КУЛА, ПАРИЖ, ОМАР

Всичко беше различно. Денят беше същият като предходния, леко прехвърчащият сняг – също. Но усещането беше друго. Вече не приличаше на игра. Господарят изглеждаше съсредоточен и ефективен. Беше се затворил в себе си и се бореше с гнева в сърцето му като се стараеше да направи всичко по силите си, за да постигне това, което целеше. На мен воят ми помогна да изпратя момичето. Но нищо не беше същото. На всичкото отгоре ме глождеше една доста еретична мисъл, подсказана от сутрешното предсказание. Знае се, че търсенето на артефактите може да започне когато Луната е в първа четвърт. Чудех се обаче какво пречи да се започне преди това. Реших да попитам Корво.
– Мислиш да запълниш деня с търсене на артефакти? Разбирам желанието ти да ангажираш ума си с нещо, момчето ми, но нарушаването на реда, изкован преди безчет години в скалите над клисурата с трите моста ще разгневи боговете.
– А убийството на момичето няма? – попитах ядовито.
– Някои от тях – да. Но както знаеш древните богове са сурови. Момичето по всяка вероятност беше принесено в жертва на някой от тях. Но може би си прав. По-ранното начало на Търсенето може да ни даде предимство, а и ти ще си зает с това, в което си най-добър. Как научаваш къде има проход? Някакви изчисления?
– Изчисления? – учудих се аз. Откъде на Корво му хрумват такива неща. – Просто правя това, за което ние кучетата сме създадени. Следвам следата. Просто не само в този свят.
– Да вървим тогава.
Потеглихме. Корво реши, че за да не привличаме внимание ще ми сложи каишка. Беше ужасно унизително, но пък факта, че душех земята и го дърпах правеше картината доста убедителна за околните. Виждах хората по улиците просто като сенчести силуети без лица. Усещах накъде да вървя. Криволичихме по доста малки улички и аз дърпах толкова силно, че ме болеше там където нашийника се врязва в гърлото. Следата пресичаше парк. По земята и на пейките имаше тънък слой сняг и беше пусто. Внезапно Корво дръпна рязко каишката и аз се озовах с предни лапи във въздуха.
– Тихо, Феч. – каза той шепнешком. – Виж там.
Срещу една пейка седеше Мона. Луцифер не се виждаше никъде. Тя се хвана с една ръка за пейката и понечи да се наведе. Преди това обаче се огледа и ние трябваше да се скрием зад едно дърво, за да не ни забележи. След това тя погледна под пейката и взе или остави нещо от долната ѝ страна. Раменете ѝ се отпуснаха малко и тя се отдалечи. Почакахме малко, преди да отидем до пейката. Имаше миризма на нещо умряло, но нищо, което да съм подушвал преди. Преди да проверим какво точно беше направила Мона, чухме писъка ѝ. Забързахме по посоката му и когато наближихме видяхме двама лошо миришещи и изглеждащи мъже, единият от които я държеше, застанал зад нея, а другият се опитваше да ѝ свали дрехите, разрязвайки ги със сгъваем нож. Тя използваше краката си, за да ритне този пред нея и се мяташе диво. Този, който я държеше я завъртя и хвърли на земята, а другият се наведе, обърна я по гръб и седна на гърдите ѝ. Погледнах към Корво. Той стоеше готов да се хвърли напред, но изчакваше да види какво ще стане. Другият отиде при двамата на земята и понечи към колана ѝ.
– Ще те сгреем, скъпа! – каза той. Мона замлъкна за момент, сякаш не вярваше в случващото се.
– Не, не отново! Не може да бъде! Не по същия начин! КОПЕЛЕТА! Не!
Реших че Няма нужда да стоим повече. Впуснах се напред и съборих настрани онзи, който беше седнал върху нея. Обърнах се да видя какво става с другия и видях как Корво го сграбчва за рамото и го повдига като някаква кукла. Онзи замахна с ножа, но Корво с мълниеносно движение на мрачния нож му изби оръжието и му отразя два пръста. Разквича се и побягна. Поваленият от мен ме погледна в очите, но аз просто оголих зъби и той последва приятелчето си.
По бузите на Мона се стичаха сълзи, но изражението ѝ беше смесица от изненадан страх и гняв. Замислих се, че никога не съм я виждал не-гневна. Може би щеше да изглежда добре. Може би Корво си мислеше същото.
– От думите ти разбирам, че това ти се е случвало и преди? – попита я Корво.
– Няма ли да ме попиташ как съм?
– Е, отговорът на този въпрос е очевиден, нали така?
Тя се успокои мъничко.
– Преди време… преди време ми се случи. Това. Беше приятелката ми. И брат ѝ. Бяха се надрусали и… Всичко започна с точно същите думи.
Обикновено отбягвам да се намесвам в човешките разговори, но реших, че е важно да ѝ кажа.
– Вълната на времето. Миналото те настига отново, просто при всеки се проявява различно.
Очите ѝ се разшириха и аз не разбрах дали е от почудата, че мога да говоря с нея или заради казаното от мен.
– Феч е прав. Днес е последният ден от второто изпитание, така че по-добре да внимаваш. Какво правеше в парка?
– Нищо. Просто минавах.
– А къде е кучето ти?
– Ами оставих го вкъщи, имах нужда да съм сама. Виж, трябва да вървя.
– Добре тогава – кимна бавно Корво и я проследи с поглед докато се отдалечаваше.
– Хайде да видим какво правеше при онази пейка – казах и се върнахме обратно. Мушнах се там, където я бях видял да пъха ръка, но нещо изжужа и ми опърли върха на носа. Аз веднага се дръпнах, но ме болеше. Корво внимателно погледна отдолу.
– Някаква магия. Явно получава и изпраща неща от тук. Може би артефакти или заповеди. Защитено е, нищо не можем да направим тук. Можеш ли да продължиш по следата?
Въпреки болката носът си ми работеше и потеглихме отново. Скоро стигнахме старата част на града. Повървяхме по една по-оживена улица и стигнахме до старата градска стена, която го е опасвала преди много време. Спрях и се огледах. Когато съзрях кулата с голямата порта знаех, че съм намерил мястото. Нямаше как да е друго. През вратата на една сладкарница видях да влиза едър мъж, в когото разпознах Полицая, но реших, че нямаме време да се занимаваме с него. За щастие луната беше вече изгряла и въпреки че небето беше облачно и валеше можех да се ориентирам къде трябва кулата да хвърля сянка от лунната светлина. Поведох Корво. Стигнахме до една къса алея, която разделяше две сгради. Огледахме се, но никой не гледаше в нашата посока, затова двамата изрекохме в един глас „Улак мирдун“ и потънахме в станалата безплътна земя под нас.
Стълбите бяха тесни и каменни и се виеха до безкрай докато слизахме по тях. Накрая все пак достигнахме до масивна дървена порта и излязохме навън. Отправихме погледи нагоре и се загледахме в кулата, по чието стълбище бяхме слезли. Тя се издигаше над нас като стълб, който подпира небето.
– Ето ни накрая в Долната земя. – рече Корво. – А сега трябва да се ориентираме. Накъде трябва да е кулата за Париж?
Корво беше по-уверен от мен във верността на сутрешното ми гледане, но така или иначе нямахме друга следа.
– Ако си спомням правилно, трябва да вървим към онази планина. – посочи той. – Хайде да се качваме.
До кулата седяха няколко призрачни карети. В Долната земя те бяха най-разпространения транспорт – бързи като вятъра и черни като нощта. Дърпаха се от безглави черни коне, шибани от призрачния камшик на тъмен, безплътен кочияш.
– Към кулата под Суровата планина – каза високо Корво и каретата се впусна с такава скорост, че двамата потънахме в пурпурните седалки.
Времето в Долната земя варира между мрачно и ужасно. Тук разбира се няма слънце. Всичко е сиво и безутешно и сурово. Загледах се през прозореца. Странни същества, чийто имена никога не съм знаел, се виеха високо над нас. Вятърът гонеше кълбета тръни, които от скоростта ни изглеждаха като стрелкащи се сенки. Унесен в мислите си не усетих кога пристигнахме. Слязохме, Корво остави дължимото в кесията, вързана до кочияша и се отправихме към кулата. Тази беше по-тясна и малко по-жизнерадостна, но само за тукашните стандарти. Влязохме и започнахме дългия път нагоре. Отвън се чу пристигане на друга карета и аз видях как Корво поглежда надолу опитвайки се да чуе други звуци, но не последва нищо и продължихме изкачването си.
Бях изплезих език когато най-накрая излязохме през един страничен изход на художествената галерия в сянката на кулата на шато дьо Монмартр. Беше вечер, доста приятна топла за това време на годината, но в сравнение с Долната земя предполагам всяко кътче на Земята изглежда така. Спогледахме се, но и двамата не знаехме какво трябва да очакваме и затова просто започнахме да вървим по уличките на Монмартр, надявайки се, че ще открием каквото търсим преди някой друг. Стъпките на Корво отекваха по калдаръмените улички, но звукът започна да се променя. Отчетливите, уверени стъпки преминаха колебливи, неравномерни залитания. Спрях се, за да видя какво се случва. Той ръкомахаше и внезапно извика.
Душата ми беше пълна и преливаше с желание за мъст. Аз започвах да разбирам кои са тези, които изтръгнаха всичко красиво и чисто от живота ми. Решителността ми се втвърдяваше като застиваща лава. Когато всичко, което си се страхувал да не изгубиш го няма, само тогава си наистина свободен. Свободен да се развиеш, свободен да надникнеш зад завесите, които ежедневието спуска пред всичко интересно и оставя само тривиалното, да научиш неща, които преди отчаяно си искал никога да не си чувал. Сега бях свободен да изуча магията, с която да боря магия, да науча да се смея на гроба на егото си и така да съм неуязвим за интригите, да усъвършенствам уменията си с ножа до степен която единици някога са стигали и да го забивам в сложните планове, които кроят срещу беззащитните.
Виденията не са толкова неприятни колкото внезапното завръщане от тях. Защо не може да се излиза от тях така плавно и неусетно както се влиза в тях? И как се бях озовал в гробището до катедралата Сакре Кьор? Огледах се и видях Корво подпрян с една ръка на дърво и с наведена глава, сякаш му е лошо. Не разбирам защо получавам видения от неговото минало. Той се изправи и ме погледна.
– Добре ли си? – попита.
Отговорих утвърдително.
– Вие двамата изпуснахте всичко интересно тази вечер.
Огледах се и видях призрака на кротък възрастен човек, който стоеше търпеливо и съвсем ненатрапчиво. Предполагам смъртта прави това с хората. Спират да бързат. В живота те толкова много бързат, сякаш не знаят че финала е именно в гробищата.
– Аз съм пазителя на гробището – поясни той. – Моята работа е да наглеждам мъртвите, въпреки че техните духове не са наоколо. И аз не умрях тук, но съм първият погребан и така получих работата. Но не се оплаквам. Понякога срещам някой друг като мен. Мосю Лабрюни например често се отбива при вечерните си обиколки на хълма, заедно със странния му домашен любимец. От няколко вечери обаче не беше на себе си, беше другия Лабрюни, и имаше нещо ново. Нещо, което беше получил, но не му беше от полза. Тази вечер срещна един чужденец, едър и груб мъж, който май е някакъв полицай. Приел срещата им учудващо спокойно, но бил казал че току-що излиза от подземното царство и вече нищо не може да го изненада. Заприказвали се и мосю Лабрюни му дал нещото. Сега обикаля по улиците и гледа през чужди очи, сякаш е дете което се радва на нова играчка. Такива неща много рядко се случват наоколо. А вие пропуснахте всичко!
– И ако това не е лош късмет, Феч! Докато ние бяхме застигнати от миналото ми, някой е взел Мрачния взор. Надявах се да го използвам за да открия сираците. Но кой ли го е взел? Описанието ми звучи смътно познато. Може ли да е той? Не, как би дошъл до тук?
– Последвал ни е. – разсъждавах на глас – Ние сме го довели. Помниш ли звука от втората карета? Видях го малко преди да слезем в Долната земя. През цялото време е бил след нас.
– Хайде да намерим място да пренощуваме, ще се върнем утре – предложи Корво.
Намерихме прилична стая за една нощ в приземния етаж на стара къща. От прозореца се виждаше само отсрещната стена и плакат с някаква черна котка. Зачудих се какво ли прави Мемъри.


КРАЖБА, ДЕЦА, СМЪРТ

Чувствах се празен след вчерашния ден. Бях изтощен и не изпитвах нищо, освен празнота. Опитвах се да се фокусирам ту върху далечни звуци, ту върху близки, за да се отърся от случилото се. По-добре работеше ако си със затворени очи, но аз шарех с поглед из стаята. На масата стоеше сребърен поднос, а от него се подаваше крайчеца на писмо. Погледът ми мина няколко пъти през него докато се сетя, че вчерашната поща съдържаше две писма, а ние така и не отворихме второто. С неприятното усещане че може да е нещо гадно аз все пак взех писмото в уста и го занесох на Корво.

– Какво е това? Нова поща? О, това е писмото, до което така и не стигнахме. Да видим – каза той и използва мрачния нож за да отвори писмото. – Колко старомодно, Феч! Поканени сме на бал с маски. Тук пише, че и придружителите трябва да са маскирани. Ти какво смяташ да бъдеш?

Съдържанието на писмото изглежда го развесели, но на мен идеята да се облека в каквото и да било ме вбесяваше. На кой му беше скимнало да прави балове по средата на Месеца? Надявах се Корво да откаже поканата.

– Хм, не пише нищо за дами.

Блажени са надяващите се. Представих си се с рокля като някакво цирково куче и изръмжах злобно с оголени зъби. Съжалявам, но и аз си имам достойнство.

– Уверявам те, че нямах предвид теб. Макар че ще трябва да ти измислим маскировка.

Разбира се, мисли си за Мона. А пък организаторите били старомодни. Всъщност от кого беше поканата? Бях с медальона, така че можеш да попитам.

– Да, разумен въпрос, Феч. Проблемът е, че не пише. Но предвид мястото – в централната част на града, в балната зала на Херцога, насред фестивала – трябва да е някой много влиятелен. И заможен разбира се.

– Какво ще правим? – попитах.

– Опасявам се, че с избора на костюми трябва да се занимая аз, което означава, че на теб се пада да научиш нещо за отвлечените деца. Опитай се да проследиш не особено приятните участници и виж какво ще откриеш.

Деликатен начин да наречеш противни тези, които отдавна бях кръстил „противните“. Излязох навън, чудейки се дали да започна с Вещицата или с Египтянина. Знаех къде живее той, но беше по-далеч. Нея я бях виждал само в онова кафене на площадчето, но пък беше по-близо. Без риск няма печалба. Насочих се към площада.

Снегът беше пресен и все още прехвърчаше, но през нощта беше натрупало около половин човешка педя. В остъклената част, която през лятото е открита, имаше доста посетители. Хората имат нужда от топлина и уют през това време на годината. Взрях се в лицата им. Те изглежда се чувстваха като в оазис, защото бяха усмихнати и аз долових онази енергия, която хората излъчват когато влагат много усилие да изглеждат щастливи и спокойни поради нещо дребно и без стойност. Тази двойка например – очевидно колеги, в някой от онези офиси, в които така и не разбирам какво правят по цял ден, но в които хората се чувстват много важни и ценни. Скъпи официални дрехи, той явно е по-високо в йерархията, и я ухажва по доста елементарен начин. Тя кокетничи, отчасти защото той е по-високопоставен от нея, отчасти защото ѝ харесва и отчасти защото това се очаква от нея. До тях възрастна жена с младеж, късни тинейджърски години. Явно баба и внук. Тя му разказва благо нещо от нейното минало, на тези години хората нямат бъдеще. Той кима разсеяно, мислейки си нещо от неговия свят, нещо ужасно далечно и неразбираемо за нея. Зад тях двама мъжаги, зачервени, се смеят на висок глас на груби шеги. Явно работата им е такава, че могат да си позволят бира в обедната почивка. Отляво на тях на голяма маса са седнали шумни младежи в ученически униформи. Онова момиче се опитва напълно безуспешно да работи нещо, може би проект за училище. Другите се шегуват, побутват или сериозно пият кафе, сякаш някой все още би могъл да се шокира от това. Зад тях седеше сама млада жена, която изглежда чакаше някого и предвид дискомфорта, който изпитваше, явно закъсняващ. Виж ти, нашата Вещица не беше спокойна. Седнах на снега и зачаках заедно с нея. След половин час мъжете с мустаците си отидоха. След още толкова двойката от близката маса също си тръгна. Мина още време и бабата беше заменена с някакви приятели на внука. Групата на децата непрекъснато се трансформираше, едни си тръгваха, други идваха. Отърсих се от снега. Вярно че ме маскираше, но колкото и да ми топли козината, покрит изцяло със сняг не е приятно. Влезна някакъв млад мъж и Вещицата го проследи с поглед, но той седна на бара и се заприказва с момичето зад него. Вещицата започна да говори. Чувах приглушено гласа ѝ, но не различавах нищо от казаното. Нито пък виждах на кого говори. Приближих се съвсем до стъклото, бях почти зад гърба ѝ. Не виждах на кого говори. Тя умоляваше някого за нещо. Никой не обръщаше внимание на монолога ѝ.

Ти винаги си била слаба! … Да, слаба. Помня я, нея и какво ѝ направи. Но това не те прави силна. Това просто те прави зла. Сестра ми имаше куража да ти се опълчи. Но ти си силна само със слабите. Защо го търпеше? Защо го оставяше да причинява онези ужасни неща на всички нас? Силната жена не би го допуснала! …. Какво? В момента говорим за теб! Аз ли? Бих го изпепелила на мига в който дори си го помисли. Всяка от сестрите е готова да се опълчи на всеки мъж или жена, вещ или не. … Аз вече съм там, но съм вътрешен човек. На теб обаче смъртта не ти се отразява добре! Върви си!“

След последното направи някакво заклинание, отдъхна си и се облегна на стола. Бях на сантиметри от нея от другата страна на стъклото. Семейната сбирка не ѝ се отразяваше добре. Явно вълната на времето я застигаше. Чудя се колко ефективна беше магията ѝ срещу нея. Защото бях убеден, че това нямаше да е последната им среща. Замислих се за сложността на отношенията с тези, които са ни дали живот и погледът ми се зарея. Срещу нас имаше огромна пъстра картина в стил скулптура на Гауди, съставена от множество малки триъгълници в ярки цветове. Погледът ми се спря върху близък до земята детайл, представляващ добре маскиран хамелеон. Замислих се за автора, който сигурно си е направил шега, за да хвърли толкова усилие за нещо, което никой няма да види. В този момент вещицата се изправи и аз бързо се отдалечих, за да не ме забележи. Обиколих заведението и забавих, когато наближих входа от другата страна. Огледах се, но не беше излязла. Надникнах вътре, но не я видях. Притеснен, че съм я изпуснал се затичах до последното място, на което я бях видял, но от нея нямаше и следа. Седнах замислено на утъпкания от дългото ми чакане сняг и се зачудих как да продължа. Логичното нещо беше да продължа към следващия от списъка ми с гадняри. Но нещо не ми даваше мира. Знаех, че съм изпуснал нещо, но колкото и да се опитвах не успявах да се сетя какво. Стори ми се че е минала цяла вечност (всъщност няколко минути) докато ми просветне. Разбира се отговорът беше точно пред мен. В смисъл липсваше точно пред мен. Вече знаейки какво търся зашарих с очи вътре. Огледах внимателно пода, стените и дори тавана. Когато младата жена на бара отвори сервизното помещение забелязах движение до вентилационната шахта. Знаех какво да правя. Изтичах отзад и зачаках пред подобен вентилационен отвор от външната страна.

– Пъгсли! – извиках аз когато хамелеонът премина през скъсаната мрежа на отвора. – Точно ти ми трябваш.

– А, Феч, здравей! От къде се взе? Да не ме следиш?

– Не, но следях вещицата, което според мен правеше и ти. Имаш ли представа къде отиде? – отвърнах.

– Тя стана и тръгна и после сякаш ми се губи някакъв момент от време, защото когато погледнах пак нея я нямаше. Но имам идея къде може да бъде. Когато влезна попита на бара дали е идвал мъж, когото описа като този, който ти наричаш Красавеца.

– Но той не е влизал откакто тя е вътре, нали?

– Не, не съм забелязал.

– Нито пък аз. Но тогава защо си е тръгнала така внезапно? Почакала е, видяла е че той няма да дойде и е използвала магия, за да си тръгне? – предположих.

– Може би – каза неубедено Пъгсли.

– Бях точно зад нея и честно казано не изглеждаше сякаш се отказва. И все пак вътре нямаше никого.

– Възможно ли е да е видяла някой навън? – попита невинно хамелеонът. Изгледах го замислено докато осмисля това, което ми казва.

– Може би си прав. Но ако е така то трябва да е бил някой отсреща, защото тя беше обърната с гръб насам. Ти беше на стената, така че няма как да си видял дали има някой там. Хайде да отидем и да огледаме!

Легнах по корем и Пъгсли се качи върху гърба ми. Тичах, така че нямаше време някой да се загледа. В посоката, в която беше гледала вещицата имаше порта към малък парк. Надявах се, че не е тръгнала по някоя от страничните улици, а е влязла именно в парка. Когато стигнах до портата обаче нищо не показваше, че тя е била там. Не се виждаше никъде, не я надушвах нищо, нямаше нейни следи. Във въздуха обаче се носеше миризма, която ми беше смътно позната. Имаше нещо изтънчено, но все пак фалшиво в нея. Красавецът беше минал от тук. Последвах миризмата в лек тръс. Бяха застанали с гръб към алеята, гледайки не един към друг, а към малко замръзнало езеро. Аз се спрях назад и оставих Пъгсли да се приближи незабелязано, за да чуе какво говорят. За мен остана нямото представление. Направи ми впечатление, че тя не излъчваше обичайната си самодоволна жестокост, а беше по-прелъстителна. В един момент повишиха тон и Красавеца изглеждаше несъгласен с нещо, но после разговорът им се успокои отново. Накрая тя го завъртя към себе си и го погледна предизвикателно, той сякаш се поколеба за един момент, но след това се наведе и я целуна. Беше дълга целувка. Много дълга. Не можеха ли да се мляскат някъде на топло? Снегът отново ме затрупваше. Накрая той се отдръпна пръв, което ме изненада, но аз съм куче, което вярва в клишета, тя погледна общо в моята посока с искрящи очи, плесна във въздуха и изчезна. Красавеца се загледа замислено към мястото, на което тя беше до преди малко и се отдалечи загледан в снега.

– Бял си от камуфлажа или като мен взе да умираш от студ? – попитах Пъгсли когато се върна.

– И двете, и двете. Не сме създадени за сняг, нали знаеш?

– Е, успя ли да чуеш нещо?

– Нещо да, но не всичко. Мисля че имаше защитно заклинание около тях. Обсъждаха плановете си, но единственото нещо, което успях да чуя по-добре беше когато той повиши глас. Каза Да ги убиете всичките? Толкова ли сила ще даде кръвта им?“. Тя му отвърна нещо в смисъл, че е излишно да придобива съвест на този етап. После си говориха за нещо, наречено „вълна на времето“ и как се справят и той изглеждаше уплашен. Тя го успокои като…

– Да, видях как. По-скоро му размъти главата, за да отклони мислите му. Но това което си чул е притеснително. Изглежда това за кръвта се отнася за изчезналите деца. Явно смятат, че няма да липсват на никой. Сигурен ли си обаче, че каза „да ГИ убиете“?

– Определено не се чувстваше част от това. Но му нямам доверие въпреки всичко.

– Питам не за да реша дали да го сложа в графата лоши или в графата добри, Пъгсли. Трябва да ги намерим и да им помогнем. Чудя се кой освен нея знае. Със сигурност Банкера, това разбира се е негова идея. Може би Египтянина. За Лодкаря не съм сигурен. Но трябва да ги намерим навреме.

– Съгласен съм, въпреки различията ни аз също не подкрепям убийството, особено на невинни. Какво по-гадно нещо може да измисли някой от това да отнеме живота на бездомни деца?

– Целта им е да принесат жертва, за да получат сила от тъмните богове. А детската кръв е най-силна магически. Цената не ги интересува, Пъгсли, защото не я плащат те.

– Какво ще правим сега?

– Имаме няколко часа до довечера. Едва ли ще успеем да проследим някой от гаднярите преди бала. Твоите партньори също са поканени, нали?

– Да, цял ден избират как да се облекат. Чувствата поканата като признание за това, че са участници. Аз също съм развълнуван.

– Е, ти поне нямаш проблем с маскирането. Имаш ли как да се върнеш или да те занеса донякъде?

– Занеси ме в павилиона – кафене, от който тръгнахме, ще ме вземат от там.

Направих именно това и се прибрах вкъщи. Бях ли научил нещо полезно? Освен че искат да убият децата и че вещицата омайва Красавеца нищо съществено. Но денят не беше свършил, все пак балът беше основното събитие в него. Прибрах се, представяйки си Корво с различни маски.

Беше облечен официално и старомодно, с фрак и цилиндър. В ръцете си държеше причудлива кристална маска. Обърна се като ме чу и просто каза „Готов ли си, Феч?“. Явно ми се беше разминало. Пред вратата ни чакаше карета с кочияш. Някой се беше вживял. Корво се качи с лекота и увереност, които ми напомниха, че съм спътник на необикновен човек. Кочияшът каза „Дий“ и се понесохме в мразовитата вечер към бала. Усещането беше сюрреалистично. Карети, балове, старомодни костюми, сякаш последните двеста години не се бяха случвали. Разбира се нищо съществено не се беше променило, просто декорите бяха различни. Хората смятаха, че както светът около тях, така и те самите са много по-различни от преди, но разбира се това беше илюзия. Илюзията на декорите. В това хората са много добри. Да вярват в създадените от тях илюзии имам предвид. Каретата ни спря пред голяма църква. Наоколо спираха карети като нашата и слизаха гости. Имаше факли и знамена в червено и черно. Как бяха успели да използват истинска църква за такова събитие? Видяхме Красавеца да минава. Беше се маскирал като съсухрен старец. Изглеждаше доста реалистично. Тялото му излъчваше напрегнатост, нещо го измъчваше, но имаше и някаква решителност, сякаш му предстоеше нещо нелеко. Корво си сложи маската и за моя изненада беше лицето му беше съвсем неузнаваемо, но и зловещо. Маската създаваше доста недвусмислена асоциация със Смърт, както си я представят хората.

Влязохме в църквата. Нямаше никакво съмнение че домакин беше Банкера. Беше заобиколен от охранители с черни костюми, червени домино маски и демонични рога. Той самият беше облечен изключително пищно и с кралска корона. Оглеждаше се самодоволно и предизвикателно, което ме навеждаше на мисълта, че самият той е инструмент в ръцете на други, които искат да останат в сянка. Египтянина се въртеше около него, облечен като фараон. Подхождаше му по някакъв гнусен начин. Чакалът му ядеше огромни късове месо от метална купа. Встрани Стареца седеше сам с дрехи, в които преди векове селяните са вършели работата си. Изглеждаше по-добре от последния път когато го видях, но умората се четеше в очите му. Всеки има някакво количество гадост, което може да понесе. Тази показност на гаднярите казваше „Знаем, че нищо не можете да направите“ и това оказваше влияние на всеки от присъстващите, независимо за какво се бореше. Но както Корво, така и аз сме се сблъсквали и друг път с такава арогантност, така че ще видим. В моята лична библия най-големият грях е самодоволството, а тези тук бяха грешници според всички възможни свети книги по тази Земя. Не видях гълъба на Стареца, но някъде отгоре чух плясък на крила.

– Добър вечер! – се чу зад нас и Корво се обърна за да се изправи очи в очи с Мона. Хвана я за ръце, и без да откъсва очи от нейните направи крачка назад и я огледа. Смръщената му гримаса се смени с одобрение, което бързо маскира с насмешка. Тя беше с някаква сложна рокля, чиято лява половина беше полу-прозрачна. На врата си носеше сребърен сигил. Корво насочи вниманието си към него и разгледа.

– Знаеш ли чий знак носиш? – попита Корво.

– Теб какво те засяга – отвърна троснато тя и си дръпна ръцете. Разбира се, че тя също няма да се чувства комфортно тук.

– Интересува ме какво ще се случи тук, а символи за принадлежност към демонични сили определено имат общо с това. Имаш ли представа каква е програмата за вечерта?

Тя се поколеба дали да го отблъсне, но все пак му отговори.

– Някакво помпозно събитие. Да се опознаем. Участниците имам предвид.

– Имам чувството, че е нещо повече от това.

– Доста повече – каза Стареца, който незабележимо се беше приближил до нас. Очаквахме да продължи, но той впери поглед назад. Хлапетата стояха и се оглеждаха сякаш са в някакъв изоставен храм на древна цивилизация. Липсваше само факла в ръката. Момичето най-отпред, с късата руса коса, явно беше чуло последните реплики, защото попита:

– Бихте ли пояснили?

Старецът се смръщи.

– Не бива да сте тук. Нещо лошо предстои да се случи. Нещо свързано с вас. С Перис, моят гълъб, гледахме на тройка листа, и излезе „Кражба, Деца, Смърт“. Всички тук сме възрастни, така че вие си направете сметката.

– Гледали сте…на листа? Ухили се другата девойка, с болезнено бяла кожа и тъмна коса.

– Ей, хлапе, не се подсмихвай така. Стареца иска да ви помогне. Не подценявай предсказанията. – Никой не беше видял откъде долетя Перис.

Корво се завъртя почти незабележимо към тях, но русото момиче не го пропусна и пое инициативата отново.

– Това са моите приятели Идна и Санди. Аз съм Вик. – Другите двама кимнаха при представянето си. Тази вечер нещо ме караше да се заглеждам в начина, по който хората бяха избрали да се облекат. Вик беше с красива рокля, но по-подходяща за малката ѝ сестричка и домино маска пред очите. Явно не намираше маскирането за забавно. Не че на този бал имаше каквото и да е забавно нещо. Момчето, Санди, също не е било очаровано от идеята за маскиране. Беше облечено като свещеник, но не се чувстваше комфортно в одеждите. Третото момиче беше вложило доста усилие в сложен тоалет с неясна символика. Беше с черна рокля на много слоеве, които приличаха малко на черни листа. Отзад стърчаха някакви черни неща, които приличаха на злокобни клони. Беше единствената от тримата, излъчваща самодоволство. Умните знаят, че не бива да спираш да бъдеш нащрек. В този момент гръмнаха някакви фойерверки и Банкера се появи на пиедестала, поставен пред олтара.

