Блогът на Фил

Аз стигнах последен до колата и от суетенето разбрах, че нещо не е наред. Оказа се, че алармата не се изключва. Т.е. оставаме там докато не го оправим (колата е и с имобилайзер). Бре какво ли не я мъчихме, гледахме, отваряхме, затваряхме, разглобявахме дистанционното, обмисляхме идеята за слизане по инерция, питахме шофьора на един туристически автобус. Накрая взе, че се изклчючи и се установи, че е от батерията на дистанционното. Тръгнахме. Ние с Деси искахме да ходим към плаж, но останалите искаха да гледат манастирите на Метеора (някакви скални). Добре де, ама те са на 200 км от Олимп. За какво да пътуваме 1024 часа, за да гледаме нещо за 2 часа? Не, Метеора та Метеора. Обмисляхме идеята да ни оставят на плаж, пък те да си ходят. Аз заспах в колата. Събудих се в чудно настроение. Но не за дълго. Разбрах, че докато съм спал се установило, че по пътя за Метеора няма плаж и няма да ни оставят и е на майната си. Е, ми хубуу. Като почнахме да наближаваме ме светнаха, че то там имало здраво катерене. Аааа, не! Всички без Атанас бяхме с болки в краката, претоварени по трудния терен на Олимп. И сега пак катерене. Маа му! Но най-забавното беше като пристигнахме до първия манастир и се видя по какви вити каменни пътечки се стига до него. Само Атанас и Ваня искаха да го гледат. Зарязаха ни на едно чудовщно слънце без грам сянка и хукнаха към манастира. Ние намерихме под един строеж малко сянка и аз освирепях. Значи пътувахме с часове, за да седим на някаква строителна площадка! Обясних на Деси колко съм изкушен да останем без шофьор за България…
Но обектите на моя гняв се върнаха, казаха, че вътре нямало нищо интересно и тръгваме към останалите 5 манастира. Този го затваряха, защото работеше до 17:00. Отидохме до следващия към 17:30 и него тъкмо го затваряха (неговото работно време беше до 17:30). Отидохме на трети около 18:00 и него тъкмо го затваряха (работеше до 18:00). В крайна сметка се покатерихме по един стълбички до вратата на манастира. Беше красиво. След това си тръгнахме. Атанас сподели, че ну му било харесало толкова… (А за чий се тътрихме цял ден дотам?) Стигнахме до Катерини към 20-21,а домакинята  се очакваше да си дойде към 22. След кратко обикаляне намерихме място за хапване, което се оказа рибен ресторант. Мен ми призля (не от ресторанта, най-вероятно от слънцето през деня, както и от умората). Поръчахме хубави неща, но мен толкова зле ми беше, че едвам ядох хубавата ми риба. Както и да е, свършихме с хапването, аз се пооправих (след дъжд – качулка) и тръгнахме към центъра (кметството), тъй като междувременно се бяхме уговорили с девойката-домакиня. След кратко обикаляне и изнервяне от страна на Ваня (не е това, нещо друго е кметството) се оказа, че все пак сме на правилното място и не след дълго бяхме посрещнати. Девойчето не беше толкова прекрасно като София, но също толкова симпатично. Отидохме в нейната къща, в която се оказа, че освен нея живеят една испанка, един сицилианец и още някакъв. Сицилианеца (Даниеле) беше голям образ. Прическа гръмнал бойлер в тръстика. Жестове и цялостно поведение подсказващо за големи количества марихуана. В последствие се оказа, че съм познал. Ние с Деси най-нагло се запазихме самостоятелната стая, макар че Ваня по незнайни причини настояваше Атанас и Тони (Глупито) да са в нея. На другата сутрин след като се събудихме установихме, че останалата част на компанията я няма, не са оставили бележка, и не са предупредили домакините. Даниеле ни направи италианско кафе, побъбрихме си, разбрахме как поминува той, каква му е визията за живота (лайф, леко, лежерно, бавно, без много бачкане, през преуморяване, само каквото ти е интересно, алкохол, трева и т.н.). Изелзнахме да търсим другарите си, чийто телефони бяха изключени и след кратка разходка се свързахме. Оказаха се съвсем близо, в едно паркче (доста красиво). Оказа се, че ние ги бавим и се мотаем, нищо, че не са ни будили или казали каквото и да е. Този път и Деси се изнерви. Както и да е, тръгнахме към плажа, но с уговорката, че е за малко. Атанас нещо и той се изнерви и разправяше, че отива направо към България, но се усмири (и по-добре). Плажа на Паралия беше прекрасен. Пясък (макар и по-едър от черномоския), каменни диги всеки 50 метра, безумно чисто море, плитко много навътре, малко хора, много слънце…
Топнахме се, поснимахме, посъбрахме камъчета и мидички, съхнахме, хапнахме сладолед и потеглихме към родината.
