Yearly Archives: 2015


Need another reason to avoid fast food? Australian scientists recently found that people with a diet largely made up of processed foods and sugary drinks tend to have a smaller hippocampus—a brain region involved in learning, memory, and mood.

“Unhealthy diets can create an environment that is toxic to the brain,” says neuroscientist Nicolas Cherbuin.

So you might want to lay off the Big Macs.


Според този разсекретен списък целите в България за американски ядрени оръжия през 50-те години са били:

  • Балчик
  • Безмер
  • Габровница
  • Горски Извор
  • Граф Игнатиево
  • Каменец
  • Карлово
  • Пловдив
  • София/Божурище
  • София/Кумарица
  • София/Враждебна
  • Стара Загора
  • Толбухин
  • Узунджово
  • Ямбол

  • КРАДЕЦ, НОЖ, СЯНКА

    [wordpress_file_upload]След разкритията от предходните дни стана ясно, че ние придружителите ще имаме повече работа докато човеците се борят със собствените си демони. Очаквах да ни посетят участници, целящи да научат повече за изпитанията. Но бях изненадан когато на вратата ни се появи Мона. Изглеждаше бясна. Беше стиснала юмруци и очите ѝ искряха, влезна преди да бъде поканена, но господаря не ѝ попречи.
    – Предполагам си щастлив за това колко сме затънали?
    – Всъщност, противно на общото мнение аз не извличам удоволствие от чуждото нещастие. Но за какво затъване говориш и кои точно са в групата на ние?
    – Ние! Тези които сега ще трябва да изпълняваме поръчения на духове и състезания на демони!
    – Наясно си, че аз нямам нищо общо с призоваването на Ашкунир, просто бях така добър да съобщя на всички предварително. А и тъй като възнамерявам да участвам аз също попадам в групата на изпитваните.
    – Да! Но ти явно си подготвен. Или не ти пука. Или си луд! Или всичко накуп! Най-големите чудовища които съм виждала са баща ми и приятелите на бившия ми. Не демони! Не съм подготвена за това!
    – А, значи не си дошла да ме обвиняваш, а защото си изплашена и имаш нужда от помощ.
    – Не, не е така! Притрябвала ми е помощта ти. А и ти не би ми помогнал. Нали?
    – Ако си убедена в това, тогава защо все пак си тук?
    – Е, надявах се, че все пак можеш да … ми подскажеш нещо.
    – Ще ти се яви дух и ще ти каже какво трябва да направиш.
    – Да, духът на отминалите Коледи. Вече ми се яви! Защо мислиш съм тук?
    – Не си те представях като почитателка на Дикенс. Но да, всъщност сравнението е много точно, защото Коледна Песен е всъщност историята за човек, подложен на подобни изпитания.
    – Какво? Наистина е имало Скруч по времето на Дикенс и той е минал през изпитанията на твоя Демон? Значи да чакам духа на отминалите Коледи. Но там не бяха ли само трима?
    – Историята се е случила много, много по-рано. И както казах е доста променена. Често действителни събития отиват в литературни творби и новини, при това силно изопачени и това прави хората още по-уверени, че всичко това е измислица. Но ти поиска моя съвет. Ето го -Тези два дни ще трябва да откриеш какво е някой да се изправи срещу теб. Помисли за онези в живота ти, които са успявали да се справят с теб в най-лошата ти форма. И как са успявали.
    – Значи наистина ще се изправя срещу себе си. Каквото и по дяволите да означава това. Добре, предполагам няма да получа нещо по-конкретно. А, и не съм почитателка. Просто се учи в училище.
    – Успех тогава – усмихна се накрая Господаря. – И запомни, истинският Скруч не преминава изпитанията. Просто хората не биха купували книга, която не е с хепиенд.
    – Страхотно, мерси – промърмори Мона и си тръгна.
    Господарят гледаше след нея с поглед в който имаше толкова много различни чувства. Чудя се как хората успяват да изпитват едновременно няколко различни, понякога противоположни неща. При нас не е така. Но хората правят всичко толкова сложно.
    Чух мяукане откъм кухнята. На перваза пред прозореца стоеше Мемъри и сочеше вратата. Това вече беше напълно очаквано.
    – Здравей, Феч!
    – Здравей, Мемъри! Снощи изчезна след като с Господаря си тръгнахме.
    – Стори ми се лоша идея да ме виждат с теб. Ще почнат да идват и да ме питат някакви неща. Не искам да оставям впечатление, че участвам в събитията.
    – Да, разбирам. Но снощи само ти беше … наблюдател, а и имаше човек без придружител, така че предполагам всички които те видяха за пръв път те мислят за котката на Красавеца.
    – По дяволите! Не се бях сетила за това. Но неговият случай наистина е интересен.
    – О, да, така е!
    – Възможно ли е да е сам? В смисъл да няма придружител?
    – До колкото ми е известно, не се е случвало.
    Следващият въпрос на котката остана незададен, но отговорът се получи от самосебе си. От всекидневната се чу кратък вик и после трясък от счупено стъкло. Изтичах веднага натам и разбира се Мемъри ме последва. Господарят тръскаше глава, а погледът му беше мътен, но се проясни след няколко мига. На пода имаше стъкла от чаша.
    – Аз също бях посетен, Феч! – контролираше гласът си с усилие. Беше толкова необичайно, защото не съм го виждал да губи контрол, а с него сме били в някои много критични ситуации. Отмести погледа си към Мемъри и в очите му заиграха игриви пламъчета. Знаех, че вече е възвърнал пълно самообладание – Любопитна си какво ще се случва тези дни, нали приятелко на нощта? Всеки ще се изправи срещу свой двойник, съставен само от най-лошите си черти. Така че бъди особено внимателна. Това важи и за теб, Феч! Надявам се да си в състояние да ме различиш от допелгенгера ми, но все пак бъди нащрек. Имам работа навън и няма да ме има известно време.
    Каквото и да има да прави господаря явно не включва мен. Реших, че мога да си позволя също да изляза.
    – Хайде да излезем навън – предложих.
    – Нямам по-добри идеи за прекарване на времето – каза Мемъри и ме последва.
    Пред будка за вестници видяхме Иконома на Богаташа, който тъкмо купуваше вестник със заглавие „всичко за обира“ на първа страница. Хрътката беше с него.
    – Виж, Аргус, Обир в Британския музей. Рубиненият скиптър е бил откраднат. Господарят ще бъде заинтригуван от тази новина, не мислиш ли?
    Приближихме се.
    – А, ето ви и вас – каза Аргус. Изглеждаше натъжен. Тъкмо щях да го попитам какво му е когато се чу пляскане на криле и от едно близко дърво слезна Перис.
