Блогът на Фил

Преглеждайки linux devices, попаднах на това устройство. Много мразя да измислям нещо само за да открия, че вече някой го е направил. Но идеята наистина ми допада. Точно това ми трябва като комбинация от размер на устройство и на екран.

Само хора, които никога не са проучвали въпроса (или работят за Sony, BMG,…) твърдят, че споделянето на файлове вреди на горките изпълнители. Ето статия от ветеран в музикалната индустрия, която изказва своята гледна точка на изпълнител по отношение на цялата истерия “О, боже, торентите и Напстър унищожиха индустрията И музиката”.

Докато делото срещу пиратския залив е в застой, адвокатката на индустрията (Monique Wadsted, която е и адвокат на сциентоложката църква) подготвя заключителната си реч и поискала коментари от автори, които да кажат нещо, което тя да цитира. Интересното е, че за това е помолила авторката Carina Rydberg, която във facebook група призовала за помощ. А защо е интересно ли? Защото същата тази авторка в същата тази група преди време е обяснявала как не може да живее без TPB и как някои неща се намират само там и как тя е регистриран потребител и в момента сваля еди кво си. Но след като приела да помага на приятелката си адвокат на индустрията, панически почнала да редактира собствените си публикации, които обаче за нейно съжаление някои хора са спасили и като текст и като снимки на екрана, тъй че мърдане няма. Тъй че нещастните оставени голи автори всъщност също са пирати, нещо, което не ни учудва.
Историята е взета оттук.

Някои мои приятели, както и главния секретар на МВР смятат, че няма никакъв проблем МВР (или който и да е от гледната точка на хората) да ни следи в Интернет. Следенето в Интернет може да звучи малко популистко, но всъщност е доста точно. Както в началото на кампанията против промените в ЗЕС се казваше – това е еквивалентно към всеки човек да е прикачен един полицай, който върви винаги с него и си записва къде е бил, с кого се е срещал, с кого е разговарял и т.н.
Какъв е проблемът, нали няма какво да крием?
Проблемите с това са няколко:
1. Съжалявам, но има такова нещо като частен живот, лична тайна – права, гарантирани ми от конституцията и тя БИ ТРЯБВАЛО НАИСТИНА да е върховен закон, а не просто някаква хартийка с fancy наименование. Задача за домашно: защо ли въобще са били формулирани тези права?
2. Не теория държавата трябва да са гражданите и управниците на държавата трябва да правят това, което хората искат. Истината обаче е, че това е просто една утопия и на практика държавата и народа са от двете страни на барикадата. И макар по идея демокрацията да е диктатура на мнозинството над малцинството, в реалността всъщност диктатурата си е от чист вид – на малцинство над мнозинство, по ред причини, най-очевидната от които е ниската избирателна активност, т.е. управляващата партия/коалиция няма подкрепата на 51 процента от имащите право на глас, а само на гласувалите. И голяма част от гласувалите после се “разочароват”, т.е. с напредването на мандата управниците са подкрепени от още по-малко хора. С всичко това искам да кажа, че народът и управляващите не са от една страна на барикадата и вместо управляващите да изпълняват волята на народа, те изпълняват собствената си воля, която е като на всеки човек с власт. Следователно когато на една структура като МВР, която е държавна, се дава супер мощен инструмент за контрол, то това дава възможност на държавата да упражнява тоталитарен контрол върху всички, които счете за врагове. Тоест, властта става непоклатима. Ако се възползват правилно от събиранат информация, никога няма да има организирани протести, никога няма да има недоволни гласове в Интернет, комуникиращите с “известни дисиденти/опоненти на властта” ще води до невъзможността за държавна работа и т.н. Разследващата журналистика (или жалките остатъци от нея) ще бъдат смачкани, никога няма има изнасяне на информация за корупция или други скандали, освен дирижираните от pr-ите на управляващите.
3. Когато дадете на някого контролиращи функции, той също трябва да бъде контролиран. Т.е. каква е гаранцията, че хората от службите, имайки достъп до тази информация, няма да се възползват от нея за свои цели. В един момент, хората, на които им плащаме заплатите, за да ни защитават стават супер-администратори. Имат root паролата на голямата машина на която работи нашия живот. Тоест имаме клика от всесилни, която по никакъв начин не може да бъде контролирана от народа, т.е. от хората, които я издържат. Всеки полицай с поне малко параноя ще си следи жената, децата, съседите, познатите, приятелите, неприятелите. От смехотворното следствие, че идеята да спите с жена на полицай ще стане още по-лоша до това, че ще бъдете “наказани” заради всеки конфликт с полицай в личния му живот, без дори да знаете откъде ви е дошло, тъй като няма да бъдете набити или арестувани от него, а нещата ще се случват в компютрите. И следи кой ви е “натопил” няма да има, поне не такива, до които вие да имате достъп. Така че вторият проблем е с това, че се дава прекалено много власт на watcher-ите, а тях никой не ги watch-ва. А ние дори не знаем кога сме били watch-нати. За държава, която до преди 20 години е била в тотален тоталитаризъм е нистина странно хората да не си спомнят как са се пазели от доносниците. Сега, благодарение на техниката, доносите и досиетата ще ни се пишат автоматично. И съвременните служби пак ще знаят, че сте си купили по-скъпи дрехи от съседите и след като погледнат официалните ви доходи ще казват – а той откъде има пари. В същото време, както добре знаем, истинските престъпници никога няма да бъдат хванати, тъй като за тях ще е достатъчно просто да платят на всесилните. И тук идваме до следващия проблем
4. Освен държавата и самите органи, до тази информация, която може да се използва против вас, но не и във ваша полза, ще има достъп всеки, който си плати. Неудобен сте на някой с пари – вече ще има още един начин за оказване на натиск срещу вас. HR-ите ще са много щастливи да имат достъп до информация за това къде ходите, какво пазарувате, от какво се интересувате и с кого комуникирате. Интервютата ще станат излишни, те ще знаят за вас всичко, което има да се знае, защото то е вече в мрежата и голямата компания, за която те работят, а вие кандидатствате ще си има стандартна процедура за проверка на кандидатите. Когато вече сте назначен, отделът за сигурност или там както са кръстили хората, които трябва да следят колегите си ще ги следят не само когато са на работа, а и навсякъде. И това надявам се е ясно, не касае само високопоставените, “чувствителни” позиции. Да знаете дали бачкаторът в цеха е изтеглил кредит и дали го е похарчил за това, за което е казал, също е важно за работодателя. Всъщност странно ми е, че повечето коментари по блоговете срещу промените в закона касаят само този проблем – изтичането на информация от службите към частни лица с пари. За което разбира се имаме свежи примери в полза на тези опасения, за който има поне малко памет.
Но за мен най-важният е проблемът под номер 2. Това е смъртта на остатъците от свободата. Това е тотален контрол на управниците над всички граждани. И то неконтролиран контрол. Скрит контрол. За това, когато ми кажат – добре де, ти няма какво да криеш, защо се притесняваш, че ще те следят? отговорът ми е следният:
Какво предпочитате? Да се даде на даден човек правото да ви застреля без никакви последствия за него, като дори близките ви няма да могат да разберат кой ви е застрелял, защо, а понякога и че въобще сте станали жертва на насилствена смърт и единствената ви гаранция, че това няма да се случи, е че въпросният човек би трябвало поради морални причини или поради липса на причини да не ви застреля, ИЛИ
никой да не може да ви застреля без последствия.
Това е леко хиперболизирания, но представящ иеята пример от мен. Затова, аз не искам да ме следят на общо основание, просто така, защото съм гражданин. Въпреки, че нямам какво да крия. Защото искам да няма нужда да се крия.

Искам, искам, искам. Чакам този мод на Half Life много отдавна, но след като видях трейлъра вече съвсем загубих търпение.

След продължително боледуване моето любимо, сладко, палаво и много умно (знам че звучи като реклама и ирационалност по два параграфа – нашето гардже най-черно и понеже вече го няма преувеличаваме качествата и пропускаме недостатъците, но все пак твърдя, че това са обективни свойства) куче – Аксел изъдхне днес предиобед. Нека всички, които го познават да почешат зад ушите, погалят и по друг начин изразят положително отношение към някое куче в памет на Аксел.
“Кучето е единственото същество на този свят, което ви обича повече, отколкото се обичате самите вие”
“Колкото повече опознавам хората, толкова повече си обичам кучето”

Пак по темата със споделянето на файлове в Интернет – интересно и напълно легално филмче: Steal this film
Докато го гледах осъзнах, че е забавно как поддръжниците на правата за разпространение винаги дават примери с филми, а “пиратите” винаги дават примери с музика. Защо?
Според мен филмите са скъпи за правене, тоест издателите имат силен аргумент тук по отношение на техните разходи, а и филмите не се ползват толкова често за ремикс под някаква форма. От друга страна музиката не струва толкова пари за създаване, а с нея могат да се правят хиляди различни неща, променяйки я и правейки нещо ново, но стъпвайки на нещо старо. Истината трябва да е някъде по средата.

Лекция на Лари Лесиг, изнесена на TED. Попаднах на него, четейки новините от процеса срещу пиратския залив.