– Добре дошли всички – започна той сериозно, но щастието от гадостта му си проправяше път в гласа му. Започна някаква дълга реч за това как от древни времена човешкото стадо трябва да бъде напътствано от силните и бла-бла. Ако се изправи без оръжие пред няколко овчарски кучета щеше да предвожда единствено панически бягащата им дружинка.

До мен се доближи Луцифер, добермана на Мона.

– Здравей! Имаш ли време?

– Да, какво си намислил?

– Имам усещането, че ще се случи нещо. Или няколко неща. Ще ми се да огледаме заедно.

– Добре, нека обиколим наоколо.

Излязохме от църквата и започнахме да вървим около нея. Отдалечавайки се от входа светлината намаляваше, но разбира се това не ни пречеше особено. Църквата беше заобиколена с надвиснали дървета. Облегната на едно от тях беше Вещицата, над която беше надвиснал Красавеца. Луцифер посочи с муцуна двойката.

– Да, виждам – отвърнах. – Нещо се оформя между тези двамата. Но не се заблуждавай, сърцата и на двамата са затворени за любов. Просто флирт. И част от Играта.

Продължихме. Отзад както е прието имаше гробище. Без думи се разбрахме да огледаме. Мен ме притесняваше предсказанието на Гълъба. Надявах се да не е прав, особено за хлапетата. Разделихме се и заоглеждахме гробовете. Душихме, а аз дори четях надгробните плочи. Не открихме обаче нищо подозрително. На едно изсъхнало дърво нещо светло се раздвижи. Беше бялата врана на Лодкаря.

– Какво правиш тук? – попитах не особено любезно.

– Всъщност същото което и вашата братска задруга. Да разбера кой ще прекоси реката тази вечер. Пропускате някои гробове обаче – изсмя се тя и отлетя.

– Обиколихме всички гробове, Феч – недоумяваше добермана. Загледах се замислено в него.

– Не, всъщност не. Разбира се, забравих за самоубийците.

– Какво?

– В северния край, понякога отделени от останалите гробове са заравяли самоубийците. Хайде църквата е ориентирана на север. – затичах се аз. Враната се оказа права. Намерихме прясно изкопан гроб. Празен гроб.

– Да намерим хлапетата, бързо. – казах аз и побягнах към страничния вход. Вътре бяха започнали танците. Вещицата както се и очакваше беше с Красавеца. Русото момиче танцуваше с този, когото нарече Санди. Мона беше с Богаташа, който беше с дълго черно наметало и гумена маска на лицето. Стареца и Лодкаря говореха нещо. Това ме изненада, но пък бяха просто двама ужасно стари хора, които си имат свои неща за които да обсъждат. Корво стоеше сам и гледаше замислено странната сцена. Банкера не се виждаше никъде. А Египтянина танцуваше с другото момиче.

– Луда ли е, какво прави с него? – попита Луцифер.

– Несъмнено ужасяващо лоша идея. Но младостта идва с голяма доза лоша преценка. Ти също би трябвало да знаеш това. – не се стърпях аз.

В края, където бяха оставили пейки покрай стените, седеше Доктора. Когато ни видя, лежащия в краката му вълк се приближи.

– Луцифер – представи се спътника ми.

– Осъзнаваш ли иронията да носиш такова име на черна литургия? – попита кротко Гут. Добермана се смути и ако можеше щеше да се изчерви. Аз обаче се ядосвах на себе си, че не се бях сетил.

Засвири някаква весела музика и като опиянени, присъстващите започнаха да танцуват сами, което правеше сцената още по-зловеща. Дори Корво размяташе абсурдно ръце и крака и последва Банкера, който поведе танцуващите през входа, от който бяхме влезли с Луцифер. Двойката хлапета ги последва, а след тях подскачаше Стареца, обзет от общата лудост. Останалите последваха странната процесия. Остана само Красавеца, загледан в отражението си в легена с вода. Излязох след човеците. Музиката идваше сякаш от нищото пред хората и те я следваха.

– Виждала съм го с мишки, но досега не бях с хора – Враната явно се забавляваше. Бавно обикаляхме църквата, подминахме главния вход и продължихме към гробището. Да, определено беше магия – клоните се люлееха с такт в музиката. Беше доста зловещо. Музиката ги отведе до празния гроб, който бяхме видели преди и изчезна. Магията също взе да се разсейва и участниците започнаха да се отърсват от опиянението. Вик видя гроба, наведе се да погледне вътре и започна пронизително да пищи. Побягна и Корво я хвана, но когато вдигна глава и видя маската му се ужаси още повече и изтръгна от ръцете му. Спря я Стареца и я прегърна утешително. Всички се струпаха около гроба, който очевидно не беше вече празен.

– Какво става? Кой е там долу? – попита Пъгсли, който нямаше как да се промуши и да види сам.

– Съжалявам, хамелеоне. Едно от твоите хлапета. Чернокосото момиче. – накрая се престраши да му каже гълъбът.

Погледнах към Противните. Очите на Египтянина искряха с някаква лудост. Вещицата се оглеждаше, сякаш търсеше някого. От Банкера струеше онова доволство, което може да изпитва ужасен гадняр, чийто пъклени планове се развиват успешно. Гневът прокара дългите си, парещо ледени пръсти по гърба ми и ме стисна за гърлото. Завих. Но не както вия обикновено. Не беше и като вълчия вой. Беше непознат дори за мен, дълбок, древен зов. И тогава разбрах какъв е дарът ми. Измежду дърветата се промъкнаха невъзможни сенки, в които когато излязоха на открито разпознах огромни вълци. Те се спуснаха към Банкера и гадната му дружина. Очите на Вещицата се разшириха когато осъзна какво става и за миг не знаеше как да реагира. Една от сенките се докопа до Египтянина и го захапа. Той изкрещя и викът му извади от вцепенението ѝ Вещицата, която очерта във въздуха пред нея кръг и плесна с познатия вече жест ръце над главата си. Цялата група Противни, заедно с придружителите им, се разтвори във въздуха. Не мисля че някога ще забравя последвалата тишина.

– Защо? Защо, защо, защо, защо! – закрещя момчето.

– Защото. Защото така са поискали. Защото така е било писано. Защото е сглупила. Защото светът е пълен с гадости. Защото съдбата е сурова господарка. Съжалявам, хлапе. – каза Корво и захвърли маската на земята.

– Може би има и нещо добро – каза не съвсем уверено Мона.

– Какво? Какво хубаво може да има в това, че приятелката ми лежи мъртва в отворен гроб? КАКВО? – беснееше Санди.

– Например интимната ви близост с другото момиче. – каза Стареца.

– Какво? Аз, ние не сме… – обърка се момчето.

– Той няма предвид това, момчето ми – намеси се Корво и го прегърна през рамото. – Виждаш ли, отнемането на живот е много интимно нещо. Много по-интимно от това, за което си помисли, защото поради естеството си убийството свързва хората еднократно. И не само отнемащия живот и жертвата му, но и тези наоколо. Преживявате нещо ужасно, но трябва да го преодолеете. А сам е ужасно трудно. Трябва някой, който да ти вдъхне увереност, че светът не е пълен само със зло. Така че ще сте необходими един на друг.

– Може да има и друга полза от нея, ако приятелите ѝ позволят – рече Стареца.

– Какво искате да правите? – попита Вик. Беше се окопитила от шока. Доста добре се справяше, предвид обстоятелствата.

– Други деца бяха отвлечени преди няколко дни. Тях също ги очаква лоша съдба. Вашата приятелка си е отишла съвсем скоро. Ако побързаме, можем да имаме време за един въпрос. – Стареца погледна въпросително момичето. През сълзи, тя кимна. Момчето се изключи от външния свят и не реагира на неизказания въпрос. Стареца не губи повече време и започна напява тихо. Хвърли поглед на гълъба си и той явно знаеше какво да прави по-нататък.

– Чашата ти – обърна се той към Мона, която очевидно беше излязла да танцува с питието си. Тя я повдигна недоумяващо какво се очаква да направи с нея. – Три сълзи от нея – и посочи Вик. Мона объркана се насочи към момичето, но когато се доближи събра сълзите от бузите ѝ с ръба на чашата.

– Шепа козина от вълка.

Гут пристъпи решително напред, и зачака спокойно. Липсваха по-добри идеи и се доближих до него и го захапах за врата, където козината му беше най-гъста. Той кимна леко и аз стиснах и се дръпнах.

– В чашата. Ето това цвете също. – до едно дърво беше цъфнало малко лилаво цвете. Доста странно в това студено време, но има и такива цветя.

– А сега кръв от момчето. С твоя нож – обърна се Стареца към Корво и зачака. Корво го изгледа преценяващо без да помръдне, после с рязко движение извади ножа и взе ръката на момчето. Прокара резка през дланта му и кръвта закапа по земята. Мона се впусна да улови капките с чашата. Стареца взе всичко това, разбърка го с малко пръст, която беше изкопал от студената земя и нарисува някакъв символ на челото на мъртвото момиче.

– Само някой, който е бил отвъд може да говори с нея. -продължи той. Корво се приближи към бездиханното момиче. Беше облечена в същата рокля като преди една две вечности по-рано на бала, но беше бяла. Имаше тъмно кърваво петно от лявата страна на гърдите. Коленичил, Корво заговори тихо:

– Аз съм от тези, които останаха. Не се страхувай. Там, където отиваш, няма страх. Тези, които те отнеха от деня, държат деца някъде. Знаеш ли нещо, как да им помогнем?

Очите на мъртвото момиче се отвориха рязко. Всички останали трепнаха, някои направо подскочиха.

– Черна гора – каза тя енергично, като на пружина, и замлъкна завинаги. Очите ѝ останаха вперени нагоре. Корво спусна клепачите ѝ, бръкна в джоба си и извади две монети, които постави върху очите ѝ.

– Това е всичко – рече Стареца. – А сега трябва да я закопаем.

Мона преглътна шумно, Вик избърса една сълза, а Доктора въздъхна и почна да се моли.

– Намери лопати – обърна се Корво към момчето, закачи горната си дреха на един клон и запретна ръкави. След малко се върна с две лопати и хвърли едната на Корво. Той я пое ловко и започнаха да зариват момичето. Гут зави към луната, както само вълците могат. Когато приключиха, Санди стисна лопатата и погледна решително към Корво.

– Ако избереш пътя на отмъщението трябва да изкопаеш още два – каза му той.

Ти така ли направи? – попита предизвикателно момчето.

– Не, изкопах цяло гробище. Но колкото и да копаеш, никога няма да запълниш дупката в сърцето си. Единствените ти близки хора ще бъдат тези, които пращаш отвъд.

– Не разбрахме само какво беше откраднато – заключи Перис. Присвих уши, вдигнах муцуна и се присъединих към прощалния вой на вълка. След време ми се стори, че нещо друго също зави в нощта.


Project weather station 1

IMG_2466-2

Описаното тук устройство е от тип „домашна метео-станция“.

Използваният хардуер на устройството е следният:
Waveshare 4.3 e-ink екран
Arduino Uno
Adafruit BME280 комбиниран сензор за температура, налягане и влажност на въздуха
DS3231 базиран хардуерен часовник

Функционалност

  • час
  • дата
  • температура
  • налягане
  • относително налягане
  • влажност
  • краткосрочна прогноза
  • тенденция на налягането

Основните предизвикателства при разработката бяха:

  • използване на шрифт, различен от вградения във firmware-а на дисплея
  • създаване на изображения при ограниченията на паметта на използвания микроконтролер
  • избора и имплементацията на алгоритъм за прогноза

Шрифт
Дисплеят разполага с вграден набор от шрифтове, които са растерни, съдържат само латински и китайски символи и са с три размера. За съжаление шрифтовете са различни за различните размери, което представлява проблем за създаването на удобен и естетически издържан интерфейс на устройството. Решението беше да се дефинира статично в кода (като тримерен масив) шрифт със символите за цифри, всеки от които се състои от 5×7 пиксела. Първоначално беше използван един байт за всеки писел, но поради ограничената RAM памет на микроконтролера това заемаше почти цялата налична памет. Решението на това беше да се използва един байт за всеки стълб от изображението на символа, което води до загуба само от един бит на всеки 7.
Библиотеката с API функциите на дисплея съдържа примитиви за чертане на запълнена окръжност, която използвах за изобразяване на символите. Създадената от мен функция получава като параметър размера на шрифта, което определя диаметъра на окръжността и разстоянието между отделните окръжности и в резултат получих шрифт с променлив размер, неограничен от фиксираните три размера на вградените в устройството шрифтове.

Изображения – икони за прогноза
Дисплеят поддържа качването на изображения във вградената памет, но те са растерни и не подлежат на мащабиране. Поради това реших да създам програмни функции за изчертаване на икони, базирани на наличните графични примитиви, които както и при шрифтовете да дадат възможност за промяна на размера. Изображенията, на които се спрях са за слънце, облак и дъжд, които могат да се комбинират по различни начини. Бяха използвани примитивите за запълнена окръжност и правоъгълник, за да се създадат стилизирани контурни изображения. За съжаление обаче API на дисплея не предоставя функция за линия, на която да се определя дебелината. Това наложи имплементацията на базовия алгоритъм на Bresenham, като вместо пиксели се чертаят окръжности, което определя дебелината на линията.

Алгоритъм за прогноза
Извършеното от мен проучване показа, че производителите на съществуващите устройства от този тип не публикуват никаква информация за използвания от тях алгоритъм за определяне на краткосрочната прогноза на времето. В публично достъпната част на Интернет единственият описан алгоритъм за тази цел е т. нар. Zambretti алгоритъм, кръстен на двамата си създатели Negretti и Zambra и създаден през далечната 1915-а година. Входните данни са сезон, относително налягане, тенденция на налягането (покачване, падане или стабилно), земно полукълбо и посока на вятъра. Алгоритъмът е емпиричен и създаден за северното полукълбо и по-точно Великобритания. Извършени анализи показват, че посоката на вятъра има ограничен ефект върху крайния резултат, което улеснява прилагането му. Температурата, влажността и абсолютното налягане се връщат от използвания сензор, но относителното налягане трябва да бъде изчислено. Съществуват различни формули за това, като използваната от мен е следната:

Screenshot from 2017-09-14 17:33:12

където
P0 е налягането на морското равнище
P е измереното налягане в хектопаскали
h е надморската височина в метри
T е температурата в градуси по Целзий.

