Блогът на Фил

В петък тръгнахме с колата към Пирин. Пътят надолу е ужасен, ремонтират го по цялото му продължение, има между половин и една лента във всяка посока и е пълно с камиони движещи се с 15 км/ч. Но за около 3 часа стигнахме. Първата ми изненада беше, че трябвало да се качим от Банско до Бъндерица, но Деси бе пропуснала да ми каже, че пътят нагоре е супер тежък – 180 градусови завои с малък радиус и голям наклон. Но някак си стигнахме до хижата (след две грешки в пътя). Там почакахме Пенчо и Ирина – братовчед на Деси и неговата приятелка и се настанихме в хижата, която събуди у мен спомените за казармата. Мизерията е същата. Както и да е, на другата сутрин тръгнахме към Синаница. При Байкушевата мура (на 1300 години, а аз го бях прочел 130 и си мислех, че е много) на слизане се одхлъзнах на един чакъл и ударих лошо: ръката, в която държах фотоапарата, фотоапарата, задника си.

Но смело продължих куцукането към хижа Вихрен. Оттам нагоре се минава покрай едно много красиво езеро и след това идва катеренето.
Виждаше се едно нериятно изкачване, което Деси твърдеше, че е портата, която трябва да изкачим. След като изкачихме тази стръмнина видяхме над нас друга. Е, явно това е портата. Катерихме, препъвахме се по всички видове камъни, скали, камъчета, чакълчета и други удобни за пребиване форми и след като го изкатерихме видяхме истинската порта. Която е доооста висока.

Катерихме и нея и с много зор стигнахме горе. Но зад нас вече имаше облаци и се чуваха гърмотевици. Не се мотахме много и хукнахме напред през сравнително равен терен. Заваля. Гърмотевиците бяха на около километър. Мъглата ни гонеше по петите. Почнах да се чудя дали ще се доберем до хижата. Не ми хареса изобщо. Реших, че катеренето на планини е особен вид тежко психическо разстройство. Както и да е, продължихме пътя. Докато не стигнахме до втора порта. По-малка от нашата страна. Но с няколко МНОГО неприятни изкачвания за използване на всички крайници. Което е доста неприятно, когато си изморен, мокър, вали, скалите се хлъзгат и бягаш от гърмотевици. Превалихме и тази порта и започна слизането. Не мен ми беше причерняло пред очите. Препъвайки се от умора се довлачихме до хижата.
Която беше особено мизерна. Даже и ток нямаше. Спалнята се оказа типично казармена (зная, че така твърдях и за предната хижа, ама тая беше по-казармена – с двуетажни легла “спарки”), само вместо войници имаше германски тинейджърки – скаутки. Сменихме дрехите и отидохме в столовата. Там имаха останала леща и аз похапнах лещата и от нашата храна разни меса (че цял ден ядохме сладки неща, нали най-бързо дават енергия). Заспахме след като се смрачи – около 10 и нещо. След кратка дискусия решихме, че все пак ще се прибираме по същия път. За целта взехме решение да станем и тръгнем рано, защото там вали следобед, пък на нас ни бе стигнал дъжда. След дълго и изморително връщане (отново 6 часа) се върнахме при колата и потеглихме към София. Аз се притеснявах, че Пенчо и Ирина ще им досади бавното ми каране, а те се притесниха, че карам много бързо при едно-две изпреварвания.