Блогът на Фил

Аз стигнах последен до колата и от суетенето разбрах, че нещо не е наред. Оказа се, че алармата не се изключва. Т.е. оставаме там докато не го оправим (колата е и с имобилайзер). Бре какво ли не я мъчихме, гледахме, отваряхме, затваряхме, разглобявахме дистанционното, обмисляхме идеята за слизане по инерция, питахме шофьора на един туристически автобус. Накрая взе, че се изклчючи и се установи, че е от батерията на дистанционното. Тръгнахме. Ние с Деси искахме да ходим към плаж, но останалите искаха да гледат манастирите на Метеора (някакви скални). Добре де, ама те са на 200 км от Олимп. За какво да пътуваме 1024 часа, за да гледаме нещо за 2 часа? Не, Метеора та Метеора. Обмисляхме идеята да ни оставят на плаж, пък те да си ходят. Аз заспах в колата. Събудих се в чудно настроение. Но не за дълго. Разбрах, че докато съм спал се установило, че по пътя за Метеора няма плаж и няма да ни оставят и е на майната си. Е, ми хубуу. Като почнахме да наближаваме ме светнаха, че то там имало здраво катерене. Аааа, не! Всички без Атанас бяхме с болки в краката, претоварени по трудния терен на Олимп. И сега пак катерене. Маа му! Но най-забавното беше като пристигнахме до първия манастир и се видя по какви вити каменни пътечки се стига до него. Само Атанас и Ваня искаха да го гледат. Зарязаха ни на едно чудовщно слънце без грам сянка и хукнаха към манастира. Ние намерихме под един строеж малко сянка и аз освирепях. Значи пътувахме с часове, за да седим на някаква строителна площадка! Обясних на Деси колко съм изкушен да останем без шофьор за България…
Но обектите на моя гняв се върнаха, казаха, че вътре нямало нищо интересно и тръгваме към останалите 5 манастира. Този го затваряха, защото работеше до 17:00. Отидохме до следващия към 17:30 и него тъкмо го затваряха (неговото работно време беше до 17:30). Отидохме на трети около 18:00 и него тъкмо го затваряха (работеше до 18:00). В крайна сметка се покатерихме по един стълбички до вратата на манастира. Беше красиво. След това си тръгнахме. Атанас сподели, че ну му било харесало толкова… (А за чий се тътрихме цял ден дотам?) Стигнахме до Катерини към 20-21,а домакинята  се очакваше да си дойде към 22. След кратко обикаляне намерихме място за хапване, което се оказа рибен ресторант. Мен ми призля (не от ресторанта, най-вероятно от слънцето през деня, както и от умората). Поръчахме хубави неща, но мен толкова зле ми беше, че едвам ядох хубавата ми риба. Както и да е, свършихме с хапването, аз се пооправих (след дъжд – качулка) и тръгнахме към центъра (кметството), тъй като междувременно се бяхме уговорили с девойката-домакиня. След кратко обикаляне и изнервяне от страна на Ваня (не е това, нещо друго е кметството) се оказа, че все пак сме на правилното място и не след дълго бяхме посрещнати. Девойчето не беше толкова прекрасно като София, но също толкова симпатично. Отидохме в нейната къща, в която се оказа, че освен нея живеят една испанка, един сицилианец и още някакъв. Сицилианеца (Даниеле) беше голям образ. Прическа гръмнал бойлер в тръстика. Жестове и цялостно поведение подсказващо за големи количества марихуана. В последствие се оказа, че съм познал. Ние с Деси най-нагло се запазихме самостоятелната стая, макар че Ваня по незнайни причини настояваше Атанас и Тони (Глупито) да са в нея. На другата сутрин след като се събудихме установихме, че останалата част на компанията я няма, не са оставили бележка, и не са предупредили домакините. Даниеле ни направи италианско кафе, побъбрихме си, разбрахме как поминува той, каква му е визията за живота (лайф, леко, лежерно, бавно, без много бачкане, през преуморяване, само каквото ти е интересно, алкохол, трева и т.н.). Изелзнахме да търсим другарите си, чийто телефони бяха изключени и след кратка разходка се свързахме. Оказаха се съвсем близо, в едно паркче (доста красиво). Оказа се, че ние ги бавим и се мотаем, нищо, че не са ни будили или казали каквото и да е. Този път и Деси се изнерви. Както и да е, тръгнахме към плажа, но с уговорката, че е за малко. Атанас нещо и той се изнерви и разправяше, че отива направо към България, но се усмири (и по-добре). Плажа на Паралия беше прекрасен. Пясък (макар и по-едър от черномоския), каменни диги всеки 50 метра, безумно чисто море, плитко много навътре, малко хора, много слънце…
Топнахме се, поснимахме, посъбрахме камъчета и мидички, съхнахме, хапнахме сладолед и потеглихме към родината.
P.S. През цялото време навигатор беше Глупито и нито веднъж не оцелихме пътя от първия път. Мисля че излишните километри се мерят в стотици.
Атанас може да е свестен, но с него май няма да ходим заедно друг път.  (Макар да имаше такава вероятност за този уикенд).