Блогът на Фил

Вторият град в Европа с улично осветление – днес все още има десетки хиляди газови фенери из града, които никога няма да разберете, че са такива ако някой не ви каже
Магазин с триста вида горчица
Емблемата на града е дете, което прави циганско колело, символ на радостта от победата в една битка, която води до основаването на Дюселдорф
Дорф означава село, а има река, наречена Дюсел – оттам му е името
Килепич е местния еквивалент на Йегермайстер, разликата е, че Килепич може да се пие и е наистина вкусно. И полезно.
Разхождайки се покрай Рейн по една хубава, широка алея наистина оценяваш гения на хората, решили да прокарат шестте ленти булевард в тунел, за да може да има крайбрежна пешеходна част.
Германците наистина чакат на червен светофар, дори да е очевидно, че поне на километър няма никаква кола.
За пръв път виждам парк, в който има прожектори за осветяване на дърветата.
Бирата я сервират в нещо, което е по-близо до напръстник, от колкото до халба.
Местната бира е тъмна, слаба, но с хубав естествен вкус
Паметникът в чест на победата във въпросната битка, довела до основаването на града е чудесен монумент против войната, тя просто е представена много внушително … грозно
Имат парк, в който пейки с класическа форма са направени от стъклени тръби с луминисцентни лампи в тях. Ефектът е поразителен.
Тук се продава греяно вино по улиците – много е добро. Те си харесват бялото греяно вино, но за нашия вкус е червеното (Ой ти бяло винце, що не си червено)
Телевизионната кула в града е най-големият електронен часовник. Проблемът е, че ми трябва доста повече време да разбера часа, отколкото ако беше прост бинарен часовник.
Вечерно време улиците са пълни с хора. ПЪЛНИ. Хората пият, хапват, веселят се, на всякакви възрасти се разхождат с дядо-коледовски шапки със светещи звездички, рога, перуки, ангелски крила.
В една кръчма се очаква да хвърляш обелките от фастъци на земята – заради пожарната безопасност. Логиката била, че по-добре да чистят всяка вечер, отколкото да стане пожар, ако се изхвърлят в пепелниците.
Дюселдорф и Кьолн са отколешни съперници. Разликата е, че Кьолн е основан над хиляда години по-рано. На английски името му звучи Колон, както знаете. А сещате ли се за думата одеколон. Като О дьо тоалет, ама О дьо Колон. Сега вече знаете. Пък името Колон идва от римската дума Колония. И това вече знаете.

От последното ми ходене в Англия си бях купил книга на Алистър Рейнолдс, неиздавана на български – The prefect. Действието се развива в същата вселена, в която са Корабът на изкуплението, Пространството на откровенията, Казъм Сити и Пропастта на опрощението, само че сто години преди чумата.
Действието започна малко мудно съвсем в началото и аз стоях на първите 20-30 страници почти месец. После започнах да чета нататък, навлязох в историята и оттам нямаше излизане, едната нощ четох до 4 часа сутринта. Никога през живота си не бях викал на герои от книга, но тук напрежението е толкова голямо, историята толкова увлекателна, че просто понякога подскачах. Невероятно удоволствие беше четенето й, авторът остава един от най-големите за мен.

The Logical Song

When I was young, it seemed that life was so wonderful,
a miracle, oh it was beautiful, magical.
And all the birds in the trees, well they’d be singing so happily,
joyfully, playfully watching me.
But then they send me away to teach me how to be sensible,
logical, responsible, practical.
And they showed me a world where I could be so dependable,
clinical, intellectual, cynical.

There are times when all the world’s asleep,
the questions run too deep
for such a simple man.
Won’t you please, please tell me what we’ve learned
I know it sounds absurd
but please tell me who I am.

Now watch what you say or they’ll be calling you a radical,
liberal, fanatical, criminal.
Won’t you sign up your name, we’d like to feel you’re
acceptable, respecable, presentable, a vegtable!

At night, when all the world’s asleep,
the questions run so deep
for such a simple man.
Won’t you please, please tell me what we’ve learned
I know it sounds absurd
but please tell me who I am.

