Десети


Сутринта задуха вятър и поведе мъглата нанякъде. Градът се отви от пелената на мистерията и се превърна отново в себе си. За мен това означаваше, че ако господарят няма планове включващи moi, щях да прекарам деня вкъщи. По обед, когато слънцето се подаде иззад високите облаци на прозореца във всекидневната се почука. Беше Перис.
– Уплашили сте горкото момиче. Тази нощ минах покрай жилището ѝ и я наблюдавах. Изглеждаше разстроена.
– Всъщност господарят просто искаше тя да разбере за последствията от действията си. Беше уплашена, но не от нас, а от който ѝ беше казал какво да прави. Между другото името ѝ е Мона.
– Може да е свързано. Вчера хлапетата бяха посетени от някакъв с костюм струващ колкото малка къща и лице, което прави наемните убийци да изглеждат състрадателни.
– Защо мислиш, че този има нещо общо със събитията?
– Вещицата го доведе.
– Да вземем да посетим тези младежи, а?
– И аз си мислех същото.
Погледнах през прозореца. Мъглата я нямаше, но валеше ситен дъжд и духаше вятър, който носеше капките във въздуха на вълни. Не беше приятно време с други думи. Но козината ми беше дебела, а каквото е неприятно за мен е отвратително за хората, така че едва ли някой на улицата щеше да се заглежда по куче. Или гълъб.
– Да вървим – казах и Перис ме поведе. Стигнахме в периферията на града, и там между стари и отдавна боядисвани къщи имаше едноетажна постройка, която някога е била фабрика.
– Това е мястото. Ела да минем отзад, можем да влезем без да ни видят.
Помещението беше огромно. Хлапетата бяха заели и обзавели около една четвърт от него, в единия край, противоположен на този, в който се намирахме ние. Имаше два дивана, работна маса с разхвърляни кабели и електроника по нея, проектор и метални шкафове. Бяха четирима – три момчета и момиче. Единият, когото не познавах, се излежаваше на дивана с крака качени на облегалката и тъкмо казваше нещо.
-…ви казвам да зарежете тия глупости с гонене на духове и да организираме хакатлона. Получих 3d принтера, а още не съм го разопаковал, защото няма кой да ми помогне за сглобяването.
– Не е гонене на духове. И колкото и презрително да говориш за това няма да ни убедиш, че не сме видели каквото сме видели. – му отговори момичето. Беше с къса руса коса, кафяви очи, висока, тънка и с деликатни движения. Говореше спокойно и убедително.
– Пич, нали искаш да правиш готини хардуерни проекти. Довърши въздушния пистолет за проклетия дрон, за да можем да маркираме когото искаме. – се намеси един от другите.
– Уоу, уоу, уоу! Спрете се за малко. – беше среден на ръст младеж с рядка черна коса и измъчена физиономия. – Само аз ли забелязах вчера как като дойде Оня и всичките телефони изгубиха обхват. И wifi сигналът изчезна. Джипът с който дойде е на въоръжение в няколко армии. Струва купища пари. А този съм сигурен, че беше брониран. Не ви ли се струва, че си надскачаме класата?
– Е, каквото и да заглушават, не успяха да спрат дрона да ги проследи до оная сграда срещу музея на банката. Ако не беше така охраняван, щях да поставя камера на покрива му и да им гледаме прозорците. – не се опитваше да скрие гордостта от постижението си излегнатия.
– Добре, аз мога да помогна със запояването, а…
Започнаха да си разпределят задачи. До нас нещо което до този момент смятах за празна кофичка от сладолед се размърда. Перис изплашено излетя, а аз се приготвих за скок, преди да осъзная че гледам хамелеон. Всички погледи от другия край на сградата бяха насочени към нас, но аз бях зад една колона и единственото което видяха беше Перис. „Трябва да запушим онази дупка“ каза един от тях и после спряха да обръщат внимание насам. Хамелеонът се кискаше.
– Ти трябва да си Пъгсли. Изкара ми ангелите!
– Да си бяхте видели физиономиите – забавляваше се хамелеона.
– Ще ни издадеш ли? – реших да бъда директен.
– Как? Като говоря на онзи app, който написаха за да ме разбират ли? Ще ми отнеме няколко дни. А и няма смисъл. Мисля че можем да свършим повече работа от тях. Мисля, че всички тук искаме да научим повече за Банкера. Нали?
– Банкерът е онзи със скъпия костюм, който вчера е идвал тук, така ли?
– Брей, бързо се разнасят новините. Но не бива да очаквам друго. Аз няма как да стигна до там сам, а и едва ли ще успея да вляза в сградата. Ако съм вътре е друга работа, мисля че ще привличам по-малко внимание от голямо куче или гълъб.
– Има смисъл – намеси се Перис.
– Хубаво – съгласих се аз. Ще дойдем довечера и ще те занесем до там, но трябва да измислим как да влезем. Имам няколко часа да го измисля.
– Добре, до довечера…
– Феч. А това е Перис.
Върнах се вкъщи и се уговорихме с гълъба да дойде след времето ми за вечерната обиколка. Зачудих се над проблема с промъкването в сграда в центъра на града. През нощта, когато никой не влиза и излиза. И по всяка вероятност с много добра охрана. Хамелеонът беше прав за това, че нито аз нито гълъбът имаме голям шанс да се промъкнем, а дори и да го направим, ще привличаме внимание. Той можеше да се скрие добре, но как да стигне вътре. Ако Перис беше орел, а не гълъб можеше да го пусне на някой перваз или нещо такова. Кой би могъл да го вкара вътре? Черна глава с чифт светли очи се показа на прозореца.