P.S. През цялото време навигатор беше Глупито и нито веднъж не оцелихме пътя от първия път. Мисля че излишните километри се мерят в стотици.
Атанас може да е свестен, но с него май няма да ходим заедно друг път.  (Макар да имаше такава вероятност за този уикенд).

Бяхме тези дни в Гърция. Тръгнахме събота сутринта. Деси, сестра й, брат й (шофьора) и една Ваня (която ми благодареше, че съм я оставил да преписва в Стопанския на СУ). Още на излизане от София сбъркахме пътя. Аз се обезкуражил – ако се губим на 30 км от София, какво ще правим в чужда държава? Намерихме пътя и след известно време стигнахме на границата. Чакахме известно време, не малко, но не и нечовешки дълго и се озовахме в Гърция. Времето се промени на самата граница. Беше слънчево, топло, лятно, мързеливо. Спряхме на някаква бензиностанция и си купихме сладолед. Това ни беше първата среща с Гърция. Пристигнахме в  Тесалоники (Солун). След кратко обикаляне и търсене на място за паркиране зарязахме колата  и се поразходихме, стигайки до централн място, подходящо за срещи (една порта) и нашите хора звъняха на членовете на Hospitality club в града, с които са говорили, за да се видим и разтоварваме. Седяхме, чакахме и се оглеждахме за домакинята – София, която не знаем  как изглежда и се помайвахме дали тя ще ни познае. Оглеждахме гъркините, който напук на твърденията на Деси и сестра й изглеждат доста добре и дупетата им не са ужасно дебели. Загледах се в едно много сладко девойче, което явно имаше среща, защото махна на друго и седнаха да си приказват. Ние чакахме, оглеждахме се, и след доста време , когато се събрахме петимата на едно място да обсъдим стратегията онова сладко девойче се приближи и се оказа, че това е София. След малко дойде и другия домакин – Павлос, странен тип, който се кефеше, че Деси говори испански. Обиколихме из града, търсейки спанакопити, и се срещнахме (бяхме се разделили на аз и Деси, и всички останали) и след разходката се срещнахме на една стара кула. Разпределихме се по следния начин: Аз, Деси и сестра й в София, а останалите – при Павлос. Апартамента й (техните й го купили  – преди е живеела там под наем) беше за нея и сестра й (пълен антипод, колкото София беше красива, толкова сестра й беше някаква Джаба-подобна). Апартамента им беше типично женски/момичешки – много украшения, шалчета, лилаво-розови неща. Ние бяхме в стаята на София – хубава, телевизор Сони, свързан с компютъра (P4 на 2.8, DVD и RW). Поседяхме на веранадата й, пихме фрапе, говорихме си, тя разказваше, че учи английска филология,”I'm studying English, that's why i speak it so good”, което не беше толкова добре, но достатъчно разбираеми.  Вечерта ни водиха на едно малко ресторантче, седнахме навън, оказа се, че меню няма, защото предлагат малко неща и човека ги знае наизуст. Поръчахме от всичко по едно. Аз хапнах някакви месенца печенки и нарязани на хапки, салата, боцвах от другите ястия и като донесоха и наденичката вече бях преял и само я пробвах. Бяхме седем човека и имахме сметка 29 евро. Беше доста евтино. Всъщност там дребните неща са по-скъпи (едно кафе е 2 евра). Спахме добре (аз бях супер изморен и след хапването отидохме с Деси и сестра й в апартамента на София, децата ходиха на друго заведение). На другия ден се отправихме към Олимп.  Разбрах, че колата ще я зарежем в подножието на планината и ще катерим пеша. Така и направихме. Наско (братът на Деси) каза, че било лесно нагоре. След първите 15 минути вече се бяхме разпределили по маршрута, като той естествено беше най-отпред, след него Ваня, аз, Деси и Глупито (Деси и сестра й си говорят на Глупи). След известно изкачване аз бях много ядосан, защото въобще не беше лесно, противно на  казаното от Атанас. Толкова се бях издразнил, че зарязах Деси да си катери сама и дръпнах нагоре, от време на време настигайки Ваня и Наско. След известно време и Ваня изостана от Наско и бяхме пет човека, движещи се отделно нагоре. Яко тъпо. Катерихме се и се катерихме и катерихме, през повечето време ме крепеше мисълта, че ще стигна догоре, ще докопам Наско (господин “Много е лесно”) и ще го !