Въпреки необозримо големия брой изпълнени с жестокост и насилие екшъни и трилъри, които съм изгледал, от време на време някой простичък на пръв поглед и/или нискобюджетен или “детски” филм ме разчувства и ме кара да се замислям за живота (вселената и всичко останало), но в конкретния случай по-скоро за живота, за детството, старостта, смъртта и равносметката. Най-трогателните филми според мен са детските, които не са съвсем детски всъщност. Като “Приказка без край” например.
Та цялото това въведение е за да кажа, че Up е точно такъв филм. Много бебешки на пръв поглед. Анимация на Дисни/Пиксар. Къща, летяща посредством огромен сноп балони. Но не се заблуждавайте. Филмът изобщо не е детски. Нямате ли чувството, че вашият живот е точно като този Карл. Ако помним само интересните моменти, животът ни май е точно като неговия. Богато детство, мечти, приключения, гребане с пълни шепи от пъстротата наоколо. После ускоряващата се въртележка на женитбата, остаравянето и смъртта. И ако имаме късмет, остаряваме много и ни е даден шанса да погледнем света отново с широко отворени очи. Но той вече не е нашият свят. Ние не принадлежим на него, изглеждаме смешни и жалки. И ако имаме смелостта да осъзнаем положението си, като Карл се опитваме да изкупим греховете към нас самите. Да се опитаме един последен път да сбъднем мечтите, които предадохме когато порастнахме. Всички онези неща, които отлагахме да кажем и направим, докато един ден не се събудихме с ясното съзнание, че моментът е безвъзвратно изгубен.
Сещам се за две фрази, на които им е тук мястото:
Докато се усмихнеш и се озъбиш. (Зловещо, но вярно. Благодаря, Боби)
И стало безпощадно ясно:Жизнь прошумела и ушла!(О, бабо)
Може да се цитират и много други, но не е нужно. Идеята е ясна. Хубаво е понякога да отстъпваме крачка назад и да поглеждаме цялата картина, за да не ни пречат дърветата да видим гората. Да си направим равносметка. Отрезвяващо преживяване е, опитайте ако не сте. Да си отговорите на тези основни въпроси: От къде тръгнах? Какъв път изминах? Къде съм? А сега на къде? Кой съм аз?
Филмът наистина ми въздейства. Удивително е как една анимация може да е по-реалистична от игралните филми. Като “семейство Флинтстоун”, кратки, но ярки моменти казват много с малко. Бръмчащото момче по улицата, теглещо балон, впечатлено от току-що изгледания филм.
Спестяванията за реализирането на една мечта, разбивани (буквално) от суровата действителност.
Главоломната скорост на въртележката на живота.
Растежът на града.
Усещането на порастналите, че светът не принадлежи на тях, нито те на него.
Срещането лице в лице с кумирите, които далеч не са това, което ние сме рисували щедро в съзнанието си.
Та дори кучетата, които са добри хора, за разлика от хората, които са дръгливи кучета.
Невероятно важните в очите на детето събития, които родителите убиват в сивота. (Имам предвид бащата на Ръсел, който пропуска получаването му на почетната значка, сещайки се за причините за появата на Нищото във Фантазия)
Ако записваме всички празни разговори, ходения до Била, до Мола и до Арената дали няма да установим, че всъщност не сме се преборили с ентропията? Коя част от живота ни се компресира най-малко? А коя най-много?

Изтече информация за тайно международно споразумение за copyright-а. Според Кори Доктороу, ситуацията е лоша. Много лоша.
Частта, посветена на Интернет, която администрацията но Обама отказва да публикува поради опасения за националната сигурност, е изтекла. Какво на практика пише там:
Доставчиците на Интернет трябва активно да контролират дали са спазени copyright правата на материалите, публикувани от потребителите. Според статията това означава услуги като Flickr, YouTube и Blogger да умрат поради разходите за проверка на всеки качен материал, но пък от друга страна youTube вече имат автоматични филтри, които се справят чудесно.

Доставчиците трябва да спират достъпа до Интернет на обвинените в нарушаване на copyright-а или да бъдат подведени под отговорност. Това разбира се означава че ако член от семейството ви бъде обвинен в такова провинение, цялото ви семейство ще остане без достъп до Интернет и в резултат до здравна информация, образование, комуникации и възможности за изкарване на прехраната. И всичко това без да е имало съдебно дело.

Че целият свят трябва да адаптира щатския похват за “уведомяване и премахване”, който изисква доставчиците да премахнат всеки материал, за който бъдат уведомени че нарушава copyright-а – отново, без никакво дело.