– Мемъри! Тъкмо навреме!
Пуснах я да влезе след като се помъчих малко с дръжката на прозореца. Вече имаше дупки от зъбите ми по пластмасата.
– И аз се радвам да те видя – каза с насмешка, оглеждайки се. – Какво става?
– Планираме да научим повече за някой, който изглежда е участник и вчера е посещавал хлапетата. Целта е сграда в центъра на града, добре охранявана. Трябва да вкараме някак хамелеона вътре, но аз няма как да го направя.
– Искаш да внеса хамелеон през някой отворен прозорец? Не мисля, че мога да скачам с нещо толкова голямо в устата. А и как ще го захапя? Те са едни люспести…
– Ами всъщност не мислех да го носиш в уста. – усмихнах се гузно. Тя се вторачи в мен за момент, докато осмисли какво ѝ казвам.
– Не! Избий си го от главата! Нямам никакво намерение да нося на гръб някакъв гущер! И как ще се държи? Забил нокти в козината ми с мръсните си нокти? Блях, не!
– Нали беше любопитна. Ако имаше друг начин нямаше да те карам.
– А защо самата аз да не вляза?
– Хм, не се бях замислял. Но все ми струва, че котка ще привлича внимание, пък била тя и чисто черна. Пъгсли е много добър по камуфлажа. Днес съм гледал в него 10 минути, без да осъзная какво виждам. Ела с нас, и ще го обсъдим. Тръгваме след вечеря. А, и гълъбът на Стареца ще е с нас. Гледай да не го плашиш много.
Изгледа ме недоволно, но не каза нищо. Просто се завъртя и излезе. Сега трябваше да бутам дръжката обратно нагоре. Защо ги правят удобни само за хора?
Беше се смрачило отдавна, когато дойдоха. Чаках ги навън. Първо дойде Перис, и почти веднага след него Мемъри.
– Котко.
-Гълъбе.
Не мисля, че щяха да станат неразделни приятели, но май щяха да свършат работа.
– Мемъри има идея да влезне вместо хамелеона. Ти какво мислиш?
– Топлокръвна е. Няма да стане. Имат неща, с които виждат топлината на тялото и ако влезне ще се вдигне тревога. Трябва да е хамелеонът. Съжалявам.
– Прекрасно. – възропта котката. Двамата се вторачихме очаквателно в нея и след мъничко тя кимна. – Добре, да вървим.
Взехме хамелеона и тръгнахме към центъра. Дъждът беше спрял, но бръснещият леден вятър подкарваше хората като овчарско куче и ги караше да се завиват в палтата си. Никой не обърна внимание на странната ни процесия. Накрая стигнахме до сградата. Беше висока сграда с тесни прозорци и облицована в дебели камъни. Беше студена, надменна и ни гледаше отвисоко. А ние идвахме да проникнем в нея. Всички прозорци бяха затворени и късният час и бръснещият вятър гарантираха, че така и ще си остане.
– Ще огледам – каза Перис и полетя нагоре. През това време Мемъри оглеждаше хамелеона.
– Слава на Кусит не си толкова голям колкото очаквах. Но ще внимаваш с ноктите!
– Спокойно котко! Нека първо разберем откъде ще влезнем.
Перис се върна.
– Там отстрани на петия етаж има тераса. Видях един от охраната да пуши там. По угарките долу си личи, че не е изключение. Мисля, че това ни шансът.
Видях, че Мемъри вече чертае наум маршрута, по който ще стигне до там. Первазът, високото дърво, отсрещният перваз, настрани, после водоливника. Скокът щеше да бъде малък.
– Ще стане. – каза тя.
Пъгсли се качи върху нея. Мемъри изглеждаше нещастна, но тръгна по замисления маршрут. Не ни оставаше друго освен да мръзнем и да чакаме.
Не след дълго реших, че ще е по-добре да се движа, тъй като ставаше все по-студено. Не исках да се отдалечавам, затова вървях напред-назад в страничната уличка. Това, което не очаквах, беше някой да ми обърне внимание. Но по някое време от сградата излязоха двама, които изглежда бяха от охраната и се насочиха към мен. Почвах да се оглеждам накъде да бягам, когато те спряха и единият извади странен уред. Насочи го към мен, погледна уреда и каза „Няма никакви предаватели или пасивна електроника. Това е просто едно улично куче.“
– Чисто е, явно е изхвърлено наскоро. Бих го взел, ако живеех в по-голямо място – каза другият.
Първият обаче мислеше само как да се прибере на топло. Потъркваше се с ръце и се свиваше от студа. Огледаха се, но улиците бяха празни и те се прибраха обратно в сградата.
– Нали ти казвам, сериозна охрана. – чух от клоните над мен.
Стори ми се че мина цяла вечност преди Пъгсли да дойде на бегом от съвсем различно място. Мемъри скочи от дървото, на което го чакаше. Разбрах неотложността на тръгването ни и в момента в който Пъгсли беше на гърба ми се понесох надалеч от това място.

Leave a comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *