муцуна почти опряна в неговата. Гледах го право в очите, които издаваха онзи първичен ужас, характерен за тези, които вярват, че скоро ще срещнат създателя си. Знаех кой го праща, което отговаряше и на въпроса защо. Нямаше шанс да ме лъже в този момент, беше прекалено уплашен за да съчинява такива странни истории на момента. Е, можеше историята му да е ПОЧТИ вярна, но рискът си заслужаваше.
– И като му дам тези четири неща какво ще стане? Някой ще ме заведе до олтара?
– Не, няма никакъв олтар – не разбра шегата ми плъхът. – Ще си тръгнеш и пътя си ще срещнеш желязна врата с вълчи лик. Премини през нея. – Отдръпнах се и той светкавично изтича към вратата на стаята. Докато се обърна той вече се суетеше, но нямаше как да излезе сам от дома ни.
– Изчакай, ще ти отворя входната врата. – казах и по реакцията му разбрах, че беше изненадан от това мое умение. Заслиза по стълбите и няколко етажа по-надолу чух женски писък. Явно някоя от съседките го беше видяла.
Приключвайки в мислите си историята с плъха аз седнах на задните си лапи и се замислих с кое да се захвана първо. Но мислите ми бяха прекъснати от връщането на господаря.
– Хайде Феч, бяхме помолени да помогнем на Богаташа от онзи старомоден негов иконом.
Беше леко развеселен, явно от срещата си с иконома, и поехме към къщата му. Навън времето беше толкова мрачно и аз съжалих наум че не сме излезли през деня, докато не се сетих, че всъщност е още обед. Беше навалял тънък слой сняг, който хрупаше под нас. На няколко пъти ми се стори, че чувам стъпките на някого зад нас, но колкото и пъти да се обръщах назад не виждах никого. Минавахме през един малък парк, който по това време беше напълно празен. Една врана изграчи по онзи мракобесен начин, който само те си знаят и господарят хвърли кос поглед назад. Обърна главата си напред мигновено, но стойката му се промени. Тялото му се напрегна и докато наблюдавах поведението му той отметна палтото си и прокара ръка към ножа си. Нямаше нужда да казва нищо. По някакъв начин беше успял да разбере това, което аз само подозирах. Зад нас имаше някой, който не ни мисли доброто и заплахата беше непосредствена. Въпреки това успяха да го изненадат. Иззад едно дърво проблесна синя светкавица със странен всмукващ звук и уцели Корво. Краката му се подкосиха и той се катурна на земята. Иззад дървото излезе Египтянина и тръгна към нас с доволна физиономия на злобното си лице. Усетих движение зад мен и се обърнах, за да видя Египтянина на алеята зад нас с доволна физиономия на злобното си лице. Погледнах пак напред и пак назад, докато осъзная какво се случва. Допелгенгерът се беше съюзил по някакъв начин с оригинала. И двамата бяха толкова противни, че всъщност бяха просто като близнаци. Аз се отдръпнах назад, за да мога да ги държа под око и двамата. Засега те бяха съсредоточили вниманието си върху господаря, но нямах съмнение че ако приключат с него ще се насочат и към мен. Те вървяха без да бързат с походката на човек, който се опитва да прегради някому пътя. Докато преценявах ситуацията и се чудех кого да нападна пръв господарят изсумтя, завъртя тялото си на една страна и започна да се изправя. Гнусната двойка се поколеба за миг, явно изненадани от способността на Корво да се движи и той се възползва от това, за да се изправи напълно с лице към онзи откъм дървото. Стисна ножа в ръка, и направи онова нещо. В единият момент беше по средата между двамата с нож ниско пред тялото му, а в следващия беше точно пред Египтянина. Ножът беше в корема му до дръжката. В този момент се случиха няколко неща. Онзи го погледна невярващо, другият се впусна напред, вадейки къс жезъл, а господарят извади ножа и го заби повторно, но в сърцето. Онзи започна да рухва на земята. Времето като единствен свидетел на нереалната сцена се поспря от неуморния си ход и всичко се забави като някакъв абстрактен подводен танц. С неестествено басов глас втория говореше нещо и жезълът засияваше с познатата синя светлина. Аз осъзнах че вече съм се впуснал пред него, опитвайки се да му пресека пътя. На мястото на което пътищата ни се пресичаха аз закъснях съвсем мъничко, но това ми беше достатъчно. Хвърляйки се във въздуха зад гърба му се извъртях и захапах лакета му, който държеше жезъла. Присвитата му ръка се извъртя настрани и жезълът стреля в краката му. Козината ми настръхна от статичното електричество, но неговата ситуация беше далеч по-лоша. Краката под коленете се бяха вцепенили и останалата част на тялото тръгна да пада под абсурден ъгъл. В този момент времето се сети, че изостава и възвърна обичайния си ход. Аз се приземих и се извърнах да видя какво се случва. Господарят се приближаваше с бърза крачка към падналия и аз се замислих, че може би му трябва известно време, преди да може да повтори онзи номер с мигновеното преместване. Мислех си, че Египтянина (или двойникът му) няма къде да избяга благодарения на прострелването си в крака, но той каза някакво късо заклинание, плесна с ръце, вдигна ги с длани нагоре и с рязко движение ги смъкна надолу. С тях тялото му потъна в земята и изчезна. Корво забави крачка и раменете и на двамата ни се отпуснаха. Опасността беше отминала. Засега. Малко по-бавно и болезнено и доста по-малко ведро продължихме по пътя си.
Отне ни доста време да стигнем къщата на Богаташа и с приближаването си към огромния портал от ковано желязо той безшумно се отвори. Влязохме и съзряхме пред къщата Богаташа заедно с Полицая да се промъкват към вратата. Освен че самото им присъствие заедно беше странно нещо в поведението на Богаташа беше много непривично. Чух стъпки по чакъла на алеята, опасваща оградата от вътрешната страна и Аргус излезе иззад ъгъла. Поздрави ме, но забелязвайки изражението на господаря проследи погледа му и виждайки сцената пред нас се смръщи. Вратата се отвори и икономът излезе през нея, сблъсквайки се с полицая. Възрастният човек се сепна и се опита да се отдръпне, но беше късно. Полицаят го удари с дръжката на пистолета и се вмъкна вътре със самодоволна физиономия. Двойникът на Богаташа, както се бях досетих вече, се огледа с хищен поглед и с предизвикателна насмешка ни изгледа, преди да последва спътника си и да затвори вратата. Втурнахме се натам и ще си призная че не бях преполовил разстоянието когато Аргус беше пред вратата бутайки я изправен с предните си лапи. Уви, вратата беше заключена. Осъзнавайки, че е заключена ние без да разменяме думи се заехме с различни стратегии за преодоляване на проблема. Хрътката лаеше подтикващо в опит да върне в съзнание иконома. Без да забавям крачка се насочих към задната врата на къщата. Видях с периферно зрение че господарят оглежда втория етаж на къщата преди да завия зад ъгъла. Стигнах до задната врата и повторих това, което правеше Аргус с предната, постигайки същия неуспех. Аз също се отдръпнах назад за да огледам прозорците на горния етаж, с надежда да извикам господаря ако някой е отворен, но едва бях направил две крачки и отвътре се чу страшна врява. Имаше крясъци, после удари и накрая разкъсващия звук на изстрел от пушка. Настъпи тишина, още по-оглушителна благодарение на контраста с шумовете преди нея. Тя от своя страна беше заменена с трясък, когато един от двата прозореца на късата стена се разлетя на парчета и тялото на полицая падна оттатък оградата с идеална дъга. Чух рязко отваряне на врата и стъпките на Аргус по мраморния под и по стълби нагоре. Върнах се отпред и заварих господаря да придържа иконома. Той се подпираше с другата си ръка на огромна старинна пушка с инкрустации. На горния етаж се появи Богаташа с хрътката до себе си и се отправиха към нас. Отляво на корема му ризата беше подгизнала в кръв. На лицето му беше изписана мрачна решителност. Явно нямаше да остави нещата така. Зачудих се къде е другият нападател, неговото алтер его. В поведението както на домакина, така и на кучето му не се виждаше напрежение от непосредствена опасност и аз заключих, че по един или друг начин той вече не представлява заплаха. В този момент по пода видях стъпките на хрътката в цвета на прясна кръв и като добавих настойчивата миризма на барут картината на случилото се ми се появи в главата. След като са повалили иконома двамата нападатели явно са се разделили, като Полицая се е качил нагоре, а злият Богаташ е претърсвал първия етаж. Явно са подценили обаче стареца, защото той е успял някак да се добере до пушката и да стреля. Полицаят е заварил Богаташа в стаята в дъното в ляво на горния етаж и са се сборичкали, при което нападателят е загубил боричкането и е излетял като птица без криле, както видях.
– Аргус, настигни другия – каза Богаташа без да откъсва очи от иконома си. Хрътката излетя със завидна скорост. Погледът на младия мъж се смекчи и той хвана грижовно рамото на иконома. Онзи само кимна, че е добре.
– Днес събитията се развиват доста бързо – отбеляза господаря с тон сякаш отбелязваше промяната във времето, и само някой който го познава добре би открил нотката ирония. – За какво имахте да говорите с мен?
– Да – отърси от себе си последните парченца от случилото се домакина. – Надявам се на вашето съдействие. Разбрах че онзи, когото наричате Банкера планира утре да вземе кръв за някакъв ритуал, който явно е важен за него и сподвижниците му. Кръвта трябва да е от деца и той е набелязал градското сиропиталище. Това не бива да бъде допуснато да се случи. Подозирам че вашите мотиви за предотвратяването му не съвпадат с моите, но в тези времена се по-важни действията. Ще се намесите ли? Опасявам се, че няма да съм ви много от полза в момента – каза той и сведе поглед към окървавената си ръка, с която придържаше раната си.
За момент си помислих, че господаря ще оспори предполагаемото му безразличие към убийството на деца. В края на краищата какво си мислеше този Богаташ? Че господарят е Джак Изкормвача ли? Но Корво не реагира външно.
– Опасявам се че не съм запознат с местната география. Къде се намира тази институция?
Богаташът му обясни и след още няколко реплики си тръгнахме, оставяйки иконома да се погрижи за раната на господаря си. На излизане срещнахме Аргус. Увесената му муцуна ми казваше, че не е успял да догони Полицая. Погледнах към бледото слънце, опитващо се да пробие през сивата пелена на облаците. Беше в най-високата си точка. Колко неща се бяха случили, а денят едва беше преполовил!
Имаш ли какво да правиш следобеда? – попита господаря. Кимнах утвърдително. Разследването на кражбата чакаше мен. – Отлично, тогава ще се разделим. Ти гони своите задачи, аз ще се заема с осуетяването на насилственото кръводаряване.
За щастие гробището не беше много далеч. Имах спешна нужда да поема контрола на случващото се с мен. Стигането до целта ми мина без проблеми, но улицата все пак е по-оживена от гробището и аз реших да мина през човешкото за да стигна до това за домашни любимци. Снежната пелена покриваше всичко наоколо. Снегът си е на мястото по тези места. Изглежда като чист погребален саван. Гробището за домашни любимци бе отделено от висока колкото мен изправен тухлена ограда и ръждясала желязна врата. До оградата имаше тъмна купчина на снега, накацана от множество гарвани. Миризма на скорошна смърт. Гладни гарвани. Не е обичайното място да умреш, но в крайна сметка е място като всяко друго. И все пак е странно. Приближих се и подуших позната противна миризма (кога за последен път съм подушвал нещо приятно?). Беше Полицаят. Или двойника му, нямаше как да разбера. Но във всеки случай този, който последно видях да минава през затворен прозорец. В гърдите му бяха забити няколко едри парчета стъкло. Учудващо, че е стигнал до тук. „Може би е нямал пари за погребение и решил да спести от катафалка“ помислих си шеговито, но аудиторията ми не четеше мисли и хуморът ми остана неоценен. Тук нямаше да го открият много скоро, а и не беше моя работа, така че си продължих по пътя. Намерих статуята на вълка лесно. Беше от гранит, седнал на задните си лапи и с леко повдигната муцуна. Не като за вой по луната, по-скоро надменно. Отдолу имаше надпис на латински. Аз съм куче с класическо образование и прочетох написаното, но то не ме зарадва. Бях съвсем забравил за даровете, които трябва да дам. Нещо свое, нещо чуждо, нещо мъртво и нещо червено. Ядосах се и за момент ме осени идеята нещото мое да бъде мокро и топло ако ме разбирате, но реших че не е добре да обиждаш съществата от отвъдното. Не нося нищо по мен, така че моето трябваше да е част от мен. Както трябва всъщност. Отскубнах малко козина от задната си лапа. И без това ме сърбеше там. Но откъде да го вземат дяволите да намеря нещо чуждо, нещо мъртво и нещо червено? Наоколо е пълно с мъртви животни, но нямам шанс да разкопая замръзналата земя. По това време на годината единственото червено нещо е пролятата кръв. Тогава ми проблесна. Имах донор за всичко това съвсем наблизо. Е, трябваше да го влача по снега, но не ми хрумваше нищо друго, пък и беше неприличен жест към съдбата. Когато ти дава лимони прави лимонада, когато ти дава труп го принеси в дар на вълк от отвъдното. Древна китайска поговорка. След малко под статуята на вълка беше трупа, подгизнали в кръв червени дрехи, всичко по него не беше мое, както и моята козина. Не знаех какво да очаквам, но това, че абсолютно нищо не се случи ме изненада. Нямаше странна светлина, внезапен порив на вятъра, нищо. Беше разочароващо не защото нямаше свръх-естествено проявление, а защото не бях сигурен че е сработило. Повъртях се малко, отправих молитва на старокучешки наум и си тръгнах. Мускулите на врата ме боляха от дърпането на тялото, умът му блуждаеше през всичките неща, които се случиха днес и аз почти пропуснах вратата. Почти я бях подминал, когато чух изскърцване и инстинктивно вдигнах глава да подуша източника и я видях. Беше огромна двукрила врата от дърво с метален обков. Имаше халка за почукване, явно декоративна, защото отляво имаше три реда електрически звънци. Халката се намираше в устата на вълк, който приличаше на гранитния от гробището.
Огледах се, беше започнало да се смрачава, но малкото хора по улиците не гледаха в моята посока. Отново не знаех какво точно да направя, но реших, че трябва да отворя вратата. Изправих се на задни лапи и я бутнах. Не помръдна. Дръжката беше кръгла, нямаше как да я отворя, дори да не беше заключена. Не ми оставаше друго освен да чакам. Неприятното беше, че като се заседя във входа хората ще ме вземат за улично куче, а тях ги прибираха в един ужасен камион от тази скъпа централна улица. Отначало никой не ми обръщаше внимание, но след известно време мина един костюмар, който ме изгледа с такова презрение и омраза, че като се бръкна за телефона си бях убеден, че ще звънне да ме приберат. Не чух разговора му, защото отмина, но започнах да се оглеждам наляво-надясно и мускулите ми се напрегнаха да побегна при нужда. Точно тогава вратата се отвори и през нея излезе някакъв човек. Втурнах се и успях да се мушна преди вратата да се хлопне. Вътре се усещаше слаба миризма на мухъл. Неизбежна е при тези стари сгради, независимо колко ги поддържат. Миришеше естествено и това ми допадаше. В дъното на коридорът имаше едно стъпало, след него врата и стълбище отляво след нея. Не разбирах какво трябва да направя, а бях сигурен че съм на правилното място. Разгледах пощенските кутии, но нито едно име не ми бе познато. Съсредоточих се върху вратата. Отвътре имаше дръжка, но странното беше нещо като много къса тръба, през която се виждаше вътрешната част на вълчата глава навън. Самият отвор беше богато украсен с преплитащи се фигури. Сякаш означаваше нещо. Замислен върху загадката на вратата не усетих кога зад мен се е появил човек докато не стана късно. Още се чудя как не съм го чул да слиза по стълбите. Той отвори вътрешната врата и ме видя.
