Блогът на Фил

Тези дни има доста ъпдейти за Линукса ми. Някои са за Dropline GNOME-а, други по самия slackware поради задаващата се версия 11. Снощи пуснах един swaret и си обнових разни пакетчета. Пуснах и dropline-installer-а. И всичко беше ОК, докато не рестартирах и не се оказа, че няма мрежа. Ама никаква. Няма нет, няма връзка с компютъра на Деси, нищо. Че то откъде се настройва въобще мрежата? Гледах на rc.inet1.conf – там всичко си е наред(скоро бях имал проблеми и затова го зная как изглежда). Размисъл…. Трябва да е от ъпдейтите. Какво по-системно е обновил swaret-а? sysutils. Звучи системно. Какво има вътре? А, rc скриптовете. Турил някакви new-та в /etc/rc.d. Окей, сигурно някой друг обновен пакет има нужда от новите rc-та и затова не работи. Хайде преименувай всички .new. Освен че вместо GDM започна да се зарежда KDM друго не стана. Хммм. И все пак трябва да е от ъпдейтите. В началото бях проверил на GNOME един пакет netconfig да не е от него, като върнах старата версия, но и това не помогна. Разглеждайки системната информация (hardinfo – много яка програмка) и ми направи впечатление, че и двете ми PCI мрежови карти са на 11 IRQ. Впоследствие се оказа, че това не е проблем, но ми даде посока за търсене. Сетих се, че един от пакетите, които бяха обновени е pciutils. Хайде да върнем предната версия. Работи! Ура! Е, не работи нета на Деси. Новите rc скриптове въобще не пускат rc.routing. Върнах старите и всичко си заспа. Но мен ме глождеше какъв може да е проблема с новата версия на pciutils пакета. Потърсих в google, но не открих нищо. После попаднах на changelog-а на slackware. Имаше нова версия на pciutils, поради грешка в стария. Т.е. този, който имах аз. Е, разплетохме интригата. Тъй че ако ползвате slackware НЕ инсталирайте pciutils-2.2.3-i486-1.tgz, а направо следващата – pciutils-2.2.3-i486-2.tgz
————————-
Допълнение
Инсталирах pciutils-2.2.3-i486-2.tgz и пак не работи. Явно проблема не е само в липсващия header файл. Засега не обновявайте pciutils, или ако го направите и всичко работи ми пишете

От известно време чета разни статии с идеи за GNOME 3.0, live.gnome.org, и т.н., опитвайки се да си изградя представа как ще изглежда следващата голяма версия на GNOME.
Голяма част от идеите гравитират около унификацията. И разбира се first class objects. Добре, на мен ми харесва унификацията, която аз разбирам така. Например вместо да има 120 текстови редактора от които някои поддържат синтактично оцветяване, довършване на кода, номерация на редовете, проверка на правописа а други не… По добре да има един мощен текстов редактор, който може да бъде разширяван чрез плъгини, които добавят ленти с инструменти, елементи от менюто и вървящата с тях функционалност, както и помощна информация. Така вместо да се пише поредният текстов редактор и да се дублира базовата функционалност се добавя само желаната допълнителна функционалност. Ако това стане, няма да има gedit, abiword, bluefish,nvu и дори gaupol, а ще има плъгини с подобна функционалност към gedit. Дали форматираният текст да е отделен от неформатирания е въпрос на допълнително премисляне.
Същото нещо трябва да бъде с графичните вюъри(как трябва да е това на български?). Защо ми е eye of gnome и gthumb? Epiphany, Galeon, Firefox… По-добре един уеб-четец, който поддържа повече от една рендериращи машини(това отдавна го мислят за Epiphany).
Разбира се основен проблем е идеята за типове файлове и програми, които работят с тях/ги поддържат. Наистина е необходима друга потребителска представа, друга гледна точка. Но каква да е тя?
Концентрирането върху типове файлове по съдържание, вместо по формат и абстрахиране от конкретното приложение, което ги “разбира” според мен е половинчато решение. Можете да ме поправите, ако не важи за вас, но на мен ми се струва, че когато човек сяда пред компютъра, не мисли в термините на обекти/документи – както очаква създателят на gimmie. Хората ползват компютъра за извършването на задачи, оперирайки с потоци входна и изходна информация. В крайна сметка всичко опира до онази проста схемичка, в която имаме кутия, входяща стрелка, изходяща стрелка, стрелка надолу(за съхранение) и кръгова стрелка за обработка. Подобно на mockup-ите от project Topaz операциите за манипулиране на информационни единици трябва да е View, Edit, Transform, New. В крайна сметка на по-високо ниво на абстракция, където не се занимаваме с конкретния тип информация това са ни възможностите. Създаване, преглед, редакция, трансформация (в смисъл по-скоро на конвертиране).

