Блогът на Фил

И ето ме отново у дома. Бях влязъл в болница, след като отидох на преглед при препоръчан лекар (професор) и той категорично ми заяви, че имам отлепен миниск и съм за операция, която не трябва да протакам. Думите му бяха “напипвам го, пък въобще не би трябвало да мога(миниска)”. В сряда отидох, постъпих веднага в болницата и идеята беше, че може и в четвъртък да ме оперират. Но не, в четвъртък сутринта на главна визитация професора влезна, погледна ме и каза “Този го познавам, аз съм го преглеждал – за утре”. Ми хубаво. Чакам аз петъка, в четвъртък минах през всички неприятни неща, предхождащи операцията и петък сутринта мина една сестра и ми каза – отивай в операционната. Отидох, притеснен от спиналната упойка, там ме забаломасаха анестезиоложката и някаква сестра и ми направиха упойката доста безболезнено. Дойде един лекар, каза добро утро, и почна да се облича за операция. Правиха каквото правиха и тя мина. Професора въобще не дойде (по-късно разбрах, че в петък той въобще не оперира и дори не идва). Операцията мина и докторът ми каза – “да, сега е честно да ти кажа какво сме открили. И двата ти миниска са добре, дърпах ги там с едни кукички, добре са закрепени, всичко им е наред. Имаш следи от минало възпаление. Сега се надяваме да се оправиш.” Върнаха ме. Майка ми отиде и тя да говори с него. Дойде при нас и почна да обяснява пак същите неща с допълнението, че в най-лошия случай, ако не се орави, ще ми правят пълна операция (артроскопията се води за най-леката безкръвна операция) за да видят какво ми е. Прекрасно. И така, вече неподвижен на легло си останах събота и неделя в болницата сам в стаята. Сестрите и лекарите гонят посетителите, дори когато никому не пречат. В телевизора пускаш стотинки, за да гледаш разни кабеларки (леле, колко телевизионни състезания има, не е истина). В понеделник пак мина професора на визитация. Каза “Ставата ти е добре, което е добре за теб и зле за мен, защото ти казах, че миниска не ти е наред” и си излезна. И пак информационно затъмнение. Никой нищо не ти казва, никой лекар не се представя, не можеш да разбереш коя е лекарка, коя сестра, коя кинези-терапевтка и коя санитарка. Вчера научих името на лекуващия ми лекар. Не ми говореше нищо. Така и не разбрах, кой е той. Името на хирурга, който ме оперира, научих след операцията и не от него. Сега ми предстои един месец вкъщи, патерици и надеждата, че след това “би трябвало да има подобрение”.
Съвет – ако все още имате четири крайника, можете да говорите и мислите, въобще не влизайте в болница. Там и здравите и се разболяват.
P.S. Имаше една сестра, женски вариант на Марвин – депресирания робот. Тя милата излъчваше цялото нещастие на галактиката. Вечно недоволна и нещастна. Изключително затормозяваща.
P.P.S. Прочетох “Космос” на Карл Сейгън и “Не е време за дракони” на Ник Перумов и Сергей Лукяненко. Много яко! И за двете книги.