Проблем представлява определянето на надморската височина. Използваният от мен сензор връща приблизителната височина, но тъй като е базиран на барометричното измерване се влияе от него. Експериментите установиха, че при промяна на налягането, което всъщност е най-важния индикатор за промяна на времето се променя и изчислената надморска височина, което води до „закотвяне“ на изчисленото относителното налягане и в резултат на това до неточни прогнози. За решаването на този проблем може да се подходи по два начина – да се събират данни за налягането за продължителен период от време и да се вземе осреднена стойност или да се въвежда ръчно от потребителя. И двата подхода имат своите ограничения – първият изисква продължително събиране на данни и памет за съхранението им, а вторият изисква от потребителя да знае точната надморска височина. Това обаче е цената за получаване на адекватна краткосрочна прогноза.
Предизвикателство се оказа и определянето на тенденцията, защото всички материали по темата просто казват, че възможните стойности са „покачване“, „понижение“ и „стабилно/без промяна“, но не дефинират тези понятия. В публикации, несвързани с конкретния алгоритъм тези понятия са дефинирани като промяната на налягането в хектопаскали с една или повече единици за между един и три часа. Поради това се спрях на следната реализация: съхранявам стойностите на относителното налягане на всеки 10 минути в масив от 10 елемента. Когато масивът се запълни тенденцията се изчислява като разликата между средните на първите три и на последните три стойности. Масивът се използва като опашка, като единадесетата постъпила стойност отива на десето място, а първата се премахва и т. н.

Алгоритъмът на Zambretti на базата на входните параметри връща число, което се сверява с таблица от текстови описания на прогнозата. Някои от компютърните реализации на алгоритъма се стремят да изведат формула между числото и съответните стойности, но поради ограничената поддръжка на реални стойности в микроконтролера използвах подхода, избран от разработчиците на популярната Javascript имплементация на алгоритъма и използвам числови интервали, определени от условни оператори в кода.

Таблица със съответствията между текстовите описания на алгоритъма на Zambretti и използваните изображения

Понижение на налягането
Settled fine
Слънце
Fine weather
Слънце
Fine becoming less settled
Слънце, облак
Fairly fine showery later
Слънце, облак
Showery becoming more unserttled
Облак
Unsettled, rain later
Слънце, облак, дъжд
Rain at times, worse later
Слънце, облак, дъжд
Rain at times, becoming very unsettled
Облак, дъжд
Very unsettled, rain
Облак, дъжд

Стабилно налягане
Settled fine
Слънце
Fine weather
Слънце
Fine possibly showers
Слънце, облак
Fairly fine showery later
Слънце, облак
Showery bright intervals
Слънце, облак, дъжд
Changeable, some rain
Слънце, облак, дъжд
Unsettled, rain at times
Облак, дъжд
Very unsettled, rain
Облак, дъжд
Very unsettled, rain
Облак, дъжд
Stormy, much rain
Облак, дъжд

Покачване на налягането
Settled fine
Слънце
Fine weather
Слънце
Becoming fine
Слънце, облак
fairly fine, improving
Слънце, облак
fairly fine, possibly showers
Облак
showery early, improving
Облак, дъжд
Changeable mending
Облак
rather unsettled Clearing later
Облак
unsettled, probably improving
Облак
unsettled, short fine intervals
Облак
Very unsettled, finer at times
Облак, дъжд
Stormy, possibly improving
Облак, дъжд
Stormy, much rain
Облак, дъжд

Бъдещо развитие
определяне на фазата на Луната
показване на деня от седмицата
добавяне на бутони за настройка
добавяне на енерго-независима памет за съхранение на събраните данни
външен сензор за температура и влажност
добавяне на изображение за буря
свързване през WiFi към мобилни устройства за настройка и управление
показване на събития – рождени и именни дни, официални празници и лични ангажименти, дефинирани от мобилно приложение

Download:

Можете да го изтеглите оттук:

https://github.com/fandonov/weatherstation

Връзки
https://www.apple.com/shop/accessories/all-accessories/homekit?page=1
http://keisan.casio.com/exec/system/1224575267#!


Atomic Blonde review

When I read about the movie, I expected something like Kingsmen or Men from U.N.C.L.E. – contemporary image of an previous era spy movie. Instead Atomic Blonde is some feminist lesbian fetish with main goal to get even for every male-lead-role spy movie in the world. Charlize Theron character is a kick-ass chick, who is so over the top better than any adversary, that it is ridiculous, it almost make you root for the bad guys. Usually action movies have some main bad character, boss enemy, who is difficult to beat and makes the audience uncertain and wishing the happy ending. But for that to work there should be some challenge, some difficulties for the main character. Not for the atomic blonde however. She is a mix of perfect qualities – irresistibly attractive, better in hand-to-hand combat than any of selected male twice as heavy KGB agents and of course smarter than any friend or foe. To make the feminist/lesbian image of a spy movie perfect there are is more however:
* She has sex with the only other noticeable female character, that makes them close and kind of two-girls-against-the-whole-world
* She is so hot and sensual when she is interrogated by her colleagues, that they look weak and pathetic
* The previous was obviously not telling enough for her superiority, so they have to made her boss a midget-like type, who is made uncomfortable by her attractiveness and dominance. If after all this someone still has any doubts who is on top there is the scene where her boss says “I am your superior” and she answers that he is not with such contempt and disgust that the viewer has to be convinced how the whole idea of an male to be superior to woman is absurd.

As a result instead female James Bond (if you look at the poster the James in James McAvoy is written in a font very similar to James Bond typography and under it is the word Blonde 🙂 ) you get some kind of Chuck Norris kind of impossibly tough femme fatale.
On the bright side the film have some good points – the soundtrack and camera work are really good, but this can not compensate for the lack of suspense, mediocre story and superwoman type of main character.


ПРЕСЛЕДВАНЕ, ИЗМАМНИК, ЛУНА

Беше един от онези дни, в които не ти се става изобщо. Въпреки че в къщата беше топло тялото ми недвусмислено усещаше пронизващия студ навън. Безрадостно еднообразното покривало от сиви облаци също не допринасяше за измъкването ми от постелята. Лежех на креслото в голямата стая, намърдан под едно одеяло. Предишната вечер бях седял буден до късно, въртейки парченцата информация от пъзела, който трябваше да сглобя. Господарят беше излязъл рано по някаква работа и аз се наслаждавах на безметежността, която така е присъща на моя вид и по която бях започнал да изпитвам носталгия. Наистина откакто започна това приключение съм активен (и умел смея да твърдя) участник, и не ми оставаше време да се отпусна в нищоправене.
Явно съм бил задремал, защото се сепнах когато Корво влезна в стаята. Не бях чул отварянето на външната врата и малко се засрамих. Скочих прекалено енергично и усмивката на господаря стана още по-голяма. Ама че глупав начин да се издам! Той не каза нищо за моята будност разбира се, а просто размаха двата плика, които държеше в ръка.
– Адресирани лично до мен, Феч. Не съм получавал писма от … е, нека го наречем един отминал живот. А и кой ли ни знае адреса?
Той хвърли писмата на масата, свали си ръкавиците и взе горното, за да го отвори със зловещо изглеждащия си нож.
– Напечатано на машина. Доста странно, не мислиш ли? Да видим… – каза той и се зачете. На лицето му се смениха недоумение, изненада, гняв и решителност. – Ние сме изнудвани, момчето ми! И под нас нямам предвид двамата с теб, защото според съдържанието всеки от участниците е получил такова.
Корво не бързаше да продължи, погледът му се зарея някъде и аз излаях подканящо.
– А, извинявай, замислих се за последствията. Ами някой демонстрира завидни познания за Месеца и в общи линии продава участието си на страната, която му заплати най-много. Доста дръзко е, че очаква парите да бъдат оставени на някакво изоставено място. Разбираш ли? Очаква се всеки да плати и дори загубилия в наддаването губи парите си. Не пише обаче нищо, което да демонстрира ценността на подателя. Арогантно и глупаво!
Звучеше доста несериозно и аз се зачудих защо това го разгневи.
– Ще трябва да свърша още нещо. Ти обаче няма да прекараш и следобеда на топло. Отиди в сиропиталището, и се оглеждай за най-малкото подозрително нещо. Банкерът едва ли ще отиде лично. Такива като него не си цапат ръцете с неща, които считат за дребни гадости. О, аз познавам добре неговия вид. Прекалено многото пари и власт накрая винаги създават в човека погрешното впечатление, че ги е заслужил и че те го издигат над другите. Ето ела да ти сложа този медальон. Когато излаеш, аз ще те чуя и ще дойда възможно най-бързо. А сега върви!
Изтичах навън сащисан и си дадох сметка, че това е най-дългото и разкриващо характера на господаря изказване, което бях чувал. Той никога не говори за себе си, не се оплаква, не закъснява и не дава воля на чувствата си. Само понякога лицето му се озарява от хищна усмивка и той забива ножа си дълбоко в нещо.
Или някого.
Но явно въпреки цялата си сдържаност и ефективност човешкото не му е чуждо. Това че в миналото си е преживял много неща е видно с просто око. Но нещо бе пропукало маската му на перфектен мрачен джентълмен. Чудя се какво ли беше?
Естествено сиропиталището беше на другия край на града и аз се зачудих дали да не си спестя разходката в ледения студ и да се повозя в метрото, прилагайки номера за придружител на слепец. Но не бях сигурен, че в това време ще има много такива по улицата, а времето не чака никого, така че в крайна сметка поех пеша. Поддържах лек тръс, защото исках да стигна възможно най-бързо. И то не само заради студа. Мислите ми се върнаха пак към господаря. Той изглежда студен и безсърдечен, несъмнено. Отнемал е живот, със сигурност. Бил е лице в лице със Смъртта. Личи му. Всичко това го е променило и е убило част от човешкото в него. Но той не е станал безмилостен звяр, независимо от всичко това. Издаваше го гнева. Ако целта ни беше просто да попречим на опонента си да се сдобие с нещо ценно за него той нямаше да остави чувствата му да се покажат на повърхността. Не, той беше вбесен че някой се опитва да използва невинни, при това деца, за нещо гадно. Да ги употреби без да изпитва угризения. И въпреки че аз също съм видял своя дял от гадости по тази грешна Земя, вижданията ми за предстоящото не се различаваха от неговите. Затова препусках още по-бързо, носен от крилете на гнева и нетърпението. От излежаването във вече напълно забравеното кресло не беше минал и час.
Денят беше необикновено мрачен, и нямам предвид липсата на светлина. Въпреки че снегът едва покриваше с тънък слой дърветата, клоните им бяха наведени надолу като хищни нокти, опитващи се да те сграбчат. Необичайно много бяха и враните, а аз не ги харесвам. Клюновете им са неестествено големи за размера на телата им. И са злокобни създания, които често предвещават нещо лошо. Силният леден вятър, който забиваше снежинките като ледени игли в тялото беше единственото нещо, което те караше да се чувстваш жив. Всичко друго беше като замръзнало и унинието, което ме обхващаше проникваше все по-дълбоко в мен заедно със сковаващия студ.
Реших, че умът ми си играе игри, когато го видях. Беше красиво място, богато и поддържано. Но въпреки това чувството беше, че мястото ми не е там. Имаше някой много важен човек, и аз щях да бъда представен. Част от мен се вълнуваше и притесняваше, надяваше и гордееше, но друга част от мен знаеше, че нещо ужасно ще се случи. Защото това вече се беше случвало. Аз бях там, но бях зрител. Когато ме представиха пред достолепния човек, вместо похвала и награда, получих презрение и изгнание. Душата ми почна да се гърчи в пламъците на отчаянието заради предадената…любов? Да, аз изпитвах любов, но явно тя беше отхвърлена, а аз – предаден. Усещах насмешката, която като огнен бич жигосваше сърцето ми. Как мога да си помисля, че обикновен воин като мен с някоя знатна като нея… Аз приех безропотно съдбата си. Вече нищо нямаше значение. Но все пак една искрица надежда не беше умряла. Имаше нещо, за което да се хвана. Нещо, което ще ми даде сила да вярвам отново, сламка, за която да се хвана за да не се удавя. Но беше толкова ужасно трудно…