    – Здравейте всички! Две едри кучета и котка. Продължавам да мисля, че сте необичайна гледка. Знаете ли какво точно е откраднато?
    – Каквото пише в заглавието на вестника, гълъбе, нищо друго – отвърна Аргус.
    – О, ами тогава имате да наваксвате. Както обикновено впрочем. Скиптърът на Наршалеп е мощен артефакт. Не вярвам да е съвпадение.
    – Смяташ, че е дело на някой от участниците? – попита Мемъри.
    – Скиптърът има доста интересни свойства. Който го притежава ще има сериозно предимство.
    – Стига с недомлъвки, Перис! – казах – Омръзна ми да сглобявам картината парченце по парченце. Какво прави този скиптър?
    – Много си нетърпелив! Но добре. С него можеш да съхраняваш неограничено количество магическа енергия. И да я освобождаваш по желание.
    Замислих се. Това го правеше доста универсален инструмент. Как може да се използва в подготовката за събитието? И от кого? Ще трябва да се заема с разследването на този обир. Сам. Това беше прекалено важно, за да бързам да споделям наученото с другите. Проблемът беше, че скиптърът е взет в съвсем различен град. Но имах предимство пред полицията. Те тръгваха от предмета. Аз имах потенциални заподозрени. Знаех разбира се, че не е господарят. Не вярвах да е Богаташа, той беше абсолютно твърд по отношение на спазването на закона. А и магията не му беше точно силна страна. Но оставаха още поне девет участника.
    – Умисли се нещо, Феч!
    – Да, замислих се за последствията от този обир.
    – Е, предполагам, че рано или късно ще си проличи кой го е направил – каза Мемъри.
    – Въпросът е дали няма наистина да е късно – отвърна замислено Перис.
    В този момент Иконома извика Аргус и двамата си тръгнаха. Дали не трябваше да работя заедно с тях? Богаташа със сигурност щеше да разследва обира и търси артефакта, а той имаше значителни ресурси. Не бях сигурен, така че реших да оставя решението да се появи от само себе си. Кучетата имаме доверие на съдбата. Разделихме се и с Перис и поведох Мемъри към изоставената постройка, в която се събираха децата. Някакъв праволинеен идиот се развика, че съм без каишка и стопанин. Толкова беше заслепен във възмущението си от нарушението на правилата, че дори не забеляза необичайния ми придружител. Взехме оставащото разстояние на бегом. Никой човек не може да ме настигне, просто трябва да внимавам да не бъда приклещен някъде. Но аз не съм толкова глупав. Тръгнахме да влизаме отзад, както преди. Но дупката беше запушена отвътре с нещо тежко. Опитах да го избутам, но освен че вдигнах малко шум не постигнах нищо друго. Явно чул шума, хамелеонът се появи на покрива и спокойно слезна по стената.
    – Пъгсли, здравей! Как са нещата при вас? – нещо в него винаги ме караше да говоря направо по темата.
    – Здравей и на теб, Феч! Как мислиш, че са? Още не беше съмнало когато момичето получи видение. Другите получиха скоро след това. Алекс, това е момчето с тъжната физиономия, се прибрал вкъщи само за да разбере, че се е разминал за малко с двойника си. Побъркал е родителите му. Майка му плачела, а баща му исках да го убие. Двойницата на момичето цяла сутрин е дърпало чанти и крало портфейли около покрития пазар. Арестуваха я. Нея, не двойницата. Останалите не смеят да излязат и спорят дали да се скрият, да търсят двойниците си или да ги чакат като им устроят капани.
    – Значи се започна – казах – мисля, че най-доброто което могат да направят е наистина да се захванат с капаните, но и да се барикадират някъде. Момичето може би е по-добре в ареста. Докато допелгенгерът ѝ разбере ще е направил още бели и така тя ще може да твърди, че става въпрос за сгрешена самоличност. С малко късмет полицията ще ѝ повярва въпреки приликата.
    – Това не е всичко обаче – ухили се Пъгсли – момичето намери някаква книга със заклинания и решиха, че ще използват магия за да се приготвят за събитието. Обаче те са градски деца и няма откъде да намерят крак от гущер, опашка от полска мишка и екзотични билки. Та им се стори много добра идея да поръчат билките по Интернет. Вчера пристигнаха и снощи преди срещата забъркаха съставките. Но явно не е трябвало да се доверяват на неизвестни онлайн търговци. Не мисля че сбъркаха заклинанието, а по-скоро нещо не беше наред със съставките. Хихихи…
    – Какво стана? – полюбопитства Мемъри.
    – Ще ти кажа какво стана. На момичето почнаха да ѝ растат копита и ако темпото се запази някъде през нощта ще бъде човек само от кръста нагоре. На Алекс му се отвори третото око. Буквално. Разхожда се навън с нахлупена шапка. На другият постоянен му стана нещо на ръцете и сега не смее да пипне нищо.
    – Щеше да е забавно, ако нямаха ден и половина да се оправят с допелгенгерите си. Както стоят обаче нещата, всичко това може да завърши много зле.
    – Надявам се да се оправим поне с последиците от неуспешното заклинание. Перис обеща да доведе Стареца на помощ.
    – Ако не са се отчаяли след всичко това, може би имат шанс. Желая ви успех – му казах и си тръгнах. Беше минало доста време откакто излязох и можеше господарят да се е върнал. Опитах се да си представя злия му двойник и гърлото ми се стегна. Мисля че се прибрах тичайки по-бързо, отколкото бягах пред това от виковете за куче без нашийник.
    – Имаш лошо предчувствие, затова ли беше този луд бяг? – попита Мемъри.
    – Не точно предчувствие. Не зная дали е станало нещо лошо или предстои да стане. Просто усещам, че има опасност и трябва да съм тук.
    – Да, при вас е по-различно – каза с разбиране котката.
    Споглеждахме се очаквателно известно време и тъкмо бях решил, че интуицията ми ме е подвела, когато чух стъпките на господаря по стълбите и тежкото му дишане. Нещо в начина, по който качваше стъпалата не беше наред. Отвори вратата трясък и влетя вътре.
    – Феч, донеси веднага аптечката.
    Не губих нито миг. Занесох му я и чак тогава видях, че от дясната му страна малко над хълбока тече кръв. Когато попихме кръвта се видя гладкият разрез на нож. Беше същия размер като ножа на господаря. Той изглежда усети какво мисля.
    – Точно така момчето ми, той има нож като моя. Беше нещо като смъртоносен дуел. Но в него няма нищо спортсменско. Но при следващата ни среща няма да има предимството на изненадата. Утре един от нас ще умре, и не възнамерявам да съм аз.


