Дванадесети


Нещо не се връзваше. Нямаше никакъв смисъл. Мътните да го вземат! Бях се поровил в библиотеката за Ашкунир Шесторъкия и вече знаех със сигурност какво е единственото нещо, което можеха да са намислили приятелчетата на Банкера. Но нямаше логика. В една от много древните религии шесторъкия демон е олицетворение на изпитанията, които животът поднася на истинския воин. За да си достоен, трябва да се изправиш пред препятствия, но не материални, а такива които са построени в ума ти. Изпитанията са пет – по една за всяка от сферите в ръцете му. Но някак не си представям бандата богаташи с тайни ръкостискания и дълбоки поклони на съсухрени живи мумии да преодоляват изпитания. И все пак нямаше друга причина демонът да е при тях. Трябваше да предупредя останалите участници, независимо от принадлежността им. Показах на господаря, че трябва да изляза и той ме пусна навън. Не бях минал и една пряка, когато Мемъри се появи отнякъде и закрачи редом с мен.
– Нещо важно се е случило, нали? Изглеждаш сериозен и бързащ.
– Нещо сериозно се случи, което спешно трябва да съобщя на останалите участници.
– Мияу, какво е то?
– За статуята, която е видял хамелеонът. Искаш ли да ми помогнеш? Да съберем всички придружаващи животни и да им кажа, а те ще съобщят на господарите си.
– На съвсем всички ли? Включително чакала и другите гадняри?
– Е, не се делим да гадняри и симпатяги. – ухилих се аз. – Но си права, че не е необходимо да съобщаваме на съвсем всички. По всяка вероятност една част вече знаят и мисля че имам добра представа кои са те. Аз ще поема вълка, кучето на Богаташа – Аргус и добермана на Мона. Ти се заеми с хамелеона, Бялата врана на лодкаря и гълъба. Соколът няма нужда от известяване, а пък за Красавеца не знаем да има придружител. Нека дойдат и хората.
– Добро разпределение, няма да се налага да се занимавам с по-големи от мен. Къде искаш да ги събереш? За кога предполагам ще е през нощта, защото няма мъгла и по-едрите ще имат проблем с движението из града.
– За времето си права. Но къде да се видим наистина?
– Трябва да сме сигурни, че няма да има жив човек наоколо.
– Разбира се! Мемъри, това е чудесна идея!
– Моля? Каква ми е идеята, за която не разбрах?
– Къде няма жив човек през нощта? Където има много мъртви. В гробищата!
– Бррр, мразя гробищата, особено през нощта. Има нещо злокобно там. Хората не харесват гробищата, защото им напомнят, че са смъртни. При мен е различно. Аз усещам мъртвите там. Но ще дойда разбира се. Любопитна съм да чуя какво имаш да им казваш.
– Добре, нека е час преди полунощ пред гробницата със статуята на куче – казах аз и се разделихме. Мисля, че видях проблясък на смях в очите на котката, но да се разпознае със сигурност е почти толкова невъзможно, колкото моята усмивка.
Най-близо беше жилището на Мона, затова се запътих натам. Срещнах ги с добермана когато точно излизаха. Нямах време, така че просто се приближих и го заговорих.
– Здравей! Имам съобщение за теб и господарката ти. Важно е. – Той се напрегна за момент, изглежда се поколеба дали да не ме прогони, на накрая реши да ме изслуша. В това време Мона ме разпозна, но разбра че казвам нещо на кучето ѝ, защото също спря и зачака.
– Група участници ще призоват демон, и това касае всички ни. Не зная какво си мислите, че знаете за това, но се порових по стари книги и разбрах какво предстои да се случи. Довечера, час преди полунощ ще разкажа наученото в гробищата, пред статуята на куче. Бъди там с господарката си.
Той кимна, почти примирително. Моралът не беше много висок при тази двойка.
– Ще се погрижа да бъдем там. Името ми е Луцифер между другото.
– Добре, Луцифер, аз съм Феч. До довечера.
Мона гледаше добермана си въпросително. Чудя се как ли комуникираха. Но нямах време за несъществено любопитство и поех към къщата на Богаташа.
Оградата на къщата беше идеално поддържана. Нямаше никаква пролука, през която да се промъкна. Затова реших да повикам Аргус както са го правели нашите предци, преди къщите, звънците и прочие. Завих. Е, привлякох доста погледи, но нямах избор. Накрая постигнах резултат, защото иззад къщата се появи с елегантна походка хрътката.
Казах му за срещата довечера. Беше изненадан, но готов да сътрудничи. Изглежда взимаше думите на господаря си съвсем сериозно. Обеща да каже на Богаташа и изчезна обратно в къщата.
Да намеря вълка обаче щеше да е трудно. Не знаех къде живее и единственото, на което се надявах е, че ще го срещна след стъмване около мястото, на което го видях за пръв път. По това време на годината се стъмваше рано, но улиците се опразваха доста по-късно и аз реших да го търся чак когато беше останало час до срещата на гробищата. Използвах времето, за да се прибера вкъщи и да съобщя на господаря за намеренията ми. От рисуване с лапа по прашния под на таванското помещение ми се разраниха лапите. Когато хората почнаха да се прибират по домовете си и улиците опустяха излязох навън и се запътих към парка, в който бях срещнал Гут.