Минаващите покрай мен ме гледаха странно. Кой знае какво съм правил, докато бях във видението. Откъде дявол да го вземе се взе? И защо въпреки че го виждах за пръв път имаше миризмата на нещо познато? Не можех да се задържам обаче. Нямах нужда от излишно внимание, а и имах и работа за вършене. Наоколо беше обикновен зимен ден. Е, духаше неприятно и беше студено, но не беше нещо неочаквано за това време на годината. Витрините светеха ярко, градската управа явно беше решила да не гаси старовремските фенери и през деня и аз чувствах, че макар и изпитания, както времето, така и приключението, в което се бяхме забъркали, са преодолими и носят дори известен уют. Аз знаех че не искам да съм на никое друго място и да правя каквото и да е друго.
Чааакай малко! Преди… не знам колко време, преди видението всичко беше толкова мрачно и безутешно, а сега ми се струваше обикновено, дори приятно! Или се побърквах, или някой си играеше с мен. Или (най-вероятно), преди видението идва чувството на другото място. Да, така ще да е. Ще разбера следващия път. Защото бях сигурен, че виденията ще продължат.
Оставаше ми да премина един рядко посетен парк за да стигна до дома за деца. Естествено беше на края на града. Хората не обичат да виждат нещастни съдби около себе си. Рискът да им напомни че техният живот също не е розов беше прекалено голям. Снегът беше покрил огромната открита поляна, опасана от двете страни с широки алеи. Изведнъж част от снега пред мен се издигна нагоре. Беше гълъб.
– Предполагам срещата ни не е случайна? – попитах, но беше реторичен въпрос разбира се.
– Нищо не е случайно. Не го ли научи вече? – отвърна Перис.
– Какво имаш за мен? – минах директно на въпроса.
– Всъщност имам молба към теб. Стареца. Вълната на времето го застигна лошо. Все пак той е човек с много минало. Аз не мога да му помогна. Но ти ще можеш.
– Виж, разбирам че той е мил човек и ти държиш много на него, но аз имам да предотвратя нещо наистина лошо, което ще се случи. А и не зная как да му помогна.
– Зная за сиропиталището. Имам план. Котката вече ни чака там. Ще ѝ дадеш медальона и тя ще пази вместо теб. Сигурен съм, че работи и за котки. Господарят ти е умен, ще дойде дори да не чуе твоя лай а нейното мяучене.
– Как да го вземат мътните знаеш за медальона? Добре, няма значение. Защо не го занесеш ти на Мемъри, а аз направо да тръгвам към твоя старец?
– Е, ами малко е тежичък за да летя с него.
– Добре, да вървим тогава. Ще ми кажеш ли какво му се е случило на Стареца и как да помогна?
– Ще разбереш всичко като го видиш.
За разлика от белия гълъб, Мемъри се виждаше на снежната пелена от далеч. Не беше и особено доволна. Как беше успял да я убеди Перис да му помогне явно беше поредната загадка, която няма да узная.
– Кръгчета на поляната ли правихте преди да дойдете? Измръзнах тук.
– Съжалявам, котко, но Феч се забави повече от очакваното. След това бързахме. Нека не губим време. Ще помогна за медальона.
С помощта на Перис го прехвърлихме от моя врат на нейния. Трябваше да затягам каишката със зъби, защото разбира се ѝ беше голяма, но тя дори не трепна. Какви неща ни се налага да правим.
– Добре, какво трябва да направя, за да го използвам? – поинтересува се Мемъри.
– Ами просто викай за помощ както можеш. Корво ще те разбере.
– А ще дойде ли навреме. Искам да кажа, че това тук не е точно центъра на града.
– О, за мигновеното ми пристигане не бери грижа. Ти просто си свърши твоята работа, той ще свърши неговата. – казах самодоволно. Беше детинско разбира се, но гълъбът ме дразнеше със своето всезнайство. А беше невъзможно добре осведомен, спор нямаше.
Старецът живееше в Китайския квартал. Вятърът си играеше с бутафорните червени знаменца и фенери. Перис не дойде с мен. Имал някаква друга работа. Но нямало как да сбъркам мястото. Беше сива метална врата в една малка пряка. За щастие беше открехната и се качих по стълбите. Още не бях стигнал горния етаж, когато чух воплите. Очевидно беше в агония. Не разбирах думите, но смисълът им беше очевиден. Той умоляваше нещо да спре. Опитах да отворя вратата, но беше с кръглите дръжки. Не успях и да я захапя. За малко да си счупя единия зъб. Разлаях се, но нищо не се случи. Рискувах с нежелание пак вратата, но май беше заключена. Явно трябваше да намеря някакъв друг начин. Към задната част на сградата гледаше прозорец. Отваряше се навътре и беше със стара месингова дръжка. Вдигнах се на задни лапи и надникнах през него. Имаше метален балкон, който беше широк и минаваше и пред апартамента на Стареца. Е, заслужаваше си да опитам. Когато скочих на балкона, се чу звук, който ме накара много бързо да измеря разстоянието до долу. Е, хубавата новина беше, че наистина имаше врата към апартамента. Но разбира се нямаше дръжка от външната страна. Тогава видях какво става вътре. Старецът ръкомахаше, отстъпваше, опитваше се да се предпази от нещо, което обаче не виждах. Може просто да е изкуфял, помислих си аз. Но после се сетих за собственото ми преживяване предиобеда и реших да не избързвам с диагнозата. Но как да вляза? Е, ако не ти стига ума, използвай сила. При хората винаги работи. За разлика от тях не можех да ударя вратата с рамо, затова се засилих до колкото можех на тесния балкон и използвах тежестта си за да натисна с предни лапи вратата.
Успях! Вратата задра дюшемето, но се отвори. Явно не беше затворена добре. Вътре беше сумрачно, светеше само една нощна лампа. Старецът беше опрял гръб в стената с входната врата, беше нападнат и силите му да се съпротивлява бяха на привършване. Но къде беше нападателят? Не виждах нищо. Приближих. По очите му си личеше, че вижда пред него нещо, което го ужасява. Но нямаше нищо. Дали нападателят не беше видим само за него? Убеден, че е така скочих, за да го поваля. Но пред Стареца нямаше нищо материално и аз връхлетях върху него. Добре че го уцелих ниско и той просто удари гръб в стената зад него. Свлече се и зарида. Ама че съм глупак. Трябваше да скоча отстрани, а не срещу него. Той избърса очи и изглежда ме видя. Измъчена усмивка се появи на лицето му. Когато нещата са безнадеждни и нямаш на кого да разчиташ е хубаво да имаш до себе си куче. И телефона на A-team. Но съм почти сигурен, че той го нямаше, а и аз не съм съвсем обикновено куче.
– Кучи, кучи, кучи – протегна той ръка към мен.
Ще отдам на възрастта му снизходителното поведение. Не можех да се обидя на този човек. Той свали от врата си малко шишенце и махна капачката. Явно се очакваше да пия от това. Отворих уста и той капна няколко капки на езика ми. Не усетих никакъв вкус нито каквато и да е промяна. Тогава осъзнах, че той мърмори нещо на непознат за мен език (зная че често го споменавам, но аз все пак съм куче, не филолог, нали?) и пръстите му засияха с бледа синкава светлина. Чух гласове. Много гласове. Обърнах се и тогава ги видях. Леко прозиращи, светли фарове около ужасно големи очи. Angel lights meets the grays. Но бяха въздействащи. Сърцето ми се сви. Те го викаха при себе си. Но не в отвъдното, а в миналото. Искаха от него да се върне в момента, в който се е случило. Обвиняваха го затова, че той е оцелял. Имаше много жени и деца. Каквото и да се е случило е било по време, по което голяма част от мъжете не са били там. Ето това го ужасяваше. Мисълта да се върне отново там, където и да е това „там“. Но изглежда призраците на миналото ме виждаха. Започнаха да ме заобикалят леко. Имах странно усещане по козината си, както когато наближава гръмотевична буря. Е, аз съм си едро куче и това често е полезно. Започнах да лая с приведена глава и оголени зъби и те се отдръпнаха. Разджафках се диво и освободих полукръг около нас. Старецът простена, но отдъхна. Явно това трябваше да правя. Е, пазенето ни е вродено и винаги носи топлото чувство да си полезен.
Докато гонех хлапе един от малкото воини ме изгледа диво и замахна с крак да ме ритне. Не се опитах да се пазя защото бях предположил, че щом са безплътни не могат да ми навредят. Не ме уцели точно и слава на Фенрир, защото и така се претърколих многократно и ударих предната лапа. Други също събраха кураж и почнаха да ме замерят с полу-прозрачни камъни. Болката беше обаче съвсем истинска. Мамка му! Някой стреля с лък по мен. Галопирах в кръг, надявайки се, че мога да използвам духовете един друг за прикритие. Отнесох няколко ритника. Почвах да се питам дали ще се спася и от следващата и от по-следващата стрела. В стаята беше съвсем тъмно, но аз не бях в нея. Аз бях на каменистия хълм, на който се намираха и призраците. Аз разширявах кръга, надявайки се спиралата да ме изведе отвъд хълма. Бях наблизо, когато няколко човека се обърнаха и се вгледаха в идваща по пътя жена. Повече хора я видяха и се обърнаха да видят реакцията на Стареца. Той съвсем се сви. Жената го питаше защо я е оставил. Нея и децата им. Не ги ли обича. Не помня кога бях започнал да разбирам какво казват, но това вече нямаше значение. Вместо да се окопити, Стареца съвсем се сви. Той тръгна към нея. Аз му препречих пътя и се разлаях, защото ми се струваше лоша идея. Тя обаче му каза „Хвани го“ и той стисна за врата и ме вдигна като пале. А все си мислех че прекалявам с яденето. Той ме понесе към нея и един от мъжете извади нож. Нещата не отиваха на добре. Аз почнах да се мятам, но Стареца сякаш изобщо не забелязваше, а вървеше като хипнотизиран към жена си. Ако бях религиозен щях да се помоля, но ние кучетата не вярваме в същества, които не сме се виждали. Нашите богове са просто огромни и силни кучета и вълци, които понякога идват и отнасят някой от нас в обратната страна на живота. Движенията на всички се разтеглиха и времето забави своя ход до леко помръдване. Тогава куче с черна гъста козина и размери на бивол превали хълма и се насочи към мен. Явно това наистина беше краят.
– Феч – каза то след като се спря пред мен и очите му като черни въртопи на две вселени се вторачиха в душата ми. – Рядко някой от нашия вид стига толкова далеч. Нямам предвид в момента – усмихна се той – а в развитието на месеца. Хората се нуждаят от нас, защото те са загубени без пастир. Някой трябва да им показва че в живота има друго освен тях самите и това е нашата роля. Не съм дошъл за теб. Не ти е времето. Нито тук, нито сега. Но ти ще имаш нужда от помощ. Сам срещу света не е успявал никой, независимо колко праведна е каузата му. Нито човек, нито звяр. Така че имам нещо за теб.
Той се приближи и ме захапа внимателно за врата. Муцуната му беше толкова голяма, че можеше да ме глътне, но той беше деликатен. Действието му беше нещо като полагането на меч на рамото на коленичил рицар. От зъбите му по жилите ми потече река от нажежени мравки, които се разбягаха по всички краища на тялото ми. Нещо заседна в гърлото ми.
– Когато наистина имаш нужда от глутницата, просто вий. Ще знаеш как.- след което се обърна и си тръгна откъдето дойде. Времето започна да се ускорява отново. Преди да се разтвори зад хълма се обърна и добави с усмивка „Сега не е лош момент да пробваш новото си умение“.
Времето се движеше с обичайната си крачка а аз бях почти пред жената и онзи с ножа. Той вече вдигаше ръка и аз усещах гъделичкащото чувство в гърлото ми. Завих както никога до тогава. Призраците започнаха да се оглеждат около себе си. Тогава до мен се появи Корво. Беше като да спреш от безкрайна скорост за една крачка. Той беше невъзмутим както обикновено.
– Трябва да вървим, Феч. Тук няма какво повече да направиш. Хайде, ела.
Той ме взе под мишница и едно мигване по-късно се озовахме пред дълга двуетажна сграда на края на парка. Стори ми се че бях чул викове на тръгване, но вече нямаше как да разбера. Явно освен че не беше деня, в който да си отида не беше и деня, в който да разбера какъв дар точно бях получил.
– …лявам, Феч. – казваше Мемъри. Направих каквото ми каза и господарят ти се появи, но вече беше късно. Няма ги. – явно гледах неразбиращо, защото тя допълни – Децата. Взеха ги.
– Моят старец. Добре ли е? – питаше разтревожено Перис от другата страна.
– Да, мисля че е добре. – Казах аз и седнах. Мисля че днешния ден ми дойде в повече.
Със скърцане на военните му обувки по чакъла с бърза, уверена крачка се появи черният мъж с военна прическа.
– Взели са децата, нали? Мразя кръвопийците.
– Не съм убеден, че са взети от това, което изглежда гоните – отвърна му Корво.
Другият свали тъмните си очила, които между другото изглеждаха малко нелепо посред нощ, и го изгледа преценяващо от глава до пети.
– Или са те, или са хора, които работят за тях. Винаги е било така. Първо крале, после банкери, после предприемачи. И винаги за сметка на някой, който не може да се защити. Така действат те.
– Наистина мисля, че бъркате причината и следствието – каза вежливо господаря. С такъв тон хората говорят на дете, което е ядосано и иска да си го изкара на нещо или някого.
– За какво говори този? – попита Мемъри.
– Вампири – отвърнахме в един глас с Перис.


