Блогът на Фил

Вчера ми докараха печката. Като я купувах, гледах повече котлоните, но сега се загледах (загледах се мило мишуенце)  във фурната. Брей, колко неща има. Ще трябва да чета указанието. RTFM
С колкото повече неща се сдобивам, толкова по-ясно разбирам смисъла на онова “Можеш да си купиш къща, но не дом” .
След като докараха печката, която аз качих почти сам (само дето разкарвах Влади),  той скоро след това си тръгна, но пък дойде Иван, пихме бира и се радвахме на музиката.
После ходихме на пица с Лили, Боби, Камен и Тони, което е и подробно описано в блога на Камен.

Навън времето е не съвсем зимно, прилича повече на ранна пролет и поради това ми навява спомени. Позабравени чувства се опитват да се обадят, но е толкова далечно, едва доловимо, то е по-скоро знание за чувство, колкото изпитване на чувство. Застанах неподвижно на стола и се опитах да изпитам нещо: тъга, болка, омраза, трепет, нещо… Спомням си как веднъж реших да си спомня какво беше чувството да си щастливо влюбен и успях. За един миг. Малко като античастиците. И те не живеят особено дълго.
А сега – нищо. При мен обикновено чувствата имат физическо проявление върху гърлото и гръдната кост(знам че няма как, ама аз там го усещам, ок?).
А сега наистина нищо. Трябваха ми две години, за да се върна в онова състояние. В което си сякаш добре. (В теорията за стълбата имаше едно много готино нещо – че ако се опиташ да прескочиш от едната стълба на другата, можеш да паднеш в бездната. Тя е много дълбока и трудно се излиза от нея. Но най-интересното е, че след известно време свикваш, става ти уютно, променяш преспективата и забравяш, че си на дъното, гледаш в едно измерение и се радваш, че си отишъл по-наляво или по-надясно, като пътуващия цирк на Радой Ралин). Но дори и там те измъчват въпроси. И най-вече това “защо”. Защо? Защо съм тук? И защо да продължавам? Как копнея нещо да ме зарадва, да ми стопли душата. Омръзна ми единственото ми развлечение да бъде неправенето на нищо. Много е времеемко. И слабо ефективно. А и мраза пасивността. То този blog заприлича малко на дневника на един луд де, ама карай.
Ааа, не знаете за кой пътуващ цирка на Радой Ралин (лека му пръст) става въпрос?
Ами имало един пътуващ цирк и измежду другите участници били една бяла мечка и един лъв. Всеки път като опаковат цирка и го натоварят на влаковата композиция, сърцата на бялата мечка и на лъва се изпълвали с надежда. “Оо, колко ужасно топло място беше това тук”, казвала си бялата мечка. “Това сигурно е най-топлото място на света. Няма накъде по-топло. Сигурно отиваме на север. А виж, там, на север е моята родина. Там съм си у дома, толкова е хубаво там.” В същото време лъвът си мислел “Ох, какво ужасно студено място беше това. Това сигурно е най-студеното място на целия свят. Значи най-вероятно отиваме на юг. А там, на юг…ех…е толкова хубаво, там е моето царство. Там аз съм господаря.” А циркът си пътувал от изток на запад и обратно…
Та така. Ако искате друга аналогия (макар че ще ме обвините че от толкова много чужди мисли не пиша нищо мое), имаше една песен “Ден след ден, все в кръг, под гръмкия фанфарен звън.”

Снощи гледах до Discovery за демоните. Интересни неща. Например знаете ли, че Папата е увеличил значително броя на екзорсистите след 2000 година. Даваха интервю с главния екзорсист, който обясняваше как се среща с демоните от библията и ги прогонва от телата, които са завладели. Напоследък интересен случай бил с един фермер, който левитирал и плюел ножове, които се материализират като ги изплюе, та не наранявали вътрешностите му (това се обяснява от официално лице на Ватикана, нали внимавате?). Накрая даваха интервю пък с някакъв психиатър, който първо каза, че няма демони. После обясни, че това били духове на хора, които се загнездвали в подсъзнанието на хората, но той ги лекувал (призраците, не хората). И понеже ставало бързо при призраците, те като преминат психотерапията, си тръгват, та така помага на обладаните от духове хора.
И премахвал като с магическа пръчка депресия и т.н. Клиентите му сваляли килограми и изглеждали по-добре като ги освободи от духовете.
Та се чудя дали и аз не съм обладан от някой демон.
P.S. За тези, които не ме познават достатъчно добре обяснявам – това горното го пиша, защото съм изумен как в 21 век може да има хора, които да вярват на това и да не са в тапицирана стая.
Но едно нещо ми хареса във филма – накрая повествователят намекна, че във всеки един от нас има демони, въпроса е дали им даваме да се показват на повърхността (но не в буквалния смисъл демони разбира се).
И това някак си ми напомня на онази сцена от SW, в която Люк влиза в пещерата в Дагоба и си взима меча, а Йода му казва, че няма да му трябва. Той обаче го взима, влиза, вижда Дарт Вейдър, бие се с него и му отрязва главата, но когато тя пада и маската се разпада, той вижда …своето лице.

Писна ми. То вярно, че за някои това е ежедневие, но на мен и един ден ми дойде много (то май е повече). Та ми писна. Да работя по 12 часа. Да съм изморен, напрегнат, да ме питат неща, чийто отговор не зная, да гледам красиви жени, които никога няма да бъдат мои, да ям junk food, и всичко това без цел. Без смисъл. И най-вече без компенсация (освен някаква парична, която се оползотворява за мебели за къща, в която не живея). Човек може да си купи къща, но не дом. Може да си купи кола-резачка, но колкото и да е бърза, не може да избяга от себе си и от миналото си. Цял живот ли ще е така? Да правя неща, които не чувствам. Въобще да не си спомням какво е положителна емоция. Нищо да не кара сърцето ми да трепва, освен гняв и омраза, страх и страдание. Изморен съм. Искам да избягам. От всичко. But the more you run, the deeper, more terrible it grows behind you.
Академик Кендеров беше прав. Най-важния въпрос е “защо”.  Какъв е смисълат да стана утре? За да отида отново на работа? Заради парите, които ще получа на края на месеца? С които ще си платя храната и транспорта за последващия месец. Не е така нещо. Ама въобще. И докторантурата я няма никаква, нищо не правя там. Малко Bulfleet и това е. И понякога малко Discovery. Днес Иван има рожден ден, а аз дори не отидох на събирането по повода. То беше от 8, аз в 9 си тръгнах от другия край на София, изцеден от умора, и пак не свършил почти нищо.All personnel must evacuate immediately.

Аз напоследък все пари, здраве и усмивки пожелавам. Щото то всичко, което не може да се купи с пари води до усмивки или е здраве. Та така в малко байтове обхващам едно голямо множество от хубави неща. Всичко останало може да се купи с парите в началото.
Та значи, посрещнах новата година в Сянки. Той му бил голям апартамента, яко! Ние с Краси и СС-а ходихме до Била, напазарувахме набързо суджуци, водки и някакви други неща, метнахме се на едно такси, дето не беше правено за такива като нас (Краси седна отпред и така и не разбрах как шофьора превключваше скростите.). Пристигнахме там, първо се колебахме дали директно да се качваме или първо да успеем да се свържем с него по телефона. След продължително неуспешни опити се качихме (на 13-ия етаж) и почна едно звънене (дълго и безрезултатно). Чуваше се движение на вода в тръба, ние се чудехме дали не се къпе, или спи, или е още в матрицата. Накрая излезна по кърпа-препаска и ни метна ключовете, които се удариха в решетката и отскочиха навътре, аз тъкмо си представих как коленича и се пресягам като затворниците по филмите, но той ни го даде, отключихме, влезнахме, установихме, че гледа Междузвездни Войни, докато е в банята и се настанихме. Та това беше около 16:00 часа. Направихме лафа, един хубав спор се завърза трябва ли да твърдим, че правим нещо нередно, като ползваме пиратска аудио-видео продукция, големите корпорации, монополите и т.н. Сянки като че заемаше моята позиция, но все пак възгледите ни се различаваха, та беше забавно. После почнаха да идват (няколко часа по-късно). Ние се преориентирахме към окупиране на свободна стая и едни колонки (за другото си имахме МРЗ плеър).  Първо бяха един момък, доста млад и тинейдж-гаджето му. Тя мило момиченце, а той с по-нежен гласец от нея. Ние си изнесохме яденето от кухнята, подредихме си окупираната стая и настанихме. Дойде по едно време девойката, издържа разговори за Боби Турбото и други подобни, издържа гоа-та, която се слушаше, но като се заговори за Утопия и се изпари яко дим. Решихме, че имаме оръжие серщу натрапници. Имахме и скирити резерви (моите проблеми с СОМ порта). Но следващите няколко часа Утопията беше безотказна. Влезне ли някой, СС-а си почваше една мисъл за Утопията и за по-малко от минута оставахме отново сами. СС-а спираше да говори, щом сме само тримата, та тези няколко изречения баха мнооого дълги. После се появиха по-познати хора (непознатите Сянки рутираше към неговата стая) и се видяхме и събрахме. Копо, лейди Мериан, Генерала с едно сладко хлапе (дете му е?), двамата къдрави (ГОА-та и Тим), Пиво и Джил, Декоff и неговата. От поканените 10 дойдоха само 30 де. Имаше от клуб Фантастика и колеги зъбари на Сянки. Те се ориентираха съм кухнята. Марияна разправяше, че отишла там, заслушала се, те нещо си говорили, говорили и накрая казали “нов крайна сметка го оправихме с пломба” и си тръгнала. При нас се слушаше само гоа. Имаше някакви девойки, все хубави бее, ама или заети с някакви гномове, или силно незаинтересовани от непознати. По едно време, след като Пиво дойде, Утопията ми стана много и на мен, та се поразходих, видях другите хора и така. В по-късните часове гоа-та държеше стаята ни в базов състав (само познатите от Стар Уорс). След като станахме догодина пуснаха интернета и си проверихме с Члена планетите, а после той си нагледа кралството и така.
ГОА-ата ми каза и едно весело стихче, което научил от ЦУП (не го бях виждал този човек, съм попадала на негови постинги).
Та стихчето е:
Болонката е птица упорита,
докато не я ритнеш не излита.
Като обобщение – беше приятно, нищо особено, но познати хора в непозната обстановка и доста нови хора. Нищо особено впечатляващо в която и да е посока (положителна или отрицателна).
На края на тази година пак ще му мислим…