Блогът на Фил

Днес вечерта се засякохме с майка ми вкъщи (нещо все по-радко случващо се) и тя ми съобщи, че една възрастна съседка е починала. “Не видя ли некролога” ме попита. Излизайки, се загледах в некролога. Хм, починала на 17-и. Та това е днес. Тя е починала днес и вече има некролози, утре е погребението. Откакто това стана бизнес сроковете на тези процедури рязко се съкратиха. Вървейки по улицата внезапно се усетих че се чудя къде ли ще е закачен моя един ден. И после тази висока скорост на възприемане на чуждата смърт и влизането “в релси” ми напомни по начина по който с Боби играем на Unreal Tournament. Набираш се за флага и не се заглеждаш много-много кой бот са го убили. Убиват и теб и от момента на раждането ти отново се набираш към флага, обръщайки минимално време на детайлите около теб и другите същества. Важен  е само флага. Струва ми се подобен на истинския ни живот. Както минималната разрешена скорост в “451 по Фаренхайт”. Каквото и да се случи, ти го оставяш там, неосмисляйки го, и продължаваш да се набираш напред, което напред не води никъде. Вили ми беше казала, че се чувства сякаш е живяла много животи и няма време да ги осмисли. Когато се разделихме, аз й казах, че бяга то нещо. Тя отрече, но аз все още го мисля. Ние всички бягаме, набираме се с все сила, за да избягаме …от…себе си.

Прииии мен ела…Девойко страстна, млада и прекрасно надарена…
Приии меен ееела, девойко хубава и гиздава и пременена..
Приии меен ееела, копней за теб душата ми зашеметена…
Девойко, девойко, мари хубава девойко

Хехе, това е от песента на Обратен (Д)Ефект – “Чоки”. Много купонджийска песничка – закачливо флиртаджийска. Оправяща настроение.