Daily Archives: October 3, 2015


СМЪРТ, ЛОДКА, ПРЕСЛЕДВАНЕ

Сутринта отидох при господаря за да видя какви са му плановете за деня и той каза:
– А, Феч, ти наистина четеш мисли. Днес имаме работа. Опасявам се, че ще трябва да посетим моргата, а през нощта ще ловуваме. Постарай се да си във форма.
Ясно бе, че и двете ни задачи за деня ще се осъществяват по тъмна доба, така че с изключение на едно прекъсване за обедната обиколка прекарах деня в спане. Има дни в които едно куче може да иска да прекара времето си като мързелива котка. След вечерната обиколка излязохме навън. Ръмеше лек дъжд. Градската морга беше далеч, но най-незабележими щяхме да бъдем пеша, така че не се учудих когато Джак не се опита да ползва транспорт. Мокрите павета лъщяха на светлината на уличните фенери, улиците бяха почти празни, аз вървях редом до Джак, който крачеше устремено и в мен се събудиха спомени от едно отминало и безвъзвратно загубено време. Унесен в мислите си и наслаждавайки се на свежия въздух, който беше чудесен за обонянието ми не обръщах много внимание на конкретните неща около нас. Стигнахме до място, на което нашата улица се разделяше на две и срещу нас имаше сграда, чийто прозорец на последния етаж отразяваше някаква светлина. За миг някаква сянка премина през светлината. Въртейки глава се отърсих от спомените си и отново бях тук и сега. Започнах да внимавам какво се случва над нас и на няколко пъти забелязвах или бърза сянка, или трополене по керемидите, последвано от пляскане на крила. На всичкото отгоре на тила ми почнах да усещам гъделичкащото усещане, че някой е зад мен, но колкото и пъти да се обръщах не виждах никого. Джак беше забелязал промяната в поведението ми и придърпа муцуната ми към себе си в успокояващ жест. Нямаше нужда от думи. Той знаеше, че не сме сами. Бяхме стигнали в стария квартал, известен с жените упражняващи древни професии и техните господари. На един ъгъл двама мъже и жена водеха някакъв спор. Единият излъчваше първична агресия, изглежда беше собственика, жената беше съгрешила нещо в неговите очи, а третият пък трябваше да е недоволен клиент. Подминахме ги без инциденти, но минута по-късно зад нас се чу писък на жена, веднага след това изненадан крясък на мъж, някакви удари и после пак плющене на крила. Спогледахме се с Джак и на устните му се появи едва забележима усмивка. Не разбрах какво я беше провокирало, но не можех да го попитам, а той не смяташе да обяснява.
След още известно време стигнахме до моргата. Сградата беше стара, с олющена боя и голям неонов надпис с високи тесни букви. Джак се насочи не към главния вход, а към страничен отляво. Зад стъклото на вратата ни чакаше мъж с бяла престилка и когато се приближихме я отвори, огледа се, и я заключи зад нас. Миризмата на химикали и смърт бързо насити обонянието ми. Моргите са … неестествени. Предпочитам гробищата. Там природата върши естествената си работа. Всичките тези химикали и лъскави метални инструменти са опит на хората да надникнат зад булото на смъртта. Защо толкова бързат? Ще разберат всичко, когато им дойде времето. Мъжът с престилката ни заведе до помещението, в което държат мъртвите. На вратата негов колега ни погледна подпухнали очи и избоботи „Какво, и този ли пише доклад за училище?“ Когато влязохме с почуда установих, че не сме единствените нощни посетители. Към нас беше извърнал глава и ни гледаше с любопитство млад мъж с тъмна права коса, лице с правилни черти и широка челюст. Изглеждаше като човек, който има сериозно въздействие върху другия пол и ясно го съзнава. Беше облечен в скъпи дрехи и миришеше на някакъв парфюм, който предполагам се харесва на човешките женски. В стаята още имаше възрастен човек и млада сестра, която не откъсваше поглед от младия, който кръстих на ум Красавеца. Но нямах време да се замислям върху двамата по-млади, защото усетих пронизващия поглед на възрастния. Беше с бяла коса и изпито лице, леко прегърбен, но тялото му излъчваше огромна сила.
– Добър вечер на всички – каза вежливо Джак и на ъгълчетата на устните му се мярна сянка на усмивка. Той погледна въпросително сестрата и на нея ѝ трябваше малко време, за да премести погледа си към него, след което посочи към стената с металните врати и каза:
– Номера от 12 до 15, 18 и 23 отговарят на вашите… изисквания.
Джак извади нож и се насочи към най-близката врата. Аз отидох до него, но се обърнах с лице към останалите. Белокосият умело режеше нещо от торса на труп на едната маса, а в същото време Красавеца прибра грижливо увит пакет в джоба на сакото си, кимна към сестрата и достолепно си тръгна без да поглежда назад. Върнах погледа си към възрастния. Ръцете му бяха големи и груби, сякаш всекидневно вършеше работа с тях, но въпреки това работеше изключително умело със скалпела. Впечатлението, което ми създаде е че знаеше отлично какво върши и не му е за пръв път, но въпреки всичко не намира удоволствие в това и не го одобрява. Когато свърши, също прибра взетото, огледа стаята, подмина сестрата и стигна до вратата. Едрият, който седеше там протегна ръка, явно още не беше получил възнаграждението си и старият му сложи нещо в ръката. Той погледна към дланта си и се смръщи.
– Какво ми ги даваш тия тъпи монети, сякаш са най-ценното нещо на света? Какво да ги правя?
– О, не са ценни тук, но ще ти трябват, когато пак се срещнем – каза старецът със странен глас и излезе. Докторът гледаше невярващо след него, но не се опита да го спре, просто махна ядосано с ръка и прибра монетите в джоба си. След мъничко ние също приключихме, Джак плати с пари, каквито те очакваха, и то изглежда в голямо количество, защото усмивките им стигаха до ушите и излязохме отново навън.
– Какво мислиш за колегите ни?
Беше преди полунощ и аз просто излаях.
– Прав си, Феч – каза господаря и отидохме на лов.