@#!$$%!!. След като хижата почна да се вижда във висините над мен аз почнах да се движа още по-бавно. Стигнах до нещо като разклон, за което не ми беше ясно накъде да поема и реших да изчакам Деси и сестра й, която имаше карта, да видим по кой път да вървим. Настигна ме само Деси, и след кратка почивка продължихме нагоре. Аз я предупредих, че ако брат й каже нещо ехидно по повод скоростта ни на качване ще подивея. Като пристигнахме горе той ни обясни, че изказването било супер лесно. Подивях. Исках да го метна в пропастта. Да го стисна за гръцмуля и … АРГХ!. Деси почна да го увещава да слезне да посрещне Глупито, която още я нямаше и явно имаше проблем с качването (поради наднорменото си тегло и огромната раница). Той отказваше  (“А, защо да слизам”). Аз се изнервих и му казах да слезне, какъв му е проблема, нали е много лесно. Ваня намери за подходящо да ми каже, че щом толкова искам някой да посрещне сестра му, трябва аз да слезна. Пред очите ми беше как освен него, мятам и нея в пропастта. На него му обясних, че надолу може да слезне много лесно, но май не разбра намека ми за тежка телесна повреда. Както и да е, слезна и доведе сестра си.
В хижата нямаше топла вода, ходеше се по чехли/джапанки, които ти осигуряват, няма топла вода и в спалните няма отопление. Пихме чайове, хапнахме, топлихме се пред камината в помещенията за хранене и към десет си легнахме, защото тогава гасят генератора. Ние с Деси бяхме на горния етаж легла, над едни евреи. Бяхме решили, че само Наско ще качва Митикас, ние оставаме да релаксираме. Защо ли? Ами защото в противен случай трябваше да тръгнем в 6 сутринта, да се катерим 3 часа нагоре, да слизаме до хижата 3 часа и после до долу още 3. 9 часа за нетренирани хора като нас в много тежък терен са прекалено много. Наско станал в 6 часа, както и всички останали. Когато се събудихме, бяхме останали само ние. Докато хапнем и той се върна. Слезнахме надолу, което беше доста уморително, Ваня даваше зор, но аз бях решил, че няма да се водя по ничий акъл (или липсата му) и ще си слизам с подходящата за моите стави скорост. Тъй или иначе стигнахме до колата преди предвидения час. Там обаче ни очакваше изненада. . .

Малко мнения за Е3
ВНИМАНИЕ!!! Съдържа спойлери!
1. Силно начало. Усещане за “те тва ще е Филма”
2. Дроидите-бомби – някаква пародиина версия на стражите от Матрицата, отврат
3. Музиката беше много яка, май все пак нямам целия саундтрак
4. Това с обикалянето в кръг при разговора на Ани с Палпатин и мен малко ме подразни, имаше нещо не на място, не мога да кажа какво
5. Онова Заколи го-няма-заколи го-добре беше някак плоско, много слабо
6. Онова “Йес маи мастър” беше най-бързото обръщане – много мигновено, никаква душевна борба не видях. В единия момент вика – “Ама той мой приятел”, в следващия “окей, отивам ги коля всичките”
7. Сега като се замисля щом иска да спаси жена си и децата би трябвало нещо да се тригърне в него, като тръгна да коля малките джедайчета
8. R2-D2 екшън герой? Е като не му изтриха и паметта, защо нямаше и помен от това в епизоди 4,5,6? (Знам, че ще намерите обяснение/опровержение за това)
9.Аз уж нямам сенна хрема, ама и аз не видях силово поле около носилката, когато мъкнеха Вейдър под дъжда
10. “Имам предимство, стъпил съм на твърда земя”?!?!?!?!?! Кво??? Или е някаква метафора, дето съм мноо тъп и не моа го схвана, или е ПЪЛНА тъпотия. Вейдърчо най-силен, с потенция да е по-силен и от Императора, а учителя му, който все разправяше, че ученикът му е по-додбър от него го прекълца, щото е стъпил на земята, а Вейдър/Ани е на една доста стабилно изглеждаща платформа
11. Направи впечатление, че клонингите имат 128 вида униформи
12. Кашлящ, куцащ, тежко болен робот??? Тва ли е оня страшния от анимациите, дето ми разправяха за него?