    Българите отново най-нещастни в Европа

    В новия Happiness report за 2015 България е на 134 място от 158 държави.
    След нас са:
    Egypt
    Yemen
    Angola
    Mali
    Congo
    Comoros
    Uganda
    Senegal
    Gabon
    Niger
    Cambodia
    Tanzania
    Madagascar
    Central African Republic
    Chad
    Guinea
    Ivory Coast
    Burkina Faso
    Afghanistan
    Rwanda
    Benin
    Syria
    Burundi
    Togo
    Все държави от третия свят, забравени от Бога места и държави с война.


    ЛОВ, РАЗКРИТИЕ, ДЯВОЛ

    Нещо не се връзваше. Нямаше никакъв смисъл. Мътните да го вземат! Бях се поровил в библиотеката за Ашкунир Шесторъкия и вече знаех със сигурност какво е единственото нещо, което можеха да са намислили приятелчетата на Банкера. Но нямаше логика. В една от много древните религии шесторъкия демон е олицетворение на изпитанията, които животът поднася на истинския воин. За да си достоен, трябва да се изправиш пред препятствия, но не материални, а такива които са построени в ума ти. Изпитанията са пет – по една за всяка от сферите в ръцете му. Но някак не си представям бандата богаташи с тайни ръкостискания и дълбоки поклони на съсухрени живи мумии да преодоляват изпитания. И все пак нямаше друга причина демонът да е при тях. Трябваше да предупредя останалите участници, независимо от принадлежността им. Показах на господаря, че трябва да изляза и той ме пусна навън. Не бях минал и една пряка, когато Мемъри се появи отнякъде и закрачи редом с мен.
    – Нещо важно се е случило, нали? Изглеждаш сериозен и бързащ.
    – Нещо сериозно се случи, което спешно трябва да съобщя на останалите участници.
    – Мияу, какво е то?
    – За статуята, която е видял хамелеонът. Искаш ли да ми помогнеш? Да съберем всички придружаващи животни и да им кажа, а те ще съобщят на господарите си.
    – На съвсем всички ли? Включително чакала и другите гадняри?
    – Е, не се делим да гадняри и симпатяги. – ухилих се аз. – Но си права, че не е необходимо да съобщаваме на съвсем всички. По всяка вероятност една част вече знаят и мисля че имам добра представа кои са те. Аз ще поема вълка, кучето на Богаташа – Аргус и добермана на Мона. Ти се заеми с хамелеона, Бялата врана на лодкаря и гълъба. Соколът няма нужда от известяване, а пък за Красавеца не знаем да има придружител. Нека дойдат и хората.
    – Добро разпределение, няма да се налага да се занимавам с по-големи от мен. Къде искаш да ги събереш? За кога предполагам ще е през нощта, защото няма мъгла и по-едрите ще имат проблем с движението из града.
    – За времето си права. Но къде да се видим наистина?
    – Трябва да сме сигурни, че няма да има жив човек наоколо.
    – Разбира се! Мемъри, това е чудесна идея!
    – Моля? Каква ми е идеята, за която не разбрах?
    – Къде няма жив човек през нощта? Където има много мъртви. В гробищата!
    – Бррр, мразя гробищата, особено през нощта. Има нещо злокобно там. Хората не харесват гробищата, защото им напомнят, че са смъртни. При мен е различно. Аз усещам мъртвите там. Но ще дойда разбира се. Любопитна съм да чуя какво имаш да им казваш.
    – Добре, нека е час преди полунощ пред гробницата със статуята на куче – казах аз и се разделихме. Мисля, че видях проблясък на смях в очите на котката, но да се разпознае със сигурност е почти толкова невъзможно, колкото моята усмивка.
    Най-близо беше жилището на Мона, затова се запътих натам. Срещнах ги с добермана когато точно излизаха. Нямах време, така че просто се приближих и го заговорих.
    – Здравей! Имам съобщение за теб и господарката ти. Важно е. – Той се напрегна за момент, изглежда се поколеба дали да не ме прогони, на накрая реши да ме изслуша. В това време Мона ме разпозна, но разбра че казвам нещо на кучето ѝ, защото също спря и зачака.
    – Група участници ще призоват демон, и това касае всички ни. Не зная какво си мислите, че знаете за това, но се порових по стари книги и разбрах какво предстои да се случи. Довечера, час преди полунощ ще разкажа наученото в гробищата, пред статуята на куче. Бъди там с господарката си.
    Той кимна, почти примирително. Моралът не беше много висок при тази двойка.
    – Ще се погрижа да бъдем там. Името ми е Луцифер между другото.
    – Добре, Луцифер, аз съм Феч. До довечера.
    Мона гледаше добермана си въпросително. Чудя се как ли комуникираха. Но нямах време за несъществено любопитство и поех към къщата на Богаташа.
    Оградата на къщата беше идеално поддържана. Нямаше никаква пролука, през която да се промъкна. Затова реших да повикам Аргус както са го правели нашите предци, преди къщите, звънците и прочие. Завих. Е, привлякох доста погледи, но нямах избор. Накрая постигнах резултат, защото иззад къщата се появи с елегантна походка хрътката.
    Казах му за срещата довечера. Беше изненадан, но готов да сътрудничи. Изглежда взимаше думите на господаря си съвсем сериозно. Обеща да каже на Богаташа и изчезна обратно в къщата.
    Да намеря вълка обаче щеше да е трудно. Не знаех къде живее и единственото, на което се надявах е, че ще го срещна след стъмване около мястото, на което го видях за пръв път. По това време на годината се стъмваше рано, но улиците се опразваха доста по-късно и аз реших да го търся чак когато беше останало час до срещата на гробищата. Използвах времето, за да се прибера вкъщи и да съобщя на господаря за намеренията ми. От рисуване с лапа по прашния под на таванското помещение ми се разраниха лапите. Когато хората почнаха да се прибират по домовете си и улиците опустяха излязох навън и се запътих към парка, в който бях срещнал Гут.
    Обиколих го, но от вълка нямаше и следа. Времето напредваше и се чудех как да постъпя когато в светлината на една улична лампа зърнах уродливия човек, когото бях видял със злобния вълк. Той не ме забеляза и реших, че ако се постарая така и да си остане мога да го проследя и да разбера нещо повече за него. Скоро стигнахме до стария градски пазар, около който миришеше на изгнили зеленчуци и урина. Във всички градове в които съм бил около пазарите и гарите къщите са олющени, миризмата е лоша и хората са бедни. Този не правеше изключение. Противният стигна до една боядисана в кафяво дървена ограда между две къщи, огледа се наоколо и отключи катинара на веригата която минаваше през грубо пробита дупка в дървото. Това беше странно, защото по този начин няма как да се заключи отвътре, освен ако не въртиш веригата и катинара. Но Противния, както реших да го кръстя, не заключи нищо, а просто влезе навътре. Чух шум от отваряне на желязна врата и приглушени стъпки. Замислих се, че ако продължават да се появяват неприятни участници ще ми се изчерпи запаса от имена, с които да ги кръщавам. В къщата отдясно светнаха лампи. Странно, къщата изглеждаше доста добре поддържана. Чу се трополене, кратък писък, после ръмжене и след това всичко утихна. Реших, че няма какво повече да правя тук и тръгнах. Не бях минал и няколко крачки обаче когато предната врата на къщата се отвори и отвътре излезе човек заедно с вълк. Вятърът донесе миризмата на Гут. Значи това беше добрият доктор! Той ме разпозна по същото време и дойде при мен. Човекът ме погледна с любопитство. Не губих време и казах на Гут за срещата след малко. Той кимна и извъртя глава към господаря си. Издаде звук, подобен на изджафкване, до колкото това по възможностите на вълк. После погледна към мен и каза „Да вървим!“. Тръгнахме и чух зад нас стъпките на човека, който безропотно ни последва.
    На гробищата беше тъмно и тихо. Не че някога е различно. Винаги ми се е струвало странно защо слагат огради около гробищата. В крайна сметка тези отвън не искат да ходят вътре, а тези вътре не могат да излязат навън. Може би е за да се отдели света на живите от света на мъртвите. Като че ли тухлен зид или метални пръчки биха свършили работа! Почти всички вече бяха пристигнали. От хората само господаря изглеждаше напълно спокоен. По лицата на останалите бяха изписани очакване, притеснение, неудобство и презрение. И това беше преди да са чули това, което имахме да им казваме. От една странична алея се появи вещицата, носеше голяма торба. Няколко погледи се извърнаха, но после се приковаха върху господаря, който се изправи и каза:
    – Мисля, че се събрахме. Предвид температурата и мястото ще се постарая да съм кратък. Събитието, в което всички тук планираме да участваме по своята същност е изпитание. Трябва да вложим усилие и воля, да бъдем изобретателни и дръзки. Накрая ще се присъединим към групата, на която принадлежим и ще се противопоставим едни на други.
    Красавеца почна да върти очи с демонстративно отегчение, но господаря не му обърна внимание. Той пък откъде беше научил за срещата?
    – За някои от участниците обаче това не е достатъчно. По причини, които не съм сигурен че разбирам те са решили, че всеки участник трябва да се докаже достоен за събитието, за да има право да решава съдбата на хората и боговете. Предполагам малцина от вас са чували за демона, наречен Ашкунир. – през човеците и придружителите им мина вълна на изненада – Групата, за която говоря изглежда имат за цел да го призоват. А когато това стане, той ще постави всеки от нас на пет изпитания. Достойните ще могат да присъстват на последната глава от нашето приключение. Но недостойните ще заплатят с живота си.
    В този момент тишината се взриви от бурната реакция на присъстващите. Имаше гняв, страх и много въпроси.
    – Откъде знаете за това? – попита Богаташа.
    – Кучето ми Феч с помощта на някои от тук присъстващите придружители са видели приготовленията.
    – Но кой участва в тази „група“? – попита гневно Мона.
    – О, това са приятелите ти, които те пратиха с тебешир в ръка. – усмихна се господаря – Но може би трябва да зададете въпросите си към някой от тях. Нали така?
    Погледът на Господаря се беше спрял върху вещицата. Тя го изгледа с омраза. „Какво?!“ изкрещя Красавеца. Явно не му бяха казали. Очите на Мона се бяха уголемили и се виждаше как страхът и гневът в нея се борят за надмощие. Богаташа гледаше вещицата със студен пронизващ поглед. Стареца клатеше глава и мърмореше нещо. Хлапетата бяха в шок и гледаха безмълвно с изцъклен поглед.
    – Е, аз само минавах и реших да се отбия – каза вещицата с грозен кикот и плесна с ръце над главата си. Вихър от изгнили листа и скреж се завъртяха около нея и тя изчезна.
    Дързостта ѝ и грозния ѝ присмех съвсем довършиха присъстващите. Настъпи тежко мълчание.
    – Тук до колкото мога да си представя сме с различни принадлежности – каза на края Старецът. – Защо ни го казваш?
    – Защото все още не съм сигурен за принадлежността на всички участници. А и смятам, че е редно всеки да знае какво го очаква.
    – Ка..какви са тези изпитания? – събра кураж да попита едно от момчетата.
    – Формата, под която ще се появи Поръчителя е различна за всеки и изпитанията са в известен смисъл индивидуални. Но смисълът им е един и същ. За всяко изпитание ще имаме по точно две денонощия. Успех на всички!
    Господарят сведе глава за довиждане и с лявата си ръка направи жеста, който означаваше, че иска да дойда до него. Групичката зад нас остана неподвижно и очаквах, че ще им трябва доста време за да излязат от стъписването си.


