Блогът на Фил

Вчера от майка ми пак научих, че вкъщи вследствие боядисване на вратите и як мирис на боя не е за живеене, поради което прекарах деня в новия апартамент. След като пооправих сед петъчното парти (доста тъпо се получи), звъннах на Асенчо (събудих го) и решихме да ходим на кафе. Изнудих го да дойде с колата, защото навън вали дъжд и се понесохме към студентски град. Там преди кафето мушнах един дюнер, после дълго се мъдрихме в кафето, чудейки се какво да правим през остатъка на деня. Обсъждането започна Асен с “Категорично няма да гледаме филм”. Обсъждането свърши с решение да ходим до видеотеката и да си вземем някакъв екшън, който да звучи добре на съраунда. Асен попита девойката там за филм, военен екшън с много ефекти. Тя каза, че не гледа точно такива филми и ни препоръча някакви стандартни филми, импровизирайки по заглавията. Взехме “Бяхме войници”. Беше много сладка девойка. Мой тип. Интелигентно излъчване, никакви демонстрации чрез външния вид, никакъв маникюр, мек чар. Сладурана. Поиска ми ЕГН-то. Казах й го. Очаквах, че й е станало ясно, че за пръв път взимам оттам диск. Явно не. Попита ме сигурен ли съм, че съм регистриран в тази видеотека. Отвърнах, че съм сигурен в противното. Обясни и стандартните неща… Аз си мислех, че често ще  посещавам тази видеотека, но не заради дисковете. Отидохме с Асен у нас, изгледахме диска и го върнахме. Имаше малко в повече неща, които само американците ги интересуват, но пък и драмата на войнишките съпруги и такива неща. Но и здрава пуцалка. Бахти, тия яко headshot-ове раздаваха във Виетнам.
После обикаляхме СтудГрад за маратонки за Асен, не намерихме, после решихме да си готвим картофи. Минахме през общежитието на Асен да си проверя кю-то (не можах).Звъняхме на разни приятели и девойки да ни правят компания на картофите, но безуспешно. Първо той се обади на едно негова позната, тя го прати много у лево, после аз се пробвах с онази девойка от “Хамбара”, тя изказа предположение, че я викаме да ни сготви картофите, но отказа, защото имала среща с приятелка (и предишния ден също). После Асен пита за Миленчето, звъннах и на нея, тя си мислела него ден за мен, но сега не й се излизало, но щяла да размисли, май очакваше да я навивам, но аз се бях настроил, че ще ми откаже и бързах да приключа разговора. И на двамата ни отказаха, ако трябва да обобщя. После минахме през дома ми, взехме от майка ми картофи, взехме месо и сос и отидохме да готвим. Пак излизахме, защото олиото беше свършило, и докато се готвеха картофите, почнахме да разглеждаме филмите, които донесох от вкъщи (Всичките ми DivX-ове).
Пробвахме на кои ще тръгнат субтитрите и стигнахме до “Такси 1″. Тръгна. Загледахме го. Подпукахме и картофите (много хубав сос, ама малко количество). След картофите пийнахме по бира и надули се от яденето се излежавахме блажено. В една сцена от филма онези двамата ги отрязаха жените им и те се излегнаха с бира в ръка пред телевизора. Попитах Асен не му ли е позната сцената отнякъде. Каза, че не може да не признае, че има известна прилика.
Останаха малко картофи и за днес.