В Швеция вчера започна делото срещу хората, стоящи зад най-големия торент тракер в света – the pirate bay. Което само по себе си е забавно, защото те съществуват именно защото в Швеция дейността им е законна. Но огромният натиск от страна на звукозаписната и подобните индустрии явно е свършил работа. Това, което ме учудва е колко хора смятат, дори в слешдот, че свалянето на нелегално съдържание е кражба. За мен кражба е лишаването на някого от негова собственост, така че той да не може да я ползва. Потенциалните хипотетично пропуснати бъдещи ползи не би могло да е кражба. Преди някой да тръгне да опонира как видите ли горките творци ще умрат от глад и ще ходят голи държа да отбележа, че авторите получават ужасно малък процент, който обикновено е фиксиран по някакъв начин. И тъй като все пак има достатъчно хора, които си плащат за това съдържание, то не само, че авторите получават възнаграждение за своя труд, но и обирджиите издатели са на печалба. Ако разпространението на защитено съдържание беше толкова унищожаващо финансово нямаше да има нови филми. Примерно няма да излезне новия Хари Потър, защото Warner или който там го издава и разпространява няма да има пари, защото ще ги е похарчил за предишния, който всички разбирате ли са гледали свален от торентите и те са останали без пари. Само че аз не виждам нито една от тези компании да обявява фалит. Значи със сигурност са все още на печалба. И то каква!
Тъй че относно фиаското с pirate bay – то продължава с пълна сила. Можете да го следите в twitter на spectrial.
А днешната новина от процеса е, че са отпаднали половината от обвиненията.

Една седмица в Барселона ми се стори толкова много, че впечатленията от първите дни ми се струват на няколко месеца.
Както и да е, ето нахвърляни някои от впечатленията:
Абе мангали са си. Обяснявам: мангали в смисъл не на цигани като етнос, а като мърлячи като манталитет. Мърлявко е, има хора, които изглеждат като от най-изпадналите латино-негърски гета в САЩ, които съм гледал по филмите. Това е, което видях като слязох от самолета и пътувахме с влака към града.
На другия ден обаче, разхождайки се из града, нещата започнаха да изглеждат по-добре. Първият ни домакин живее в много приятен квартал, улиците са идеално измислени за пешеходци, не за коли, абсолютно всяко кръстовище е с кръгово движение а в средата е мини паркче с пейки и дървета.
Фасадата на сградата, в която живее домакинът ни Хуанхо е около 4 метра. Резултатът е, че стълбището е широко около 50 см. Куфарът минаваше само с тясната си страна. Апартаментчето беше малко, но много рационално разпределено. Около 40 квадрата, идеален за един човек.
Разхождахме се по крайбрежието – хубав плаж, красиви сгради…
Завивайки към града започнахме да установяваме красотата му. Която се състои не от няколко ембематични сгради, а като цяло.
Минайвайки покрай зоопарка, видяхме извънземните трамваи, които се движат из града. Но което ми хареса най-много беше, че са се сетили под около релсите да сложат трева. Така свръхмодерният трамвай се движи върху зелен килим, простиращ се из целия град.
Минавайки през парк, на който не му помня името, видяхме безумно красив фонтан, изваден като от някаква приказка и една статуя на мамут в естествен размер.
На следния ден отидохме до музея на каталанското изкуство, но за съжаление се бяхме объркали, че него ден е с безплатни посещения и решихме да не плащаме за него, тъй като беше късно така или иначе. Затова пък се разходихме из парка зад него и видяхме комуникационната кула на Монджуик, която е дело на архитекта Сантияго Калатрава. Бях си я отбелязал предварително в таблета като забележителност и бях много горд, че знам кой е Калатрава (от едно предаване за строителни достижения по Discovery). Пак на същия хълм Монджуик, само че в подножието, под музея има един немски павилион, който е отбелязан като забележителност. Оказа се нещо малко, грозно отвън и струващо 6 евро отвътре, което е празно и продаващите билети ни посъветваха да не влизаме. Послушахме съвета им. Наблизо се намира Побле Еспаньол – затворен квартал, в който са построени къщи във всички интересни стилове архитектура, срещащи се в Испания. Гениално! Това е малко градче, с улички, площадчета, кафета, много магазини за сувенири, и занаятчийници. Деси се сдоби с произведени на място стъклени бижута и прекрасен кожен колан, пак направен от човека, който ни го продаде. Фактът, че мястото е малко, а мащабът на сградите е нормален прави мястото някак сладко, като от картичка.
На следния ден имахме като цел за разглеждане парк Гюел. За съжаление горната половина на парка беше затворена поради някакви ремонти, но въпреки това почти всички забележителности бяха достъпни. Гауди е бил гений. Наистина. Стилът му е наистина прекрасен – представлява смесица от хладна геометрия, почти като кубизъм и цветната, луда феерия от неправилни форми на арт нуво. Сградите на входа са като от приказката за къщата в гората, направена от сладкиши. Сградата вътре в парка, която сега е музей на Гауди, е чудна китна къщичка сред дърветата, и ако някога стана неприлично богат ще си купя голямо парче земя и ще направя нещо подобно. Наистина завиждам на Гюел за възможността да е живял на такова място. Следващият ден бе посветен на Каса Мила, известна повече като Ла Педрера – отново сграда, проектирана от Гауди. За съжаление взе да ми се изчерпва речника за описание на произведенията на Гауди, но мога да кажа, че тя отново е с извивки, без правилни форми, красива, феерична.
Малко отклонение от темата за великия архитект – в Барселона знаят как се прави горещ шоколад. Ако не сте опитвали такова нещо там, то въобще не знаете за какво ви говоря. Моят скромен априорен опит се състои в горещ шоколад ала бългериан Starbucks, което има консистенцията и вкуса на топло повръщано. В Барселона горещия шоколад е друга бира Нещо, което по-скоро се яде, отколкото пие, вкусно, не е много сладко и въобще чудесно замества яденето на сладкиш.
Същата вечер се разходихме до Саграда Фамилия, но само за да я разгледаме отвън на нощно осветление. Писах в предишната публикация, но само с няколко думи – това е невероятно мащабно произведение на изкуството. Има хиляди детайли, склуптури и всякакви други елементи, на които не им зная имената, които са произведения на изкуството сами за себе си и са съчетани в една цялостна постройка. Чак на другия ден разбрах, че всъщност може да се влиза вътре въпреки, че строежът продължава и че това струва пари. Но си струва, наистина. Катедралата е започната края на 19-и век и пише, че ще бъде завършена някъде около 2030-а година. Аз се надявах следващия път, когато отида в Барселона да мога да я снимам без крановете между кулите й.
Вторият ни домакин, който всъщност не беше вкъщи, но друг сърфист на дивани беше у тях, живее в централната част. Странното е, че стария град е с малки, мърляви улички и въобще е доста изпаднало. Наблизо е Бари Готик, което е направо ужасно. Макар да ни посъветваха да не замръкваме там, минахме няколко пъти по тъмно и нищо лошо не ни се случи. Иначе е пълно с чернички, висящи по ъглите и подвиквайки си и проститутки – все черни. Как съжителстват тези места с най-посещаваните от туристи булеварди около тях не ми е ясно.
На следния ден се видяхме с моя адаш, френската ми и по-възрастна с 30 години инкарнация, който беше дошъл от Франция, за да се видим в Барселона. С него и негова приятелка, която за съжаление не говореше английски излязохме на разходка извън града. Мястото се казва Монсерат. Планина, два манастира, много красива природа. Стига се с кола или влак до там, след което нагоре качването е или с лифт или със зъбчата железница. Тъй като бяхме там единствената седмица в годината, в която влакчето на върви, се качихме с лифта. Филип помнеше мястото отпреди тридесет години и се изненада колко много нови постройки има около манастира. Каза, че във Франция такова загрозяване никога не би могло да се случи, тъй като при тях няма да разрешат застрояване на грамадни сгради и съоръжения на място с такава природа. Но както знаем испанците са минали по пътя, по който ние вървим с бодри крачки. Сигурно и там е имало хора, които не ги интересува природата, защото карат кола.
От основния манастир върви пътека, която на всеки стотина метра има някаква склуптура на религиозна тема (Филип се опитваше да се сети от религиозното си обучение каква е идеята – нещо за 7-те ала-бала) и която води до малка църква на ръба на скалите. Много живописно и красиво.
Вечерта успяхме да се видим най-накрая с нашия домакин – Адам. Австриец по произход, занимава се с фотография, плаване с лодка (каза, че съжалява за малкото време, което сме заедно, иначе щял да ни изведе за един ден с неговата яхта), компютри… Много артистичен, малко лудичък в най-положителния смисъл на думата, видях адски много неща в живота си, безкрайно интересен човек. Ако някой проявява интерес от чартър с лодка с начална точка Испания – нека каже.
Последният ни ден в Барселона посветихме на посещение на Каса Батио. Въпреки ужасно скъпите билети, къщата на костите наистина заслужава да се види отвътре. Вдъхновението е от капитан Немо. Всичко е с морски мотиви, отново с извивки и напомнящо огромно морско чудовище. Спекулира се, че представлява драконът, който е убил свети Георги (пфу тоя български език, св. Георги е убил дракона, не обратното, знаете, нали?), тъй като Гауди е бил силно религиозен. Независимо дали е този въпросен дракон или анонимно морско чудовище, сградата е прекрасна. Охлювообразните извивки на тавана и на стълбите, гъбката с камината, огромните стаи на първия етаж с прозорците с костите, комините, плочките, всичко е магично.