    Референдум “Искате ли безплатен секс” 2

    На вече отминалите избори четири в едно се проведе и референдум за електронно гласуване. Всякакви хора от категорията заможни, западно-ориентирани, високо образовани, абе умните и красивите се нахвърлиха с патос, подходящ повече за един отминал период да възхваляват брилиантното предложение и да тръпнат в очакване да го подкрепят. За целта се изтъкват всякакви причини какво ще може да се прави, какво ще бъде по-удобно, кое няма да бъде възможно, кое ще бъде по-евтино и т.н. Разни “инициативни комитети” раздаваха брошурки, в които обясняваха как програмният код на системата ще е отворен, и още 20 bullet-а на свойства и качества на електронното гласуване.
    Моето чудене е откъде всички тези застъпници за електронното гласуване знаят какво ще бъде направено. И как.
    Факт 1. България е държава, в която сайта за записване в детска градина се срина в деня на пускането си. С дни хората не можеха да си запишат децата.
    Факт 2. България е държава, в която на същите тези избори системата за обработка на данните! от броене на бюлетини на ръка се срина и хората от избирателните комисии седяха с дни, за да се оправи батака.
    Факт 3. Никой не е казвал КАК ще се осъществява електронното гласуване, на какви критерии трябва да отговаря за да се реализира, кои са потенциалните изпълнители
    Факт 4. В България съществуват от край време грандиозно количество изборни измами.
    Факт 5. Следващите минимум 20 години двата вида гласуване ще вървят паралелно.
    Факт 6. Коментираната система е да се отива ЛИЧНО да се получава token, с който може еднократно да се гласува.
    Факт 7. Понястоящем, ако има съмнения за честността на изборите, може да се поиска повторно броене на бюлетините. В районните секции присъстват наблюдатели и застъпници. При електронно гласуване съмненията за манипулации е невъзможно да бъдат доказани и на практика не могат да стигнат до съд.

    Хайде сега да помислим малко. Факти 1 и 2 ни казват, че дори намеренията да са добри, резултатите най-вероятно ще са плачевни. Това е действителността. Утопични възторжени лозунги няма да я променят. Така стигаме да факт 3. Подкрепящите референдума нямат думата за това КАК и от КОГО и за КОЛКО пари да се реализира електронното гласуване. За да бъде реализирано наистина, се изисква експертизата на хора, които в България се броят на пръстите на едната си ръка. Те са хора и си имат своите политически пристрастия, някои от тях са ангажирани с конкретни партии. Освен това са старомодни в разбиранията си.
    Отворен код
    За да бъде една система, реализираща криптографски алгоритми надеждна, тя трябва да е с отворен код. Идеята е, че ако това, което я прави сигурна е тайната на реализацията, то тя на практика не е сигурна. Такава система трябва да работи, дори “врагът” да знае точно как работи.
    Отворен код ли? Колега, който е създал на практика всички известни информатици в България иска ТОЙ и група експерти като него да имат достъп до кода. Security through obscurity. Криптографските принципи да ходят на майната си. Това е човек, на когото ще бъде възложено да я разработи или одитира в ИДЕАЛНИЯ случай.

    Гарантиране на правилното броене на вота
    За да има изобщо смисъл от такава система, тя трябва да предоставя възможност на всеки гласувал да провери със сигурност, че неговия вот е броен по правилния начин. Такива алгоритми съществуват. Но колко хора разбират от математиката зад тях? И колко могат да ги програмират коректно? И тези, които ще възлагат знаят ли изобщо, че такава възможност съществува. А тези, които подкрепят електронното гласуване?

    Тайна на вота
    Имайки предвид хилядите начини за следене в Интернет, кой и как ще гарантира че вотът остава тайна? Тези, които бяха принуждавани да снимат бюлетината, за да им дадат пари, дали просто няма някой да им виси на главата, докато гласуват на нечии компютър? Как се гарантира тайна на вота в неконтролирана среда?

    Гарантиране на липсата на манипулации
    За да има смисъл от електронно гласуване, трябва да има гаранции, че някой “наш човек” с достъп до някой компютър не може да натисне един магически бутон и да добави 10 000 гласа в нечия полза. Ама ще има еди-какви си хешове и еди кви си защити. На компютър. Написан от същите хора. Този аспект е обаче ключов за защитниците на електронното гласуване. Видиш ли ще се пресекат автобусите от Турция и тук само чисти български арийци ще си избират управниците. Ако погледнем обаче факт 5 разбираме, че всъщност едновременното наличие на опция за електронно и “физическо” гласуване не пресича възможността за нито една от манипулациите, които се правят понастоящем. Нещо повече, гледайки факт 7 разбираме, че при електронното гласуване нямаме инструмент за проверка на честността на избора.

    Гласуването от чужбина
    Няма да задълбавам в дискусията дали хората, живеещи в чужбина трябва да избират народни представители, камо ли кметове и общински съветници за градове, в които не живеят. Въпросът тук е, че предлаганата система с token-и напълно премахва всякакви потенциални улеснения, произтичащи от електронното гласуване. Няма да се разкарвам за да гласувам, ще се разкарвам за да получа token, така че да няма нужда да се разкарвам да гласулам. WTF?

    В настоящия вариант с хартиени бюлетини гореизброените неща се гарантират повече или по-малко от системата. Защото тя е механична и нямаш нужда от PhD по математика, за да разбереш дали човекът до теб лъже или не. Хора от всички партии гарантират за правилното броене на бюлетините, тайната на вота е осигурена от това, че хората присъстват лично и отиват в тъмна стаичка, около която има представители на всички партии. Правилното броене на вота пак се случва в присъствието на представители на всички партии. Има ли манипулации в настоящата схема – има разбира се. Всички знаем за гореспоменатите селфита с бюлетини, услужливи хора носещи чували с бюлетини, автобусите от чужбина и стотиците хиляди според някои изчисления мъртви души. Въпросът е, че нито един от тези проблеми не се решава със система за електронно гласуване, още по-малко такава която не е дефинирана.

    Вместо да се задават такива въпроси, хора явно определящи се като технократи пламенно убеждават наживо и онлайн как електронното гласуване е едва ли не “изборът на новото поколение” и е някаква панацея, така че всичко в изборите ще бъде прекрасно и ни чака един такъв живот, че само си викам дано. На всички въпроси за техническото, софтуерното, социалното, и всякакво осигуряване те отговарят, че да, проблеми може би ще има, и да, неясноти има, но ние трябва да подкрепим референдума за безплатен секс, защото безплатният секс е чудесно нещо, но кой, как и къде ще уточняваме по-нататък. Сега само трябва да кажем ДА!
    Но аз си спомням как неотдавна при протестите срещу едногодишно правителство аз бях от малка група хора, които питаха дали ако следващите и по-следващите правят същите свинщини протестиращите пред парламента ще бъдат пак там. И моите познати и някои непознати по форумите с огромен патос обещаваха, че те ще са там, на амбразурата, с изпъчени гърди ще се хвърлят върху щиковете на всяка неправда. Сега и до края на света. Но когато следващите естествено направиха абсолютно еквивалентни свинщини, никой не се мярна пред парламента. От кумова срама след няколко дни се организира онлайн фейсбук протест срещу номинацията на Слави Бинев за нещо си на културата например.
    В обобщение цялото това допитване е купуване на котка в торба. Не е ясно какво ще получите, но обещавате да го приемете каквото и да е. Никакви настоящи проблеми не се решават, но се добавят нови. Никакви средства за манипулации не се премахват, но се добавят нови. Просто едни хора си осигуряват начин да се задържат във властта за много време напред. Мен това не ме устройва, независимо кои са тези хора. А вас?