Снощи отидох в “Хамбара”, този път сам, за да видя нещо, определено от Наско като на 24 февруари от 6 ч. в заведението “Хамбара” (Малките пет кюшета) ще бъде главната им презентация, където ще демонстрират “разпределения киборг” (или своето участие в него).
Първо, оказа се, че съм отишъл по-рано. Почти с мен дойдоха един отворен тип, който така му идваше отвътре да изглежда печен и една девойка, която по-късно установих, че е въпросната Боряна. Добре, седя си там и гледам как вадят разни кабели и техника и ги попитах дали имат нужда от помощ, на което ми беше обяснено, че освен морална подкрепа нямат нужда от друго, щото най-много да объркам нещо (честно, щеше да ми е трудно, тия хора не го бяха разигравали нито веднъж това, или поне не им личеше). Нагласиха проектор, лаптоп, DVD плеър и екран. Печеният тип ме попита с какво се занимавам, казах му, че малко с програмиране и той ми пусна една дежурна оферта да му помагам за някакъв проект, но и на него му беше ясно, че да се впусна с викове “Ура” няма да стане. Скоро залата се напълни и Боряна започна да си изнася презентацията. Разказа, че има проект за разпределен киборг, което представлява неврони от мишка с 64 електрода, ползвани за вкарване на импулс и за четене на възбуждането на неврона, който има вход от уеб-камера и изход към механична ръка, която има забоден флумастер в нея. Идеята на австралийския професор, който създал нещото е да тества доколко това, което се подава като вход прилича на изхода. Всъщност първоначалната идея е било да рисува посетителите в галерията, в която е изложен.  Но хората на изкуството в групата се възроптали, че това не било изкуство и пробвали с някакъв черен квадрат, койтъо точно това и представлява, който бил оценен на милион долара. (Всъщност не знаеха на колко, но било много, и понеже милион също е много, пък и изглежда добре с всички тези нули, те си го бяха оценили точно на милион долара). Добре де, ама тези неща отнеха няколко часа, докато станат ясни. Първата изцепка, че невронните мрежи мислят, като се преподреждат връзките между тях чрез електричество. Тази девойка обясняваше, че се занимават с роботи, само дето там бяха някакви художници. Всъщност възгледите им, с които присъстващите бяхме запознати гравитираха около равенството на всички живи организми, без оглед на тяхната сложност и създател. Та значи убийството на един микроб, животно, човек, робот е все убийство. Е, всички ние сме били убийци, поради което не можело да се спрат съвсем, но поне да се намалят. Някой попита за антибиотиците и там за пръв път се намеси един руснак, част от групата, който каза, че той антибиотици не пие, както и нищо, което се продава в аптеката. Значи да не пием лекарства, които ще убият горките вредни бактерии и вируси, които за тях бяха категорично живи. Може би тук е мястото да отбележа изключително обидно бездарната презентция на Powerpoint, която не се четеше повече от половината, заради странна кодоривка, която е използвана по Copy-Paste процедурата (или както там беше обяснено, заради фонтовете, които са използвани). Пропуснати интервали, такива неща се набиваха на очи. Беше ни показан сайта на Американското дружество за защита правата на роботите и единомислието на членовете на това дружество с презентиращата група. Основният довод беше, че до 19 век не се е смятало, че животните изпитват болка или въобще някакви чувства. Остана във въздуха неизказаното твърдение, че през 2х-и век че стане яасно на всички, че и роботите изпитват болка (е да ама не, поне сегашните – със сигурност, нататък може, логично е(третият закон на Роботиката)). По-нататък стана ясно за другтехен  проект, изпълнен в Червената къща, където са написали с бръснарски ножчета по тялото (имаше кървави снимки) ДНК кода на Е-коли, “единственото живо същество с декодиран геном”. Всъщност много се говореше за свободата (на бактериите, роботите и т.н.) и как това е свързано с творчеството. Към края някои хора попитаха къде въпросната група вижда изкуството в киборга (което за тях без съмнение е същество, полуживо, полу-неживо, защото е изградено от жива и нежива материя (Забелязвате ли, че това си противоречи с идеята за живите роботи, в които няма биологична тъкан?)) и след известни лъкатущения се стигна до тяхната позиция, че изкуство е самото създаване на този киборг, както и неговите “творби”. Тук аз се намесих с това, което ме глождеше от доста време, а именно, че този киборг няма свободна воля да рисува или не, всяка негова “мозъчна” активност се превръща в движение на ръката с маркера върху лист. Някакси той не може да избира дали да рисува или не (Отдавна стана ясно, че според тях нещо може да е изкуство без твореца да го определя като такова). Отговрът дойде от руснака, който обясни, че свободната воля идва преподреждането на връзките между невроните. (Имаше там замесен Бог, както и преди това, че ние нямаме правата (и отговорностите) върху живите същества, които създаваме, защото ние сме просто маши на Бог).
Преди да пристъпя към пикантната част ще добавя още един щрих към картината, която ви рисувам, като ви опиша поведението на руснака, което беше крайно, нетърпеливо и агресивно, първите му няколко изказвания съдържаха конкретни личности или групи и думата лайна като определение за тях.
Такааа, значи това са група хора, които се интересуват от моралния аспект на роботите, във възгледите им се включват идеите за равенство на всички живи същества (според тяхната мъглява/непълна дефиниця).
И горе-долу по това време влезна малко момиче, от онези, които обикалят заведенията и предлагат, картички, химикалки или в конкретния случай – мартеници (или поне така разбрах, но точния обект на предлагане не е толкова важен). Всички му отказаха, никой не беше любезен. По едно време то отиде до проектора(и лаптопа и DVD-то) и се завъртя около руснака, който с огромна досада и ясно изписано презрение я отпъди оттам. После онзи отворения тип, който държеше единия микрофон попита дали искаме да чуем песничка, която момиченцето ще изпее, и реакцията от няколко присъстващи жени там беше много остра (и негативна). Един момък от горното ниво се обади, че това е истинско, и се случва, и защо да го прекъсваме, и нали говорим за свобода, на което отговрът беше силно изразена лична конфронтация с възмутените жени. Но наи-интересн беше руснака, който в пристъп на зле контролиран гняв (гневът е краткотрайна лудост – трябваше да го видите, за да имате зрителна представа за това твърдение) почна да обяснява, че ние какво очакваме? Да го гушкаме и да му се радваме, както е правил Сталин? Ми нямало да стане. Аз се инзервин МНОГО от целия фалш и фарс – чакай бе! тук ми се говори за правата на бактериите, и за това, че трябва да обичаме роботите (пардон, да се отнасяме любящо), а тук имаше човек, човешко същество, и те се отнесоха като парцал с него (да ме прощават от американското дружество за защита правата на парцалите). Казах го, но без микрофон и в настаналата суматоха това беше Vox clamantis in deserto (ще проверя как се пише). Малко след това си тръгнах.
Та така – след псевдонауката дойде и псевдо модерното изкуство. Хора, които ясно демонстрират своето превъзходство над ограничените роботи, които не са толкова оупънмайндет, които правят пърформанси, но нямат представа как се прави представяне (например дефиниране на основни понятия, използвани десетки пъти в презентацията, или малко уважение към хората, пусната проверка на правописа, пардон – спелчекър)…
Хора, който продават черен квадрат на бял лист хартия за милион долара.
Хора, които се борят за правата на микробите и за равнопоставеното им положение (в обществото?), но не ми прилича да си жертват живота в името на някой микроб (който нали е равнопоставен с тях).
Хора които говорят откровени глупости с такъв уверен тон, и толкова видно са окопани в позициите си, че всякакво движение между различни нива на абстракция (пластове на Дейвид Зиндел в “Падналите богове”, помните ли кои бяха сложните хора, а замисляли ли сте се кое е антоним на сложен?) е изключено при тях, тези хора се супер прогресив, те правят сайънс арт (ако милия професор ги беше чул как според тях мисли мозъка, ще се самоубие ритуално).
Изморих се да пиша.

