Единадесети


– Най-големият проблем бяха етажните врати. – обясняваше хамелеонът. Бяхме се събрали вкъщи, за да чуем наученото. Очите на Мемъри искряха от любопитство. Перис изглеждаше по-скоро притеснен.
– Обикалях и обикалях, избягвайки охраната, но никъде не виждах Банкера. Накрая стигнах до грамадна библиотека. Изглеждаше старинна и миришеше така. Охраната там се навърташе повече отколкото на други места и реших да огледам. Вече се връщах, когато чух шум зад мен и като се обърнах видях една от етажерките да е отворена като врата и зад нея имаше коридор. Изтупан мъж, по-възрастен от Банкера, тъкмо влизаше през нея. Рискувах и се втурнах след него. За щастие вратата се затваряше с натискането на бутон малко по-навътре, така че имах време да се промъкна след него. Имаше стъпала и се стигаше до голяма продълговата зала. Беше същата форма като библиотеката. Вътре пазеха двама почетни стражи, с които мъжът си размени някакви странни жестове. В полукръг имаше столове, на които седях други мъже, включително и Банкера. На издигнато място стоеше каменна статуя на нещо като демон на трон.
– Демон на трон? – попитах. – Опиши ми го по-подробно.
– Изключително атлетично човекоподобно тяло, крака, завършващи с копита, глава със зурла, три очи на едно ниво и 6 ръце, в които държеше сфери. Всъщност във всички без една – в едната държеше нещо, което не разбрах дали е оръжие или жезъл. Знаеш ли какво е това?
– Да, това е статуята на Ашкунир шесторъкия.
– Никога не съм чувал за него.
– Разбираемо е, това е много, много древно. Какво стана после? Хората изпълниха ли някакъв ритуал?
– Така и не разбрах. От тавана се спусна решетка от светлина, която явно трябваше да открие дали няма някой или нещо в залата, което не трябва да е там. Затова не останах, а се наврях в една вентилационна шахта. Бях преполових пътя, когато стигнах до подобна решетка вътре в шахтата. Нямаше как да не я пресека, така че задействах някаква аларма. И затова беше необходимо да се изнеса толкова бързо. Това е всичко.
– Нищо друго ли не видя, чу или помириса? Помисли, много е важно!
– Ами … преди да се включи алармата мисля че чух пеене. Беше монотонно и звучеше като прииждащи вълни. Наистина не помня друго.
– Шесторъки демони? Какво става тук? – поинтересува се Мемъри.
– Трябва да проуча, когато зная със сигурност ще ви кажа, може би ще засяга всички ни.
Неохотно останалите се разотидоха. Аз се прибрах, за да поровя за нещо, което да потвърди предположението ми. Или да го отхвърли. Господарят обаче имаше други планове за мен.
– Ела с мен, имаме работа навън – каза. Погледнах през прозореца. Прехвърчаха снежинки.
Когато излязохме от къщата от отсрещната страна на улицата се завтече със смешни подскоци човек, в когото след миг разпознах иконома на Богаташа.
– Здравейте, сър! Може ли за минута?
– Да, разбира се.
– Господарят ми би искал да разговаря с Вас. Би ли Ви било удобно да ни посетите на вечеря? Тази вечер ако простите прибързаността ни.
В очите на Господаря заигра сдържана усмивка.
– Да, мисля че можем да си го позволим, нали момчето ми? Той ме потупа по главата.
– Много добре, сър! – кимна удовлетворено от свършеното поръчение икономът. Обясни къде се намира имението и накрая каза, че господарят му ще ни очаква в 8. След което подръпна каишката на хрътката с него, която през цялото време беше седяла неподвижно, гледайки в далечината и си тръгнаха. Ние също довършихме работата си и се прибрахме вкъщи.
Вечерта господарят си облече най-хубавият костюм и поехме към имението. Дори в тъмното си личеше че къщата струва цяло състояние. Размерът на самата сграда, както и на градината която я опасваше би побрала цяло каре от града. Но затова им казват неприлично богати. Позвънихме на портала от ковано желязо и след секунда вратите се отвориха. Когато стигнахме до къщата отпред вече ни чакаше иконома. Той ни поздрави и ни покани да го последваме. Вътре беше слабо осветено и сенките бягащи по ъглите шепнеха за времето, в което къщата е била пълна с живот. В трапезарията заварихме нашия домакин непринудено облечен и със замислен поглед. Когато влязохме обаче стана енергично, здрависа се с Господаря и ни покани да седнем.
– Как ви се струва домът ми? – избра неутрална тема за начало на разговора Богаташа.
– Красива и пазеща спомена на миналото. Прилича на музей.