    ДВУЛИК, МАГЬОСНИК, ИМПЕРАТОР

    – Най-големият проблем бяха етажните врати. – обясняваше хамелеонът. Бяхме се събрали вкъщи, за да чуем наученото. Очите на Мемъри искряха от любопитство. Перис изглеждаше по-скоро притеснен.
    – Обикалях и обикалях, избягвайки охраната, но никъде не виждах Банкера. Накрая стигнах до грамадна библиотека. Изглеждаше старинна и миришеше така. Охраната там се навърташе повече отколкото на други места и реших да огледам. Вече се връщах, когато чух шум зад мен и като се обърнах видях една от етажерките да е отворена като врата и зад нея имаше коридор. Изтупан мъж, по-възрастен от Банкера, тъкмо влизаше през нея. Рискувах и се втурнах след него. За щастие вратата се затваряше с натискането на бутон малко по-навътре, така че имах време да се промъкна след него. Имаше стъпала и се стигаше до голяма продълговата зала. Беше същата форма като библиотеката. Вътре пазеха двама почетни стражи, с които мъжът си размени някакви странни жестове. В полукръг имаше столове, на които седях други мъже, включително и Банкера. На издигнато място стоеше каменна статуя на нещо като демон на трон.
    – Демон на трон? – попитах. – Опиши ми го по-подробно.
    – Изключително атлетично човекоподобно тяло, крака, завършващи с копита, глава със зурла, три очи на едно ниво и 6 ръце, в които държеше сфери. Всъщност във всички без една – в едната държеше нещо, което не разбрах дали е оръжие или жезъл. Знаеш ли какво е това?
    – Да, това е статуята на Ашкунир шесторъкия.
    – Никога не съм чувал за него.
    – Разбираемо е, това е много, много древно. Какво стана после? Хората изпълниха ли някакъв ритуал?
    – Така и не разбрах. От тавана се спусна решетка от светлина, която явно трябваше да открие дали няма някой или нещо в залата, което не трябва да е там. Затова не останах, а се наврях в една вентилационна шахта. Бях преполових пътя, когато стигнах до подобна решетка вътре в шахтата. Нямаше как да не я пресека, така че задействах някаква аларма. И затова беше необходимо да се изнеса толкова бързо. Това е всичко.
    – Нищо друго ли не видя, чу или помириса? Помисли, много е важно!
    – Ами … преди да се включи алармата мисля че чух пеене. Беше монотонно и звучеше като прииждащи вълни. Наистина не помня друго.
    – Шесторъки демони? Какво става тук? – поинтересува се Мемъри.
    – Трябва да проуча, когато зная със сигурност ще ви кажа, може би ще засяга всички ни.
    Неохотно останалите се разотидоха. Аз се прибрах, за да поровя за нещо, което да потвърди предположението ми. Или да го отхвърли. Господарят обаче имаше други планове за мен.
    – Ела с мен, имаме работа навън – каза. Погледнах през прозореца. Прехвърчаха снежинки.
    Когато излязохме от къщата от отсрещната страна на улицата се завтече със смешни подскоци човек, в когото след миг разпознах иконома на Богаташа.
    – Здравейте, сър! Може ли за минута?
    – Да, разбира се.
    – Господарят ми би искал да разговаря с Вас. Би ли Ви било удобно да ни посетите на вечеря? Тази вечер ако простите прибързаността ни.
    В очите на Господаря заигра сдържана усмивка.
    – Да, мисля че можем да си го позволим, нали момчето ми? Той ме потупа по главата.
    – Много добре, сър! – кимна удовлетворено от свършеното поръчение икономът. Обясни къде се намира имението и накрая каза, че господарят му ще ни очаква в 8. След което подръпна каишката на хрътката с него, която през цялото време беше седяла неподвижно, гледайки в далечината и си тръгнаха. Ние също довършихме работата си и се прибрахме вкъщи.
    Вечерта господарят си облече най-хубавият костюм и поехме към имението. Дори в тъмното си личеше че къщата струва цяло състояние. Размерът на самата сграда, както и на градината която я опасваше би побрала цяло каре от града. Но затова им казват неприлично богати. Позвънихме на портала от ковано желязо и след секунда вратите се отвориха. Когато стигнахме до къщата отпред вече ни чакаше иконома. Той ни поздрави и ни покани да го последваме. Вътре беше слабо осветено и сенките бягащи по ъглите шепнеха за времето, в което къщата е била пълна с живот. В трапезарията заварихме нашия домакин непринудено облечен и със замислен поглед. Когато влязохме обаче стана енергично, здрависа се с Господаря и ни покани да седнем.
    – Как ви се струва домът ми? – избра неутрална тема за начало на разговора Богаташа.
    – Красива и пазеща спомена на миналото. Прилича на музей.
    – Тя е музей. На моето семейство и неговата история.
    – Да, разбирам.
    Разговаряха за вина и коне, за изкуство и за миналото. Двама джентълмени, всеки показващ само добре шлифованата си светска част.
    – Предполагам се чудите защо Ви поканих – каза най-накрая домакина. Каза го като твърдение, а не въпрос. – Потайностите ме интересуват. Не от любопитство, не. Но съмнителни сделки, малки улички, тъмни ъгли, груби мъже и покварени жени – това са неща, които ми се ще да не съществуваха. Поради това слуховете за нещо предстоящо, нещо мрачно и значимо, и хора, които ще работят за неговото осъществяване нямаше как да не привлекат вниманието ми. Направих свое малко разследване и научих доста неща. Например че има хора, които искат да предотвратят това, които другите се стремят да се случи. И така стигаме до вас.
    Господарят повдигна въпросително вежда.
    – Не зная в коя категория попадате, но съм сигурен че сте част от всичко това. Аз възнамерявам да взема участие в предстоящите събития. Целта ми е и винаги е била да попреча да се случат зли неща на добри хора. Мен ме е грижа за обикновения човек и за разлика от политиците наистина го мисля. Ако сме на една страна, можем да си сътрудничим, но само в рамките на закона. Трябва да разберете, че аз не толерирам погазването му по никакви поводи. Целта не оправдава средствата.
    – Ако приемем, че това което казвате е вярно – Господарят нямаше намерение да се разкрива пред такъв директен подход, въпреки че ясно съзнаваше важността да знаем за участниците – как възнамерявате да извършите подготовката, която тези участници явно вече са започнали?
    – О, не мислете, че ви подмамвам да се разкриете за да ми окажете помощ. Аз разполагам със значителни средства, нямам предвид само финансови. Не мисля, че изоставам с приготовленията. Действията ви през последната седмица ми казват, че сте свързан с това предстоящо събитие. Излишно е да го отричате.
    – Да се знаят участниците е полезно. Но каква им е позицията обикновено се разкрива по-късно. Дотогава обаче нищо не пречи на сътрудничеството.
    – За ме е излишно да крия към коя група принадлежа. А и до колкото разбирам, участието и принадлежността не могат да останат скрити до края. Освен това вече имах подобни разговори с други участници. Такива, които има шанс да са на страната на Доброто. Мисля, че има практика за такива социални срещи.
    – Да, има такава практика – усмихна се Господарят – Но мисля, че имате опростена представа за ситуацията. Тук не става въпрос само за Добро и Зло. Има няколко възможни развития и няколко групи, които се стремят към едно или друго от тях. И трябва да сте наясно, че навлизате в света на това, което наричате окултно. Ще се сблъскате с неща, които нямат рационално обяснение.
    – Всичко това ми е известно. Но целта ми бе просто да заявя, че аз и кучето ми Аргус ще вземем участие. Така че вече сте известен. Докато целите ни съвпадат, или докато не стане видно че не съвпадат съм готов да си сътрудничим. Но пак повтарям, само в рамките на закона!
    Обясни как можем да се свържем с него, стиснаха си ръцете и си тръгнахме. Още едно парче от пъзела. Дори знаехме и мястото му. Но картината далеч не беше завършена.
    Късно вечерта, когато си мислех, че денят няма да поднесе нищо ново навън се чу вълчи вой. Помислих, че е Гут и излязох навън, за да се видя с него. Подуших миризмата на вълк веднага и я проследих. Следата ме заведе в една задна уличка с кофи за боклук и липсващо осветление. Пред една врата от ковано желязо, водеща към вътрешен двор видях вълка.
    – Гут? – Излаях аз, но излезлият от сянката вълк не беше моя познат. Беше също толкова голям, но в него нямаше нищо добродушно. Посрещна ме с оголени зъби и злобно ръмжене, а очите му светеха с налудничав блясък. Беше ми писнало последните седмици злобни същества да ме отблъскват показвайки безусловна агресия, затова не отстъпих. В крайна сметка съм едър почти колкото него. Изръмжах в отговор. Не ни беше писано обаче да разберем как ще се развие един двубой между нас. Вратата зад него се отвори със скърцане и противен прегърбен човек с уродливо лице повика вълка. Извика нещо заплашително по мен и затвори вратата, след което потъна в мрака на двора.
    По-добре че се случи така. Не се гордея, че се оставих на чувствата си, но когато всеки път избягваш битка накрая почваш да изглеждаш слаб и се изкушаваш да теглиш една майна на Конфуций. Но кой би предположил? Два вълка в един град. Още потенциални участници, за които не знаех нищо. Измърморих едно проклятие и се прибрах на топло.