Снощи отидох в “Хамбара”, този път сам, за да видя нещо, определено от Наско като на 24 февруари от 6 ч. в заведението “Хамбара” (Малките пет кюшета) ще бъде главната им презентация, където ще демонстрират “разпределения киборг” (или своето участие в него).
Първо, оказа се, че съм отишъл по-рано. Почти с мен дойдоха един отворен тип, който така му идваше отвътре да изглежда печен и една девойка, която по-късно установих, че е въпросната Боряна. Добре, седя си там и гледам как вадят разни кабели и техника и ги попитах дали имат нужда от помощ, на което ми беше обяснено, че освен морална подкрепа нямат нужда от друго, щото най-много да объркам нещо (честно, щеше да ми е трудно, тия хора не го бяха разигравали нито веднъж това, или поне не им личеше). Нагласиха проектор, лаптоп, DVD плеър и екран. Печеният тип ме попита с какво се занимавам, казах му, че малко с програмиране и той ми пусна една дежурна оферта да му помагам за някакъв проект, но и на него му беше ясно, че да се впусна с викове “Ура” няма да стане. Скоро залата се напълни и Боряна започна да си изнася презентацията. Разказа, че има проект за разпределен киборг, което представлява неврони от мишка с 64 електрода, ползвани за вкарване на импулс и за четене на възбуждането на неврона, който има вход от уеб-камера и изход към механична ръка, която има забоден флумастер в нея. Идеята на австралийския професор, който създал нещото е да тества доколко това, което се подава като вход прилича на изхода. Всъщност първоначалната идея е било да рисува посетителите в галерията, в която е изложен.  Но хората на изкуството в групата се възроптали, че това не било изкуство и пробвали с някакъв черен квадрат, койтъо точно това и представлява, който бил оценен на милион долара. (Всъщност не знаеха на колко, но било много, и понеже милион също е много, пък и изглежда добре с всички тези нули, те си го бяха оценили точно на милион долара). Добре де, ама тези неща отнеха няколко часа, докато станат ясни. Първата изцепка, че невронните мрежи мислят, като се преподреждат връзките между тях чрез електричество. Тази девойка обясняваше, че се занимават с роботи, само дето там бяха някакви художници. Всъщност възгледите им, с които присъстващите бяхме запознати гравитираха около равенството на всички живи организми, без оглед на тяхната сложност и създател. Та значи убийството на един микроб, животно, човек, робот е все убийство. Е, всички ние сме били убийци, поради което не можело да се спрат съвсем, но поне да се намалят. Някой попита за антибиотиците и там за пръв път се намеси един руснак, част от групата, който каза, че той антибиотици не пие, както и нищо, което се продава в аптеката. Значи да не пием лекарства, които ще убият горките вредни бактерии и вируси, които за тях бяха категорично живи. Може би тук е мястото да отбележа изключително обидно бездарната презентция на Powerpoint, която не се четеше повече от половината, заради странна кодоривка, която е използвана по Copy-Paste процедурата (или както там беше обяснено, заради фонтовете, които са използвани). Пропуснати интервали, такива неща се набиваха на очи. Беше ни показан сайта на Американското дружество за защита правата на роботите и единомислието на членовете на това дружество с презентиращата група. Основният довод беше, че до 19 век не се е смятало, че животните изпитват болка или въобще някакви чувства. Остана във въздуха неизказаното твърдение, че през 2х-и век че стане яасно на всички, че и роботите изпитват болка (е да ама не, поне сегашните – със сигурност, нататък може, логично е(третият закон на Роботиката)). По-нататък стана ясно за другтехен  проект, изпълнен в Червената къща, където са написали с бръснарски ножчета по тялото (имаше кървави снимки) ДНК кода на Е-коли, “единственото живо същество с декодиран геном”. Всъщност много се говореше за свободата (на бактериите, роботите и т.