Блогът на Фил

По повод днешния (не посветен на алкохола) празник:
Аз обичам свободния софтуер!

Любимата ми игра, която не може да се обясни с малко думи, е Deus Ex. Като всяко любимо нещо, човек се опитва да намери подобни нему неща. Затова след продължително и изтощително търсене, ето един изчерпателен списък на правени след 2000-та година игри, които са от класата на Deus Ex:

(Не, не ми е спрял тока по средата на писането, нито ми е забил браузерът.)

Роланд Емерих (Денят на независимостта, След утрешния ден, 2012) щял да прави 3D филм за Фондацията.
Като си помисля класическа фантастика, направена на филм и в ума ми изникват заглавия като I robot и Starship troopers, които според мен бяха абсолютна гавра с прекрасните книги, с които споделят заглавието. Най-дълбоката книга за войната изобщо беше превърната в треторазряден космически екшън, където някаква бъдеща версия на американската морска пехота стреля с абсурдно големи автомати по извънземни червеи тип Дюн, които плюят някаква отрова и свалят космически кораби от орбита. А за “Аз роботът” – макар и не толкова лоша, историята нямаше абсолютно нищо общо с книгата на Азимов и до колкото разбирам след измислянето на сценария просто са сложили заглавието и трите закона, за да привлекат повече публика (Прекрасен анализ, макар и ужасно циничен за филма “Аз роботът” можете да намерите тук).
А тези филми дори не са правени от Емерих. Денят на независимостта за мен е филм, който взима понятието фантастика, сдъвква го, изплюва го на земята в кална локва и после му бие здрав шут в посока купчина с фекалии (което честно казано мисля за почти всички холивудски продукции във фантастичния жанр). Проблемът за мен не е това, че филмите съдържат повече екшън и до болка предъвквани клишета. Проблемът е, че историята е оголена от всякакви интересни, провокативни идеи и е останало един американски военен екшън с късо подстригани глупаци с големи пушкала, които ритат задници на шибаните майкоебачи и просто са сложени във фантастичен декор – годината е в бъдещето, има космически кораби, пушкалата стрелят понякога с лъчи, има роботи. Толкова. Обществото, хората, вижданията им са на настоящето. Просто декорите са от бъдещето. Много по-успешно можете да вземете “Под игото” и да го направите с роботи и на планетата Х, отколкото да вземете бозавата картина на настоящето, която Холивуд се опитва да рисува и да я запокитите в бъдещето.
Та за Емерих искам да споделя ужаса си от Денят на независимостта (то самото заглавие някак ти подсказва, че ако не изпадаш в умиление от датата 4-и юли и не ти се привиждат звезди на червено-син фон, то филмът не е предназначен за теб) – филма, в който Уил Смит кара извънземен кораб сякаш се качва в колата на жена си и крещи “Oh! Elvis has left the building!”, в който хакват извънземен компютър с Apple? Щото те и извънземните участват в стандартите за CD-ROM, USB, и т.н. и гениалните хакери в САЩ, разбира се вербувани от военните разбиват всеки код за 10 секунди, ако им правят свирка или когато е заложен на карта живота на всички американци – за същото време, ама и без свирка – този същият човек ще прави Фондацията на Азимов на филм?
Ооооо, неееее!

Прочетох Обитаемият остров на братя Стругацки.
Странно как е допусната тази книга в СССР. На мен цялостното усещане за мрачни, сиви, оскотели хора, които живеят мрачен, безсмислен, окаян живот, заливани с гнусна пропагандна помия ужасно ми прилича на онова време. Абсурдността на казармата също е някак сладко болезнено позната. Историята ми се струва много реалистична, макар жанрът официално да е фантастика. Най-основното достойнство е липсата на просто решение. Главният герой, макар и с много, почти фантастични качества, е наивен и неориентиран, въпреки духовното му израстване и съзравяне той няма ясен план как да поправи неправдата. А врагове са му и жертвите на неправдата. Подобно на Матрицата – докато не ги освободиш, въпреки че се бориш за тяхната свобода, те са твои врагове. Ужасно тъжна беше сцената с мутантите, които въпреки ужасното си нещастие не искаха нищо да се променя, беше ги страх от промяната и смятаха за най-добър вариант да доживеят още 10-ина години. Магьосникът беше повече подмамващият глас на управляващите от самите отци според мен, нещо като ролята на Архитекта в Матрицата – който обяснява някак съвсем логично колко е безсмислено Максим да се бори със системата, че хората са намерили място в нея, че ако я срине, друга, не по-хубава ще заеме мястото й. Не зная как е във вашия свят, но в нашия нито една сила не остава дълго без господар. Винаги се намира някой, който ще се опита да я опитоми – незабелязано или под благовиден предлог. А най-страшната сила на онзи свят са кулите – оръжието за оглупяване на народа, което ги кара да не мислят, да се подчиняват, а неподатливите му – да страдат. Което за съжаление макар и много вярно за комунистическия режим, не е много по-различно западните, “бели” страни. Просто там дрънкулките за оглупелите са по-шарени, което всъщност им е и целта. И макар да звучи крайно, аз наистина мисля, че механизмът е същият – доволни да се подчиняват, щастливи да са отдолу глупаци, които изпитват удоволствие да са малки винтчета в голямата машина, която всъщност не работи за тях, а ги използва и в известен смисъл работи срещу тях. Ако преди имаше (не че сега ги няма, но все пак не са толкова очевидни, когато не са държавно поощравяни) леви фанатици, готови да умрат за Ленин и плачещи със сълзи за “бащицата” Сталин, то сега точно такива са върлите защитници на крайното дясно – хора, които смятат мега-корпорациите за най-прекрасното нещо на света, поклонници в църквите на Майкрософт и МакДоналдс, хора, които смятат забраната на прекрасното ДДТ за ужасно глупава постъпка на зелени еко-фанатици, които са оставили нещастните хора от третия свят да умрат от глад заради техните глупави идеи да се забрани този чудесен химикал. Същите приветстват Монсанто и Шел, както преди приветстваха съветския държавен глава. А това е най-чудовищното в картината. Хората, които са щастливи да бъдат нещастни, яростно защитават враговете си и яростно нападат противниците на оковите им. Това остави горчив вкус в устата ми книгата и я прави толкова непреходна, макар написана в един определен режим, нейната валидност няма да изтече скоро, за голямо съжаление. Но браво на авторите, които ограничени от ужасната цензура са успели да стигнат до същината за хората, независимо от века, държавата, в която живеят и дори планетата, на която се намират.

Прочетох в блога на Мирослав Джоканов този цитат на Георги Марков, убит с прословутия чадър от ДС:
„В държава без правораздавателна система хората губят критерия си за добро и зло, губят координатната си система. А когато човек няма изградена координатна система, то той няма как да притежава перспективни цели. Тогава той не вижда смисъл в това да работи, да учи, да отглежда деца, да се стреми към нещо значително и възвишено. Просто живее ден за ден.”
“Задочните репортажи за България”, Георги Марков
Това усещане за безцелност имам и аз, и подозирам и много от приятелите и познатите си в него. Превърнахме се в роботи, които не искат да променят нищо, просто да издържат до следващата порция почивно време и развлечения – разходки, пътувания, кино в мола, кръчми и филми. Страхувам се, че продължавайки така и ние като нашите родители ще се обърнем назад един ден и ще осъзнаем, че “И стало безпощадно ясно: Жизнь прошумела и ушла!”