Блогът на Фил

Когато гледам екшън филм, обикновено се дразня на супер-героите и на съдбата, която винаги се гаври с вероятностите и прави така, че неща с вероятност 1 на милион се случват едно след друго на главния супер-герой. Филми, в които куршумите никога не свършват, героите спринтират километри, реагират свръх адекватно на всяка ситуация, сякаш това е е компютърна игра и вече са превъртали нивото много пъти, знаят кой кога къде какво ще направи и без да губят дори частица от секундата реагират по най-добрия и зрелищен начин. Филми, в които добрите стрелят назад докато гледат напред и убиват двама с един куршум, докато лошите стрелят с автоматични пистолети от 2 метра и не могат да улучат с първите 100 патрона.
Когато в тези екшън филми има някаква конспирация, то тя винаги е локална, никога глобална. Системата е добра, но някой луд се опитва да злоупотреби с нея. И задникът му бива яко сритан от супер-героя.
Ако и на вас ви се струва, че правенето на филми по този начин е скучно, зрелищно, но обидно за интелигентността ви и проява на малодушие в признанието, че проблемът е в системата, а не в единични “врагове с партиен билет”, то ви препоръчвам да гледате “Интернешънъл”. За мен той е най-реалистичният филм с подобна тематика, който някога съм гледал. За съжаление реализмът води до това, че няма по 6 убийства в минута в продължение на два часа без нито едно раняване на “добрия” и закоравелите зрители на йекшъни (с барети) им се струва, че е муден. Той също така няма ясен хепи-енд, няма невероятни “врътки” и надхитряния и е оставя този горчив вкус в устата, че истината е гадна, не е зрелищна и е неизбежна.
Любим цитат от филма:
“Sometimes the hardest thing in life is to choose which bridge to cross and which to burn. I am the one you burn”.