н.) и как това е свързано с творчеството. Към края някои хора попитаха къде въпросната група вижда изкуството в киборга (което за тях без съмнение е същество, полуживо, полу-неживо, защото е изградено от жива и нежива материя (Забелязвате ли, че това си противоречи с идеята за живите роботи, в които няма биологична тъкан?)) и след известни лъкатущения се стигна до тяхната позиция, че изкуство е самото създаване на този киборг, както и неговите “творби”. Тук аз се намесих с това, което ме глождеше от доста време, а именно, че този киборг няма свободна воля да рисува или не, всяка негова “мозъчна” активност се превръща в движение на ръката с маркера върху лист. Някакси той не може да избира дали да рисува или не (Отдавна стана ясно, че според тях нещо може да е изкуство без твореца да го определя като такова). Отговрът дойде от руснака, който обясни, че свободната воля идва преподреждането на връзките между невроните. (Имаше там замесен Бог, както и преди това, че ние нямаме правата (и отговорностите) върху живите същества, които създаваме, защото ние сме просто маши на Бог).
Преди да пристъпя към пикантната част ще добавя още един щрих към картината, която ви рисувам, като ви опиша поведението на руснака, което беше крайно, нетърпеливо и агресивно, първите му няколко изказвания съдържаха конкретни личности или групи и думата лайна като определение за тях.
Такааа, значи това са група хора, които се интересуват от моралния аспект на роботите, във възгледите им се включват идеите за равенство на всички живи същества (според тяхната мъглява/непълна дефиниця).
И горе-долу по това време влезна малко момиче, от онези, които обикалят заведенията и предлагат, картички, химикалки или в конкретния случай – мартеници (или поне така разбрах, но точния обект на предлагане не е толкова важен). Всички му отказаха, никой не беше любезен. По едно време то отиде до проектора(и лаптопа и DVD-то) и се завъртя около руснака, който с огромна досада и ясно изписано презрение я отпъди оттам. После онзи отворения тип, който държеше единия микрофон попита дали искаме да чуем песничка, която момиченцето ще изпее, и реакцията от няколко присъстващи жени там беше много остра (и негативна). Един момък от горното ниво се обади, че това е истинско, и се случва, и защо да го прекъсваме, и нали говорим за свобода, на което отговрът беше силно изразена лична конфронтация с възмутените жени. Но наи-интересн беше руснака, който в пристъп на зле контролиран гняв (гневът е краткотрайна лудост – трябваше да го видите, за да имате зрителна представа за това твърдение) почна да обяснява, че ние какво очакваме? Да го гушкаме и да му се радваме, както е правил Сталин? Ми нямало да стане. Аз се инзервин МНОГО от целия фалш и фарс – чакай бе! тук ми се говори за правата на бактериите, и за това, че трябва да обичаме роботите (пардон, да се отнасяме любящо), а тук имаше човек, човешко същество, и те се отнесоха като парцал с него (да ме прощават от американското дружество за защита правата на парцалите). Казах го, но без микрофон и в настаналата суматоха това беше Vox clamantis in deserto (ще проверя как се пише). Малко след това си тръгнах.
Та така – след псевдонауката дойде и псевдо модерното изкуство. Хора, които ясно демонстрират своето превъзходство над ограничените роботи, които не са толкова оупънмайндет, които правят пърформанси, но нямат представа как се прави представяне (например дефиниране на основни понятия, използвани десетки пъти в презентацията, или малко уважение към хората, пусната проверка на правописа, пардон – спелчекър)…
Хора, който продават черен квадрат на бял лист хартия за милион долара.
Хора, които се борят за правата на микробите и за равнопоставеното им положение (в обществото?), но не ми прилича да си жертват живота в името на някой микроб (който нали е равнопоставен с тях).
Хора които говорят откровени глупости с такъв уверен тон, и толкова видно са окопани в позициите си, че всякакво движение между различни нива на абстракция (пластове на Дейвид Зиндел в “Падналите богове”, помните ли кои бяха сложните хора, а замисляли ли сте се кое е антоним на сложен?) е изключено при тях, тези хора се супер прогресив, те правят сайънс арт (ако милия професор ги беше чул как според тях мисли мозъка, ще се самоубие ритуално).
Изморих се да пиша.

