Звездната сянка

Всъщност след първата част (Студени играчки са звездите) имах опасения, че няма да ми хареса толкова. Когато започнах да я чета, отначало мислех, че наистина не ми харесва. Но в крайна сметка се оказа, че книгата си заслужава. Повдига трудни, големи въпроси. Какво е щастието? Как изглежда рая? Дори всеки да има собствен рай (или ад), може ли да се каже, че сме щастливи?
Като останалата руска литература, отговорите и решенията са малко наивни, детски. Затова харесвам повече Алистър Рейнолдс. Той не предполага, че изначало сме добри, образите му не са черно-бели, няма винаги прави рицари. А при Лукяненко е някак наивно ограничена представата за хората, света, извънземните. Не ми се вярва след стотици и хиляди години, пръснати по звездите, имайки невероятни технологии, да не сме си променили същината – с генетика, нанороботи и други подобни на магия възможности да не се отделим, оперираме от част от инстиктите си. Твърде антропоморфно пише Лукяненко.
А да не говорим за руската национална гордост и видовата гордост. Най-напредничави са студентите от МГУ (не нашето, руското), техните обществевици ги знаят всички извънземни в галактиката, техните пилоти преобръщат съдбата на целия разумен живот в галактиката, един техен човек натрива носа на всички силни цивилизации, въпреки че ние сме най-слабите…
Освен това идеята, прокрадваща се в по-популярната и не-стойностна фантастика – предимството на хората е тяхната гъвкавост, комбинативност… Ние винаги побеждаваме по-силните от нас, защото мислим извън някакви рамки, докато свръх-напреднали цивилизации са някакви ограничени идиоти, нещо като японци религиозни фанатици, чието представа за света може да се сравнява единствено с коне са капаци. Несериозно ми се струва това.
Но прощавам на автора, защото поне повдига интересни въпроси. 🙂

Leave a comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

2 thoughts on “Звездната сянка”