ВЪЗДУХ, ЖРИЦА, ЗВЕЗДА

След сутрешната обиколка излязох навън. Тъй като хората вече бяха отишли на работа, тази които срещах бяха или домакини или туристи, а те едва ли биха направили проблем за разхождащо се само куче. В едно кафене, в което хората закусваха с кроасани към сутрешното си кафе, седеше млада жена с уверен, властен поглед и къса червена коса. Потропваше с показалец на масата и сякаш чакаше нещо. Забавих крачка и промених леко посоката си на движение, за да мога да я наблюдавам още мъничко време без да будя подозрение. Тя хвърляше погледи нагоре, като че ли очакваше нещо или някой в небето. Нямах обаче повече време да я наблюдавам без аз самия да привлека внимание и след като я подминах спрях и се обърнах. Вдигнах глава и огледах небето и покривите на къщите, но не видях нищо.
– Не се задържаш дълго вкъщи. – Как по дяволите успяват да са толкова тихи? Извърнах глава и видях Мемъри да ме гледа невъзмутимо и с леко искрящо любопитство в очите. На светло очите ѝ бяха светли, нито жълти, нито зелени, което я правеше по-симпатична от повечето ѝ събратя.
– Идвам да ти кажа какво научих откакто се разделихме. Някои от уличните котки се кълнят, че са виждали нощно време по улиците да се скита вълк.
– Вълк? – учудих се аз – Не че искам да обидя събратята ти, но сигурна ли си че уличните котки биха различили вълк от някои породи кучета?
Мемъри ме изгледа леко нацупено.
– Разбира се. Ние котките не правим такива грешки. Какво ти говори това за вълка?
– О, нищо по-конкретно от това, което знаеш и ти самата. Но ако научиш къде живее и при кого, би било полезно.
– Мислиш, че живее при човек? – заинтригува се Мемъри.
– О, ами аз не мисля, че е възможно в град да има наистина див вълк.
– Аз за втори път ти казвам нещо, което изглежда те вълнува… Тя си задържа погледа върху мен.
– Технически погледнато, снощи и двамата видяхме едно и също, а аз ти потвърдих съмненията, че новопоявилите се са свързани, така че всъщност сме квит. Още повече, че не съм научавал нищо ново от снощи. Ако искаш обаче, можем да се разходим заедно, преди хората да са започнали да излизат в обедна почивка.
Мемъри просто тръгна, без да се пазари повече. Настигнах я и продължихме по една от калдаръмените улички. На един правоъгълен площад с малък шадраван в единия край седяха на пейки възрастни мъже и жени, които се препичаха на слънце и обменяха клюки. Пред тях се мотаеха гълъби, които очевидно някой хранеше. На ръба на шадравана беше кацнал гълъб, който когато ни видя каза леко иронично „Странна двойка, куче и котка“. Мемъри се приготви за скок, но после се възпря.
Защо не си при другите да чакаш трохи? – Попита малко заядливо котката.
– О, аз нямам нужда да ям подхвърленото от тези хора – отвърна с наранена гордост гълъбът.
– Рядко се среща човек да осинови гълъб – намесих се аз. – Сигурно е добър човек.
– О, старецът е най-добрият човек, който съм срещал. Трябва обаче да вървя, преди онзи отвратителен хищник да се е върнал. Та-да! – и след кратък оглед на небето изчезна над покривите.
Продължихме с разходката, но нищо интересно не се случи. Накрая се разделихме и аз се прибрах за да направя обедната обиколка. Следобеда прекарах в астрологически изчисления, резултатът от които беше гадно главоболие. Около час преди полунощ излязох за кратко навън. Срещнах прегърната млада двойка, гледаща блещукащи в небето светлини. Напоследък тези летящи фенери бяха станали популярни и на влюбените им изглеждаха романтично. Но в светлините имаше нещо странно. Не се движеха. Възможно ли бе изобщо да няма вятър на тяхната височина? Останах малко да ги наблюдавам и те наистина не се помръднаха. На двойката това не им направи впечатление, но пък забелязаха мен.
– О, виж какво сладко куче – каза момичето и протегна ръка. Нямах голям избор така че останаха с оплезен език докато тя ме почеса зад ухото. Преди обаче да почнат да си задават въпроси за мен или и младежът да последва примера на приятелката си се изнесох към вкъщи. Бях се прибрал навреме за вечерната обиколка, така че след нея да ми остане време да говоря с Джак. Разказах му за чакала и слуховете за вълка, но също като мен той не можа да стигне до нещо определено от тази информация.