КАМЪК, СМЪРТ, ОГЛЕДАЛО

Когато се опитваш да избягаш от нещо, може да е без посока и за известно време това работи. Но ако не си изградиш стратегия как да се отървеш от това, което те преследва, то рано или късно те застига. Днес беше денят, в който доста от участниците се изправяха с враговете си, пуснати по петите им от демона на изпитанията. Разбира се сутринта не знаех какво предстои, защото денят започна с комична случка. Започна с един плъх. Господарят излезе по някаква работа рано сутринта и аз лежах във всекидневната. Въпросният плъх освен нахален, беше и не особено умен. Явно разчитайки, че в апартамента ни няма котка беше решил, че няма кой да усети придвижването му в кухината под покрива. Не зная откъде се е появил този мит, че ние кучетата не чуваме добре колкото котките. Разбира се обонянието ни е най-съвършения инструмент, но слухът ни също е много добър. Чух съвсем отчетливо ноктите по гредите и си изградих добра представа къде се намира във всеки момент. Той не дойде веднага до единственото място, от което би могъл да премине от тавана към апартамента ни, а обикаляше и се спираше, явно за да огледа и прецени накъде да върви. Аз от своя страна мога да се движа доста тихо ако поискам. Не колкото котка, те признавам са ненадминати в това, но пък аз имах килим по повече от половината път, така че стигнах отстрани на камината без да издам звук. Плъхът стигна до комина и успя да намери пролуката през която да влезне в него. Притаих дъх и зачаках да видя как възнамерява да слезе незабелязано. Той се засуетя известно време и накрая се престраши да спусне по тухлите. Ноктите задраха, когато изгуби равновесие и вдигна доста шум. Явно саждите му попречиха да усети миризмата ми докато не беше късно. Разбра грешката си когато излизайки от камината се озова пред муцуната ми. Страхът го направи още по-бърз, но беше късно. Захапах го през гърба без да стискам особено силно. Ако исках можех да стисна и да го разкъсам на две, но не обичам плъхове, особено покрити в сажди. А и мъртвите плъхове не разказват истории, ако ми позволите перифразата. Хвърлих го към най-голия ъгъл на стаята и застанах пред него. Гледаше ме с омраза. Какво очакваше, да го посрещна с курабийки ли?
– Кой си ти и какво правиш тук? – попитах.
– Пусни ме, трябваше само да ви следя – теб и господаря ти! – плъхът почти по кучешки се отръска от прахта, вдигайки малък облак пепел.
– Само ни следиш и затова да те пусна? По-скоро глупаво отколкото дръзко. Кой те прати?
– Не мога да ти кажа. Знаеш ли какво ще ми се случи ако се разприказвам?
– Знаеш ли какво ще ти се случи, ако не се? – ядосах са аз и оголих зъби ръмжейки. Плъховете не им се случва да кръстосват пътищата си с кучета, но заплашителния ми жест бе моментално разбран.
– Ти в най-лошия случай ще ме убиеш. Те ще ме убият в най-добрия случай.
Наведох се напред за да увелича натиска над плъха и тогава подуших неприятна миризма, която не принадлежеше на неканения ми гост, но пък смътно позната. Къде я бях срещал? Тогава ми просветна.
– Надушвам противната миризма на един нахален и не особено умен полицай, който е идвал няколко пъти тук, опитвайки се да научи повече за къщата ни. Отива му придружителят му да е плъх. Виждаш ли, нямаше нужда да ми казваш нищо с думи. Сега си ми излишен.
При тези думи той така се уплаши, че пребледня. Да, зная че муцуните на плъховете са окосмени, но отдръпването на кръвта беше съвсем осезаемо.
– Чакай, чакай, ще ти кажа нещо ценно ако ме пуснеш. До човешкото гробище в стария квартал има по-малко за домашни любимци. – Аз малко по малко се приближавах към него. Бях толкова близо, че дъхът ми огъваше назад мустаците му. Той говореше с ускоряващо се темпо и премина почти във фалцет. – В средата, на централната алея има статуя на вълк. Иска четири дара, за да се видиш с него. Нещо свое, нещо чуждо, нещо мъртво и нещо червено. Ти си куче, с теб ще иска да говори, ще ти помогне. Моля те, пусни меее.
Спрях за момент, с муцуна почти опряна в неговата. Гледах го право в очите, които издаваха онзи първичен ужас, характерен за тези, които вярват, че скоро ще срещнат създателя си. Знаех кой го праща, което отговаряше и на въпроса защо. Нямаше шанс да ме лъже в този момент, беше прекалено уплашен за да съчинява такива странни истории на момента. Е, можеше историята му да е ПОЧТИ вярна, но рискът си заслужаваше.
– И като му дам тези четири неща какво ще стане? Някой ще ме заведе до олтара?
– Не, няма никакъв олтар – не разбра шегата ми плъхът. – Ще си тръгнеш и пътя си ще срещнеш желязна врата с вълчи лик. Премини през нея. – Отдръпнах се и той светкавично изтича към вратата на стаята. Докато се обърна той вече се суетеше, но нямаше как да излезе сам от дома ни.
– Изчакай, ще ти отворя входната врата. – казах и по реакцията му разбрах, че беше изненадан от това мое умение. Заслиза по стълбите и няколко етажа по-надолу чух женски писък. Явно някоя от съседките го беше видяла.
Приключвайки в мислите си историята с плъха аз седнах на задните си лапи и се замислих с кое да се захвана първо. Но мислите ми бяха прекъснати от връщането на господаря.
– Хайде Феч, бяхме помолени да помогнем на Богаташа от онзи старомоден негов иконом.
Беше леко развеселен, явно от срещата си с иконома, и поехме към къщата му. Навън времето беше толкова мрачно и аз съжалих наум че не сме излезли през деня, докато не се сетих, че всъщност е още обед. Беше навалял тънък слой сняг, който хрупаше под нас. На няколко пъти ми се стори, че чувам стъпките на някого зад нас, но колкото и пъти да се обръщах назад не виждах никого. Минавахме през един малък парк, който по това време беше напълно празен. Една врана изграчи по онзи мракобесен начин, който само те си знаят и господарят хвърли кос поглед назад. Обърна главата си напред мигновено, но стойката му се промени. Тялото му се напрегна и докато наблюдавах поведението му той отметна палтото си и прокара ръка към ножа си. Нямаше нужда да казва нищо. По някакъв начин беше успял да разбере това, което аз само подозирах. Зад нас имаше някой, който не ни мисли доброто и заплахата беше непосредствена. Въпреки това успяха да го изненадат. Иззад едно дърво проблесна синя светкавица със странен всмукващ звук и уцели Корво. Краката му се подкосиха и той се катурна на земята. Иззад дървото излезе Египтянина и тръгна към нас с доволна физиономия на злобното си лице. Усетих движение зад мен и се обърнах, за да видя Египтянина на алеята зад нас с доволна физиономия на злобното си лице. Погледнах пак напред и пак назад, докато осъзная какво се случва. Допелгенгерът се беше съюзил по някакъв начин с оригинала. И двамата бяха толкова противни, че всъщност бяха просто като близнаци. Аз се отдръпнах назад, за да мога да ги държа под око и двамата. Засега те бяха съсредоточили вниманието си върху господаря, но нямах съмнение че ако приключат с него ще се насочат и към мен. Те вървяха без да бързат с походката на човек, който се опитва да прегради някому пътя. Докато преценявах ситуацията и се чудех кого да нападна пръв господарят изсумтя, завъртя тялото си на една страна и започна да се изправя. Гнусната двойка се поколеба за миг, явно изненадани от способността на Корво да се движи и той се възползва от това, за да се изправи напълно с лице към онзи откъм дървото. Стисна ножа в ръка, и направи онова нещо. В единият момент беше по средата между двамата с нож ниско пред тялото му, а в следващия беше точно пред Египтянина. Ножът беше в корема му до дръжката. В този момент се случиха няколко неща. Онзи го погледна невярващо, другият се впусна напред, вадейки къс жезъл, а господарят извади ножа и го заби повторно, но в сърцето. Онзи започна да рухва на земята. Времето като единствен свидетел на нереалната сцена се поспря от неуморния си ход и всичко се забави като някакъв абстрактен подводен танц. С неестествено басов глас втория говореше нещо и жезълът засияваше с познатата синя светлина. Аз осъзнах че вече съм се впуснал пред него, опитвайки се да му пресека пътя. На мястото на което пътищата ни се пресичаха аз закъснях съвсем мъничко, но това ми беше достатъчно. Хвърляйки се във въздуха зад гърба му се извъртях и захапах лакета му, който държеше жезъла. Присвитата му ръка се извъртя настрани и жезълът стреля в краката му. Козината ми настръхна от статичното електричество, но неговата ситуация беше далеч по-лоша. Краката под коленете се бяха вцепенили и останалата част на тялото тръгна да пада под абсурден ъгъл. В този момент времето се сети, че изостава и възвърна обичайния си ход. Аз се приземих и се извърнах да видя какво се случва. Господарят се приближаваше с бърза крачка към падналия и аз се замислих, че може би му трябва известно време, преди да може да повтори онзи номер с мигновеното преместване. Мислех си, че Египтянина (или двойникът му) няма къде да избяга благодарения на прострелването си в крака, но той каза някакво късо заклинание, плесна с ръце, вдигна ги с длани нагоре и с рязко движение ги смъкна надолу. С тях тялото му потъна в земята и изчезна. Корво забави крачка и раменете и на двамата ни се отпуснаха. Опасността беше отминала. Засега. Малко по-бавно и болезнено и доста по-малко ведро продължихме по пътя си.
Отне ни доста време да стигнем къщата на Богаташа и с приближаването си към огромния портал от ковано желязо той безшумно се отвори. Влязохме и съзряхме пред къщата Богаташа заедно с Полицая да се промъкват към вратата. Освен че самото им присъствие заедно беше странно нещо в поведението на Богаташа беше много непривично. Чух стъпки по чакъла на алеята, опасваща оградата от вътрешната страна и Аргус излезе иззад ъгъла. Поздрави ме, но забелязвайки изражението на господаря проследи погледа му и виждайки сцената пред нас се смръщи. Вратата се отвори и икономът излезе през нея, сблъсквайки се с полицая. Възрастният човек се сепна и се опита да се отдръпне, но беше късно. Полицаят го удари с дръжката на пистолета и се вмъкна вътре със самодоволна физиономия. Двойникът на Богаташа, както се бях досетих вече, се огледа с хищен поглед и с предизвикателна насмешка ни изгледа, преди да последва спътника си и да затвори вратата. Втурнахме се натам и ще си призная че не бях преполовил разстоянието когато Аргус беше пред вратата бутайки я изправен с предните си лапи. Уви, вратата беше заключена. Осъзнавайки, че е заключена ние без да разменяме думи се заехме с различни стратегии за преодоляване на проблема. Хрътката лаеше подтикващо в опит да върне в съзнание иконома. Без да забавям крачка се насочих към задната врата на къщата. Видях с периферно зрение че господарят оглежда втория етаж на къщата преди да завия зад ъгъла. Стигнах до задната врата и повторих това, което правеше Аргус с предната, постигайки същия неуспех. Аз също се отдръпнах назад за да огледам прозорците на горния етаж, с надежда да извикам господаря ако някой е отворен, но едва бях направил две крачки и отвътре се чу страшна врява. Имаше крясъци, после удари и накрая разкъсващия звук на изстрел от пушка. Настъпи тишина, още по-оглушителна благодарение на контраста с шумовете преди нея. Тя от своя страна беше заменена с трясък, когато един от двата прозореца на късата стена се разлетя на парчета и тялото на полицая падна оттатък оградата с идеална дъга. Чух рязко отваряне на врата и стъпките на Аргус по мраморния под и по стълби нагоре. Върнах се отпред и заварих господаря да придържа иконома. Той се подпираше с другата си ръка на огромна старинна пушка с инкрустации. На горния етаж се появи Богаташа с хрътката до себе си и се отправиха към нас. Отляво на корема му ризата беше подгизнала в кръв. На лицето му беше изписана мрачна решителност. Явно нямаше да остави нещата така. Зачудих се къде е другият нападател, неговото алтер его. В поведението както на домакина, така и на кучето му не се виждаше напрежение от непосредствена опасност и аз заключих, че по един или друг начин той вече не представлява заплаха. В този момент по пода видях стъпките на хрътката в цвета на прясна кръв и като добавих настойчивата миризма на барут картината на случилото се ми се появи в главата. След като са повалили иконома двамата нападатели явно са се разделили, като Полицая се е качил нагоре, а злият Богаташ е претърсвал първия етаж. Явно са подценили обаче стареца, защото той е успял някак да се добере до пушката и да стреля. Полицаят е заварил Богаташа в стаята в дъното в ляво на горния етаж и са се сборичкали, при което нападателят е загубил боричкането и е излетял като птица без криле, както видях.
– Аргус, настигни другия – каза Богаташа без да откъсва очи от иконома си. Хрътката излетя със завидна скорост. Погледът на младия мъж се смекчи и той хвана грижовно рамото на иконома. Онзи само кимна, че е добре.
– Днес събитията се развиват доста бързо – отбеляза господаря с тон сякаш отбелязваше промяната във времето, и само някой който го познава добре би открил нотката ирония. – За какво имахте да говорите с мен?
– Да – отърси от себе си последните парченца от случилото се домакина. – Надявам се на вашето съдействие. Разбрах че онзи, когото наричате Банкера планира утре да вземе кръв за някакъв ритуал, който явно е важен за него и сподвижниците му. Кръвта трябва да е от деца и той е набелязал градското сиропиталище. Това не бива да бъде допуснато да се случи. Подозирам че вашите мотиви за предотвратяването му не съвпадат с моите, но в тези времена се по-важни действията. Ще се намесите ли? Опасявам се, че няма да съм ви много от полза в момента – каза той и сведе поглед към окървавената си ръка, с която придържаше раната си.
За момент си помислих, че господаря ще оспори предполагаемото му безразличие към убийството на деца. В края на краищата какво си мислеше този Богаташ? Че господарят е Джак Изкормвача ли? Но Корво не реагира външно.
– Опасявам се че не съм запознат с местната география. Къде се намира тази институция?
Богаташът му обясни и след още няколко реплики си тръгнахме, оставяйки иконома да се погрижи за раната на господаря си. На излизане срещнахме Аргус. Увесената му муцуна ми казваше, че не е успял да догони Полицая. Погледнах към бледото слънце, опитващо се да пробие през сивата пелена на облаците. Беше в най-високата си точка. Колко неща се бяха случили, а денят едва беше преполовил!
Имаш ли какво да правиш следобеда? – попита господаря. Кимнах утвърдително. Разследването на кражбата чакаше мен. – Отлично, тогава ще се разделим. Ти гони своите задачи, аз ще се заема с осуетяването на насилственото кръводаряване.
За щастие гробището не беше много далеч. Имах спешна нужда да поема контрола на случващото се с мен. Стигането до целта ми мина без проблеми, но улицата все пак е по-оживена от гробището и аз реших да мина през човешкото за да стигна до това за домашни любимци. Снежната пелена покриваше всичко наоколо. Снегът си е на мястото по тези места. Изглежда като чист погребален саван. Гробището за домашни любимци бе отделено от висока колкото мен изправен тухлена ограда и ръждясала желязна врата. До оградата имаше тъмна купчина на снега, накацана от множество гарвани. Миризма на скорошна смърт. Гладни гарвани. Не е обичайното място да умреш, но в крайна сметка е място като всяко друго. И все пак е странно. Приближих се и подуших позната противна миризма (кога за последен път съм подушвал нещо приятно?). Беше Полицаят. Или двойника му, нямаше как да разбера. Но във всеки случай този, който последно видях да минава през затворен прозорец. В гърдите му бяха забити няколко едри парчета стъкло. Учудващо, че е стигнал до тук. „Може би е нямал пари за погребение и решил да спести от катафалка“ помислих си шеговито, но аудиторията ми не четеше мисли и хуморът ми остана неоценен. Тук нямаше да го открият много скоро, а и не беше моя работа, така че си продължих по пътя. Намерих статуята на вълка лесно. Беше от гранит, седнал на задните си лапи и с леко повдигната муцуна. Не като за вой по луната, по-скоро надменно. Отдолу имаше надпис на латински. Аз съм куче с класическо образование и прочетох написаното, но то не ме зарадва. Бях съвсем забравил за даровете, които трябва да дам. Нещо свое, нещо чуждо, нещо мъртво и нещо червено. Ядосах се и за момент ме осени идеята нещото мое да бъде мокро и топло ако ме разбирате, но реших че не е добре да обиждаш съществата от отвъдното. Не нося нищо по мен, така че моето трябваше да е част от мен. Както трябва всъщност. Отскубнах малко козина от задната си лапа. И без това ме сърбеше там. Но откъде да го вземат дяволите да намеря нещо чуждо, нещо мъртво и нещо червено? Наоколо е пълно с мъртви животни, но нямам шанс да разкопая замръзналата земя. По това време на годината единственото червено нещо е пролятата кръв. Тогава ми проблесна. Имах донор за всичко това съвсем наблизо. Е, трябваше да го влача по снега, но не ми хрумваше нищо друго, пък и беше неприличен жест към съдбата. Когато ти дава лимони прави лимонада, когато ти дава труп го принеси в дар на вълк от отвъдното. Древна китайска поговорка. След малко под статуята на вълка беше трупа, подгизнали в кръв червени дрехи, всичко по него не беше мое, както и моята козина. Не знаех какво да очаквам, но това, че абсолютно нищо не се случи ме изненада. Нямаше странна светлина, внезапен порив на вятъра, нищо. Беше разочароващо не защото нямаше свръх-естествено проявление, а защото не бях сигурен че е сработило. Повъртях се малко, отправих молитва на старокучешки наум и си тръгнах. Мускулите на врата ме боляха от дърпането на тялото, умът му блуждаеше през всичките неща, които се случиха днес и аз почти пропуснах вратата. Почти я бях подминал, когато чух изскърцване и инстинктивно вдигнах глава да подуша източника и я видях. Беше огромна двукрила врата от дърво с метален обков. Имаше халка за почукване, явно декоративна, защото отляво имаше три реда електрически звънци. Халката се намираше в устата на вълк, който приличаше на гранитния от гробището.
Огледах се, беше започнало да се смрачава, но малкото хора по улиците не гледаха в моята посока. Отново не знаех какво точно да направя, но реших, че трябва да отворя вратата. Изправих се на задни лапи и я бутнах. Не помръдна. Дръжката беше кръгла, нямаше как да я отворя, дори да не беше заключена. Не ми оставаше друго освен да чакам. Неприятното беше, че като се заседя във входа хората ще ме вземат за улично куче, а тях ги прибираха в един ужасен камион от тази скъпа централна улица. Отначало никой не ми обръщаше внимание, но след известно време мина един костюмар, който ме изгледа с такова презрение и омраза, че като се бръкна за телефона си бях убеден, че ще звънне да ме приберат. Не чух разговора му, защото отмина, но започнах да се оглеждам наляво-надясно и мускулите ми се напрегнаха да побегна при нужда. Точно тогава вратата се отвори и през нея излезе някакъв човек. Втурнах се и успях да се мушна преди вратата да се хлопне. Вътре се усещаше слаба миризма на мухъл. Неизбежна е при тези стари сгради, независимо колко ги поддържат. Миришеше естествено и това ми допадаше. В дъното на коридорът имаше едно стъпало, след него врата и стълбище отляво след нея. Не разбирах какво трябва да направя, а бях сигурен че съм на правилното място. Разгледах пощенските кутии, но нито едно име не ми бе познато. Съсредоточих се върху вратата. Отвътре имаше дръжка, но странното беше нещо като много къса тръба, през която се виждаше вътрешната част на вълчата глава навън. Самият отвор беше богато украсен с преплитащи се фигури. Сякаш означаваше нещо. Замислен върху загадката на вратата не усетих кога зад мен се е появил човек докато не стана късно. Още се чудя как не съм го чул да слиза по стълбите. Той отвори вътрешната врата и ме видя.
– Хей, какво правиш тук? Марш, марш навън, куче! – започна да ме гони той. Нямаше излъчването на кучемразец, просто беше от онзи тип който обича правилата да се спазват без изключение. Сухар с други думи. Хукнах към вратата и в движение натиснах с предните си лапи дръжката, докато пренасях тежестта си малко назад, за да отворя вратата. Излетях през нея и пропаднах на свежа поляна сред гора от дървета толкова гигантски, сякаш са поникнали още на сътворението. Пред мен седеше вълк с доста впечатляващи размери. Не беше Фенрир, но все пак беше по-голям от всяко куче или вълк, за които да зная. Гледаше ме с примес от мъничко любопитство, малко повече присмех, два пъти повече царственост, една доза безразличие и една доза непоклатимо спокойствие. Сведох глава, но се чудех какво да правя с опашката. Дали се очакваше да я подвия в знак на подчинение или да я размахам в знак на радост? Никога не съм я чувствал толкова излишна. Накрая вълкът се смили над мен и проговори пръв.
– Благодаря ти за даровете. Те са… необичайни, но виждам че са искрени. Ти искаш да ме попиташ нещо. Макар че вече тук, се чудиш дали не можеш да се възползваш по-добре от дадения ти шанс. Ще ти разкажа за изчезналия артефакт и така ще ти отговоря не само на въпроса с който дойде, но и на този чийто отговор би трябвало да искаш да научиш повече. Преди много хиляди луни на място далеч от тук живеел велик везир. Властта му била огромна, почти колкото на неговия господар, но на него не му било достатъчно. Наранявал и убивал хора и зверове, погубвал семейства, за да трупа пари и власт. Имал красива жена, която не била като него. Мъчно ѝ било за тези, които се изправят на пътя на мъжа ѝ, но не можела да го отклони от пътя, по който бил поел. Когато изливал гнева си върху нея тя винаги успявала да отклони потока на лоша енергия. Това го вбесявало още повече, но колкото и да опитвал не можел да я засегне. Решил, че това нейно умение е чуден дар, но вместо да се замисли над делата си в черната му душа се прокраднал копнежа и той да има такова умение. Представял си как е неуязвим за враговете си, и колкото и омраза да таят към него да се смиряват и да го оставят на мира. С помощта на тъмна магия разкъсал душата на единственото същество, което го обичало и затворил парчето, което му трябвало в огромен рубин, което поставил в златен скиптър. Силата, с която се сдобил била по-силна от това, на което се надявал. Можел да отклони всяка магия, да я пренасочи към когото си пожелае. Жена му, лишена от способността да се защитава от гнева му скоро след това се удавила. Разбираш защо ти разказвам всичко това, нали?
– Откраднатият от музея скиптър е на везира. Но кажи ми, моля те, какво се е случило с него. Броди ли още по Земята?
– Не, не си го срещал, но разбирам защо питаш. Скиптърът е чуден инструмент, но силата му не е безгранична. Самият господар на везира се уплашил от него и където магията била безсилна използвал коварство. Останките му още седят зазидани сред гигантски каменни блокове под една гробница в пустинята. Но един от правнуците му сега държи в ръцете си пагубния инструмент. Него си виждал.
Ако имах време да помисля щях да задам още много въпроси, но разбрах, че аудиенцията ми е приключила. Бях научил не само кой но и защо.
– Ще се видим пак – рече вълкът и зави по гигантската луна над нас. Светът около нас почна да се топи и сенките на хората от скъпата улица са материализираха около мен. Вече беше съвсем тъмно, а аз трябваше да се прибера и да се възползвам от наученото.