Ха, голям експлоататор съм станал. Дойде един момък вчера на мойте години да ми поставя щори и да оправя вратата в спалнята към балкона. Щорите ги сложи бързо и лесно, ама тази врата докато я оправи… Има негова кръв по стената, ще трябва да се маже и боядисва там. Дано изолира по-добре сега, аз не можах да установя има ли разлика от преди (постави допълнителна панта, за да се премахне ефекта “нека дуа, нека вей”). Е, в резултат на новата ми придовка до заплата ще трябва да устисквам финансовия фронт, но… ще се справя.
Иначе много готино стана с тези щори. Сив металик (Асене, освен че само Алфи забелязвам по улиците, сега и сивите металици ме запали), който въобще не си личи отвън. В спалнята – син металик. Много сладко. В тон с гардероба. Та така

Снощи бях на купонче в Мариана и Копо. Отидох със Сянки, СС и Краси. Доста скоро СС-а и Краси изчезнаха и не се върнаха повече. Там се запознах и си говорих с един млад и интелигентен момък и един, хм, не в първа младост мъж, който е писател/художник/философ… Имаше много хора, които съм виждал на Ефремов – все интелигентни и ерудирани люде, голям кеф – направо интелектуален оргазъм получих. Наистина ми липсваше интелигентен разговор от доста време. Като си разотидоха самците/самките и останаха повече двойки,  които с напредването на нощта почнаха да се гушкат и натискат осъзнах, че е време да си ходя, помолих Мариана да викне едно такси (тя накара мъжа си – явно така се прави като си женен) и се прибрах у дома. Спах кофти, ама едно кафе ще ме оправи.

