Блогът на Фил

Бяхме тези дни в Гърция. Тръгнахме събота сутринта. Деси, сестра й, брат й (шофьора) и една Ваня (която ми благодареше, че съм я оставил да преписва в Стопанския на СУ). Още на излизане от София сбъркахме пътя. Аз се обезкуражил – ако се губим на 30 км от София, какво ще правим в чужда държава? Намерихме пътя и след известно време стигнахме на границата. Чакахме известно време, не малко, но не и нечовешки дълго и се озовахме в Гърция. Времето се промени на самата граница. Беше слънчево, топло, лятно, мързеливо. Спряхме на някаква бензиностанция и си купихме сладолед. Това ни беше първата среща с Гърция. Пристигнахме в  Тесалоники (Солун). След кратко обикаляне и търсене на място за паркиране зарязахме колата  и се поразходихме, стигайки до централн място, подходящо за срещи (една порта) и нашите хора звъняха на членовете на Hospitality club в града, с които са говорили, за да се видим и разтоварваме. Седяхме, чакахме и се оглеждахме за домакинята – София, която не знаем  как изглежда и се помайвахме дали тя ще ни познае. Оглеждахме гъркините, който напук на твърденията на Деси и сестра й изглеждат доста добре и дупетата им не са ужасно дебели. Загледах се в едно много сладко девойче, което явно имаше среща, защото махна на друго и седнаха да си приказват. Ние чакахме, оглеждахме се, и след доста време , когато се събрахме петимата на едно място да обсъдим стратегията онова сладко девойче се приближи и се оказа, че това е София. След малко дойде и другия домакин – Павлос, странен тип, който се кефеше, че Деси говори испански. Обиколихме из града, търсейки спанакопити, и се срещнахме (бяхме се разделили на аз и Деси, и всички останали) и след разходката се срещнахме на една стара кула. Разпределихме се по следния начин: Аз, Деси и сестра й в София, а останалите – при Павлос. Апартамента й (техните й го купили  – преди е живеела там под наем) беше за нея и сестра й (пълен антипод, колкото София беше красива, толкова сестра й беше някаква Джаба-подобна). Апартамента им беше типично женски/момичешки – много украшения, шалчета, лилаво-розови неща. Ние бяхме в стаята на София – хубава, телевизор Сони, свързан с компютъра (P4 на 2.8, DVD и RW). Поседяхме на веранадата й, пихме фрапе, говорихме си, тя разказваше, че учи английска филология,”I'm studying English, that's why i speak it so good”, което не беше толкова добре, но достатъчно разбираеми.  Вечерта ни водиха на едно малко ресторантче, седнахме навън, оказа се, че меню няма, защото предлагат малко неща и човека ги знае наизуст. Поръчахме от всичко по едно. Аз хапнах някакви месенца печенки и нарязани на хапки, салата, боцвах от другите ястия и като донесоха и наденичката вече бях преял и само я пробвах. Бяхме седем човека и имахме сметка 29 евро. Беше доста евтино. Всъщност там дребните неща са по-скъпи (едно кафе е 2 евра). Спахме добре (аз бях супер изморен и след хапването отидохме с Деси и сестра й в апартамента на София, децата ходиха на друго заведение). На другия ден се отправихме към Олимп.  Разбрах, че колата ще я зарежем в подножието на планината и ще катерим пеша. Така и направихме. Наско (братът на Деси) каза, че било лесно нагоре. След първите 15 минути вече се бяхме разпределили по маршрута, като той естествено беше най-отпред, след него Ваня, аз, Деси и Глупито (Деси и сестра й си говорят на Глупи). След известно изкачване аз бях много ядосан, защото въобще не беше лесно, противно на  казаното от Атанас. Толкова се бях издразнил, че зарязах Деси да си катери сама и дръпнах нагоре, от време на време настигайки Ваня и Наско. След известно време и Ваня изостана от Наско и бяхме пет човека, движещи се отделно нагоре. Яко тъпо. Катерихме се и се катерихме и катерихме, през повечето време ме крепеше мисълта, че ще стигна догоре, ще докопам Наско (господин “Много е лесно”) и ще го !@#!$$%!!. След като хижата почна да се вижда във висините над мен аз почнах да се движа още по-бавно. Стигнах до нещо като разклон, за което не ми беше ясно накъде да поема и реших да изчакам Деси и сестра й, която имаше карта, да видим по кой път да вървим. Настигна ме само Деси, и след кратка почивка продължихме нагоре. Аз я предупредих, че ако брат й каже нещо ехидно по повод скоростта ни на качване ще подивея. Като пристигнахме горе той ни обясни, че изказването било супер лесно. Подивях. Исках да го метна в пропастта. Да го стисна за гръцмуля и … АРГХ!. Деси почна да го увещава да слезне да посрещне Глупито, която още я нямаше и явно имаше проблем с качването (поради наднорменото си тегло и огромната раница). Той отказваше  (“А, защо да слизам”). Аз се изнервих и му казах да слезне, какъв му е проблема, нали е много лесно. Ваня намери за подходящо да ми каже, че щом толкова искам някой да посрещне сестра му, трябва аз да слезна. Пред очите ми беше как освен него, мятам и нея в пропастта. На него му обясних, че надолу може да слезне много лесно, но май не разбра намека ми за тежка телесна повреда. Както и да е, слезна и доведе сестра си.
В хижата нямаше топла вода, ходеше се по чехли/джапанки, които ти осигуряват, няма топла вода и в спалните няма отопление. Пихме чайове, хапнахме, топлихме се пред камината в помещенията за хранене и към десет си легнахме, защото тогава гасят генератора. Ние с Деси бяхме на горния етаж легла, над едни евреи. Бяхме решили, че само Наско ще качва Митикас, ние оставаме да релаксираме. Защо ли? Ами защото в противен случай трябваше да тръгнем в 6 сутринта, да се катерим 3 часа нагоре, да слизаме до хижата 3 часа и после до долу още 3. 9 часа за нетренирани хора като нас в много тежък терен са прекалено много. Наско станал в 6 часа, както и всички останали. Когато се събудихме, бяхме останали само ние. Докато хапнем и той се върна. Слезнахме надолу, което беше доста уморително, Ваня даваше зор, но аз бях решил, че няма да се водя по ничий акъл (или липсата му) и ще си слизам с подходящата за моите стави скорост. Тъй или иначе стигнахме до колата преди предвидения час. Там обаче ни очакваше изненада. . .