13. Беше наистина претрупано/претупано. Много неща, много места, малко време
14. Усещането беше гадно, лошите печелят, но не ме впечатли чак толкова много

Във форумът се видяха мнения против джедайте. Хората/децата по манталитет там решили, че джедайте са много заблудени, и че Йода приличал на Сит, смееех
Та джедайте си бяха супер, въобще не виждам противоречие между учението им и действията им. Не мисля, че ги убиха прекалено лесно, напротив, показваше предателството. Принципите им нали бяха да не притежаваш нищо, да не си обвързан с нищо и да не изпитваш емоции (любовта и омразата са експлицитно забранени на няколко места в хексалогията). Та значи какъв е проблема с тях. Били глупави? Стига бе хора, това че искате да сте ДАРК не би трябвало да ви кара да смесвате симпатиите си с качествата на историята

Като обобщение:
Хората трябва да разграничават качествата на даден човек от емоциите си към него – не ме кефи еди-кой си, значи всичко, което той говори е тъпо (нищо че прилича на това, което аз говорех преди него)
Това, че харесваме филма, историята и т.н. не би трявало да ни пречи да виждаме недостатъците. Проблема е, че във формуте много хора са влюбени и не виждат (и не искат, стискайте здраво очи и гледайте да не се стряскате, че подът е бетонен) недостатъци, обгръщат всичко с ореол и го идеализират. Когато обектът на любовта е човек – ОК, ама когато е филм ми се струва прекалено…

Вчера имаше лекция на Лорънс Лесиг в НБУ. Човека ми напълни душата. Страхотна презентация, пълна синхронизация между реч и слайдове. Това което говори, се появява като думи на екрана. Аз не видях да пипа лаптопа си, нито дистанционно. Е, след комантара ми в linux-bg.org хората ми обясниха, че или някой е сменял вместо него, или е ползвал дистанционно, което е останало скрито за мен. И двата случая обаче той остава много добър презентатор. Идеите които изказа гравитираха около Икономика на Ограниченята и Икономика без ограничения (лош превод от моя страна). Обясни, че човешката култура се развива, като се базира на сегашните постижения и ако те са ограничени, то и развитието се забавя. Решението за него е да се променят законите (но не и в САЩ, където тече поредния Маккартизъм). Накрая обясни за Creative Commons лиценза.
Вечерта пак празнувахме рожден ден у нас – на Даниела. Доста хора дойдоха, явно чалгата прави купона в тази компания. Можете да прочетете повече в блога на Камен. Ако Даниела не дойде да почисти днес, въпреки обещанието си, спирам да бъда домакин на партита, на които моята и на Деси роля е на прислуга.

Тарададам! Днес сутринта не тругнах както обикновено към НБУ, а се запътих към Арена, за да купувам билети за премиерата на Е3. Кирил (Dark lord) ми се обади в 9 часа  да ми каже, че е вече там (уговорката ни беше за 9:30 отпред). Като отидох там вече имаше страшна опашка, видях Кирил, който ми каза, че за първите две  зали (единствените по THX) места няма от преди да започнат да продават билети. Хенди-то не я видях. Звъннах, и се оказа, че е на съседна опашка с Хел Спирит-а и Вейдър-а. Като дойде рда на Кирил имаше само единични места на първите редове. Той изчака да пуснат следваща зала (алгоритъма беше като се напълни една зала се пускат билети за следващата). Взе супер готини билети (най-в средата) за 9-а зала. Мислех, че и другата група с Хенди начело  ще са в тази зала, но не би, пред тях BG -джедайте с Ийгъра  купиха останалите места и така ще сме в различни зали от основната група. И те си взеха хубави билети де. Много тъпо, че прецакват редовите фенове, за да уредят дупетата и големите гъзари на премиера за хексалогия, за която едва ли знаят нещо.Но както и да е.