Пълна забрана на заобикалянето на DRM, дори ако е със законна цел – за да направите достъпна творбата за хора с увреждания, за архивни цели

Оригинално новината се появява в блога на Майкъл Гайст.
Коментар от Електронна граница можете да прочетете тук.
Подобен подход за тайно и неразгласено решение е World Intellectual Property Organization Copyright Treaty

Не твърдя да имам житейския опит на Иво Инджев или на някой друг по-голям от мен човек, който е бил в интересни среди и с достъп до много информация. Не се опитвам да кажа – о, това аз отдавна го казвам. Просто с времето си изградих една мисловна картина на ситуацията и се радвам, че тя не е лишена от смисъл и се споделя точно от по-опитни от мен хора. Става въпрос за статията Започва ли журналистически бунт срещу тиранията в медиите? на Иво Инджев, която затвърди впечатленията ми, че:
1. В България действаща журналистика на практика не съществува, защото медиите са цензурирани и контролирани от политиците, службите и големите бизнесмени. Да даваме пари за да гледаме телевизия или четем вестници, или да търпим безкрайните реклами по радиото за да чуем новини е хранене на звяра. Наливане на пари в машината за масово лъгане.
2. Бизнесът, ех този български бизнес. Хора още ми разказват митовете за успелите бизнесмени, които са успели, защото имали нюх, били смели, решителни, умни, знаели езици, продавали подводници за скраб и т.н. А пък хората от поколението на моите родители като стане въпрос за бизнес ми говорят за митичните куфарчета. На кого вярвам ли? Ето ви извадка от цитираната статия на Мерим Тенев, публикувана в блога на Инджев.
…в България от либералните идеи и приватизацията, например, се възползват и се възползваха конкретни хора и интереси, но обикновеният човек е немислимо и най-вече невъзможно да започне дори и малък собствен бизнес. Той винаги е обречен да живее в мизерията и да работи за друг… В началото на свободната инициатива пречеха мутрите с бухалките, сега ГОЛЕМИТЕ са превзели целия пазар.

След като съм с новата версия на Ubuntu, която включва пакети за GNOME-shell, проекто-интерфейса на GNOME3 (би трябвало GNOME 2.30=GNOME 3.0) реших да го пробвам. Което само по себе си не е съвсем тривиално. Не се добавя никъде в менютата, и се пробвах да го пусна през Deskbar-а, но не тръгна, макар че очевидно има такъв бинарен файл. Като стигнах да пробвам от конзола разбрах, че трябва да изпълня gnome-shell --replace. Което доведе до отчайващо тромав шел. След известно четене установих, че всъщност трябва да спра compiz-а преди това. След като го пуснах отново установих, че
1. няма никакъв Alt-tab, макар навсякъде да пише, че отскоро работи
2. Нямам никакъв sidebar.
Превключването между активните приложения с Alt-tab така и не накарах да работи, а sidebar-а се оказа, че трябва да бъде пуснат като отида в горния десен ъгъл на екрана, щракна на потребителското си име и оттам избера Sidebar отметката.
Добре, вече съм го докарал до това, което обясняват по блогове и статии.
Констатации:
1. Анимацията е ужасно бавна
2. За да пусна което и да е приложение трябва да отида в горния ляв ъгъл на екрана, което ще ми изкара меню на цял екран – т.е. променя се всичко на екрана, за да се появи страничното меню, от което без допълнителни усилия мога да избера само измежду най-често използваните приложения. Ако искам да стартирам друго приложение, трябва да избера Applications – More – категорията, в която е приложението, което търся – приложението, което търся. И това е само ако то е на първа страница, иначе трябва не да скролирам като всяко друго меню, а да избера отдолу единствения символ за номер на страница.
3. Отсъстват всякакви настройки. Те били лоши и разработчиците знаели кое е най-добро за потребителите, което е едно за всички и ако потребителите не са съгласни, значи просто не разбират какво е добро за тях, а ако настояват, че не разбират, значи са гадни антипродуктивни тролове. Звучи точно като “Instead of giving you the illusion of choice, I will choose for you”. Липсата на настройки означава, че не можете дори да смените цвета на проклетото нещо. Щото черното е вечерно и вечно модерно.
4. Горната лента съдържа името на текущо активния прозорец, което се съдържа и в заглавната лента на текущия прозорец. Разхищение на място.
5. Въпреки че много се говори за интеракцията между потребителите, empathy и т.н. няма никакъв списък с контакти, с които да можеш да си говориш, пишеш, взаимодействаш.
6. При отваряне на activities горе под лентата и най-долу има пространство, което не е никак малко и което е напълно неизползвано
7. Календар – в средата на горната лента стои един календар, който не показва датата и е доста по-ограничен от текущия календар – няма местоположение, няма метеорологично време
8. В горния десен ъгъл съществуват статус икони, но те не покриват текущо наличната функционалност. Превключване на езики? Няма. Заряд на батериите? Няма. Сила на WiFi сигнала? Няма. Активност на процесора, на мрежата? Няма.
9. В режим на отворени Activities иконите на често използваните приложения, което е най-близкото до лентата със задачи (task list) индикацията дали приложението е стартирано или не е ужасна. Някаква крива нецентрирана светеща елипса зад текста под иконата, който пък текст за почти всички приложения не е пълен и е заместен от многоточие. Evoluti…, OpenO…, Firefox…, Liferea…, Trans…
10. Drag and Drop-а между приложенията е на практика невъзможен в този режим.
11. За да се добави приложение във Favourites, то трябва да е активно и да се щракне върху иконата му в Activities , и то само ако не е минимизирано, иначе въобще не се вижда в Activities.
Идеи по темата:
Категориите на Activities менюто са: Applications, Places, Recent Documents.
1. Да се добави категория People с контакти, нещо подобно на отпадналия High5.
2. Като се отвори това меню, очевидно искам да правя нещо с една от трите категории, не с трите, то и без това няма и начин. Следователно като отида с курсора върху дадена категория тя трябва да се разширява и да остава само тя.
3. За категорията Applications трябва да има подгрупа за всяка категория приложения, които да се незабавно видими без допълнително щракане. Т.е. Като се отвори Applications да се виждат да кажем трите най-често използвани приложения от Graphics, Multimedia, Office, Games, Internet и т.н.
4. При страничния панел ако се мине с курсора върху recent Documents, се отварят четирите последно използвани документи, но това не важи за останалите части от панела. Би било хубаво да се отварят по същия начин само с hover, а не да се щрака бутона >>, защото е инконсистентно. Сега Recent Documents се отварят с преминаване на курсора над тях, а часовникът и често използваните приложения от този бутон.
5. Alt-Tab е линеен, но при много отворени приложения и липса на друг интерфейс за смяна на приложението (отваряне на Activities прозореца и после или избиране на умаленото изображение на търсеното приложение от умалените работни места вдясно или ако приложението е често използвано чрез щракане върху иконата му в Applications не ги броя, защото отнемат прекалено много време) това е доста неудобно, защото потребителят трябва да превърта пре n-найсет икони. Може би радиално меню ще е по-смислено и по-пестеливо като изминат път с мишката.
Изводи – само много малка част от изброените проблеми са заради ранната версия. Тоест не само в настоящото състояние, но и в настоящата посока на развитие GNOME-shell е антипродуктивно и анти-интуитивно.

От няколко дни съм с новото Ubuntu Karmic Koala. Тъй като тя е с Gnome 2.28, се оказа, че използвания от мен браузер Epiphany вече не е с рендериращия механизъм на Mozilla (Gecko), а с WebKit(Google Chrome). Всички разработчици бяха много развълнувани от миграцията, защото видиш ли WebKit бил супер. Само че се оказа, че Epiphany въобще не е довършен/изпипан. Първо открих тривиални неща като Download link въобще не отваря диалог и директно сваля на работния плот, Save As на изображение отваря диалог, но текстовото поле с името е празно и други такива нещица (нанайси пароли от старата версия запазени). Но днес опитвайки се да платя в Epay се оказа, че сертификатите леко ги няма. Бе направо тежко си ги няма. Рових се и открих менюто Manage Certificates. Много хубаво, ама като го избереш и не се случва нищо. Затаяваш дъх и нищо. Е как бе !@#$%^ може да пуснеш като готова версия в сума си дистрибуции приложение, на което една от функциите на менюто не прави нищо? Няма съобщение, няма прозорец, няма диалог, няма нищо. Nada. Nichts. Nothing. Ничево.
Реших, че ще вадя нов сертификат. Само че за да мога да го направя, трябва да ходя до банкомат, което е логично разбира се, ама ми се искаше да си го спестя. Накрая след още четене успях да разбера как да мигрирам сертификатите във Firefox, който очевидно ще е браузерът, който ползвам в кармичната коала. Мигрирането е просто като разбереш какво трябва да направиш: В потребителската директория намираш .gnome2/epiphany/mozilla/epiphany и копираш файловете cert8.db и key3.db в директория /home/felipe/.mozilla/firefox/НЕЩОТО.default, където НЕЩОТО е произволно генерирано име на директория от firefox и няма как да не я познаете, би трябвало да е само една.
Та да довърша с оплакването от Epiphany – документацията никаква я няма, сайтът им е обновяван последно миналата година, така че смятам отношението им супер несериозно и защо всички са толкова щастливи, че се отървават от Mozilla не зная. В смисъл ако новата версия имаше същата функционалност и нямаше такива очевидни бъгове – окей, ама така недоопечена да ти я дават като браузер по подразбиране е малко грубо.