Днес вечерта се засякохме с майка ми вкъщи (нещо все по-радко случващо се) и тя ми съобщи, че една възрастна съседка е починала. “Не видя ли некролога” ме попита. Излизайки, се загледах в некролога. Хм, починала на 17-и. Та това е днес. Тя е починала днес и вече има некролози, утре е погребението. Откакто това стана бизнес сроковете на тези процедури рязко се съкратиха. Вървейки по улицата внезапно се усетих че се чудя къде ли ще е закачен моя един ден. И после тази висока скорост на възприемане на чуждата смърт и влизането “в релси” ми напомни по начина по който с Боби играем на Unreal Tournament. Набираш се за флага и не се заглеждаш много-много кой бот са го убили. Убиват и теб и от момента на раждането ти отново се набираш към флага, обръщайки минимално време на детайлите около теб и другите същества. Важен  е само флага. Струва ми се подобен на истинския ни живот. Както минималната разрешена скорост в “451 по Фаренхайт”. Каквото и да се случи, ти го оставяш там, неосмисляйки го, и продължаваш да се набираш напред, което напред не води никъде. Вили ми беше казала, че се чувства сякаш е живяла много животи и няма време да ги осмисли. Когато се разделихме, аз й казах, че бяга то нещо. Тя отрече, но аз все още го мисля. Ние всички бягаме, набираме се с все сила, за да избягаме …от…себе си.

Прииии мен ела…Девойко страстна, млада и прекрасно надарена…
Приии меен ееела, девойко хубава и гиздава и пременена..
Приии меен ееела, копней за теб душата ми зашеметена…
Девойко, девойко, мари хубава девойко

Хехе, това е от песента на Обратен (Д)Ефект – “Чоки”. Много купонджийска песничка – закачливо флиртаджийска. Оправяща настроение.

Идвайки на работа, се загледах в едни блокове, които си имаме тук до НБУ.
От прозорците са останали само отворите, като на череп. Отгоре, над тях, сред сивите безрадостни облаци светлееще слънцето – бледо и далечно. Приличаше на декор от Half Life 2 (взети са от източно-европейска държава, не е случайно). Като си го помислих, се зачудих дали трябва да се каже, че тези блокове приличат на нещо от играта, или обратното. Защо обратното? Защото тези са реални, а онези не, следователно въображеомото трябва да прилича на реално? Но какво е реално и какво не? Защо блоковете в играта да са по-малко реални от тези, които виждам през прозореца? Защото не са материални? Нее, току-що изключихме от реалните неща наи-хубавата част от живота. Виртуален и реален свят. Виртуален означава възможен, и аз така си го и представям. От единия до другия свят разликата се измерва с краен брой АКО-та. От тази гледна точка не би трябвало човек, който не се справя в единия, да се справя в другия. Все пак те са просто места. Човекът е един и същ. Колкото по-реалистичен (в смисъл на свобода на действията(ха! реалния свят колко свободен на действия е?)) е виртуалния свят и колкото по-реален го чувства човека, който се намира в него, толкова по-еднакво би трябвало да се държи той и в двата.
Бел. авт. Тези мисли са повлияни от книгата, която явторът чете в момента (“Идору” на Уилям Гибсън).

Е КАК МОЖЕ БЕЕЕЕЕ! КВИ СА ТИЯ БОТОВЕ? Твойте да не са някакъв ъпгрейднат модел?
Леле, копеленце, откъде бее? Даже не видях от къде ме пръсна!
А, и естествено моя флаг го няма!
Ебаси, пак се върнах в моята база!
ОО, хванал си дебелата ракета!
ЕЕЕЕЕЕ, как стигаш толкова бързо до моето знаме?

Такива неща се чуваха до скоро в нашата стая в института. С гонене и стреляне по новите нива на стария Unreal Tournament отпразнувахме и двата празника. Както каза Боби: “Какви цветя, какви балони, да не сме деца?”

Днес сме 14-и февруари. Ден, в който всяка година пред мен седи следния избор – да празнувам Трифон Зарезан или да не празнувам нищо. *
Онази девойка, с която бяхме в Хамбара отклони поканата ми за бутилка хубаво вино (много хубаво, такова по магазините няма) с обяснението, че тази седмица имала много работа. Защо такова заглавие ли? Ами то не идва от модерната напоследък представка “е-”, като е-правителство, е-търговия, е-бизнес (в смисъл че не става въпрос за някой Трифон от е-БАН) а за това, че който празнува единствено празника на винарите на 14 февруари обикновено е в един или друг момент е изял шут-а и статута си му е останал до тази дата.

*Б. авт.
 Това е тънък намек за това, чи никога, подчертавам, никога не съм имал повод да празнувам свети Валентин. (Щото те хормоните идват по-късно – някъде април-май), а при условие, че най-дългата ми връзка е 5 месеца, ясно, че няма как да стигна до другия 14-и февруари.