Кръщене
felipeИзраснал в семейство на вярващи винаги съм приемал без да се замислям много кръщението в църква за нещо хубаво. Преди няколко дни Деси отиде да види приятели, живеещи в чужбина, които бяха дошли в България, за да кръстят детето си. И тя доведе съзнанието ми следния проблем – освен че е запомнящ се ритуал като женитбата, погребението и т.н., този акт всъщност означава и определяне на религията на детето. А това, както можете да се досетите, всъщност не е много честно. Но вместо да се впускам в подробен пост, за който нямам време – вижте тези филмчета на Ричард Докинс.
Религията не е като цвета на кожата , може да се сменя
направо ш’ се изложа, ама карай… нали съм сгрешила вече… пък признатите грешки не били (или били полвин) грешки…
та уж умна и интелигентна жена се водя, а кат се роди щерка ми и под напора на околните от семейството, зех че направих грешката да се съглася покръстването на единственото ми дете в християнската вяра да стане преди последната да навърши 18-20-30 (колкото иска) и да го реши сама… не можах да устоя на наплива от думи и рецитали, пяти ежедневно и ежеминутно по въпроса повече от някви си 8 месца… та организирах кръщенето, което тук, в гърция е повече и от сватба… със сичките му такъми и ритуали, и тям подобни фъшкии… миа бе на 3/4 (три четвърти) година… плака (не е точната дума, щото тя се “дра”) по време на целия ритуал (около 1,5 часа)… осъзнах, че греша и въпреки завидната си решителност, не направих нищо- “драх” се заедно с нея… незавидно състояние на емоциално-разкъсваща майчина тъга и чувство за вина на една всъщност невярваща в божии сили жена. да не се впускам в повече подробности… ще стане дълго, а много може да се пише по въпроса. ако можех, бих върнала времето назад… не мога… дано миа, макар и покръстена насила, един ден ми прости и най-важното- дано повярва в “чудото” на личностния си прогрес и на науката!
сори за излиянието.