Вчера благодарение на Камен имам датчик и в малкия коридор, който даже и микрофон има, реагира на звук и на движение
Автоматизацията в апартамента продължава…

Мдаа. За рождения си ден занесох PC-то в новия апартамент и то там си и остана. Тъй като там нямам Интернет, пропуснах да пиша за разни неща.
Първото естествено е купона по повод рождения ден. Няма да се простирам много, само ще отбележа, че имаше грешки в организацията по отношение на музиката и твърдия алкохол. Няколко човека решиха, че е особено добра идея да демонстрират бойните си умения в хола. Подаръците бяха много добри, сдобих се с чудесна прахосмукачка, готина ръчна чанта мъжка, хубаво уиски, барабан, още чакам една вратовръзка, книга и т.н.
Благодаря на всички!
По подробно можете да прочете от блоговете на Динко и Камен.
Тези дни мързелувах с Деси. Снощи обаче решихме да излезем на кино и ходихме в Арена да гледаме “Небесно царство”. Хм, сега като се замисля това небесно царство е като бесно и небесно, А и неА, вибратори и невибратори (за последните две категории можете да погледнете get.bg). Не, сериозно, филмчето беше хубаво, нямаше чак толкова насилие, пък и когато го имаше не беше самоцелно. Отново, както и в “Страстите христови” беше показана онази жажда за кръв у хората под въпросителната “кому е нужно”. След една ужасна битка за Йерусалим победеният (Орландо Блум, не знаех, че той играе Леголас) напуска с хората си града, благодарение на споразумението, което е сключил с нападащите го араби. Обръща се и пита “какво е толко ценно в Йерусалим?”. А арабинът му отговори: “Нищо”. В интерес на истината после добави “и всичко”, но за мен беше по-издържано логически да спре след първия отговор. Не мисля че парче земя заслужава толково много кръв. Което и да е парче земя. Спомням си в тази връзка думите “Крайният резултат на всяко насилие е собственото му безсилие”.
Стана ми студено, аз напускам кораба.

В петък Камен, Асен, бЛобИ и Герито заминаха за Батак, дългата (но не поучителна) история за което можете да научите от блога на Камен. Аз не се присъединих, защото Деси трябваше да си ходи към Търново и щеше да е свободна неделя сутринта (което остава крайно малко време за правене на каквото и да било). И така петък и събота си останах в София (време, през което прочетох Императори на илюзиите на Лукяненко). Събота сутринта Деси си дойде в София, натоварихме се на един автобус и отпътувахме за Сандански. Помотахме се там около час, правейки фотосесия на Флъфи (овчицата на Деси, която й подарих) и после с малкъ междуселски рейс отпътувахме към Мелник. Там пристигнахме следобеда и почнахме да се оглеждаме за място за преспиване. Първо Деси се загледа в един много лъскав хотел, пробвахме там, но ни обясниха, че:
А. няма стаи
Б. една стая струва 90 лв
И така продължихме напред. Спряхме при една къща, където пишеше, че дават стаи по наем, там цените бяха приемливи (15 лв), но отново нямаше свободни стаи. Заслуша се някакъв човек, каза, че при него (отсреща) има стая, но била по-скъпа, защото била студио. Струвала 60 лв и имало и закуска. Ние почнахме да се оглеждаме за други места за преспиване и той ни предложи да намали цената при премахване на закуската. Деси му каза, че даваме 40 лв и той се съгласи! Хех. Е, стаята, ъъъ пардон, студиото, беше наистина мноо яка. Голяма, нова, готина, телевизор, хубава баня, вана, огромно двойно легло… Отидхме да хапнем в една кръчма, където ядох миналата година, качихме се най-горе, на подпокривния етаж. Стари черги, дърво. Много старовремско, приятно. Почти си представях, че някак си съм се пренесъл 100 години назад. Е, усещането разваляха сервитьорката по анцуг и телевизора на далечната стена, но другото беше ок. Снимахме се и там, хапнахме и пиинахме добре (еех, свински пържоли и червено вино), обслужването беше светкавично и така доволни се прибрахме в хотела, доста изморени (Деси беше станала към 5 сутринта). На другия ден се събудхме едновременно (тя ме попита колко е часа и щеше да падне като й казах – беше 7:30). Е, мързелувахме, излежавахме се още доста и тръгнахме накрая да