КОЛЕЛО, ЗЪБ, БЛИЗНАК

– Колко внезапно това престана да изглежда като игра и придоби зловещи очертания. Мисля че дори децата осъзнаха сериозността на положението. – разсъждаваше Мемъри на глас.
– О, те най-ясно осъзнават значимостта на случилото се през последните дни. Последното което са очаквали е да бъдат изправени пред смъртоносни изпитания. – намеси се Перис.
Котката изглеждаше благодарна, че не е част от всичко това. В известен смисъл тя бе в най-изгодна позиция, задоволявайки вроденото си любопитство, без да се излага на особена опасност. Бяхме в малък продълговат парк, скрили се на завет под една статуя на дебела котка.
– Как всъщност се справят те? Хлапетата имам предвид. – поинтересува се котката.
– Не изглеждат готови да се справят с това, така е. Но не бива да подценяваме човешкия дух. Изправени пред реалната опасност да изгубят живота си, мисля че ще намерят сили да превъзмогнат страха си и да се борят. Изпитанията са трудни, но не са невъзможни.
– Те не са воини, Перис – напомних му аз.
– Вие двамата сте големи песимисти. Но аз имам идея. Ще се опитам да им помогна.
– Как? – попитахме едновременно с котката.
– Ще накарам моят старец да отиде и да поговори с тях. Мисля че някой с повече житейски опит е точно това, от което имат нужда в момента. А страхът ще спомогне да преодолеят характерното за възрастта им презрение към покровителстването.
– Дано стане. – позволих си да не изглеждам убеден аз. – Рано е да се пролива кръвта на участниците.
– Рано? – сащиса се котката – Хора, които не са знаели в какво се забъркват са в буквално смъртна опасност, а всичко което имаш да кажеш е, че е рано?
Гълъбът издаде звук, който трябваше да е смях.
– До колко всъщност познаваш кучешкия си приятел, котко? – попита той.
– Не става въпрос за това дали ми е безразлична съдбата им. Но имам добра представа за събитията и зная, че риск винаги е имало. Изпитанията на демона вдигнаха летвата, но и без тях има сериозна вероятност някои от участниците да не надживеят събитието. На мен също не ми харесва, но „не знаех в какво се забърквам“ не е оправдание. Не и пред съдбата. Ето, Стареца ще им помогне. Той всъщност как се оправя с изпитанието, Перис?
– Не питай. – помръкна изведнъж гълъба.
– Толкова ли е зле?
– Зависи какво имаш предвид. Вярвам, че Стареца ще се справи. Но снощи като кацнах на балкона ни намерих няколко гълъба. С прекършени вратове. Не посмях да вляза.
– Да, рискът за придружителите при първото изпитание е голям. Как ще поискаш от твоя старец да говори с хлапетата, след като не си сигурен дали ще завариш него?
– Ще поема риска. Просто не виждам друг начин.
– Ти имаш голямо сърце, гълъбе!
– Ще отлитам, ако няма друго – смутено каза Перис и след секунда разпери крила.
Мемъри ме гледаше изпитателно. Разбрах, че очаква да ѝ възложа нещо. Но нямах специални планове за нея.
– Аз имам да направя малко криминално разследване, за да открия извършителя на престъпление, случило се далеч от тук. Ти можеш да нагледаш господарката си, стига да си сигурна, че е тя или да ми помогнеш в разследването.
На муцуната ѝ се прояви мигновено объркване на забележката ми, но реши да не задава повече въпроси. Прословутото котешко любопитство не можа да надделее над загрижеността ѝ. Това, и моят навик да не обяснявам прекалено много. Не ми и каза какво избира, просто седна на задните си лапи и зачака търпеливо. Е, имах своя доктор Уотсън. Сега трябваше да разбера кой е откраднал скиптъра. И защо. Въпреки че сам по себе си е мощен магически артефакт, имах усещането, че му е предвидена специална роля.
– Имаме девет заподозрени – започнах аз и козината по тила и гръбнака ми настръхна от възбудата на лова.
– Тоест си убеден, че е свързано с нас?
– Е, би било твърде странно съвпадение иначе. Толкова невероятно, че предпочитам да работя върху по-вероятния сценарии. А ако в някакъв момент стигна да извода, че няма общо с нас, поне ще имам едно нещо, за което да не се притеснявам. Но няма да излезе така.
– Разбирам, че изключваш господаря си от списъка със заподозрените. Кой друг? Мона?- явно беше смятала на ум.
– Опасявам се, че е твърде рано да я изключа. Бях махнал Богаташа, защото той изглежда е обсебен от идеята да не се нарушава закона. Пък и ако му трябваше, просто щеше да предложи скандално голяма сума и да го купи.
– Добре откъде започваме?
– Нека помислим малко, драги ми Котсън. Който и да е откраднал скиптъра, не знаем защо му е. Именно затова искаме и да го намерим, за да разберем намеренията му за него. Така че мотивът отпада от размишленията ни. Така че предлагам да започнем с нещо по-лесно – с това кой е имал възможност да го направи. От статията във вестника стана ясно, че кражбата е извършена горе-долу по времето, когато господарят ви събра, за да съобщи за изпитанията на демона. Тъй като до там са хиляди километри, всеки, който е присъствал, отпада.
– Е, то така или иначе е по-вероятно да е някой, който не беше поканен – каза Мемъри със светнали очи – Но си спомням как изчезна вещицата, така че как може да си сигурен, че в момента в който изчезна от гробището не се е появила в музея?
– Би било наистина дръзко, нали? Но си права, отпадат всички, които са били тук по това време и нямат магически умения.
– Това изобщо стеснява ли кръга? От известните ни участници всеки би могъл да ползва някаква магия, пък дори и чужда.
– Да, май си права, прекалено много неизвестни. Но всяка магия оставя следа, бихме могли да видим кой е ползвал магия последните дни.
– Ти можеш ли да направиш това? Или господарят ти?
– Не, но мисля че се сещам кой би могъл да ни помогне, ако се съгласи.
– Кой?
– Лодкаря. Тоест трябва да говорим с придружителката му.
– Лодкаря? Брр, не ми харесва. Защо смяташ, че ще се съгласи? А и може самият той да е откраднал скиптъра.
– Да, но враната, която го придружава или ще се съгласи да ни помогне или не.
– И или ще ни каже истината или не. Защото не ни харесва. Или защото го е извършил господарят ѝ. Или защото знаят кой го е извършил.
– Имам идея. Ще ѝ кажем, че ти можеш да разбереш дали ни лъже.
– Смяташ, че номерът ще мине?
– Е, надявам се, но поне ще правим нещо. А и предвид обстоятелствата не ми се стои вкъщи.
– Добре, а къде ще ги намерим?
– Където можеш да намериш всеки лодкар, Котсън! В реката!
Навън прехвърчаше ситен сняг и бръснеше неприятен леден вятър. Поривите бутаха снежинките в муцуната и пречеха да се вижда надалеч. Беше идеално. Никой не се оглежда в такова време. Хората се свиваха в дрехите си и крачеха с необичайно бързи крачки. Неограничен от сгради, вятърът лудуваше по протежение на реката. Аз и спътницата ми бяхме единствените същества на крайречната алея. Стигнахме до Римския мост, и видяхме ладията на Лодкаря привързана на малкия пристан. От него нямаше и следа. Но враната беше там. Кацнала на един кол за привързване на лодки, снежно бялата ѝ перушина я караше да изглежда като нещо покрито от сняг. Когато приближихме тя се сепна и се вторачи в нас. Не мога да кажа, че излъчваше дружелюбност. Усетих как Мемъри се поколебава и поех инициативата, защото иначе блъфът ни не би минал.
– Здравей, птицо! Отдели ни минута.
– Какво искате? Гледаше ни лошо с червените си очи.
– Имаме предложение. Искаме да разберем кой от участниците е използвал магия последните дни. Така ще научим нещо, което би било от полза и за господаря ти. Не се опитай да ни лъжеш, приятелката ми тук притежава амулет, който ѝ помага да разпознава лъжата мигновено.- говорех бързо и уверено, стремях се да не оставям време на враната да размишлява над думите ми.
– И какво е то?
– Кой е откраднал скиптъра на Наршалеп. Той е мощен артефакт и подозирам, че е свързан със събитието.
– Искате да говоря с господаря си и да го накарам да прави проверяващо заклинание за нещо, което може да ме интересува, а може и не. Не ми стига като причина. А и в момента господарят си има свои проблеми.
– Добре, какво още искаш, за да ни помогнеш?
– Вещицата я придружава сокол. Но не живее с нея. Ще ми помогне, ако зная откъде започва обиколките си сутрин. Върнете се когато знаете мястото.
– Чакай малко – намеси се Мемъри. – Аз съм виждала откъде излита сокол. Има малък хълм направен на парк зад булеварда със стария трамвай. От страната на хълма, противоположна на пътеката към върха има почти отвесна скала. Там гнезди.
– Добре тогава. Ще кажа на господаря, че ми трябва да науча кой е ползвал магия напоследък. Предполагам имате предвид необичайно силна магия, другото е невъзможно да се направи без подготовка. Върнете се тук час преди полунощ. Дотогава ще имам отговор за вас, независимо какъв е той.
Разделихме се. Вятърът започна да утихва и аз побързах да стигна до вкъщи. Имах неприятно усещане, че не трябва да бъда на открито. Използвах задни улички и дворове. Реших, че е чудесна възможност да пробвам да вляза на стълбите в нашата сграда от входа, който гледа към вътрешния двор. Сутринта успях до отворя резето. Отне ми известно време, но важното е че си осигурих дискретен вход и изход. В двора се влизаше от тясна пролука между две сгради, където държаха кофите за боклук. Завих покрай тях и в момента в който се подадох иззад ъгъла видях господаря с гръб към мен да наднича през вратата, която бях оставил отворена сутринта. Някой от съседите ли дебнеше? Или онзи противен полицай? Реших че ако излая, за да му привлека вниманието може да подплаша когото чакаше, затова просто тихо се приближих. Никога не бях подушвал Корво толкова напрегнат. Забавих крачка, учуден от странното излъчване, когато той ме усети. Обърна се към мен и в очите му се четеше някаква фанатична лудост. Той вдигна дясната си ръка, в която държеше нож и замахна към мен, сякаш ножа движеше ръката ми, а не обратно. Аз инстинктивно скочих напред и ножа само поряза десния ми хълбок. Тогава окончателно ми просветна какво се случва и се хвърлих към врата му. Той наведе брадичка към гърдите си и му захапах долната челюст. Изкрещя от болка и изненада. Напрегнах мускули и направих разтърсващо движение, за да причиня максимални наранявания и след това се отблъснах с лапи от тялото му назад, преди да е замахнал пак.
Тъкмо навреме, защото ножът разряза въздухът, където се бях намирал допреди миг. Той (или ножът му) влагаше прекалено много сила и той едва не си поряза крака. Ръката му толкова ниско, че щеше да му отнеме време да замахне отново. Не се поколебах и се хвърлих към китката. Захапах я чудесно и стиснах с всичка сила. Той разбира се изкрещя от болка, но важното е, че изпусна ножа. Аз използвах тежестта си, за да се увисна на китката му и стисках с пълна сила.
Удари ме със свободната си ръка по гърба, но не силно. Вкусът на кръв задейства инстинктите ми и аз бясно размятах глава. Усетих как зъбите ми потъват повече в ръката му и нещо изхрущя. Той изпищя пак, но този път беше във фалцет. Така пищят малките уплашени момиченца, гадино! Пуснах захапката и оголих зъби, а космите по гърба ми се бяха вдигнали. Той посегна към ножа, но аз изръмжах заплашително и той побегна в посоката, от която бях дошъл. Целият шум от борбата ни беше привлякъл вниманието на съседите, така че реших бързо да се скрия в стълбите на нашата къща. Вълни от напрежение ме обливаха от муцуната към опашката и чак тогава усетих, че ме наболява там, където ме поряза с ножа. Колко глупаво от моя страна да сетя толкова късно, че това не беше господаря. Проклинайки закуцуках нагоре.
Задрах с лапа по вратата и изскимтях. За щастие господарят беше вкъщи и отвори. Държеше ножа си и огледа стълбите, преди да ме пусне. Заключи старателно вратата, преди да ми обърне внимание.
– Какво се е случило с теб, момчето ми? Защо капе кръв от теб? Чакай да погледна. О, ти си ранен. Нищо сериозно, сега ще донеса нещо, с което да промия раната. Стой мирно.
Превърза раната ми и след като се налочих с вода се почуствах по-добре.
– Какво се случи, Феч? Можеш ли да ми покажеш?
Зачудих се как да му обясня. Сетих се за ножа долу на снега. Не беше добра идея някой да го намери. Без особен ентусиазъм тръгнах към вратата и се обърнах през гръб, за да погледна към него. Той разбра, че искам да ме последва. Знаех, че е за мое добро, но наистина не обичам превръзки. Кара ме да чувствам тялото си неестествено. Заведох го на двора и преди да се насоча към ножа огледах прозорците. Не забелязах любопитни съседи и седнах до ножа. Корво огледа следите в снега, кръвта, след това взе внимателно ножа и лицето му притъмня. Беше абсолютно същия като неговия, но изцапан с моята кръв. Той внимателно го прибра и махна с ръка да побързам да го последвам. Залости вратата с резето, но аз не се възпротивих. Може би така беше по-добре, а и утре сутрин можеше пак да го отворя, ако реша че ми трябва.
– Това не е добре, Феч – каза господарят, когато бяхме отново у дома. – Надявам се че и ти си му оставил нещо за спомен. Хората не умеят да разпознават кога се усмихваме, но мисля че оголването на зъбите и изръмжаването ми бяха достатъчно красноречиви.
Късно вечерта излязох. Въпреки приключението с двойника на господаря трябваше да срещна враната на Лодкаря.
– Какво ти се е случило? – чух гласът на Мемъри когато бях на една пресечка от вкъщи. Вече започвах да свиквам.
– Късно осъзнах, че не е господаря ми – лаконично отговорих аз. – Какво ново при теб, о олицетворение на душата на нощта?
– Какво провокира тази поетичност? А, разбрах. Ако искаш ще измяуквам отдалеч, но то май е все същото. Ами при мен няма нищо ново. Честно казано се радвам, че господарката ми не е участник. Но Перис е пострадал. Някакъв детектив стрелял по него като обезумял. Улучих е едното му крило. Но най-много го е разтърсило, че когато страрецът му го намерил, просто го погледнал и подминал, без да се опита да направи каквото и да е. Беше много уплашен.
– Днес явно никой не е застрахован от грешката, която допуснах – заключих. Нещо в тона ми накара котката да не задава допълнителни въпроси.
Враната я нямаше на коловете и ние се оглеждахме наоколо, когато тя се спусна от клона на близко дърво.
– Ето ви и вас. Имате късмет, научих каквото искахте. Само двама от участниците са използвали значителна магическа енергия последните 5 дни. Фаталният мъжкар без придружител и Египтянина.