    КОЛЕСНИЦА, ДЯВОЛ, ЗАМЪК

    Сутринта задуха вятър и поведе мъглата нанякъде. Градът се отви от пелената на мистерията и се превърна отново в себе си. За мен това означаваше, че ако господарят няма планове включващи moi, щях да прекарам деня вкъщи. По обед, когато слънцето се подаде иззад високите облаци на прозореца във всекидневната се почука. Беше Перис.
    – Уплашили сте горкото момиче. Тази нощ минах покрай жилището ѝ и я наблюдавах. Изглеждаше разстроена.
    – Всъщност господарят просто искаше тя да разбере за последствията от действията си. Беше уплашена, но не от нас, а от който ѝ беше казал какво да прави. Между другото името ѝ е Мона.
    – Може да е свързано. Вчера хлапетата бяха посетени от някакъв с костюм струващ колкото малка къща и лице, което прави наемните убийци да изглеждат състрадателни.
    – Защо мислиш, че този има нещо общо със събитията?
    – Вещицата го доведе.
    – Да вземем да посетим тези младежи, а?
    – И аз си мислех същото.
    Погледнах през прозореца. Мъглата я нямаше, но валеше ситен дъжд и духаше вятър, който носеше капките във въздуха на вълни. Не беше приятно време с други думи. Но козината ми беше дебела, а каквото е неприятно за мен е отвратително за хората, така че едва ли някой на улицата щеше да се заглежда по куче. Или гълъб.
    – Да вървим – казах и Перис ме поведе. Стигнахме в периферията на града, и там между стари и отдавна боядисвани къщи имаше едноетажна постройка, която някога е била фабрика.
    – Това е мястото. Ела да минем отзад, можем да влезем без да ни видят.
    Помещението беше огромно. Хлапетата бяха заели и обзавели около една четвърт от него, в единия край, противоположен на този, в който се намирахме ние. Имаше два дивана, работна маса с разхвърляни кабели и електроника по нея, проектор и метални шкафове. Бяха четирима – три момчета и момиче. Единият, когото не познавах, се излежаваше на дивана с крака качени на облегалката и тъкмо казваше нещо.
    -…ви казвам да зарежете тия глупости с гонене на духове и да организираме хакатлона. Получих 3d принтера, а още не съм го разопаковал, защото няма кой да ми помогне за сглобяването.
    – Не е гонене на духове. И колкото и презрително да говориш за това няма да ни убедиш, че не сме видели каквото сме видели. – му отговори момичето. Беше с къса руса коса, кафяви очи, висока, тънка и с деликатни движения. Говореше спокойно и убедително.
    – Пич, нали искаш да правиш готини хардуерни проекти. Довърши въздушния пистолет за проклетия дрон, за да можем да маркираме когото искаме. – се намеси един от другите.
    – Уоу, уоу, уоу! Спрете се за малко. – беше среден на ръст младеж с рядка черна коса и измъчена физиономия. – Само аз ли забелязах вчера как като дойде Оня и всичките телефони изгубиха обхват. И wifi сигналът изчезна. Джипът с който дойде е на въоръжение в няколко армии. Струва купища пари. А този съм сигурен, че беше брониран. Не ви ли се струва, че си надскачаме класата?
    – Е, каквото и да заглушават, не успяха да спрат дрона да ги проследи до оная сграда срещу музея на банката. Ако не беше така охраняван, щях да поставя камера на покрива му и да им гледаме прозорците. – не се опитваше да скрие гордостта от постижението си излегнатия.
    – Добре, аз мога да помогна със запояването, а…
    Започнаха да си разпределят задачи. До нас нещо което до този момент смятах за празна кофичка от сладолед се размърда. Перис изплашено излетя, а аз се приготвих за скок, преди да осъзная че гледам хамелеон. Всички погледи от другия край на сградата бяха насочени към нас, но аз бях зад една колона и единственото което видяха беше Перис. „Трябва да запушим онази дупка“ каза един от тях и после спряха да обръщат внимание насам. Хамелеонът се кискаше.
    – Ти трябва да си Пъгсли. Изкара ми ангелите!
    – Да си бяхте видели физиономиите – забавляваше се хамелеона.
    – Ще ни издадеш ли? – реших да бъда директен.
    – Как? Като говоря на онзи app, който написаха за да ме разбират ли? Ще ми отнеме няколко дни. А и няма смисъл. Мисля че можем да свършим повече работа от тях. Мисля, че всички тук искаме да научим повече за Банкера. Нали?
    – Банкерът е онзи със скъпия костюм, който вчера е идвал тук, така ли?
    – Брей, бързо се разнасят новините. Но не бива да очаквам друго. Аз няма как да стигна до там сам, а и едва ли ще успея да вляза в сградата. Ако съм вътре е друга работа, мисля че ще привличам по-малко внимание от голямо куче или гълъб.
    – Има смисъл – намеси се Перис.
    – Хубаво – съгласих се аз. Ще дойдем довечера и ще те занесем до там, но трябва да измислим как да влезем. Имам няколко часа да го измисля.
    – Добре, до довечера…
    – Феч. А това е Перис.
    Върнах се вкъщи и се уговорихме с гълъба да дойде след времето ми за вечерната обиколка. Зачудих се над проблема с промъкването в сграда в центъра на града. През нощта, когато никой не влиза и излиза. И по всяка вероятност с много добра охрана. Хамелеонът беше прав за това, че нито аз нито гълъбът имаме голям шанс да се промъкнем, а дори и да го направим, ще привличаме внимание. Той можеше да се скрие добре, но как да стигне вътре. Ако Перис беше орел, а не гълъб можеше да го пусне на някой перваз или нещо такова. Кой би могъл да го вкара вътре? Черна глава с чифт светли очи се показа на прозореца.
    – Мемъри! Тъкмо навреме!
    Пуснах я да влезе след като се помъчих малко с дръжката на прозореца. Вече имаше дупки от зъбите ми по пластмасата.
    – И аз се радвам да те видя – каза с насмешка, оглеждайки се. – Какво става?
    – Планираме да научим повече за някой, който изглежда е участник и вчера е посещавал хлапетата. Целта е сграда в центъра на града, добре охранявана. Трябва да вкараме някак хамелеона вътре, но аз няма как да го направя.
    – Искаш да внеса хамелеон през някой отворен прозорец? Не мисля, че мога да скачам с нещо толкова голямо в устата. А и как ще го захапя? Те са едни люспести…
    – Ами всъщност не мислех да го носиш в уста. – усмихнах се гузно. Тя се вторачи в мен за момент, докато осмисли какво ѝ казвам.
    – Не! Избий си го от главата! Нямам никакво намерение да нося на гръб някакъв гущер! И как ще се държи? Забил нокти в козината ми с мръсните си нокти? Блях, не!
    – Нали беше любопитна. Ако имаше друг начин нямаше да те карам.
    – А защо самата аз да не вляза?
    – Хм, не се бях замислял. Но все ми струва, че котка ще привлича внимание, пък била тя и чисто черна. Пъгсли е много добър по камуфлажа. Днес съм гледал в него 10 минути, без да осъзная какво виждам. Ела с нас, и ще го обсъдим. Тръгваме след вечеря. А, и гълъбът на Стареца ще е с нас. Гледай да не го плашиш много.
    Изгледа ме недоволно, но не каза нищо. Просто се завъртя и излезе. Сега трябваше да бутам дръжката обратно нагоре. Защо ги правят удобни само за хора?
    Беше се смрачило отдавна, когато дойдоха. Чаках ги навън. Първо дойде Перис, и почти веднага след него Мемъри.
    – Котко.
    -Гълъбе.
    Не мисля, че щяха да станат неразделни приятели, но май щяха да свършат работа.
    – Мемъри има идея да влезне вместо хамелеона. Ти какво мислиш?
    – Топлокръвна е. Няма да стане. Имат неща, с които виждат топлината на тялото и ако влезне ще се вдигне тревога. Трябва да е хамелеонът. Съжалявам.
    – Прекрасно. – възропта котката. Двамата се вторачихме очаквателно в нея и след мъничко тя кимна. – Добре, да вървим.
    Взехме хамелеона и тръгнахме към центъра. Дъждът беше спрял, но бръснещият леден вятър подкарваше хората като овчарско куче и ги караше да се завиват в палтата си. Никой не обърна внимание на странната ни процесия. Накрая стигнахме до сградата. Беше висока сграда с тесни прозорци и облицована в дебели камъни. Беше студена, надменна и ни гледаше отвисоко. А ние идвахме да проникнем в нея. Всички прозорци бяха затворени и късният час и бръснещият вятър гарантираха, че така и ще си остане.
    – Ще огледам – каза Перис и полетя нагоре. През това време Мемъри оглеждаше хамелеона.
    – Слава на Кусит не си толкова голям колкото очаквах. Но ще внимаваш с ноктите!
    – Спокойно котко! Нека първо разберем откъде ще влезнем.
    Перис се върна.
    – Там отстрани на петия етаж има тераса. Видях един от охраната да пуши там. По угарките долу си личи, че не е изключение. Мисля, че това ни шансът.
    Видях, че Мемъри вече чертае наум маршрута, по който ще стигне до там. Первазът, високото дърво, отсрещният перваз, настрани, после водоливника. Скокът щеше да бъде малък.
    – Ще стане. – каза тя.
    Пъгсли се качи върху нея. Мемъри изглеждаше нещастна, но тръгна по замисления маршрут. Не ни оставаше друго освен да мръзнем и да чакаме.
    Не след дълго реших, че ще е по-добре да се движа, тъй като ставаше все по-студено. Не исках да се отдалечавам, затова вървях напред-назад в страничната уличка. Това, което не очаквах, беше някой да ми обърне внимание. Но по някое време от сградата излязоха двама, които изглежда бяха от охраната и се насочиха към мен. Почвах да се оглеждам накъде да бягам, когато те спряха и единият извади странен уред. Насочи го към мен, погледна уреда и каза „Няма никакви предаватели или пасивна електроника. Това е просто едно улично куче.“
    – Чисто е, явно е изхвърлено наскоро. Бих го взел, ако живеех в по-голямо място – каза другият.
    Първият обаче мислеше само как да се прибере на топло. Потъркваше се с ръце и се свиваше от студа. Огледаха се, но улиците бяха празни и те се прибраха обратно в сградата.
    – Нали ти казвам, сериозна охрана. – чух от клоните над мен.
    Стори ми се че мина цяла вечност преди Пъгсли да дойде на бегом от съвсем различно място. Мемъри скочи от дървото, на което го чакаше. Разбрах неотложността на тръгването ни и в момента в който Пъгсли беше на гърба ми се понесох надалеч от това място.