Защо тогава да не ориентираме работната среда към работата с информационни потоци. Имаме входяща информация – електронни писма, моментални съобщения (които би трябвало да са обединени по принцип де), новинарски емисии, файлове, автоматични съобщения и т.н. Нека ги сложим отляво. Човек да може да си ги групира както иска. Отдолу са възможностите ни за манипулиране – View, Edit, Transform. New. Завличане на елемент отляво долу върху някой от елементите стартира въпросната операция. Отгоре е текущото състояние. Час, дата, списък с настъпили събития (история на libnotify), евентуално текущи операции, икони на устройства, отварящи Nautilus. И нека Nautilus в browse mode да има това, което всички други браузери имат – табове. Отдясно е изходящата информация. Отново разделена по категории по избор. Например ако имам блог, ще сложа контейнер за блог, така че като завлача нещо върху него то да се публикува в блога.
Разбира се ако не искате да се дублира един обект поради свойството му и да въвежда и да извежда информация, можете да го обедините в единно представяне, подобно на gimmie. Ако завлечете нещо в него му го “пращате”, т.е. извеждате информация от компютъра, ако започнете влачене ОТ него към работната среда или просто кликнете “получавате” информация от него, т.е. въвеждате информация в компютъра.
Разбира се deskbar аплета е много мошна идея. Вместо Старт меню трябва просто да се постави един deskbar аплет. Идеята трябва да се разшири и върху контекстните менюта. Те вече също са прекалено дълги. Затова щракането с десния бутон на мишката върху даден обект трябва да отваря текстово поле за въвеждане, в което да може да се напише какво трябва да се направи с обекта, като също има история и действие по подразбиране, което да зависи от типа на обекта, върху който сме щракнали, а не от глобалните настройки, както е в момента в deskbar. Ако възможните действия са достатъчно малко по-добре разбира се да се извежда меню, както е в момента, но тенденцията е обратната.
Файловете не трябва да стоят в йерархична структура – това е ограничаващо. Вместо това всеки файл може да бъде tag-нат с няколко различни tag-а – например “изображения” (автоматично), “сватба на Кирил и Невена”, “лято 2006″, като тези тагове се претърсват от Beagle.

В петък тръгнахме с колата към Пирин. Пътят надолу е ужасен, ремонтират го по цялото му продължение, има между половин и една лента във всяка посока и е пълно с камиони движещи се с 15 км/ч. Но за около 3 часа стигнахме. Първата ми изненада беше, че трябвало да се качим от Банско до Бъндерица, но Деси бе пропуснала да ми каже, че пътят нагоре е супер тежък – 180 градусови завои с малък радиус и голям наклон. Но някак си стигнахме до хижата (след две грешки в пътя). Там почакахме Пенчо и Ирина – братовчед на Деси и неговата приятелка и се настанихме в хижата, която събуди у мен спомените за казармата. Мизерията е същата. Както и да е, на другата сутрин тръгнахме към Синаница. При Байкушевата мура (на 1300 години, а аз го бях прочел 130 и си мислех, че е много) на слизане се одхлъзнах на един чакъл и ударих лошо: ръката, в която държах фотоапарата, фотоапарата, задника си.

Но смело продължих куцукането към хижа Вихрен. Оттам нагоре се минава покрай едно много красиво езеро и след това идва катеренето.
Виждаше се едно нериятно изкачване, което Деси твърдеше, че е портата, която трябва да изкачим. След като изкачихме тази стръмнина видяхме над нас друга. Е, явно това е портата. Катерихме, препъвахме се по всички видове камъни, скали, камъчета, чакълчета и други удобни за пребиване форми и след като го изкатерихме видяхме истинската порта. Която е доооста висока.

Катерихме и нея и с много зор стигнахме горе. Но зад нас вече имаше облаци и се чуваха гърмотевици. Не се мотахме много и хукнахме напред през сравнително равен терен. Заваля. Гърмотевиците бяха на около километър. Мъглата ни гонеше по петите. Почнах да се чудя дали ще се доберем до хижата. Не ми хареса изобщо. Реших, че катеренето на планини е особен вид тежко психическо разстройство. Както и да е, продължихме пътя. Докато не стигнахме до втора порта. По-малка от нашата страна. Но с няколко МНОГО неприятни изкачвания за използване на всички крайници. Което е доста неприятно, когато си изморен, мокър, вали, скалите се хлъзгат и бягаш от гърмотевици. Превалихме и тази порта и започна слизането. Не мен ми беше причерняло пред очите. Препъвайки се от умора се довлачихме до хижата.
Която беше особено мизерна. Даже и ток нямаше. Спалнята се оказа типично казармена (зная, че така твърдях и за предната хижа, ама тая беше по-казармена – с двуетажни легла “спарки”), само вместо войници имаше германски тинейджърки – скаутки. Сменихме дрехите и отидохме в столовата. Там имаха останала леща и аз похапнах лещата и от нашата храна разни меса (че цял ден ядохме сладки неща, нали най-бързо дават енергия). Заспахме след като се смрачи – около 10 и нещо. След кратка дискусия решихме, че все пак ще се прибираме по същия път. За целта взехме решение да станем и тръгнем рано, защото там вали следобед, пък на нас ни бе стигнал дъжда. След дълго и изморително връщане (отново 6 часа) се върнахме при колата и потеглихме към София. Аз се притеснявах, че Пенчо и Ирина ще им досади бавното ми каране, а те се притесниха, че карам много бързо при едно-две изпреварвания.