СПРАВЕДЛИВОСТ, СРЕЩА, ПИСМО

– Проклета мъгла! – полицаят стоеше на прага ни и се оглеждаше с отвращение сякаш мъглата го е изцапала. – Не е ли невероятно как името ви изскача в един случай с убийство, само за да се случи друго на метри от жилището ви дни по-късно?
– Да, разбирам Ви господин инспектор. Но аз бях извел кучето си на разходка по времето което изглежда това се е случило, защото всички ни видяха когато се върнахме.
– Аха. Но по-интересно е кога сте тръгнали. За това имате ли свидетели? Различни от жертвата?
– Не се сещам за някой конкретен. Но предполагам ще намерите някой, който ни е видял. Не би трябвало да е проблем, щом можете да свържете куче видяно в единия край на града с жилище в другия, нали така?
Тонът на господаря не се промени и той не позволи и нотка на ирония да се прокрадне в гласа му, но посланието беше достатъчно ясно. Мотивът за предходното му идване беше съшит с бели конци и втората възможност, която съдбата му бе дала караше очите му да сияят победоносно.
– Искам да огледам жилището ви! – каза важно Полицаят.
– Да, заповядайте – господаря отвори широко вратата. Игриви пламъчета заиграха в очите му когато видя изненадата, изписана на лицето на другия. Изглежда се беше подготвял за дълга битка защото остана на прага невярващо няколко секунди преди да се отърси от шока. Влезе предпазливо очаквайки някакъв номер. Огледа старателно всичко – коридора, кухнята, всекидневната, спалнята, банята, навря се дори в мокрото. Излезе на балкона и огледа покрива над нас. Бърника из гардероба, наднича с пуфтене под леглото, отваря шкафове. Някои места провери по два пъти, защото явно не вярваше, че няма да открие нищо. Но апартаментът беше минималистично обзаведен и не предлагаше големи възможности да се скрият обемисти неща. Накрая изглежда се предаде и дойде при господаря със зачервено от усилието и гнева лице.
– Намерихте ли нещо? – господарят мигновено скри насмешката, с която беше наблюдавал претърсването. Тъмночервени петна избиха по бузите на Полицая.
– Не, засега не, но това не е приключило! Изобщо не е приключило. Ще видите.
С треперещи ръце извади цигара и излезе.
– Хубав ден ви желая, господин инспектор! – провикна се след него господаря, но не получи отговор. Затвори внимателно вратата, заслуша се за момент в стъпките по стълбите и ме погледна с усмивка.
– Ядосахме го, но изглежда това при него е перманентно състояние, нали Феч? Довечера трябва върнем обратно всичко от мазето. И за съжаление обедната ти обиколка трябва да е долу. Постарай се никой да не те види.
В ръката си въртеше визитката, която бяхме получили снощи с написан на ръка текст на гърба, гласящ само „Обиск утре сутрин“. И затова се възползвахме от една от предпазните мерки, които Джак неизменно взима за важни неща. Когато се нанасяхме се уговорихме с един от съседите да ползваме тяхното мазе. Така че дори да бяха дошли със заповед за обиск и да се бяха сетили за мазето в това, което върви към апартамента не биха намерили нищо.
Следобеда се излежавах на балкона когато Джак дойде и каза „Феч, ела. Имаме работа.“ Не каза нищо повече и ме поведе по уличките. Вървяхме към старата част на града, която беше по-мръсна, по-пъстра и в която живееха хора от други държави, хора със странни прически, странни дрехи, хора пиещи много и всички те обичаха да седят навън. Накрая се спряхме пред една къща с червени тухли. Районът определено не беше скъп като този на нашето жилище, но не беше и в старата част. Беше просто някъде по средата. Качихме се по стълбите до втория етаж и Джак потропа на вратата. Отвътре се чу шум и вратата се отвори. Късата ѝ черна коса беше намазана с нещо, което я правеше лъскава и прилепнала към скалпа. На носа си, с остри черти но изящен имаше обеца. Големите ѝ тъмни очи се разшириха от изненада. После изглежда я обзеха цяла смесица от чувства. Усетих раздразнение, уплаха, любопитство и имаше още нещо, което смекчаваше реакцията ѝ, но не можех да го определя. Беше младата жена с добермана. В този момент той дойде и застана до нея. Хвърли ми презрителен поглед, но после насочи вниманието си към човека, стоящ на прага на господарката му.
– Здравейте! Името ми е Рипър. Бих иска да поговорим.
– Не ме интересува кой сте и какво искате. Махайте се! – изглежда се беше съвзела достатъчно, за да се опита да прикрие уязвимостта си с агресия.
– Всъщност би трябвало да знаете кой съм. Нарисувала сте един много специален знак на вратата ми. Знак чийто смисъл подозирам не осъзнавате.
– Е, и?
– Жената от първия етаж е мъртва. Излязла е през вратата с вашия знак и нещо я е разкъсало като почти е отделило главата от тялото. Сега разбирате, нали?
Това определено я разтърси. Тя отстъпи крачка назад, очите ѝ бяха изпълнени с ужас и клатеше глава в отрицание. Типичната човешка реакция.
– Аз, аз не знаех. Не знаех че ще стане така.
Господарят пристъпи напред и тя отстъпи още една крачка след което се завъртя и без да каже нищо влезна навътре. Апартаментът беше от онези, в които нямаше много стени и помещенията бяха големи и се използваха за много неща. Имаше големи прозорци, а в средата стоеше диван от ковано желязо с червена възглавница. Тя седна на него, вдигна от земята бутилка бира и отпи яростна глътка, след което сложи глава в ръцете си. Господарят приседна в отсрещния фотьойл и зачака. Тя отпи още една глътка, избърса с опакото на ръката си влагата под очите си и го погледна примиренчески.
– Ще ви улесня и ще започна аз – каза най-накрая господарят. – Замесена сте в нещо, чиято кулминация ще е на края на месеца. Хора с повече опит от вас ви казват, че сте от един отбор и ви дават поръчения. Като да огледате някои къщи. Или да преброите крачките между тях. Или да нарисувате нещо на вратите им. Но се обзалагам, че нямате представа за плановете им. Знаете какво и кога, но не знаете защо. Вие сте пешка в ръцете им.
– Аз не съм ничия пешка! – изсъска тя.
– Тогава не позволявайте да се държат с вас като с такава. Ще ми кажете ли кой ви накара да сложите знака?
– Не, не мога, изключено, те ще… – уплахата се завърна в очите ѝ.
– Помислете за мястото си в цялата ситуация. И запомнете, още не е късно да си сътрудничим.
– Никакви заплахи, никакви съобщения, които да им предам?
Жената се преобрази. Вече не беше уплашена, нито агресивна. Беше зряла, осъзнаваща, заинтригувана. Не откъсваше очи от тези на господаря.
– О, аз не вярвам в заплахите и предупрежденията. Но ето че разговорът ни приключи, а аз все още не зная името ви.
– Мона – каза тя с внезапно по-остър тон, но блясъкът в очите ѝ я издаде. Господарят вече беше станал и се здрависаха по мъжки. Тя не ни изпрати до вратата и бяхме стигнали почти до първия етаж когато я затвори.

Leave a comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.