Обиколих го, но от вълка нямаше и следа. Времето напредваше и се чудех как да постъпя когато в светлината на една улична лампа зърнах уродливия човек, когото бях видял със злобния вълк. Той не ме забеляза и реших, че ако се постарая така и да си остане мога да го проследя и да разбера нещо повече за него. Скоро стигнахме до стария градски пазар, около който миришеше на изгнили зеленчуци и урина. Във всички градове в които съм бил около пазарите и гарите къщите са олющени, миризмата е лоша и хората са бедни. Този не правеше изключение. Противният стигна до една боядисана в кафяво дървена ограда между две къщи, огледа се наоколо и отключи катинара на веригата която минаваше през грубо пробита дупка в дървото. Това беше странно, защото по този начин няма как да се заключи отвътре, освен ако не въртиш веригата и катинара. Но Противния, както реших да го кръстя, не заключи нищо, а просто влезе навътре. Чух шум от отваряне на желязна врата и приглушени стъпки. Замислих се, че ако продължават да се появяват неприятни участници ще ми се изчерпи запаса от имена, с които да ги кръщавам. В къщата отдясно светнаха лампи. Странно, къщата изглеждаше доста добре поддържана. Чу се трополене, кратък писък, после ръмжене и след това всичко утихна. Реших, че няма какво повече да правя тук и тръгнах. Не бях минал и няколко крачки обаче когато предната врата на къщата се отвори и отвътре излезе човек заедно с вълк. Вятърът донесе миризмата на Гут. Значи това беше добрият доктор! Той ме разпозна по същото време и дойде при мен. Човекът ме погледна с любопитство. Не губих време и казах на Гут за срещата след малко. Той кимна и извъртя глава към господаря си. Издаде звук, подобен на изджафкване, до колкото това по възможностите на вълк. После погледна към мен и каза „Да вървим!“. Тръгнахме и чух зад нас стъпките на човека, който безропотно ни последва.
На гробищата беше тъмно и тихо. Не че някога е различно. Винаги ми се е струвало странно защо слагат огради около гробищата. В крайна сметка тези отвън не искат да ходят вътре, а тези вътре не могат да излязат навън. Може би е за да се отдели света на живите от света на мъртвите. Като че ли тухлен зид или метални пръчки биха свършили работа! Почти всички вече бяха пристигнали. От хората само господаря изглеждаше напълно спокоен. По лицата на останалите бяха изписани очакване, притеснение, неудобство и презрение. И това беше преди да са чули това, което имахме да им казваме. От една странична алея се появи вещицата, носеше голяма торба. Няколко погледи се извърнаха, но после се приковаха върху господаря, който се изправи и каза:
– Мисля, че се събрахме. Предвид температурата и мястото ще се постарая да съм кратък. Събитието, в което всички тук планираме да участваме по своята същност е изпитание. Трябва да вложим усилие и воля, да бъдем изобретателни и дръзки. Накрая ще се присъединим към групата, на която принадлежим и ще се противопоставим едни на други.
Красавеца почна да върти очи с демонстративно отегчение, но господаря не му обърна внимание. Той пък откъде беше научил за срещата?
– За някои от участниците обаче това не е достатъчно. По причини, които не съм сигурен че разбирам те са решили, че всеки участник трябва да се докаже достоен за събитието, за да има право да решава съдбата на хората и боговете. Предполагам малцина от вас са чували за демона, наречен Ашкунир. – през човеците и придружителите им мина вълна на изненада – Групата, за която говоря изглежда имат за цел да го призоват. А когато това стане, той ще постави всеки от нас на пет изпитания. Достойните ще могат да присъстват на последната глава от нашето приключение. Но недостойните ще заплатят с живота си.
В този момент тишината се взриви от бурната реакция на присъстващите. Имаше гняв, страх и много въпроси.
– Откъде знаете за това? – попита Богаташа.
– Кучето ми Феч с помощта на някои от тук присъстващите придружители са видели приготовленията.
– Но кой участва в тази „група“? – попита гневно Мона.
– О, това са приятелите ти, които те пратиха с тебешир в ръка. – усмихна се господаря – Но може би трябва да зададете въпросите си към някой от тях. Нали така?
Погледът на Господаря се беше спрял върху вещицата. Тя го изгледа с омраза. „Какво?!“ изкрещя Красавеца. Явно не му бяха казали. Очите на Мона се бяха уголемили и се виждаше как страхът и гневът в нея се борят за надмощие. Богаташа гледаше вещицата със студен пронизващ поглед. Стареца клатеше глава и мърмореше нещо. Хлапетата бяха в шок и гледаха безмълвно с изцъклен поглед.
– Е, аз само минавах и реших да се отбия – каза вещицата с грозен кикот и плесна с ръце над главата си. Вихър от изгнили листа и скреж се завъртяха около нея и тя изчезна.
Дързостта ѝ и грозния ѝ присмех съвсем довършиха присъстващите. Настъпи тежко мълчание.
– Тук до колкото мога да си представя сме с различни принадлежности – каза на края Старецът. – Защо ни го казваш?
– Защото все още не съм сигурен за принадлежността на всички участници. А и смятам, че е редно всеки да знае какво го очаква.
– Ка..какви са тези изпитания? – събра кураж да попита едно от момчетата.
– Формата, под която ще се появи Поръчителя е различна за всеки и изпитанията са в известен смисъл индивидуални. Но смисълът им е един и същ. За всяко изпитание ще имаме по точно две денонощия. Успех на всички!
Господарят сведе глава за довиждане и с лявата си ръка направи жеста, който означаваше, че иска да дойда до него. Групичката зад нас остана неподвижно и очаквах, че ще им трябва доста време за да излязат от стъписването си.

Leave a comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *