Daily Archives: October 2, 2015


КОТКА, ЧАКАЛ, ИМПЕРАТОР

През нощта се събудих от приглушеното плющене на звучащи като големи крила. Някаква жена изпищя пронизително. Още плющене на крила и после тишина. Отидох в кухнята защото само от прозореца там може да се види по-голямо парче небе, но не видях нищо.
Имахме да намерим някои по-странни съставки и затова след закуска излязохме с господаря. Мястото на което отидохме е особено, хората могат да минат стотици пъти близо до там и никога да не изпитат нужда да завият по някоя от малките преки, за да открият какво се крие отвъд по-основните улици. Влязохме в един старовремски магазин с извита витрина и докато Джак търсеше съставките аз огледах наоколо. Освен нас в сумрачното помещение имаше само старец с азиатски черти и някакви хлапета. Едно от тях държеше кожена гривна с медни инкрустации в ръка, а бледо момиче с незапомнящи се черти и миризма снимаше гривната с телефон и обясняваше нещо възбудено. Изглежда стигнаха да извода, че са намерили каквото търсят и отидоха при стареца да го питат колко пари иска. Той обаче се разсмя и каза, че магазинът не е негов и е клиент също като тях. „Всички тук сме за едно и също“, добави той и си задържа погледа върху Джак за малко повече от момент. Господарят вдигна любопитен поглед от стъкленицата, която държеше в ръка, но успя да види само гърба на азиатеца. Хвърли поглед на хлапетата и после ме погледна въпросително, но единственият отговор който имах за него беше кучешкият еквивалент на повдигането на рамене. Сетих се, че не видях какво е взел старецът, но той вече беше изчезнал. Което между другото беше малко странно, защото не си спомнях да съм чул звънчето на вратата. Когато излизахме от магазина една бяла врана рязко излетя, а нещо дребно и много бързо се шмугна зад ъгъла на сградата.

По пътя за вкъщи минахме през един малък квартален площад, с кафенета и магазини, домакини, които обменят клюки на пейките, неотлетяли птици и улични котки. В цялата тази картина не се вместваше добре единствено висок тъмнокож мъж с кожени дрехи и тъмни очила. Когато го приближихме той пристъпи към нас с атлетична походка и заговори Джак.
– Мога ли да предположа, че не сте местен? – попита той с по-скоро заповеднически глас, което направи въпроса твърдение.
– Предполагам също и Вие – отвърна Джак любезно и без най-малък намек за ирония.
– Дали Ви е направило впечатление да са зачестили случаите на анемия, на внезапна агресия в млади и здрави индивиди, необяснимо желание да ухапят някого, такива неща? – изиска отговор непознатия.
– Не е ли по-добре да отправите такъв въпрос към местните, или властите? сдържано, но любезно попита Джак.
– Опитът ми показва, че местните са слепи и глухи докато не стане прекалено късно. Наблюдателен човек отвън, като Вас, би забелязал такива необичайни неща по-рано, макар в началото да има риск да ги приеме за обичайни по тези места.
– Опасявам се, че не мога да Ви помогна с информация, но ако с кучето ми забележим нещо от изброените бихме могли да Ви посетим, ако знаем къде сте отседнали.
– Ще се виждаме наоколо, каза непознатият, който така и не се представи, рязко се завъртя и с бърза крачка се отдалечи.
Джак хвърли кос поглед към мен, означаващ „ти какво мислиш“ и „не беше ли странно“, но така или иначе сега не можех да кажа нищо, което да разбере, затова само въздъхнах. Отдавна не бяхме срещали ловец на вампири, но срещата ни месец преди събитието едва ли е случайна. Възможно ли е Графът да е вече тук? Или друг? Колкото обаче и да си блъскаш главата не може да намериш отговорите на въпроси, за които нямаш достатъчно информация, затова просто добавих този факт към наличните странни и потенциално важни за предстоящия месец. Джак понякога ми казва, че имам философски поглед, но всъщност ние кучетата просто не обичаме да се тревожим за абстрактни неща или такива, които не са свързани пряко с нас. Всъщност хората правят точно същото, просто ние сме по-добри в това. Помага за доброто храносмилане.

Късно вечерта, след обиколката вкъщи излязох да се разходя и подуша наоколо. Съвременните градове не са подходящи за дневни разходки на такива едри кучета като мен. Ако бях дребен като тези модерни породи хората биха помислили, че просто се опитвам да догоня стопанина си когато ме видят без каишка, но моя ръст прави хората предпазливи и губя много енергия да се правя на симпатичен пес, за да не се развикат. Затова компенсирам, като обикалям улиците през нощта. Поддържам форма, подушвам миризмите по-лесно без хората по улиците, а с нощните типове мога да се оправя ако внимавам. Излязох на площада и в отсрещния му край видях от една от преките да излиза нещо, което за момент сбърках с друго куче. Внезапно осъзнах обаче, че срещу мен изобщо не е куче, а чакал! Той не продължи към центъра, а зави към следващата пряка. Запътих се към него с идеята да го заговоря, но когато ме усети реакцията му беше повече от агресивна. Оголи зъби и заръмжа, сякаш няма какво да си кажем и единственият вариант е борба. Имаше нещо наистина зло в чакала, а миризмата му ми напомняше нещо, на което не можех да сложа лапа в момента, и го оставих да си върви по пътя. Аз съм по-едър от чакал и вероятно с доста повече боен опит от него, но нямаше смисъл да влизам в битка. Но всеки път има два края, и макар да не разбрах нищо за чакала, нито за това накъде е тръгнал, можех да проследя дирята му и да разбера откъде е тръгнал. Така че завих по пряката, от която той дойде и тръгнах по следата. Подуших, че се е движил бързо и след известно време стигнах до входа на къща, от която беше излязъл. Вратата беше заключена, така че нямаше шанс да вляза вътре, пък и може би не си заслужаваше риска. Вместо това огледах наоколо. Между тази къща и съседната имаше двор неговата врата не беше заключена. Успях да я отворя и влязох в двора. В къщата от която излезе чакала долният етаж не светеше, но на горния етаж прозорецът беше отворен и жълтеникава светлина осветяваше насрещната стена. Някаква сянка вътре се раздвижи и след малко видях главата на неприятно изглеждащ човек с крив нос и сурови черти. Говореше на нещо, което ми напомняше арабски и скоро пред него се появиха лилави облаци. Говорът му ставаше все по-бърз и димът пред него растеше. В един момент от облака се подаде нещо малко и някак в моя посока и човекът се наведе и ме погледна с малки злобни очи. Той изсъска нещо и затвори прозореца.
„Странни образи се навъдиха изведнъж в квартала“. Сепнах се, защото изобщо не бях усетил приближаването на котката до мен. Беше чисто черна, и в тъмното зениците ѝ бяха толкова големи, че единственото не черно петънце по нея беше бялото на очите ѝ. Оглеждаше ме спокойно и с любопитство. Виждах, че тялото ѝ е напрегнато и е готова да изчезне моментално, но явно любопитството ѝ надвиваше инстинктивното недоверие на котките към нас. Беше ми омръзнало цял ден да гоня сенки и да не научавам нищо, затова реших да подходя както би направил господаря. „Името ми е Феч“ – представих се аз – „Какво имаш предвид?“. „Мемъри“ – отвърна котката. „Имам предвид че кварталът е спокоен, тук живеят хора, чийто семейства от поколения са тук, няма чужденци, и почти не спомням някой да е продал имот. И изведнъж се появяват няколко хора, всички търсещи квартира наоколо, както и животни, които очакваш да видиш в зоопарк, но не и по улиците на града.“ „Чакалът“ – посочих с глава нагоре към вече затворения прозорец, защото бях сигурен, че неприятният тип горе и чакалът са заедно. „Не само“, отвърна Мемъри. Погледнах я въпросително, но явно нямаше намерение да продължи с обяснението. „Имаш ли идея какво става тук? Ти също си от новите и някак ми се струва, че сте свързани по някакъв начин.“ „Може и да сме“ – отвърнах ѝ също така уклончиво. „Каква е твоята история?“ „О, съвсем обикновена. Когато бях малко коте една жена ме видя и ме хареса и я осинових. Сега живея при нея, но нощно време ме оставя да се разхождам.“ „Говорите ли си с нея?“ – реших да си насиля късмета. „Какво имаш предвид? Знаеш, че хората не могат да говорят с нас. Е, научи се най-накрая да различава кога ѝ казвам че съм гладна и кога че искам да ме гали, но това едва ли може да се нарече разговор.“ Ако казваше, истината, а аз бях склонен да повярвам, Мемъри не беше участник, но пък за сметка на това беше местна. Бих могла да ми е полезна с информация, но какво бих могъл да ѝ дам в замяна, ако не е в играта? Може би прословутото им любопитство би помогнало. „Така се случва, че аз също съм любопитен относно тези нови хора и животни наоколо. Ако ми казваш какво си видяла и чула, аз също бих могъл да ти казвам какво съм научил. Освен това в близкия месец ще се случват някои наистина странни неща, някои от които опасни и ще ти е полезно да си в течение.“ Тя ме погледна с големите си кръгли очи кимна в съгласие. „Къде да те търся?“ – попита ме тя. Обясних ѝ къде сме отседнали с Джак и тръгнах към вкъщи, защото щях да закъснея за нощната обиколка. Знаех, че съм постъпил малко прибързано, но не виждах причина да съм прекалено предпазлив. Ако беше участник, нещата които ѝ казах вече са ѝ известни. Ако не е, част от случващото се щеше да го разбере така или иначе, пък и няма как да каже на човек, така че мисля си заслужаваше. И преди съм работил с котки и наистина между тях има доста … прилични.