– Хей, какво правиш тук? Марш, марш навън, куче! – започна да ме гони той. Нямаше излъчването на кучемразец, просто беше от онзи тип който обича правилата да се спазват без изключение. Сухар с други думи. Хукнах към вратата и в движение натиснах с предните си лапи дръжката, докато пренасях тежестта си малко назад, за да отворя вратата. Излетях през нея и пропаднах на свежа поляна сред гора от дървета толкова гигантски, сякаш са поникнали още на сътворението. Пред мен седеше вълк с доста впечатляващи размери. Не беше Фенрир, но все пак беше по-голям от всяко куче или вълк, за които да зная. Гледаше ме с примес от мъничко любопитство, малко повече присмех, два пъти повече царственост, една доза безразличие и една доза непоклатимо спокойствие. Сведох глава, но се чудех какво да правя с опашката. Дали се очакваше да я подвия в знак на подчинение или да я размахам в знак на радост? Никога не съм я чувствал толкова излишна. Накрая вълкът се смили над мен и проговори пръв.
– Благодаря ти за даровете. Те са… необичайни, но виждам че са искрени. Ти искаш да ме попиташ нещо. Макар че вече тук, се чудиш дали не можеш да се възползваш по-добре от дадения ти шанс. Ще ти разкажа за изчезналия артефакт и така ще ти отговоря не само на въпроса с който дойде, но и на този чийто отговор би трябвало да искаш да научиш повече. Преди много хиляди луни на място далеч от тук живеел велик везир. Властта му била огромна, почти колкото на неговия господар, но на него не му било достатъчно. Наранявал и убивал хора и зверове, погубвал семейства, за да трупа пари и власт. Имал красива жена, която не била като него. Мъчно ѝ било за тези, които се изправят на пътя на мъжа ѝ, но не можела да го отклони от пътя, по който бил поел. Когато изливал гнева си върху нея тя винаги успявала да отклони потока на лоша енергия. Това го вбесявало още повече, но колкото и да опитвал не можел да я засегне. Решил, че това нейно умение е чуден дар, но вместо да се замисли над делата си в черната му душа се прокраднал копнежа и той да има такова умение. Представял си как е неуязвим за враговете си, и колкото и омраза да таят към него да се смиряват и да го оставят на мира. С помощта на тъмна магия разкъсал душата на единственото същество, което го обичало и затворил парчето, което му трябвало в огромен рубин, което поставил в златен скиптър. Силата, с която се сдобил била по-силна от това, на което се надявал. Можел да отклони всяка магия, да я пренасочи към когото си пожелае. Жена му, лишена от способността да се защитава от гнева му скоро след това се удавила. Разбираш защо ти разказвам всичко това, нали?
– Откраднатият от музея скиптър е на везира. Но кажи ми, моля те, какво се е случило с него. Броди ли още по Земята?
– Не, не си го срещал, но разбирам защо питаш. Скиптърът е чуден инструмент, но силата му не е безгранична. Самият господар на везира се уплашил от него и където магията била безсилна използвал коварство. Останките му още седят зазидани сред гигантски каменни блокове под една гробница в пустинята. Но един от правнуците му сега държи в ръцете си пагубния инструмент. Него си виждал.
Ако имах време да помисля щях да задам още много въпроси, но разбрах, че аудиенцията ми е приключила. Бях научил не само кой но и защо.
– Ще се видим пак – рече вълкът и зави по гигантската луна над нас. Светът около нас почна да се топи и сенките на хората от скъпата улица са материализираха около мен. Вече беше съвсем тъмно, а аз трябваше да се прибера и да се възползвам от наученото.

Leave a comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *