Звездната сянка
felipeВсъщност след първата част (Студени играчки са звездите) имах опасения, че няма да ми хареса толкова. Когато започнах да я чета, отначало мислех, че наистина не ми харесва. Но в крайна сметка се оказа, че книгата си заслужава. Повдига трудни, големи въпроси. Какво е щастието? Как изглежда рая? Дори всеки да има собствен рай (или ад), може ли да се каже, че сме щастливи?
Като останалата руска литература, отговорите и решенията са малко наивни, детски. Затова харесвам повече Алистър Рейнолдс. Той не предполага, че изначало сме добри, образите му не са черно-бели, няма винаги прави рицари. А при Лукяненко е някак наивно ограничена представата за хората, света, извънземните. Не ми се вярва след стотици и хиляди години, пръснати по звездите, имайки невероятни технологии, да не сме си променили същината – с генетика, нанороботи и други подобни на магия възможности да не се отделим, оперираме от част от инстиктите си. Твърде антропоморфно пише Лукяненко.
А да не говорим за руската национална гордост и видовата гордост. Най-напредничави са студентите от МГУ (не нашето, руското), техните обществевици ги знаят всички извънземни в галактиката, техните пилоти преобръщат съдбата на целия разумен живот в галактиката, един техен човек натрива носа на всички силни цивилизации, въпреки че ние сме най-слабите…
Освен това идеята, прокрадваща се в по-популярната и не-стойностна фантастика – предимството на хората е тяхната гъвкавост, комбинативност… Ние винаги побеждаваме по-силните от нас, защото мислим извън някакви рамки, докато свръх-напреднали цивилизации са някакви ограничени идиоти, нещо като японци религиозни фанатици, чието представа за света може да се сравнява единствено с коне са капаци. Несериозно ми се струва това.
Но прощавам на автора, защото поне повдига интересни въпроси. 
Аз харесвам Лукяненко именно заради увереността че Героя носи в себе си доброто, вярното, правилното. Докато четеш единствено очакваш, какво героя трябва да преживее за да се отключи в него вратата към светлината. И дума не става за съмнение дали ще успее. Героят вече е успял с най-трудното, той е (да ми прощаваш математическата метафора) онази матрица, която с която ще умножим Вселената и ще я превърнем в Рай.
А Пътят който Лукяненко предлага е интересен.
В някакъв смисъл книгите му са “за пионерчета”. Доброто побеждава и тн. Но Лукяненко разсъждава и разказва , мачка ни гънките със добри лостове – дилеми и концепции.
Защо обаче с такава простовата афектация говори за Руското? На предната страница движим някакви концепции и идеи а на тази с умиление четем за руската бабичка която сега проси обаче е преживяла и комунизъм и свиреп капитализъм и има широко скроена Руска Душа… Много е показен, как да не му се усъмни човек?
Ако потърсим хубаво можем да открием нещо – примерно можем да кажем, че всеки е малко родолюбец, че всеки обича себе си рода си, земята си, родината си, света си… Ами така се подрежда и логично някак. Просто един вид Любовта на Героя на Лукяненко е силна по всяка стъпка от тази градация. Човекът на Лукяненко наистина обича. И като се позамисля някаквото топло чувство към всичко отключва затворената врата в Героя. Себеотрицание, себераздаване, доверие и вяра до болка доброто, това лъха от неговите писмена… Помниш ли Антон Городецки на върха на блока и избора му – правилият избор, който той направи и умножи вселената по себе си…
За това ми е драго да го чета, Лукяненко.
Прочетох Здрач на Глуковски и макар че бях леко предубеден и книжката е леко тежка , да ти кажа ми направи много по-силно впечатление от “Звездната сянка”. Връщам си думите назад, че всички руснаци ги тресе манията за непреходно величие на всеобядната руска душа ..