си търсим нещо за закуска. Вижда ни управителя и много любезен ни предлага да ни почерпят кафе и от виното на тяхната къща. Деси каза едно бързо “да” и така бидехме обзаведени с чаша кафе и чаша червено вино. Е, за пръв път пиех такава комбинация и не се чувствах много добре от нея, но нейсе, оживях. После тръгнахме ние по пътя към манастира (кой манастир беше аз не помнех). Вървим си ние нагоре, както го помня, по коритото на реката, ама нещо ми е непознато. Бе не прилича точно както аз го помнех, нямаше камъни, само пясък, ама наблизо се строеше много и реших, че това бе бърка. Е да де, ама по едно време гледаме пред нас някаква полянка и решаваме, че не е това. Върнахме се при разклона и хванахме другия ръкав, който е “нагоре” и е пясъчен. Ама той свърши в някаква пътечка, широка 20 см. Явно и там не беше. Трети опит – пак през поляната. По метода на изключването си мислех, че просто няма как да не е там. Това беше чисто въобгъзяване (когато правиш себе си и околните на ГЪЗ). Пресякохме полянката – футболно игрище, през което няма как да е текла река, сега като се замисля, вървяхме нагоре и по едно време настигаме някакъв възрастен човек. Та той ни осветли по въпроса за дълбоката ми заблуда за пътя за Роженския манастир. Той каза, че познава добре местността и че ще се разхождав посоката, която ние сме хванали и тъй като на Деси не й се почваше 4-ти път го помоли да се присъединим към него. И така поехме ние по разни кози пътечки. Катерихме ужасни наклони, търкаляхме се по гадни участъци, подминавахме пепелянки (без майтап) и накрая стигнахме пак в Мелник (при опит №1 и пътечката 20 см. широка). Дядото ни разказа, как бабата му продава вино, ракия и марули на пазара.После изчезна някъде. Ние ходихме да хапнем в друг ресторант (гаден), където сервитьора обясни на Деси, че имат само скара и не можа да й каже какво да яде, при условие, че е вегетарианка. Накрая с поглед настрани, сякаш говори с накакъв непоправим дебил й каза “Разбира се ГОСПОДИНЕ, ще видя какво мога да направя”. Обяснението защо няма друго, освен скара беше, че готвача е един и този човек, горкия, щял да полудее. !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Нищо, накрая ни донесоха каквото искахме, платихме и си заминахме. (Споменах ли, че имаше 5 % сервиз за обслужване, което го нямаше?). Тръгнахме да търсим баба, която продава вино, ракия и марули, и както се оглеждахме, видяхме въпросния дядо, който ни обясни, че тоя следобед той бил “наряд”. Ние се загледахме по виното, но той настояваше да пробваме ракията, която била силна, лека на вкус, истинска, лесно хващала, но и лесно пускала. Купихме едно малко шише подарък за Асен, който е ценител на това питие (за разлика от нас с Деси). И малко по-късно установихме, че автобусът, който разчитахме, че ще ни откара в Благоевград, вместо в 4, тръгва в 6. Чооодесно! А ние като стигнем в 100 часа в Благоевград, какво да правим там? И така Деси предложи да пътуваме на стоп. Първо спряхме едни бус, където някакъв мургав човек се връщаше след докарването в Мелник на група шведски ученици. Остави ни на магистралата и там след малко ни спря един Пасат с младо семейство, което ни закара на края на Сандански. Монтирахме се до една бензиностанция и спирахме ли, спирахме на стоп. Ееее, никой не пожела да ни вози. Щяхме вече да умираме от жега, примирихме се и на камион/тир, когато един Мохер на 1000 години ни спря. Млад човек ни закара до Дупница(миналат седмица някой обясняваше, как е побратимен град с Нагазаки). Слязохме ние там и след малко спряхме отново Пасат с двама негри, които ни качиха. Оказаха се футболисти от Нигерия. Вътре дънеше яко афро музика и регета. Караха бързо момчетата, изпревархме всички гадняри, които не ни бяха спрели. Пристгнахме в София и на мястото, където околовръстния път става горнобански. Повозихме се на един мил, роден 260 и пристигнахме в центъра. Равносметката – от 4 коли, които ни возеха, 2 не бяха с българи. Циганин и негри. Спирам да съм расист, честно. Ако пак ми минат някакви мисли за расите, по-скоро ще съм срещу българите, да знаете…