    СПРАВЕДЛИВОСТ, СРЕЩА, ПИСМО

    – Проклета мъгла! – полицаят стоеше на прага ни и се оглеждаше с отвращение сякаш мъглата го е изцапала. – Не е ли невероятно как името ви изскача в един случай с убийство, само за да се случи друго на метри от жилището ви дни по-късно?
    – Да, разбирам Ви господин инспектор. Но аз бях извел кучето си на разходка по времето което изглежда това се е случило, защото всички ни видяха когато се върнахме.
    – Аха. Но по-интересно е кога сте тръгнали. За това имате ли свидетели? Различни от жертвата?
    – Не се сещам за някой конкретен. Но предполагам ще намерите някой, който ни е видял. Не би трябвало да е проблем, щом можете да свържете куче видяно в единия край на града с жилище в другия, нали така?
    Тонът на господаря не се промени и той не позволи и нотка на ирония да се прокрадне в гласа му, но посланието беше достатъчно ясно. Мотивът за предходното му идване беше съшит с бели конци и втората възможност, която съдбата му бе дала караше очите му да сияят победоносно.
    – Искам да огледам жилището ви! – каза важно Полицаят.
    – Да, заповядайте – господаря отвори широко вратата. Игриви пламъчета заиграха в очите му когато видя изненадата, изписана на лицето на другия. Изглежда се беше подготвял за дълга битка защото остана на прага невярващо няколко секунди преди да се отърси от шока. Влезе предпазливо очаквайки някакъв номер. Огледа старателно всичко – коридора, кухнята, всекидневната, спалнята, банята, навря се дори в мокрото. Излезе на балкона и огледа покрива над нас. Бърника из гардероба, наднича с пуфтене под леглото, отваря шкафове. Някои места провери по два пъти, защото явно не вярваше, че няма да открие нищо. Но апартаментът беше минималистично обзаведен и не предлагаше големи възможности да се скрият обемисти неща. Накрая изглежда се предаде и дойде при господаря със зачервено от усилието и гнева лице.
    – Намерихте ли нещо? – господарят мигновено скри насмешката, с която беше наблюдавал претърсването. Тъмночервени петна избиха по бузите на Полицая.
    – Не, засега не, но това не е приключило! Изобщо не е приключило. Ще видите.
    С треперещи ръце извади цигара и излезе.
    – Хубав ден ви желая, господин инспектор! – провикна се след него господаря, но не получи отговор. Затвори внимателно вратата, заслуша се за момент в стъпките по стълбите и ме погледна с усмивка.
    – Ядосахме го, но изглежда това при него е перманентно състояние, нали Феч? Довечера трябва върнем обратно всичко от мазето. И за съжаление обедната ти обиколка трябва да е долу. Постарай се никой да не те види.
    В ръката си въртеше визитката, която бяхме получили снощи с написан на ръка текст на гърба, гласящ само „Обиск утре сутрин“. И затова се възползвахме от една от предпазните мерки, които Джак неизменно взима за важни неща. Когато се нанасяхме се уговорихме с един от съседите да ползваме тяхното мазе. Така че дори да бяха дошли със заповед за обиск и да се бяха сетили за мазето в това, което върви към апартамента не биха намерили нищо.
    Следобеда се излежавах на балкона когато Джак дойде и каза „Феч, ела. Имаме работа.“ Не каза нищо повече и ме поведе по уличките. Вървяхме към старата част на града, която беше по-мръсна, по-пъстра и в която живееха хора от други държави, хора със странни прически, странни дрехи, хора пиещи много и всички те обичаха да седят навън. Накрая се спряхме пред една къща с червени тухли. Районът определено не беше скъп като този на нашето жилище, но не беше и в старата част. Беше просто някъде по средата. Качихме се по стълбите до втория етаж и Джак потропа на вратата. Отвътре се чу шум и вратата се отвори. Късата ѝ черна коса беше намазана с нещо, което я правеше лъскава и прилепнала към скалпа. На носа си, с остри черти но изящен имаше обеца. Големите ѝ тъмни очи се разшириха от изненада. После изглежда я обзеха цяла смесица от чувства. Усетих раздразнение, уплаха, любопитство и имаше още нещо, което смекчаваше реакцията ѝ, но не можех да го определя. Беше младата жена с добермана. В този момент той дойде и застана до нея. Хвърли ми презрителен поглед, но после насочи вниманието си към човека, стоящ на прага на господарката му.
    – Здравейте! Името ми е Рипър. Бих иска да поговорим.
    – Не ме интересува кой сте и какво искате. Махайте се! – изглежда се беше съвзела достатъчно, за да се опита да прикрие уязвимостта си с агресия.
    – Всъщност би трябвало да знаете кой съм. Нарисувала сте един много специален знак на вратата ми. Знак чийто смисъл подозирам не осъзнавате.
    – Е, и?
    – Жената от първия етаж е мъртва. Излязла е през вратата с вашия знак и нещо я е разкъсало като почти е отделило главата от тялото. Сега разбирате, нали?
    Това определено я разтърси. Тя отстъпи крачка назад, очите ѝ бяха изпълнени с ужас и клатеше глава в отрицание. Типичната човешка реакция.
    – Аз, аз не знаех. Не знаех че ще стане така.
    Господарят пристъпи напред и тя отстъпи още една крачка след което се завъртя и без да каже нищо влезна навътре. Апартаментът беше от онези, в които нямаше много стени и помещенията бяха големи и се използваха за много неща. Имаше големи прозорци, а в средата стоеше диван от ковано желязо с червена възглавница. Тя седна на него, вдигна от земята бутилка бира и отпи яростна глътка, след което сложи глава в ръцете си. Господарят приседна в отсрещния фотьойл и зачака. Тя отпи още една глътка, избърса с опакото на ръката си влагата под очите си и го погледна примиренчески.
    – Ще ви улесня и ще започна аз – каза най-накрая господарят. – Замесена сте в нещо, чиято кулминация ще е на края на месеца. Хора с повече опит от вас ви казват, че сте от един отбор и ви дават поръчения. Като да огледате някои къщи. Или да преброите крачките между тях. Или да нарисувате нещо на вратите им. Но се обзалагам, че нямате представа за плановете им. Знаете какво и кога, но не знаете защо. Вие сте пешка в ръцете им.
    – Аз не съм ничия пешка! – изсъска тя.
    – Тогава не позволявайте да се държат с вас като с такава. Ще ми кажете ли кой ви накара да сложите знака?
    – Не, не мога, изключено, те ще… – уплахата се завърна в очите ѝ.
    – Помислете за мястото си в цялата ситуация. И запомнете, още не е късно да си сътрудничим.
    – Никакви заплахи, никакви съобщения, които да им предам?
    Жената се преобрази. Вече не беше уплашена, нито агресивна. Беше зряла, осъзнаваща, заинтригувана. Не откъсваше очи от тези на господаря.
    – О, аз не вярвам в заплахите и предупрежденията. Но ето че разговорът ни приключи, а аз все още не зная името ви.
    – Мона – каза тя с внезапно по-остър тон, но блясъкът в очите ѝ я издаде. Господарят вече беше станал и се здрависаха по мъжки. Тя не ни изпрати до вратата и бяхме стигнали почти до първия етаж когато я затвори.


    ЖРИЦА, ЛУНА, МАГЬОСНИК

    Навън имаше мъгла толкова гъста, че отсрещната сграда беше просто безплътен призрак прозиращ зад сивкавата пелена. А улицата беше наистина тясна. Реших да се разходя, защото нямаше никаква опасност някой да се притесни от мен, ако не ме вижда. И така скрит в мъглата поех из града.
    Човеците не обичат мъглата и улиците бяха по-пусти от обикновено. Лицата на отделни хора изскачаха от мъглата и изчезваха секунда по-късно. Колко променен беше градът! След известно време забелязах, че измежду звуците скрити от мъглата един е постоянен – пляскане на криле недалеч от мен. Недостатъкът на това че не можеш да бъдеш видян е че и ти самият не можеш да видиш. Или подушиш. Пробвах да сменя посоката няколко пъти, но звукът ме следваше неизменно. След малко усетих приближаването на източника и от мъглата изскочи гълъбът.
    – Още не зная името ти.
    – Казвам се Перис.
    – Защо ме следиш?
    – Исках да говоря с теб. Вчера проследих вещицата.
    – И какво разбра?
    – Говори с някакъв надут мъж със строг костюм. Не можех да слушам целия разговор, но споменаха Лодкаря.
    – Лодкаря? Знаеш ли кой е това?
    – По-добре да ти покажа.
    Стигнахме до реката. Слязох по каменните стълби и поехме по крайбрежната алея. На едно място, на което имаше стъпала до нивото на водата Перис спря и се ослуша. Последвах примера му и скоро чух плисъка на гребла. Различих очертанията на малка лодка в реката. От нея слезе старецът, когото срещнахме в моргата. На рамото му седеше бяла врана. Притаихме се зад един контейнер и наблюдавахме какво ще се случи. Чуха се стъпки и се появи Червенокосата. Соколът не изглеждаше да е с нея.
    – Какво правиш тук? Вие сте глупци! Не искам да имам нищо общо с вас.
    – Съжалявам да го чуя. – Гласът ѝ беше студен и делови. – Имам задача да ти съобщя, че не считаме провала за край на нашата работа и искаме да опитаме нещо различно. Ще ни бъдеш полезен отново.
    – Ще ви бъда полезен, а? – каза заядливо Лодкаря. – Въпросът е вие с какво може да сте ми полезни. А за момента не виждам нищо такова и не разбирам как може да се промени. Изобщо нямате представа с какво сте се захванали.
    – Орденът е участвал многократно. Чрез свои представители разбира се. Същото важи и за организацията на придружителя ми от последния път. Не си мисли, че магията на Отварянето, или твоята, са нещо ново за нас. Спри да се мислиш за толкова велик и нека си сътрудничим!
    Лицето на стария се изкриви от ярост, после се изопна и очите му засияха с бледосиня светлина. Мъглата около него се завихри като торнадо. Вещицата направи уплашено крачка назад, окопити се, посегна да извади нещо изпод пелерината си, но се отказа и ядосано се завъртя и си тръгна.
    – Знаеш кой е това, нали? – Перис ме гледаше с любопитство.
    – Да, зная. Вече го срещахме. Плати на един санитар в оболи.
    – Сигурно е било забавна гледка.
    – Да, може да се каже. Сега какво?
    – От него мисля няма какво да научим. А и ти не можеш да го следваш в реката. Нека следваме жената.
    – Да тръгваме, миризмата се следва трудно в тази мъгла.
    Проследихме я до големия парк в средата на града. Май всеки град има по един такъв. Хората отиват на някакво място, унищожават всичко, което расте там, построяват къщи и улици и после се сещат, че всъщност дърветата се хубаво нещо и построяват парк. Тя се движеше бавно по една от главните алеи, сякаш се разхождаше. На едно място имаше разширение и там под надвисналите клони на дърво имаше пейка, която е встрани от другите. В мъглата никой от алеята не би видял кой седи на пейката. Червенокосата седна, а Перис рискува да се приближи, за да може да види какво става. Аз почаках отстрани и след известно време чух стъпките ѝ и след това връщането на гълъба.
    – Какво стана?
    – Нищо, точно това ме притеснява. До колкото успях да я видя, изглеждаше сякаш е доволна, че е направила нещо, но не видях никого и тя не направи нищо. Просто си седеше и после стана и си тръгна като човек, който изпълнил задачата си.
    – Огледа ли пейката?
    – Да, разбира се. Нищо.
    – Възможно ли е целта да е била да не прави нищо. И ние заедно с нея?
    – Смяташ, че е разбрала за нас и ни е размотавала? Не, не мисля. Трябва да се връщам при стареца.
    – Да, аз също имам задачи. До скоро, Перис!
    – До скоро, Феч!