Блогът на Фил

Въпреки необозримо големия брой изпълнени с жестокост и насилие екшъни и трилъри, които съм изгледал, от време на време някой простичък на пръв поглед и/или нискобюджетен или “детски” филм ме разчувства и ме кара да се замислям за живота (вселената и всичко останало), но в конкретния случай по-скоро за живота, за детството, старостта, смъртта и равносметката. Най-трогателните филми според мен са детските, които не са съвсем детски всъщност. Като “Приказка без край” например.
Та цялото това въведение е за да кажа, че Up е точно такъв филм. Много бебешки на пръв поглед. Анимация на Дисни/Пиксар. Къща, летяща посредством огромен сноп балони. Но не се заблуждавайте. Филмът изобщо не е детски. Нямате ли чувството, че вашият живот е точно като този Карл. Ако помним само интересните моменти, животът ни май е точно като неговия. Богато детство, мечти, приключения, гребане с пълни шепи от пъстротата наоколо. После ускоряващата се въртележка на женитбата, остаравянето и смъртта. И ако имаме късмет, остаряваме много и ни е даден шанса да погледнем света отново с широко отворени очи. Но той вече не е нашият свят. Ние не принадлежим на него, изглеждаме смешни и жалки. И ако имаме смелостта да осъзнаем положението си, като Карл се опитваме да изкупим греховете към нас самите. Да се опитаме един последен път да сбъднем мечтите, които предадохме когато порастнахме. Всички онези неща, които отлагахме да кажем и направим, докато един ден не се събудихме с ясното съзнание, че моментът е безвъзвратно изгубен.
Сещам се за две фрази, на които им е тук мястото:
Докато се усмихнеш и се озъбиш. (Зловещо, но вярно. Благодаря, Боби)
И стало безпощадно ясно:Жизнь прошумела и ушла!(О, бабо)
Може да се цитират и много други, но не е нужно. Идеята е ясна. Хубаво е понякога да отстъпваме крачка назад и да поглеждаме цялата картина, за да не ни пречат дърветата да видим гората. Да си направим равносметка. Отрезвяващо преживяване е, опитайте ако не сте. Да си отговорите на тези основни въпроси: От къде тръгнах? Какъв път изминах? Къде съм? А сега на къде? Кой съм аз?
Филмът наистина ми въздейства. Удивително е как една анимация може да е по-реалистична от игралните филми. Като “семейство Флинтстоун”, кратки, но ярки моменти казват много с малко. Бръмчащото момче по улицата, теглещо балон, впечатлено от току-що изгледания филм.
Спестяванията за реализирането на една мечта, разбивани (буквално) от суровата действителност.
Главоломната скорост на въртележката на живота.
Растежът на града.
Усещането на порастналите, че светът не принадлежи на тях, нито те на него.
Срещането лице в лице с кумирите, които далеч не са това, което ние сме рисували щедро в съзнанието си.
Та дори кучетата, които са добри хора, за разлика от хората, които са дръгливи кучета.
Невероятно важните в очите на детето събития, които родителите убиват в сивота. (Имам предвид бащата на Ръсел, който пропуска получаването му на почетната значка, сещайки се за причините за появата на Нищото във Фантазия)
Ако записваме всички празни разговори, ходения до Била, до Мола и до Арената дали няма да установим, че всъщност не сме се преборили с ентропията? Коя част от живота ни се компресира най-малко? А коя най-много?