Need another reason to avoid fast food? Australian scientists recently found that people with a diet largely made up of processed foods and sugary drinks tend to have a smaller hippocampus—a brain region involved in learning, memory, and mood.

“Unhealthy diets can create an environment that is toxic to the brain,” says neuroscientist Nicolas Cherbuin.

So you might want to lay off the Big Macs.


Според този разсекретен списък целите в България за американски ядрени оръжия през 50-те години са били:

  • Балчик
  • Безмер
  • Габровница
  • Горски Извор
  • Граф Игнатиево
  • Каменец
  • Карлово
  • Пловдив
  • София/Божурище
  • София/Кумарица
  • София/Враждебна
  • Стара Загора
  • Толбухин
  • Узунджово
  • Ямбол

  • КРАДЕЦ, НОЖ, СЯНКА

    [wordpress_file_upload]След разкритията от предходните дни стана ясно, че ние придружителите ще имаме повече работа докато човеците се борят със собствените си демони. Очаквах да ни посетят участници, целящи да научат повече за изпитанията. Но бях изненадан когато на вратата ни се появи Мона. Изглеждаше бясна. Беше стиснала юмруци и очите ѝ искряха, влезна преди да бъде поканена, но господаря не ѝ попречи.
    – Предполагам си щастлив за това колко сме затънали?
    – Всъщност, противно на общото мнение аз не извличам удоволствие от чуждото нещастие. Но за какво затъване говориш и кои точно са в групата на ние?
    – Ние! Тези които сега ще трябва да изпълняваме поръчения на духове и състезания на демони!
    – Наясно си, че аз нямам нищо общо с призоваването на Ашкунир, просто бях така добър да съобщя на всички предварително. А и тъй като възнамерявам да участвам аз също попадам в групата на изпитваните.
    – Да! Но ти явно си подготвен. Или не ти пука. Или си луд! Или всичко накуп! Най-големите чудовища които съм виждала са баща ми и приятелите на бившия ми. Не демони! Не съм подготвена за това!
    – А, значи не си дошла да ме обвиняваш, а защото си изплашена и имаш нужда от помощ.
    – Не, не е така! Притрябвала ми е помощта ти. А и ти не би ми помогнал. Нали?
    – Ако си убедена в това, тогава защо все пак си тук?
    – Е, надявах се, че все пак можеш да … ми подскажеш нещо.
    – Ще ти се яви дух и ще ти каже какво трябва да направиш.
    – Да, духът на отминалите Коледи. Вече ми се яви! Защо мислиш съм тук?
    – Не си те представях като почитателка на Дикенс. Но да, всъщност сравнението е много точно, защото Коледна Песен е всъщност историята за човек, подложен на подобни изпитания.
    – Какво? Наистина е имало Скруч по времето на Дикенс и той е минал през изпитанията на твоя Демон? Значи да чакам духа на отминалите Коледи. Но там не бяха ли само трима?
    – Историята се е случила много, много по-рано. И както казах е доста променена. Често действителни събития отиват в литературни творби и новини, при това силно изопачени и това прави хората още по-уверени, че всичко това е измислица. Но ти поиска моя съвет. Ето го -Тези два дни ще трябва да откриеш какво е някой да се изправи срещу теб. Помисли за онези в живота ти, които са успявали да се справят с теб в най-лошата ти форма. И как са успявали.
    – Значи наистина ще се изправя срещу себе си. Каквото и по дяволите да означава това. Добре, предполагам няма да получа нещо по-конкретно. А, и не съм почитателка. Просто се учи в училище.
    – Успех тогава – усмихна се накрая Господаря. – И запомни, истинският Скруч не преминава изпитанията. Просто хората не биха купували книга, която не е с хепиенд.
    – Страхотно, мерси – промърмори Мона и си тръгна.
    Господарят гледаше след нея с поглед в който имаше толкова много различни чувства. Чудя се как хората успяват да изпитват едновременно няколко различни, понякога противоположни неща. При нас не е така. Но хората правят всичко толкова сложно.
    Чух мяукане откъм кухнята. На перваза пред прозореца стоеше Мемъри и сочеше вратата. Това вече беше напълно очаквано.
    – Здравей, Феч!
    – Здравей, Мемъри! Снощи изчезна след като с Господаря си тръгнахме.
    – Стори ми се лоша идея да ме виждат с теб. Ще почнат да идват и да ме питат някакви неща. Не искам да оставям впечатление, че участвам в събитията.
    – Да, разбирам. Но снощи само ти беше … наблюдател, а и имаше човек без придружител, така че предполагам всички които те видяха за пръв път те мислят за котката на Красавеца.
    – По дяволите! Не се бях сетила за това. Но неговият случай наистина е интересен.
    – О, да, така е!
    – Възможно ли е да е сам? В смисъл да няма придружител?
    – До колкото ми е известно, не се е случвало.
    Следващият въпрос на котката остана незададен, но отговорът се получи от самосебе си. От всекидневната се чу кратък вик и после трясък от счупено стъкло. Изтичах веднага натам и разбира се Мемъри ме последва. Господарят тръскаше глава, а погледът му беше мътен, но се проясни след няколко мига. На пода имаше стъкла от чаша.
    – Аз също бях посетен, Феч! – контролираше гласът си с усилие. Беше толкова необичайно, защото не съм го виждал да губи контрол, а с него сме били в някои много критични ситуации. Отмести погледа си към Мемъри и в очите му заиграха игриви пламъчета. Знаех, че вече е възвърнал пълно самообладание – Любопитна си какво ще се случва тези дни, нали приятелко на нощта? Всеки ще се изправи срещу свой двойник, съставен само от най-лошите си черти. Така че бъди особено внимателна. Това важи и за теб, Феч! Надявам се да си в състояние да ме различиш от допелгенгера ми, но все пак бъди нащрек. Имам работа навън и няма да ме има известно време.
    Каквото и да има да прави господаря явно не включва мен. Реших, че мога да си позволя също да изляза.
    – Хайде да излезем навън – предложих.
    – Нямам по-добри идеи за прекарване на времето – каза Мемъри и ме последва.
    Пред будка за вестници видяхме Иконома на Богаташа, който тъкмо купуваше вестник със заглавие „всичко за обира“ на първа страница. Хрътката беше с него.
    – Виж, Аргус, Обир в Британския музей. Рубиненият скиптър е бил откраднат. Господарят ще бъде заинтригуван от тази новина, не мислиш ли?
    Приближихме се.
    – А, ето ви и вас – каза Аргус. Изглеждаше натъжен. Тъкмо щях да го попитам какво му е когато се чу пляскане на криле и от едно близко дърво слезна Перис.
    – Здравейте всички! Две едри кучета и котка. Продължавам да мисля, че сте необичайна гледка. Знаете ли какво точно е откраднато?
    – Каквото пише в заглавието на вестника, гълъбе, нищо друго – отвърна Аргус.
    – О, ами тогава имате да наваксвате. Както обикновено впрочем. Скиптърът на Наршалеп е мощен артефакт. Не вярвам да е съвпадение.
    – Смяташ, че е дело на някой от участниците? – попита Мемъри.
    – Скиптърът има доста интересни свойства. Който го притежава ще има сериозно предимство.
    – Стига с недомлъвки, Перис! – казах – Омръзна ми да сглобявам картината парченце по парченце. Какво прави този скиптър?
    – Много си нетърпелив! Но добре. С него можеш да съхраняваш неограничено количество магическа енергия. И да я освобождаваш по желание.
    Замислих се. Това го правеше доста универсален инструмент. Как може да се използва в подготовката за събитието? И от кого? Ще трябва да се заема с разследването на този обир. Сам. Това беше прекалено важно, за да бързам да споделям наученото с другите. Проблемът беше, че скиптърът е взет в съвсем различен град. Но имах предимство пред полицията. Те тръгваха от предмета. Аз имах потенциални заподозрени. Знаех разбира се, че не е господарят. Не вярвах да е Богаташа, той беше абсолютно твърд по отношение на спазването на закона. А и магията не му беше точно силна страна. Но оставаха още поне девет участника.
    – Умисли се нещо, Феч!
    – Да, замислих се за последствията от този обир.
    – Е, предполагам, че рано или късно ще си проличи кой го е направил – каза Мемъри.
    – Въпросът е дали няма наистина да е късно – отвърна замислено Перис.
    В този момент Иконома извика Аргус и двамата си тръгнаха. Дали не трябваше да работя заедно с тях? Богаташа със сигурност щеше да разследва обира и търси артефакта, а той имаше значителни ресурси. Не бях сигурен, така че реших да оставя решението да се появи от само себе си. Кучетата имаме доверие на съдбата. Разделихме се и с Перис и поведох Мемъри към изоставената постройка, в която се събираха децата. Някакъв праволинеен идиот се развика, че съм без каишка и стопанин. Толкова беше заслепен във възмущението си от нарушението на правилата, че дори не забеляза необичайния ми придружител. Взехме оставащото разстояние на бегом. Никой човек не може да ме настигне, просто трябва да внимавам да не бъда приклещен някъде. Но аз не съм толкова глупав. Тръгнахме да влизаме отзад, както преди. Но дупката беше запушена отвътре с нещо тежко. Опитах да го избутам, но освен че вдигнах малко шум не постигнах нищо друго. Явно чул шума, хамелеонът се появи на покрива и спокойно слезна по стената.
    – Пъгсли, здравей! Как са нещата при вас? – нещо в него винаги ме караше да говоря направо по темата.
    – Здравей и на теб, Феч! Как мислиш, че са? Още не беше съмнало когато момичето получи видение. Другите получиха скоро след това. Алекс, това е момчето с тъжната физиономия, се прибрал вкъщи само за да разбере, че се е разминал за малко с двойника си. Побъркал е родителите му. Майка му плачела, а баща му исках да го убие. Двойницата на момичето цяла сутрин е дърпало чанти и крало портфейли около покрития пазар. Арестуваха я. Нея, не двойницата. Останалите не смеят да излязат и спорят дали да се скрият, да търсят двойниците си или да ги чакат като им устроят капани.
    – Значи се започна – казах – мисля, че най-доброто което могат да направят е наистина да се захванат с капаните, но и да се барикадират някъде. Момичето може би е по-добре в ареста. Докато допелгенгерът ѝ разбере ще е направил още бели и така тя ще може да твърди, че става въпрос за сгрешена самоличност. С малко късмет полицията ще ѝ повярва въпреки приликата.
    – Това не е всичко обаче – ухили се Пъгсли – момичето намери някаква книга със заклинания и решиха, че ще използват магия за да се приготвят за събитието. Обаче те са градски деца и няма откъде да намерят крак от гущер, опашка от полска мишка и екзотични билки. Та им се стори много добра идея да поръчат билките по Интернет. Вчера пристигнаха и снощи преди срещата забъркаха съставките. Но явно не е трябвало да се доверяват на неизвестни онлайн търговци. Не мисля че сбъркаха заклинанието, а по-скоро нещо не беше наред със съставките. Хихихи…
    – Какво стана? – полюбопитства Мемъри.
    – Ще ти кажа какво стана. На момичето почнаха да ѝ растат копита и ако темпото се запази някъде през нощта ще бъде човек само от кръста нагоре. На Алекс му се отвори третото око. Буквално. Разхожда се навън с нахлупена шапка. На другият постоянен му стана нещо на ръцете и сега не смее да пипне нищо.
    – Щеше да е забавно, ако нямаха ден и половина да се оправят с допелгенгерите си. Както стоят обаче нещата, всичко това може да завърши много зле.
    – Надявам се да се оправим поне с последиците от неуспешното заклинание. Перис обеща да доведе Стареца на помощ.
    – Ако не са се отчаяли след всичко това, може би имат шанс. Желая ви успех – му казах и си тръгнах. Беше минало доста време откакто излязох и можеше господарят да се е върнал. Опитах се да си представя злия му двойник и гърлото ми се стегна. Мисля че се прибрах тичайки по-бързо, отколкото бягах пред това от виковете за куче без нашийник.
    – Имаш лошо предчувствие, затова ли беше този луд бяг? – попита Мемъри.
    – Не точно предчувствие. Не зная дали е станало нещо лошо или предстои да стане. Просто усещам, че има опасност и трябва да съм тук.
    – Да, при вас е по-различно – каза с разбиране котката.
    Споглеждахме се очаквателно известно време и тъкмо бях решил, че интуицията ми ме е подвела, когато чух стъпките на господаря по стълбите и тежкото му дишане. Нещо в начина, по който качваше стъпалата не беше наред. Отвори вратата трясък и влетя вътре.
    – Феч, донеси веднага аптечката.
    Не губих нито миг. Занесох му я и чак тогава видях, че от дясната му страна малко над хълбока тече кръв. Когато попихме кръвта се видя гладкият разрез на нож. Беше същия размер като ножа на господаря. Той изглежда усети какво мисля.
    – Точно така момчето ми, той има нож като моя. Беше нещо като смъртоносен дуел. Но в него няма нищо спортсменско. Но при следващата ни среща няма да има предимството на изненадата. Утре един от нас ще умре, и не възнамерявам да съм аз.