– Тя е музей. На моето семейство и неговата история.
– Да, разбирам.
Разговаряха за вина и коне, за изкуство и за миналото. Двама джентълмени, всеки показващ само добре шлифованата си светска част.
– Предполагам се чудите защо Ви поканих – каза най-накрая домакина. Каза го като твърдение, а не въпрос. – Потайностите ме интересуват. Не от любопитство, не. Но съмнителни сделки, малки улички, тъмни ъгли, груби мъже и покварени жени – това са неща, които ми се ще да не съществуваха. Поради това слуховете за нещо предстоящо, нещо мрачно и значимо, и хора, които ще работят за неговото осъществяване нямаше как да не привлекат вниманието ми. Направих свое малко разследване и научих доста неща. Например че има хора, които искат да предотвратят това, които другите се стремят да се случи. И така стигаме до вас.
Господарят повдигна въпросително вежда.
– Не зная в коя категория попадате, но съм сигурен че сте част от всичко това. Аз възнамерявам да взема участие в предстоящите събития. Целта ми е и винаги е била да попреча да се случат зли неща на добри хора. Мен ме е грижа за обикновения човек и за разлика от политиците наистина го мисля. Ако сме на една страна, можем да си сътрудничим, но само в рамките на закона. Трябва да разберете, че аз не толерирам погазването му по никакви поводи. Целта не оправдава средствата.
– Ако приемем, че това което казвате е вярно – Господарят нямаше намерение да се разкрива пред такъв директен подход, въпреки че ясно съзнаваше важността да знаем за участниците – как възнамерявате да извършите подготовката, която тези участници явно вече са започнали?
– О, не мислете, че ви подмамвам да се разкриете за да ми окажете помощ. Аз разполагам със значителни средства, нямам предвид само финансови. Не мисля, че изоставам с приготовленията. Действията ви през последната седмица ми казват, че сте свързан с това предстоящо събитие. Излишно е да го отричате.
– Да се знаят участниците е полезно. Но каква им е позицията обикновено се разкрива по-късно. Дотогава обаче нищо не пречи на сътрудничеството.
– За ме е излишно да крия към коя група принадлежа. А и до колкото разбирам, участието и принадлежността не могат да останат скрити до края. Освен това вече имах подобни разговори с други участници. Такива, които има шанс да са на страната на Доброто. Мисля, че има практика за такива социални срещи.
– Да, има такава практика – усмихна се Господарят – Но мисля, че имате опростена представа за ситуацията. Тук не става въпрос само за Добро и Зло. Има няколко възможни развития и няколко групи, които се стремят към едно или друго от тях. И трябва да сте наясно, че навлизате в света на това, което наричате окултно. Ще се сблъскате с неща, които нямат рационално обяснение.
– Всичко това ми е известно. Но целта ми бе просто да заявя, че аз и кучето ми Аргус ще вземем участие. Така че вече сте известен. Докато целите ни съвпадат, или докато не стане видно че не съвпадат съм готов да си сътрудничим. Но пак повтарям, само в рамките на закона!
Обясни как можем да се свържем с него, стиснаха си ръцете и си тръгнахме. Още едно парче от пъзела. Дори знаехме и мястото му. Но картината далеч не беше завършена.
Късно вечерта, когато си мислех, че денят няма да поднесе нищо ново навън се чу вълчи вой. Помислих, че е Гут и излязох навън, за да се видя с него. Подуших миризмата на вълк веднага и я проследих. Следата ме заведе в една задна уличка с кофи за боклук и липсващо осветление. Пред една врата от ковано желязо, водеща към вътрешен двор видях вълка.
– Гут? – Излаях аз, но излезлият от сянката вълк не беше моя познат. Беше също толкова голям, но в него нямаше нищо добродушно. Посрещна ме с оголени зъби и злобно ръмжене, а очите му светеха с налудничав блясък. Беше ми писнало последните седмици злобни същества да ме отблъскват показвайки безусловна агресия, затова не отстъпих. В крайна сметка съм едър почти колкото него. Изръмжах в отговор. Не ни беше писано обаче да разберем как ще се развие един двубой между нас. Вратата зад него се отвори със скърцане и противен прегърбен човек с уродливо лице повика вълка. Извика нещо заплашително по мен и затвори вратата, след което потъна в мрака на двора.
По-добре че се случи така. Не се гордея, че се оставих на чувствата си, но когато всеки път избягваш битка накрая почваш да изглеждаш слаб и се изкушаваш да теглиш една майна на Конфуций. Но кой би предположил? Два вълка в един град. Още потенциални участници, за които не знаех нищо. Измърморих едно проклятие и се прибрах на топло.

Leave a comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *